Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (11)

Глава 10

Няколко дни по-късно Махони телефонира на Фил.

— Очаквам да изпълниш ангажимента си — поверително изрече той. — Спомняш ли си? Обещала си ми една вечеря.

— Като отплата за Коко. Помня. И тъй като съм жена, която винаги плаща дълговете си, Махони, можеш да назовеш времето и мястото.

Той долови усмивката й.

— Утре. Където и да е, стига да не е закусвалня на Макдоналдс.

Тя се разсмя.

— Утре — съгласи се Фил. — Ела да ме вземеш в седем и трийсет.

— Седем и трийсет — повтори той и отпусна палците си, които бе стискал през цялото време. Когато позвъни, не бе съвсем убеден, че тя ще приеме, и сега не можеше да се начуди на късмета си.

— И Махони… Няма да сме в Макдоналдс, но все пак постарай се да изглеждаш прилично поне този път.

Той се разсмя на глас и затвори телефона.

Точно в седем и трийсет на следващата вечер Махони позвъни на вратата й. Тя отвори и сякаш замръзна на мястото си, оглеждайки елегантния му тъмен костюм, бялата риза, ярката, осеяна с червени цветя, копринена вратовръзка. Тъмната му коса все още бе влажна и по нея личаха следите от гребена. Ако бе пожелала, можеше да се огледа в излъсканите му до блясък обувки. В едната си ръка държеше букет цветя, а в другата — малка кафява книжна торба.

— Изглеждаш като ченге, което се преструва на солиден гражданин — развеселено заяви тя.

— Да? Е, и ти не изглеждаш никак зле — отвърна той и се ухили, когато я забеляза да се изчервява. Тази вечер тъмната й коса падаше свободно по раменете. Както винаги, беше облечена в черно, но ефирната й рокля беше с ниско изрязано деколте и къса пола. От нея се разнасяше аромат на лилии и гардении.

Очите му се плъзнаха по тялото й с възхищение, докато й подаваше букета.

— Миришеш по-уханно и от истинска роза — рече той.

— Парфюмът е Белоджа — равнодушно отвърна тя. — Малко е старомоден, но чудесно съответства на настроението ми тази вечер. Благодаря за красивите рози.

Те бяха розови с лек нюанс на кремаво, а кадифените им листенца едва започваха да се разтварят.

— Наричат се Океана — поясни той. — Реших, че приличат на градинските рози, но са малко по-старомодни. Също като твоя парфюм. Изглежда, че правилно съм доловил настроението на вечерта.

Махони подаде книжната торбичка на котката, която се умилкваше около краката му и мъркаше.

— А това е за теб, Коко. За да имаш с какво да се занимаваш, докато докторката отсъства.

И двамата се разсмяха, когато котето бързо извади мишката играчка от разкъсаната торба, подхвърли я във въздуха и скочи след нея. Фил му предложи чаша шампанско.

— Превъзходен избор — заяви той с убедеността на ценител, след като отпи малка глътчица. — Макар да не е от най-модерните марки. Лоран Перие е стара винарска къща, а шампанското й Гран Сиекъл се нарежда сред най-добрите вина.

Фил го изгледа с изумление.

— Няма ли да спреш да ме изненадваш, Махони? — попита тя. — Никога не бих разпознала Гран Сиекъл само от една глътка. Как, за бога, го правиш?

Той безгрижно сви рамене.

— Това е само едно от многото неща, които учим в полицейското училище. — Усмихна се закачливо. — Не, не е това. След колежа прекарах една година във Франция и през част от престоя си брах грозде в Еперне. Там във всеки бар и кафене се сервира шампанско и аз постепенно опитах всички видове. Толкова много ми хареса, че се постарах да посетя всички по-големи винарски изби. Имам много чувствително небце, зная какво точно ми харесва. Случи се така, че това шампанско е измежду любимите ми марки. — Той отново сви рамене. — Както виждаш няма никаква тайна. Само едно щастливо съвпадение — избрала си любимото ми вино.

— Започвам да си мисля, че май щеше да е по-добре, ако ти беше приготвил вечерята — замислено рече тя. — Трудно е да те изненада човек.

— Когато кажеш, докторе. Само свирни и аз ще дойда на часа, за да те накарам да изпробваш италианските ми специалитети. Ризото а ла Марсела Хазан с диви гъби, провансалската супа на Роже Верже^[1], студената му салата от домати, картофи, варени яйца, маслини и аншоа, старомодната вегетарианска лазаня на майка ми. И най-добрите десерти, които могат да се намерят от тази страна на Рим.

— Тирамису? — шеговито попита тя. Това беше един от любимите й десерти.

— Не го обичам, но щом на теб ти харесва, докторе, ще го имаш.

— Не и тази вечер. — Тя взе сакото си. — Става късно.

Махони изразително повдигна вежди, забелязал дългата черна лимузина, която ги очакваше до тротоара. Тя го погледна и се усмихна присмехулно, докато шофьорът държеше вратата отворена.

— Не си си помислил, че ще ти позволя да пиеш и да шофираш след това, нали? В края на краищата, не желая аз да съм отговорна за провала ти да станеш кмет.

Махони неспокойно се огледа, преди да се настани до нея.

— Добре поне, че е черна — нервно заяви той. — Ако някой от колегите ми ме види, може би ще имам късмета да си помисли, че се връщам от погребение. А не че си докарвам допълнително доходи като сводник. Докторе, лимузината не влизаше в сделката. Бях помолил за една простичка вечеря.

— И точно това ще получиш — спокойно отвърна тя. — Най-добрата простичка вечеря, която си ял от известно време насам. Обзалагам се. Макар че може и да греша — додаде тя, спомнила си спагетите му. — А ще имаш ли нещо против, ако само за вечерта, ме наричаш Фил вместо докторке? Името ми някак си е по-подходящо за случая.

Той кимна тържествено, докато лимузината ги отнасяше на север — извън града по посока на графство Марин.

— Така да бъде, Фил. — Махони стисна ръката й. — Запознай се с Франк. И знаеш ли какво? Много лесно е човек да свикне с този начин на живот. Красиви жени, лимузини, страхотни вечери… Може би съм умрял и съм се пренесъл в рая.

— Не разчитай на това, Франко — предупреди го тя. Беше необичайно топла майска вечер и през отворените прозорци на Ларк Грийк Ин нахлуваше уханен пролетен въздух. Свещите на масата примигваха от лекия ветрец, а Фил и Махони отпиваха с наслада калифорнийско мерло.

— Остричко, но хубаво — заяви Махони. — Като теб.

— Благодаря ти, Франко. Кажи ми защо в комплиментите ти винаги има някакъв подтекст?

Той въздъхна пресилено.

— Не зная, Фил. Предполагам, че ще трябва да ме анализираш, за да разбереш какво не е наред с психиката ми.

— Нищо й няма на психиката ти — му отговори тя в същия дух. — Бедата е в главата ти. Главозамаял си се от цялото това внимание на медиите. — Наведе се към него заинтригувана. — Кажи ми как го правиш? Как се справяш с всичките тези неразрешени престъпления?

— Упорита работа. Интуиция. Старателно пресяване на фактите. Добро зрение — необходимо е при оглеждане на местопрестъплението И лоша памет за ежедневните ужасии, с които се сблъскваме. — Той се намръщи. — В работата на ченгето от отдел Убийства няма никакъв блясък, докторе, освен онзи, създаван от медиите.

— Защо тогава предпочете тази работа вместо университетската кариера?

— Моят ирландски прапрадядо е бил ченге, а също и италианският ми дядо и баща ми. Изглежда, не съм успял да се преборя с гените.

— Или си искал да правиш добро — тихо предположи тя. — Да помагаш на ближните си.

Той се разсмя.

— Сигурно. Ще се съглася с теб. Свети Франко. На момчетата много ще им хареса. Фил, истината е, че аз съм само едно изнемогващо от работа ченге, което поради някаква причина, която още не съм си обяснил, намира удовлетворение във факта, че понякога залавя убийци и разни други откачалки, които си мислят, че могат да се правят на Господ Бог и да отнемат животи просто ей така. Или за пет долара, или защото жертвата ги погледнала накриво. Обичам да залавям изнасилвачи, които застрелват жертвите си, за да не ги издадат. Или хлапета, които завързват бабите си с чорап през гърлото и ги гледат как умират пред очите им. И то само за да отмъкнат нещастните им спестявания. Сто и петдесет долара, скрити под матрака. И за какво са му на това хлапе тези пари? За да си купи чифт маратонки Найки и евтино кожено яке, с което да впечатли момичето на приятеля си. А ако й купи и една кола, тя може да се навие да го изчука.

Красивото лице на Франко потъмня и Фил с ужас се вгледа в мрачните му очи.

— Съжалявам — тихо рече той. — Но ти попита.

— Разбирам.

Махони я погледна с възхищение. Пламъчетата на свещите се полюляваха от ветреца и хвърляха отблясъците си точно върху лицето й. Белите й рамене, извивката на гърдите се очертаваха деликатно на фона на мекия черен шифон на роклята.

— Би трябвало да се обличаш в червено — весело рече той, сменяйки темата на разговора и настроението. — Много ще отива на тена ти.

Тя смутено сведе поглед. Разговорът им изведнъж стана твърде личен.

— Червеното е за проститутките от Лас Вегас — хладно отсъди тя. — Или за натруфени стари дами, предприели околосветска обиколка с кораб.

— Сериозно! — В очите му се четеше открит присмех. — Някои от нас смятаме, че червеното е цветът на любовта и на посланията с пожелания за празника на Свети Валентин. Чудя се какво ли би казала за това една известна психиатърка, която познавам?

— Вероятно би ти казала, че на твоята възраст продължаваш да си глупав романтик, Франко Махони.

И двамата се разсмяха, а той си помисли, че разсъдливата й независимост му допада извънредно много. Продължиха да разговарят, припирайки се, докато хапваха печеното пиле, за което Махони се закле, че сигурно е било отгледано от истински ценител и сготвено от истинска баба, която си разбира от занаята.

— И аз самият не бих могъл да го приготвя по-добре — заяви той и въздъхна доволно. — Много добър избор, доктор Фил. Познаваш ме по-добре, отколкото си мислех.

— Това ми е работата. — На лицето й заигра закачлива усмивка. — Но настоявам да опиташ и пудинга с хляб и масло. Той е просто ненадминат.

— Щом казвате, мадам. Както виждаш, аз съм като глина в ръцете ти. — После се разсмя от сърце. Очевидно искрено се забавляваше. — Току-виж съм свикнал да ти бъда момче играчка — лимузини, вино, вечеря, красива компаньонка, която плаща за всичко. Макар че това ми се струва малко екстравагантно, като имам предвид, че трябваше да е просто отплата за едно котенце.

— Не какво да е котенце. — Тя се пресегна през масата, хвана ръката му и той я погледна с изненада. — Ти, разбира се, беше прав онази вечер. Съвсем точно прецени глупавия ми празен и егоистично подреден живот. Аз никога не бих се осмелила да бъда толкова откровена със самата себе си. И сигурно никога нямаше да престана да мисля за миналото, никога нямаше да започна да живея в настоящето. Но благодарение на теб, на Коко и на Беа целият ми живот се промени.

Той се вгледа изпитателно в очите й.

— Искаш ли да ми разкажеш за миналото си?

Тя погледна надолу и взе да очертава с нокът инкрустациите по дръжката на ножа. Когато проговори колебливо, гласът й бе толкова нисък, че той трябваше да се наведе напред, за да я чува.

— Някога бях омъжена. И двамата бяхме твърде млади, разбира се. Бяхме стажанти в Обединената болница в Чикаго. Тя сигурно е най-натоварената болница в страната, особено през уикенда. Нощната смяна в събота наричахме Съботен нощен специалитет, макар че и петъците не бяха по-добри. Хората излизаха от домовете си, пиеха, биеха се, намушкваха се с ножове. Срещнахме се там в залата за спешна помощ, над един пациент с множество прободни рани. Той беше завършил в Станфорд, а аз в Йейл. Намразихме се от пръв поглед и с течение на времето, разбира се, се влюбихме.

Тя се усмихна тъжно, припомнила си сладостта и чистотата на младостта и любовта.

— Той беше старомоден и държеше на брака. Искаше и деца. И съпруга, която да си седи у дома и да се грижи за семейството. Детето се появи веднага. Момиченце. Толкова красиво, толкова сладко. — Тя вдигна поглед към него и лицето й изведнъж се озари от любовта към детето й. — О, Франко, нали знаеш, че повечето бебета непрекъснато плачат? Но не и тя. Тя беше истинска мечта от първия си ден на този свят.

Семейството на съпруга ми беше заможно — те издържаха сина си по време на обучението в медицинското училище. При мен нещата стояха по-иначе. Изоставили са ме, когато съм била съвсем малка. Почти не познавам собствената си майка, да не говорим пък за баща ми. Когато майка ми замина, от Социални грижи ме заведоха в съда и ме повериха на грижите на приемни родители. От три до седемнайсетгодишната си възраст живях при няколко различни семейства. И толкова много тъгувах за майка си през всичките тези години. Дори и сега… трудно е човек да свикне с мисълта, че не е желан.

Както и сам се досещаш, бях твърдо решена да не допусна нещо подобно да се случи с малкото ми момиченце. Отказах се от амбициите си и се превърнах във всеотдайна майка, която по цял ден се грижеше за детето си в малка красива къщичка в Диаборн. Съпругът ми работеше по осемнайсет часа на ден и беше постоянно съсипан от изтощение. Аз го разбирах. В края на краищата и аз бях работила там. Един ден му казах, че трябва да заминем на почивка. Само двамата.

Последва дълга пауза. Фил мълчаливо се взираше в масата. Франко чакаше, без да смее да проговори.

Най-накрая, със задавен от емоции глас, тя продължи шепнешком.

— Оставихме дъщеря ми при баба й и дядо й в Сан Диего и я целунахме за довиждане. Тя ни помаха с малката си пълничка ръчичка, изпрати ни няколко въздушни целувки и ние отлетяхме за Мексико. Синьо небе, море, съвършено спокойствие, една седмица само за нас двамата.

Франко усети жестоката рана, зейнала в душата й, когато тя вдигна към него опустошените си сини очи. Той се пресегна и хвана ръцете й. Искаше му се да я прегърне, да я притисне към себе си, да й каже, че всичко е наред…

— Бяхме изкарали там два дни, когато ни се обадиха по телефона. Детето беше болно. Лекарите се съмнявали за менингит. Единственият полет, който можехме да вземем, беше едва на следващата сутрин. Нямаше чартъри…

— Не ми казвай — прошепна Франко и стисна ледените й ръце. — Твърде болезнено е. Разбирам.

Фил сякаш не го чу. Очите й блестяха от непролети сълзи.

— Тя умря, преди да пристигнем при нея. Беше само на две годинки. А аз можех да си мисля само за това, че тя сигурно ме е викала… А аз не бях там. Нейната майчица не беше там.

— О, боже — промълви Махони, разтърсен от мъката й.

Фил отчаяно се опитваше да се овладее.

— Бяха ми необходими години, за да се науча да се справям с тази скръб. Понякога се питам дали преживяното не ме прави по-добра в работата ми. Дали болката не ми помага? Опитвам се да не мисля за това, но когато видях Беа по телевизията, още когато всички я смятаха за мъртва, цялата мъка и болка ме връхлетяха отново. Помислих си за майка й, която не е до нея, представих си как й казват, че дъщеря й е мъртва…

— Благодаря ти, че ми разказа всичко това — простичко рече Франко.

Фил кимна.

— Съпругът ми също го преживя много тежко. Той смяташе, че трябва да имаме друго дете, но аз просто не можах да понеса мисълта за това. Върнах се в медицинското училище, после в болничната месомелачка… Разведохме се няколко години по-късно. Сега той е преуспяващ интернист. Живее в Сан Диего. Женен е и има четири деца. А аз съм доктор Фил, която се занимава с всичко друго, но не и със себе си.

— А може би е дошъл моментът, когато трябва да направиш точно това. Да помислиш повече за себе си. Както и за Беа. Животът е даден, за да го живеем, Фил, а ти си жена, която може да даде много на околните. Престани да се самоизмъчваш, отнеси се към себе си с повече любов.

— И тогава може би и някой друг ще ме обикне? — Тя успя да се усмихне. — Помните ли ме? Аз бях ледената кралица! О, не мисля така, Франко. Моят живот е вече предначертан.

Той се взря в нея. Беше невероятно красива. Сълзите блестяха по дългите й черни мигли. Сочните й устни трепереха от болката на прекършената любов и чувството за вина, което не можеше да преодолее. Махони изведнъж си даде сметка, че под непобедимата фасада на Фил Фостър се криеше най-уязвимата жена, която бе познавал някога. Най-смелата и най-самотната. Някой ден фасадата просто щеше да се пропука.

Той стисна ръцете й по-силно и се наведе да целуне пръстите й. Надяваше се, че може би ще е наблизо, когато това се случи.

— Е, сега ме познаваш такава, каквато съм. Мисля, че говорихме достатъчно за миналото. — Тя премигна, за да прогони сълзите, и го дари с лъчезарна усмивка. — Хайде да поговорим за Беа.

Фил издърпа ръцете си от неговите и приглади назад черната си коса.

— Хайде все пак да си поръчаме от онзи пудинг — весело предложи тя и той за пореден път се възхити от куража й и се възмути от глупостта й.

Тя му разказа, че Мили е обсебила всичкото време на Беа, но пък на нея много й харесвало, защото все още не знаела коя е и каква е.

— В живота й зее такава огромна празнота — продължи Фил. — И това я изпълва с ужас. Тя просто не може да открие опора за съществуването си. Всички тези подробности, които ни изграждат като личности — родители, сестри, братя, братовчеди. Училища, колежи, клакьорски състави, футболни мачове. Тя не знае какъв е бил животът й. И това я подлудява. Затова се опитва да не мисли за миналото и да живее само в настоящия момент. А утре двете заминават за Париж.

— Смятам, че това е добре за нея. По-добре, отколкото да се мотае из апартамента ти и да очаква паметта й да се върне. Или убиецът да я нападне отново.

Очите на Фил се разшириха. В гласа й прозвуча уплаха.

— Не смяташ сериозно, че ще го направи, нали?

— Какво да ти кажа? — Махони безпомощно разпери ръце. — Освен че ударихме на камък във всички наши запитвания и сега делото официално е замразено. Прибавено към списъка с неразрешените случаи. Налага се мнението, че това е било случайно извършен опит за убийство. Колегите ми смятат, че всеки е могъл да стане жертва на това нападение. Само че се е случило с Беа.

— А ти какво смяташ?

Фил изглеждаше толкова уплашена, че на Махони му се прииска да я обгърне с ръка, да я успокои, да я увери, че ще намери убиеца, че ще подреди всичко така, че никой да не се бои повече. Но знаеше, че не може да й обещае нито едно от тези неща.

— Не съм съгласен. Смятам, че това е напълно съзнателен и внимателно подготвен опит за убийство. Онзи тип е познавал Беа и поради някаква причина е искал да я отстрани от пътя си. Това, което трябва да открием, е защо. Боя се обаче, че няма голяма надежда това да стане, ако Беа не възвърне паметта си. Детективската работа е петдесет процента къртовски труд и петдесет процента интуиция — горчиво додаде той. — С течение на времето се научаваш да разпознаваш злодеите дори и в случаите, когато те изглеждат напълно нормални. Обикновени, свестни хора, също като теб и мен. Но известната доктор Фостър би трябвало да знае по-добре от всеки друг какво става в умовете на хората. В тези дълбоки, тъмни глъбини. Какви типове се крият зад приличния външен вид, чара и скъпите дрехи. Съпрузи, които пребиват жените си, родители, които тормозят децата си, убийци. Всички те са само хора, също като теб и мен.

— Говори само за себе си — заяви тя. — И непременно ме уведоми какъв приятен, симпатичен, очарователен млад мъж се е опитал да убие Беа. И защо?

— Не съм се отказал — увери я той. — Това поне мога да ти обещая.

Мъглата, спуснала се над града, увиваше с призрачната си паяжина колата, докато пътуваха към дома. Фил затвори очи и уморено отпусна глава на седалката.

— Кажи ми, че лимузината не беше добра идея, Махони — промърмори тя.

— Не беше добра идея, докторе. — Той веднага се подчини и тя изпъшка.

— Все още съм в очакване — додаде тя.

— На какво?

Тя подпря глава на рамото му, а той се усмихна, загледан право напред, към осветените етажи на града.

— На куплет от някое стихотворение, разбира се. Зная, че никога не пропускаш възможността да се изявиш. А и не ти липсва дар слово.

— Права си. — Замисли се за момент, а после каза: — Какво ще кажеш за това?

Пленителна като нощта

под ясни звездни небеса,

тя в хубостта си съчета

от ден лице, от мрак коса

и поглед, пълен с бистрота

като разискрена роса.

— Байрон — поясни Махони.

— Зная. — Тя бе отворила очи и го гледаше.

— Може би малко сантиментален, но много подходящ за случая стих. Исках да прозвучи като комплимент за моята домакиня, която е красива като нощта.

Очите й се усмихваха в тъмнината.

— Благодаря, Махони — прошепна тя.

— Франко, ако обичаш. — Прочете топлотата в очите й и нежно я потупа по ръката.

Лимузината спря пред сградата, в която живееше Фил, Махони изскочи от колата и отвори вратата на дамата си, преди още шофьорът да е успял да реагира. Франко погледна лицето й, отпуснато на възглавничките на седалката. Под очите й имаше тъмни виолетови кръгове. Червилото й се бе изтрило. Помисли си, че тя изглежда като уморено момиче. Хвана я за ръка и я изпрати до вратата.

— Иди да поспиш.

Наведе глава и леко я целуна по бузата, вдишвайки парфюма й.

— Благодаря за чудесната вечер, докторе. Беше истинско удоволствие.

Тя кимна.

— Ти ме караш да се смея, Махони. А това ми харесва.

Той се ухили.

— Това е част от работата ми, мадам. Аз съм тук само за да ви служа.

— В такъв случай можеш да ми служиш, като ме поканиш на вечеря. Следващия път.

— Да, мадам. Имаш я, докторе. Когато пожелаеш.

После тръгна към колата. Фил го изпрати с поглед. Когато се обърна, за да я погледне отново, тя тихичко рече:

— Махони, благодаря ти, че ме изслуша. И за всичко, което правиш за Беа. Зная, че ако някой може да намери убиеца, това си ти.

Той подигравателно отдаде чест и започна да рецитира:

И затова, негоден да развличам

като любовник тез лениви дни,

ще проявя способността си на злодей

и ще отровя техните забави.

— Шекспир. Ричард Трети.

Тя изразително завъртя очи към небето и му махна за довиждане. Но той забеляза усмивката, която играеше на лицето й, докато затваряше вратата.

Шофьорът на лимузината трепна, когато Махони му каза да го закара до стария градски затвор.

— Исках само да проверя дали си буден — побърза да го успокои Махони и се ухили. — Остави ме пред полицейското управление.

— Това е същата сграда, нали?

— Да, на същото място.

Искаше отново да прегледа материалите по делото на Беа. Сигурен беше, че там някъде има нещо, което да му помогне да разгадае тайната.