Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (23)

Глава 22

Ник Ласел се върна от Антиб с новината, че не е научил нищо ново за попечителския фонд на името на Флора Биъл. Знаеше се само, че фондът се управлява от лондонска банка, която бе получила инструкции да поддържа къщичката в сегашния й вид, за да я обезсмърти за поколенията. Разполагаха с достатъчно средства, за да поддържат собствеността, а банкерите смятаха, че целта на дарителя е била да запази къщата като музей, а защо не и като светилище. Имената и подробностите по завещанието били поверителни и от банката отказваха да ги разкрият — освен ако не получат искане от полицията.

— Така че отново се върнахме там, откъдето почнахме — мрачно отбеляза Ник. Беа, Мили и той обядваха заедно в хотела. — Единствената друга следа, с която разполагаме, е ключът, който намерихме в къщата. — Той извади сребърното ключе от джоба си и го сложи на масата. Всички приковаха погледи в него. Беше малко, без отличителни знаци, като всяко друго подобно ключе.

— Може би е от някой куфар или ракла? — предположи Беа.

— Единственият куфар, който намерихме в къщата, беше на тавана, и дори не беше заключен.

— Ами какво ще кажеш за някой шкаф?

Ник бавно поклати глава.

— Не открихме нито един заключен шкаф. Дойката Биъл е пазела тайните си под дюшека. Освен ако… — Той се замисли за минута. — Нали си спомняте, че документът свърши съвсем ненадейно, едва ли не по средата на разказа й. Там не пишеше нищо за онова, което се е случило на острова. Дойката споменава само за пристигането им там и заключава, че не е достатъчно силна, за да се бори с врага — бащата на Джони. Тя не е довършила разказа си, не е написала дори край…

— Искаш да кажеш, че ключът отключва мястото, на което държи останалата част от тайните си? — попита Мили.

— Обзалагам се. — Ник отново огледа ключа. — Вижте, на него има някакъв номер. — Той се усмихна самоуверено. — А сега вие ми кажете къде би крила тайните си една почтена стара дама, която спазва закона?

— В банка — веднага отговори Мили.

Той кимна.

— Обзалагам се, че това е ключ от депозитен сейф. Проблемът ни е, че не знаем в коя банка.

Беа въздъхна.

— Тук, по крайбрежието, сигурно има стотици банки.

Ник се усмихна.

— Значи отново трябва да започна да се правя на детектив и да намеря тази, която ни трябва.

Веднага след обяда Ник пое по новите си задачи, а Беа реши да провери докъде е стигнал ремонтът на вила Мимоза. В момента работеха върху кухнята и няколко нови бани и цялата къща гъмжеше от дърводелци, фаянсаджии, мозайкаджии и бояджии. Вилата бе цялата опасана със скеле, но плувният басейн бе почти завършен, а специалистът градинар работеше с екипа си, за да възвърне предишния блясък на градините.

Декораторът на Мили се бе съгласил с новите срокове и възнамеряваше да направи всичко възможно, за да ги спази. Особено предвид щедрото допълнително възнаграждение, което му бе обещала. Тя, от своя страна, беше доволна, че макар и не напълно завършена, само след няколко дни, след пристигането на мебелите, вилата щеше да стане обитаема.

Първоначално Мили смяташе да посети къщата заедно с Беа, но след това се почувства необичайно изтощена.

— Ще трябва да отидеш сама, мила моя — рече й Мили и я целуна за довиждане. — Като се върнеш, ще ме осведомиш за напредъка на майсторите.

Мили махна на Беа за довиждане и щастливо се насочи към любимото си място на терасата с изглед към морето.

Извика един сервитьор и си поръча чаша бренди, за да се поободри. Въздъхна със задоволство и се загледа в палмите и маслиновите дръвчета, в розовите и лилави тропически храсти, в сребристосиньото море. Помисли си, че това бе най-любимото й кътче от всички места по света, които бе посетила.

Глупава жено, с усмивка се укори тя, казваш това за всяко местенце, на което си била. Знаеш, че не става дума само за мястото, важна е и компанията. В старите дни, когато беше млада и лекомислена, винаги те придружаваше някой мъж. А сега, когато си стара, с теб е това мило момиче, Беа. Знаеш, че тя ти напомня за самата теб, когато беше на нейната възраст, макар че ти, естествено, никога не допусна околните да забележат самотата и уязвимостта ти. Винаги беше прекалено горда за това, винаги се правеше на самоуверена и невъзмутима.

Тя се разсмя и си помисли, че вече е прекалено късно да се безпокои за тези неща. Децата скоро ще пристигнат, а вила Мимоза бе почти завършена. Тя беше изпълнила плановете си, погрижила се бе за всичко.

Мили щастливо отпиваше от брендито си, зареяла поглед към морето. Над главата й шумно прелитаха чайки, слънцето огряваше голите й ръце, лекият ветрец люлееше палмовите клончета. Тя въздъхна от неподправено задоволство, остави чашата си, облегна се доволно назад и затвори очи.

Беше дълбоко заспала, когато болката сграбчи сърцето й. Беше й се случвало толкова често през последните няколко години. Само че този път беше за последно. Тя умря с усмивка.

 

 

— Не вярвам! — проплака Беа, когато я уведомиха. — Това просто не е истина. Моля ви, моля ви, кажете ми, че не е истина. — Сърцето й сякаш щеше да се пръсне от болка. С посивяло лице тя се обърна към Ник:

— Мили ми беше приятелка — прошепна тя. — Беше добра, сърдечна и щедра. Когато бях уплашена и се лутах без посока, тя ме прие в живота си и ме направи част от него. — Беа се разрида — дълбоки, жални ридания. — О, Ник, защо трябваше да се случи точно сега? Не е честно.

Той притисна разтрепераното й тяло към себе си. И той харесваше Мили. Бе доловил добротата, която се криеше под измамната й външност и бе шокиран и натъжен от смъртта й. Но повече скърбеше за Беа — крехкото й душевно равновесие започна да се разпада при този нов удар. Ник я притисна още по-силно, опитвайки се да я подкрепи, да й вдъхне сила.

Беа говореше несвързано за Мили, сети се, че трябва да се обади на Фил, защото Фил също била приятелка на Мили. Ник ласкаво я увери, че няма за какво да се тревожи — той ще се обади на Фил, ще се свърже с адвоката на Мили в Ню Йорк, ще се погрижи за всичко. Но преди да се заеме с всичко това, Ник заведе Беа в стаята й и повика лекар, за да й даде успокоително.

Адвокатът, Джон Хартли, уреди погребението да се състои след два дни. Осведоми Ник, че той самият няма да може да присъства, но в края на седмицата ще пристигне, за да въведе в ред делата на госпожа Ренуик.

Оказа се невъзможно да се свържат с Фил. Ник остави дузина съобщения на телефонния й секретар. Всеки път казваше, че става дума за Мили, че въпросът е спешен, че я молят да се обади. Но тя така и не позвъни.

— Трябва да е заминала някъде. — Беа беше отчаяна, че Фил няма да присъства на погребението на Мили.

Денят на погребението беше ясен и слънчев.

— Чудесен ден — тъжно отбеляза Беа. — Мили сигурно би желала да бъде погребана в един точно толкова прекрасен ден.

Те бяха единствените опечалени. Като се изключи, разбира се, групичката от сервитьори и хотелски персонал, които дискретно стояха отзад, отдавайки последна почит на Мили Ренуик не защото тя винаги е била много щедра с тях, а защото, както тя се бе надявала, те искрено я харесваха.

Беа постави на гроба на Мили букет от любимите й розови рози и бели лилии. Остана неподвижна за миг, тъжно свела глава. Приближи дланта до устните си и й изпрати последна въздушна целувка. После, подпряла се на силната ръка на Ник, бавно се отдалечи.

Беа не можеше да понесе мисълта да остане в хотела без Мили и реши да се пренесе във вила Мимоза, макар че тя все още не бе завършена.

Тя положи глава на рамото на Ник, докато пътуваха в голямата черна погребална кола, замислена за Мили. Пренасянето във вилата трябваше да бъде голям ден за приятелката й. Както и за нея самата. Щеше да живее в къщата на мечтите си, само че сега, без енергичното присъствие на Мили, тази мисъл не я радваше толкова. Колата влезе през голямата желязна порта и Беа отвори очи. Мълчаливо продължиха по алеята на вила Мимоза.

А там, седнали на стъпалата, все още със самолетните билети около вратовете си, изгубени и самотни, седяха две малки, бледи, уплашени деца.

— Това са Скот и Джули Ренуик — ахна Беа, изпълнена с ужас. Напълно беше забравила, че пристигат днес. Всъщност изобщо беше забравила за тях.

Изпълнена с облекчение, че най-после ще може да прехвърли някому отговорността за децата, разтревожената представителка на Еър Франс се завтече към тях. Каза им, че се притеснила, когато никой не посрещнал децата на летището. В авиолинията разполагали с адреса на вила Мимоза и затова тя ги довела тук. Приключила със задълженията си, побърза да си тръгне, преди да си промени решението по отношение на децата.

Беа погледна тъжно децата, а после премести поглед към Ник.

— Какво ще правим сега? — прошепна тя.

Уплашени, с широко отворени очи, двете деца не сваляха поглед от тях. Приличаха си като бобени зърна — и двамата имаха кръгли личица, осеяни с лунички, сини очи, лъскави кафяви коси, подстригани на бретон. Джули имаше и конска опашка, панделката на която почти се бе изхлузила. Момчето хвана ръката на сестричката си и без да промълви нито дума, зачака с тревога онова, което можеше да ги сполети.

Скоти Ренуик отново почувства буцата, надигнала се в гърлото му, която означаваше, че ще се разплаче. Той преглътна мъчително, без да сваля поглед от жената и мъжа, които ги гледаха така, сякаш никога преди не бяха виждали деца. Усети мъничката, гореща ръка на Джули, която го стисна още по-силно. Знаеше, че трябва да бъде смел — заради нея. Нали на погребението на мама и татко му обясниха, че трябва да се държи като голям и да се грижи за сестра си? Знаеше, че това е точно така. Бяха останали самички — само те двамата срещу целия свят. Но светът се оказа много по-голям от малкия градец, в който бяха живели. Там познаваха всички и всички познаваха тях. А тези непознати ги гледаха така, сякаш изобщо не бяха чували за тях. Жената не можеше да е леля им Мили. Та нали тя беше доста стара?

Той прегърна покровителствено рамената на Джули и зачака някой да предприеме нещо. Напоследък все това се случваше — хората правеха нещо с тях или за тях. Изпращаха ги да живеят на най-различни места, даваха им храна, усмихваха им се постоянно, но очите им бяха пълни със съжаление. Вие сте големи късметлии, повтаряха им те. Имате толкова богата леля, която живее в слънчева Южна Франция. Истински щастливци сте, че ще живеете в прекрасната й вила. А той горчиво им отвръщаше: Ама, да, разбира се. Големи сме късметлии.

Червенокосата жена изведнъж му се усмихна.

— Добре дошли във вила Мимоза, Скот и Джули — топло се обърна тя. — Много се радваме да ви видим. Бедничките деца, изглеждате изтощени. Влезте вътре и аз ще ви покажа стаите ви. Мили ги приготви специално за вас.

Скот погледна Джули. Личицето й бе безизразно. Така беше от известно време насам — сякаш бе потиснала всичките си чувства. Не беше плакала нито веднъж от погребението, макар че преди това плачеше постоянно. Той също бе плакал — понякога виеше като вълк, за да даде воля на мъката и болката си. И на гнева си, защото той беше дяволски ядосан. Гневеше се срещу онзи, който бе предизвикал смъртта на майка му и баща му. Гневеше се срещу тях самите, загдето бяха умрели. Яд го беше и на себе си, защото не беше достатъчно голям и силен, за да се погрижи за Джули. Изпитваше ярост, защото бе неспособен да върне часовника назад и всичко да си стане както преди — четиримата да си живеят в малката жълта къща, заобиколена с дървета, които през есента засипваха моравата с листа. Даже бе обещал на Господ, че никога повече няма да се сърди, когато го карат да събира листата, ако той му върне родителите обратно. Господ обаче, изглежда, не си падаше по сделките.

И ето че се бе озовал, заедно с Джули, в непозната страна, наречена Франция, където говореха език, който не разбираше. Посрещнаха ги двама непознати в огромна къща, която наричаха вила Мимоза и която му приличаше на декор от филм. И макар да се усмихваха, мъжът и жената си оставаха напълно непознати. А той се страхуваше. И искаше да се прибере у дома.

— Ти ли си моята леля Мили? — внезапно попита Джули. Беше изпълнена с подозрения.

Скот бързо я смушка с лакът — нали я беше предупредил да не казва нищо и да не задава никакви въпроси! Беше й казал да остави на него да се погрижи за всичко, обещал й бе, че няма да останат тук. Остави всичко на мен, беше й рекъл той и скоро отново ще се приберем у дома. Но, Скоти, къде е домът? — жално го бе попитала Джули, а ужасната буца отново бе затъкнала гърлото му. И той нямаше отговор на този въпрос, не знаеше къде е домът им. Всъщност вече нищо не знаеше. Беше едва на девет години и не искаше да става мъж. Искаше само животът да стане същият като преди.

— Аз съм Беа Френч — отвърна жената, наведе се надолу и целуна Джули по бузата. Понечи да целуне и Скот, но той се отдръпна. Не желаеше повече целувки от непознати.

— А аз съм Ник Ласел. — Мъжът подаде ръка и Скот неохотно я пое. — Приятели сме на вашата леля Мили — поясни той. — Хайде да влезем вътре. Искам да ви покажа къщата.

Скот отново хвана ръката на Джули и последваха Беа и Ник в къщата. Скот с изумление огледа огромното празно антре. Нямаше никакви мебели, нито пък кални ботуши, наблъскани в ъгъла. Нямаше и дрехи, висящи на закачалката, както в дома им.

— Тук като че ли не живее никой — отбеляза той с дрезгавия си глас, който толкова често караше баща му да се смее.

— Вашата леля Мили предприе ремонт на вилата специално заради вас. — Беа побърза да ги успокои. — Искаше всичко да е завършено, когато пристигнете, но все още няма много мебели. Обзаведени са само спалните и кухнята.

— Но пък имате плувен басейн — обади се Ник. — Не забравяйте това.

— Имаме басейн? — в уморените очи на Скот проблесна интерес.

— Разбира се — бързо отговори Беа. — Освен това наблизо има плаж и много лодки за риболов.

— Да. — Скот уморено сви рамене и ядосано изгледа Джули, която се приближи до Ник и доверчиво го хвана за ръка.

Вдигна поглед към него и умолително рече:

— Къде е моята леля Мили?

Беа предупредително погледна Ник. Смяташе, че истината е прекалено жестока за тези две емоционално съсипани деца.

— Нали ти казах, миличка — намеси се тя. — Леля Мили не може да дойде тук днес.

Джули я погледна напрегнато.

— Тя е мъртва, нали? — Детето премести поглед върху Ник. — Точно това ни казаха, когато умряха мама и татко. Обясниха ни, че те повече никога няма да бъдат с нас.

О, боже, помисли си Скот, опитвайки се да се пребори с буцата в гърлото си. Джули има право. Точно така ни казаха. О, Боже, какво ще стане с нас сега? Казаха ни, че тя е единствената ни роднина… сега си нямаме никого… никого… ние сме сирачета… в чужда страна… с непознати…

Ник я погледна ласкаво.

— Съжалявам, Джули. Но това не променя нищо. Беа и аз ще се погрижим за вас.

— Аз ще се грижа за нея — промърмори Скоти. — Тя е моя сестра.

— Беа, косата ми е росава — заяви Джули. Лекото й фъфлене стана по-изразено — това се случваше винаги, когато бе уморена или разстроена. — И искам да отида до тоалетната.

Тя се прозина уморено, докато вървяха след Беа нагоре по стълбите, без да пуска ръката на Скот.

— Не казвай нищо — предупреди я Скот, когато Беа отвори вратата и ги въведе в розова стая, напълно подходяща за принцеса.

— Мили знаеше, че обичаш розовия цвят, Джули — каза й Беа, когато момичето нададе радостен вик и се втурна към менажерията от плюшени животни, които я очакваха на прозореца. — Тя също така знаеше, че любимият цвят на Скот е зеленият — додаде Беа и се усмихна на момчето.

— Не ме интересува — смънка Скот и сви рамене с безразличие. Извърна се настрана, напълно пренебрегнал сестра си, която се прехласваше по голямата кукла, поставена в средата на леглото й.

Изведнъж му дойде твърде много. Не можеше повече да се бори с онази буца в гърлото си. Сълзите му щяха да потекат всеки момент и той избяга от стаята.

Застана в антрето, привел рамена, пъхнал стиснатите си юмруци дълбоко в джобовете. Ник го гледаше в гръб, но му бе ясно, че момчето плаче и не желае никой да разбере това.

— Няма нищо лошо в това да си поплачеш, Скот — каза му той. — Твърде много тъжни неща ви се случиха. Първо умряха майка ви и татко ви, а сега и леля ви Мили.

— На нея пък защо й е пукало за нас? — отвърна той със задавен от сълзите глас. — Та тя изобщо не ни познаваше.

— Вярно е, че Мили не ви бе виждала, но тя знаеше всичко за вас. И се притесняваше заради вас. Тя беше възрастна, но се радваше, че сега, най-сетне, ще има възможността да бъде майка. Тя наистина с нетърпение ви очакваше, Скот. Искаше да живее с теб и Джули и да се грижи за вас.

Ник потупа Скот по рамото.

— Днес сте пътували твърде дълго, синко. Уморен си, а съм готов да се обзаложа, че си и много гладен. Искаш ли двамата с теб да отидем в кухнята и да потърсим нещо за ядене? После може да отидем да видим басейна, а?

Скот шумно подсмръкна, опитвайки се да преглътне сълзите си. Все още не поглеждаше Ник, но го последва надолу по стълбите. Седна до кухненската маса, навел глава, а Ник провери съдържанието на хладилника и на фризера.

После подсвирна от изненада. Извади няколко пакетчета.

— Добрата стара леля Мили — усмихна се Ник. — Знаела е какво най-много обичат двете й американски дечица. Хотдог и пържени картофки.

Скот го погледна с интерес, но не каза нищо. В този момент Джули дотича в кухнята и се покатери на един стол до него. Стискаше зелена плюшена жаба в ръце и мълчаливо наблюдаваше Беа и Ник, които приготвяха храната.

Най-накрая изнесоха пълните чинии на терасата и всички се настаниха около масата, опитвайки се да преглътнат храната, която сякаш засядаше в гърлата им. Даже и анекдотите на Ник се изчерпаха. Скот и Джули седяха мълчаливо, заболи поглед в чиниите си.

Ник отчаяно погледна Беа и забеляза сълзите в очите й. Съзнаваше, че тя е на ръба на нервен срив. Събра ни се прекалено много — Мили, погребението, децата…

— Вижте! — внезапно извика Джули и посочи с ръка. — Ей там.

Едно голямо куче изпълзя изпод храстите в края на моравата, подуши въздуха и ги загледа с надежда.

Кучето беше с дълги крака и рунтава козина. Раздърпано, рошаво… и гладно. Само след миг гладът надви вродената му предпазливост, то посъбра кураж и се запромъква боязливо към тях. Вървеше толкова приведено, че коремът му почти се влачеше по земята. Легна в краката на Скот, внимателно положи глава между лапите си и вдигна нагоре големите си, тъжни кафяви очи.

Скоти се вгледа в кучето. Стори му се, че изразът в очите му много приличаше на онзи, който бе видял в собствените си очи в огледалото. Внезапно поиска да притежава това куче така, както не бе искал нищо друго в живота си. Освен желанието да върне часовника назад. Но кучето беше бездомно и той знаеше, че тези хора няма да пожелаят да го вземат в луксозната си вила. Кучето никога нямаше да стане негово и поради тази причина той не можеше да го докосне.

Докато гледаше кучето, Беа си помисли, че то много прилича на нея и на двете сирачета на Мили. Те не казваха нито дума, но тя видя копнежа в сините им очи и осъзна, че това е първата възможност да стопи леда около сърчицата им.

— Добре, рошльо — рече тя. — Вече си наш.

Скот бутна стола си назад и извика от радост. Прегърна кучето с двете си ръце. Буцата в гърлото му изчезна като с магическа пръчка, а той изведнъж осъзна, че се смее. Аз се смея, с изумление си помисли. Смея се отново. Плесна Джули по ръката и заяви:

— Той ще спи на моето легло.

— Не, на моето.

— На моето.

— Ще се сменяте — бързо се намеси Беа.

— Как ще го кръстим? — развълнувано попита Джули, докато наблюдаваше как Скот храни кучето с техните сандвичи. Песът лакомо погълна всичко, приседна, накривил едното си изподрано ухо, и зачака за още.

— Толкова е рунтав — каза през смях Беа. — Какво ще кажете за Рошльо?

Най-после Скот и Джули започнаха да реагират като деца, а не като емоционално изтощени кукли и Беа побърза да благодари на Бога за кучето, което им изпрати. Погледна Ник и разбра, че и той си мисли същото. Какво ще стане оттук нататък? Какво ще стане със Скот и Джули Ренуик сега, когато Мили вече я нямаше?

Адвокатът на Мили, Джон Хартли, пристигна от Ню Йорк два дни по-късно. Беше възрастен мъж, побелял и високомерно официален. Вече десетилетия наред работеше като адвокат на Мили.

— Госпожа Ренуик имаше проблеми със сърцето от години — уведоми ги той. — Всичко, което можеше да бъде направено за нея, беше направено. Тя знаеше, че може да умре във всеки един момент. Ето защо не пожела да се откаже от цигарите, макар да знаеше, че са вредни за нея.

Беа внезапно си припомни първата си среща с Мили в апартамента на Пето авеню в онзи дъждовен ден… Не е алкохолът, който ще ме убие, а тези проклети цигари… беше й казала тя.

— Това писмо е за вас. Получих го точно преди смъртта й. — Той подаде плика на Беа и се облегна назад, търпеливо скръстил ръце, изчаквайки я да го прочете.

Зная, че може да не живея още дълго, затова държа да изживея живота си както трябва, мило момиче. Винаги съм се смятала за щастлива жена — имах всичко, което пожелаех. А после, като Божия благословия, в живота ми се появи ти и го озари с младостта и добротата си. Ти беше внучката, която никога не съм имала, идеалната компаньонка, човекът, който се смееше заедно с мен и се превърна в моя приятелка. Момичето, което можех да глезя и покровителствам от време на време. Приятелката, която търпеливо слушаше неспирното ми бърборене и се смееше заедно с мен на собствените ми глупости. Ти осмисли дните ми, без теб аз щях да съм много по-самотна.

Исках да ти помогна отново да намериш себе си, макар и да знаех, че след това ще ме напуснеш. Искаше ми се да те задържа при себе си завинаги, но дори и аз не съм чак толкова себична. Когато ти намери вила Мимоза, тази връзка с миналото ти, аз изведнъж проумях как мога да ти помогна. После се появиха моите клети сирачета и придадоха завършеност на плана ми, защото разбрах, че макар да не мога да ти върна миналото, аз бих могла да ти осигуря бъдещето.

Аз истински се забавлявах през живота си, скъпа Беа. Затова не тъжи за мен твърде дълго. Сега е твой ред да се забавляваш и да живееш живота си. Моят адвокат ще се погрижи за всичко вместо теб.

Мили Ренуик

Беа тъжно погледна адвоката.

— Тя беше толкова добра! Истинска приятелка…

— Мили наистина беше добър човек — съгласи се адвокатът. — Повечето хора виждаха у нея само една повърхностна и лекомислена жена. Те така и не научиха колко много благотворителни каузи са били подпомогнати от нейната щедрост — при това винаги анонимно. Но сега, госпожице Френч, трябва да ви запозная със съдържанието на новото завещание на госпожа Ренуик.

Той се поизкашля и я погледна над очилата си.

— Госпожа Ренуик желае вие да получите вила Мимоза. Не ви я завещава, защото вече я е била купила на ваше име. Още от самото начало ми даде да разбера, че тази къща ще бъде ваша и само ваша. В завещанието си само добавя, че се надява да намерите в нея всичко онова, което очаквате. Включително и щастие.

Очите на Беа се разшириха от изумление.

— Госпожа Ренуик ви завещава още сумата от пет милиона долара, защото, както се е изразила самата тя, иска да имате бъдеще, щом не можете да имате минало.

— Пет милиона долара?

— Точно така. Но има едно условие. Госпожа Ренуик иска от вас да поемете отговорността за децата. Да ги отгледате като ваши собствени. Тя смята, че поставяйки това изискване, ви осигурява бъдеще. Ще имате дом, семейство и достатъчно пари, за да живеете добре. Следват дарения за различни университети, болници и благотворителни организации. Част от бижутата си госпожа Ренуик завещава на вас и доктор Фостър. Останалата част от богатството й, която възлиза на около двайсет и пет милиона долара, се поставя под попечителство за двете деца. Скот и Джули Ренуик.

По-късно същия ден, след като адвокатът си тръгна, Беа се видя с Ник, за да го уведоми за случилото се.

— Мили е изпитвала съжаление към мен, защото съм лишена от миналото си — през сълзи му рече тя. — И затова е пожелала да ми дари бъдеще. И виж ме сега — собственица на вила Мимоза и майка на две деца, които почти не ме познават.

— И милионерка — добави Ник, зашеметен от изненада. — Освен това си майка на две изключително богати малки деца.

— Мили боже, Ник, какво ще правя?

Ник сложи ръка под брадичката й. Повдигна лицето й нагоре и й се усмихна окуражително.

— Онова, което правиш винаги в трудни моменти — отговори той. — Обади се на Фил. По това време сигурно си е в кабинета. След това — продължи той — предлагам да отворим бутилка шампанско и да вдигнем тост за твоята истинска приятелка и неистинска баба Мили Ренуик.

Беа звъня многократно в дома и в кабинета на Фил, но попадаше все на телефонен секретар. Обезпокоена, тя се обади в полицейското управление на Сан Франциско и помоли да я свържат с детектив Махони.

Махони вдигна слушалката при първото иззвъняване.

— Да? — рече той и отпи от кафето си. Третото за последния половин час. Подпря крака на разхвърляното бюро, наклони стола си назад и лениво се залюля напред-назад. — Исусе, Беа Френч. Как си, за бога? И къде, по дяволите, се намираш? Връзката е толкова добра, че бих се заклел, че се обаждаш от фоайето.

— Все още съм във Франция — отвърна тя. — Във вила Мимоза. О, детектив Махони — проплака Беа. — Мили умря и ми завеща всичките тези пари и две деца и аз не зная какво да правя… Опитвам се да се свържа с Фил, но тя не отговаря и аз съм толкова притеснена…

Махони рязко се изправи.

— Добре, миличка, спокойно. Ти само ми разкажи всичко, а после ще видим какво ще правим.

Тя на един дъх му разказа за последните събития. Най-накрая отново проплака:

— Но аз не можах да се свържа с Фил и тя пропусна погребението, а сега пак не мога да я открия и… о, детектив Махони…

— Добре. Добре, Беа. Няма защо да се притесняваш за Фил. Случайно зная, че е с някакъв тип, по когото си е изгубила ума. Предполагам, че е пропуснала да ти каже за господин Хавай, а? Идеята за тази малка ваканция възникна ненадейно, а и тя остана малко по-дълго, отколкото бе планирала. Ще бъде съкрушена, когато научи за смъртта на Мили и разбере, че е пропуснала погребението. Ударът е бил доста тежък за теб, а и отсъствието на Фил сигурно ти се е отразило още по-зле.

— Ник е с мен. — Гласът на Беа вече звучеше по-спокойно. — Той ми помогна.

— Така ли? Браво на Ник! Ти го харесваш, нали, Беа?

— Той е много добър. — Махони долови отбранителни нотки в гласа й.

— Къде ли съм чувал това преди? Чуй ме, Беа Френч. Мили сигурно те е обичала много, за да постъпи по този начин. Да ти повери тези две сирачета. Сигурно е решила, че така ще станете трима срещу целия свят и няма вече да си съвсем сама. А и като те слушам как говориш за Ник, току-виж сте станали четирима. На мен това ми се струва много добра цифра. Така че, горе главата, миличка. Радвай се, че си била ощастливена с приятелството и любовта на Мили. — Той се усмихна. — А след тези мъдри думи май ще е по-добре да ти дам номера на твоята лекарка на Хаваите.

— Благодаря, детектив Махони. — В гласа на Беа се долавяше облекчение.

— Франко, ако обичаш. Мислех, че вече сме приятели. След всичко, което преживяхме заедно!

— Най-добри приятели — пламенно го увери тя.

— Обади ми се, ако имаш нужда от нещо, миличка — заръча Махони. — А може и аз скоро да прескоча да те видя.

Махони затвори телефона и погледна часовника. Точно седем часът. Отново вдигна слушалката и набра хавайския номер.

— Калани. Добър вечер. — Човекът, който му отговори веднага, говореше с азиатски акцент.

— Добър вечер и на вас. Бих искал да говоря с доктор Фил Фостър.

— Да, сър. И кой я търси?

— Кажете й, че се обажда Франко Махони. — Той отново подпря крака на бюрото и се облегна назад, представяйки си изненадата й.

— Кой се обажда? — От другата страна на линията долетя отривист мъжки глас.

Махони предположи, че това е самият господин Хавай и се поизправи на стола си.

— Казвам се Франко Махони. Бих искал да разговарям с доктор Фил Фостър.

— Тя не може да дойде до телефона. Искате ли да оставите съобщение?

— Да, бих искал. — Махони въпросително повдигна вежди. Господин Хавай говореше и се държеше като надуто и арогантно копеле. — Кажете й, че се е обаждал Махони. — Той бавно произнесе името си буква по буква.

— Името ви се среща доста често, господин Махони. Зная как се пише.

В иначе любезния му глас се прокраднаха ледени нотки и Франко се намръщи. Този не беше просто арогантно копеле — беше първокласен мръсник.

— Страхотно — рязко рече той. — Тогава ще ви помоля да й предадете да ми позвъни — по всяко време на деня и нощта. Спешно е. Тя има номера ми.

— Ще предам съобщението ви — ледено отвърна господин Хавай и затвори.

Махони затръшна слушалката.

— Исусе — с изумление промърмори той. — Ама и докторката къде ги намира такива?

Тръгна надолу по коридора към машината за кафе, пъхнал ръце в джобовете си, забил поглед в пода, озадачен от леденото отношение на онзи мъж. Онзи трябва да е адски ревнив, помисли си той и взе четвъртата си чаша кафе от шест и петнайсет насам. А часът бе едва седем и десет. Махони имаше чувството, че нощта ще се окаже много дълга.

И не се излъга. Първото обаждане се получи почти веднага — палеж в Тендърлойн. Огънят все още бушуваше и до този момент бяха открити телата на две жертви.

Той и Бенедети веднага тръгнаха. Бенедети караше полицейския шевролет с включени светлини и сирена.

— Да знаеш — доволно се ухили Бенедети, когато другите участници в движението спряха, за да им направят път — понякога не е лошо да си ченге.

Махони премигна, когато за пореден път минаха на червен светофар и завиха зад ъгъла със свистящи гуми и скърцащи спирачки.

— Да. Но може би трябва да си помислиш дали отново да не изкараш шофьорския курс. Исусе, човече, внимавай, моля те!

Усмивката на Бенедети стана още по-широка, когато погледна партньора си.

— Какво има? Да не би да те е страх, детективе?

— Можеш да се обзаложиш. С маниак като тебе на волана! Подсети ме да помоля да ми дадат друг партньор, когато се върнем в управлението. Така може би ще живея по-дълго.

Видяха пламъците от четири преки разстояние. Спряха пред сградата точно когато покривът, сред вихър от искри и летящи отломъци, поддаде и се срути.

— Господ да им е на помощ! Надявам се, че пожарникарите са излезли оттам — промърмори Махони.

— Всичко вече свърши — информира ги шефът на пожарната команда. — Дотук имаме двама мъртви. Всичките ми хора са налице. Няма съмнение, че става дума за умишлен палеж. Навсякъде намерихме разхвърляни парцали, напоени с бензин. — Той подаде на Махони някакъв парцал.

Махони се обърна към партньора си.

— Сложи го в найлонова торбичка, Бенедети. Ще трябва да го изследваме. — Той огледа тълпата зяпачи с присвити очи. Причинителите на палежи почти винаги оставаха, за да наблюдават собствените си пожари. Това бяха техните звездни мигове. Махони не можеше да си представи какво ли мислят подобни хора за човешките животи, които отнемат. А и не го интересуваше. Единственото, което искаше, бе да ги пъхне зад решетките за възможно най-дълъг период от време. Но този път нямаше късмет. Прословутото му шесто чувство сякаш го бе изоставило. Никой от насъбралите се наблюдатели не му заприлича поне малко, на подпалвач.

Двамата с Бенедети тъкмо тръгнаха да се връщат, когато радиото на колата пропука и те чуха следващото съобщение — намушкване с нож пред някакъв бар.

— Ей, има ли някакви съобщения за мен? — попита Махони, докато летяха към новото местопрестъпление.

— Не, нищо — отговори по радиото дежурният офицер.

— Уведоми ме, ако се обади доктор Фил Фостър — заръча Махони. — Спешно е.

— Дадено. — Дежурният офицер затвори.

— Да не би да имаш нова приятелка? — Бенедети изглеждаше изпълнен с любопитство. — Мислех, че отношенията ти с онова италианско пиленце — как й беше името? — са сериозни.

Махони въздъхна.

— За твоя информация никой вече не нарича жените пиленца. А младата дама, за която говориш, все още благоволява да ме удостои с вниманието си от време на време. Когато съм свободен.

— Да, прав си. Това е проблем. Времето. Жените се уморяват да ни чакат и си намират някой тип с по-човешко работно време. И въпреки това някои от колегите ни все пак успяват да ги закарат пред олтара. Ще ходиш ли на сватбата на Конърс в събота?

— Не бих я пропуснал за нищо на света — отвърна Махони, а колата им се закова с пронизително скърцане на спирачките пред бара.

Тялото лежеше по очи на алеята, заобиколено от група приличащи на вампири зяпачи, а няколко униформени ченгета се опитваха да ги задържат на разстояние. Жертвата била нападната на излизане от бара и завлечена в тъмната алея. Там човекът бил намушкан с нож и освободен от портфейла си. Няколко свидетели бяха видели извършителя да се отдалечава по алеята. Описаха външния му вид, но никой не пожела да признае, че е видял самото убийство. Никой не искаше да бъде въвлечен в разследването.

— Тази вечер не ни върви — въздъхна Махони. И се оказа прав. До полунощ жертвите от палежа, намушкването и няколко други престъпления възлизаха вече на четири, плюс един в критично състояние, който се люшкаше между живота и смъртта в интензивното отделение на Обединената болница на Сан Франциско. А общият брой на заподозрените, пъхнати на топло зад решетките, възлизаше на нула.

Махони мрачно пишеше рапорта от дежурството си, пиеше кафе и предъвкваше поничка с канела, когато телефонът иззвъня.

— Да? — уморено изръмжа той.

— Махони? Ти ли си?

— Докторе? — Той хвърли поничката и притисна слушалката под брадичката си. Облегна се назад и се усмихна. — Разбира се, че съм аз. Кого друг очакваше да чуеш?

— Струваш ми се толкова… изморен.

— И ти не ми изглеждаш в най-добра форма. Особено пък за жена, която е във ваканция. — Гласът й му се стори твърде приглушен и той се зачуди дали арогантният господин Хавай не слуша разговора й.

— Добре съм. — Отговорът й долетя малко прибързано. — Получих съобщението ти.

— Изненадан съм. Приятелят ти никак не остана доволен от факта, че те търси друг мъж. Прекалено силно развито чувство за собственост, а?

— Казал си, че е спешно. — Тя предпочете да не обръща внимание на задявката му.

— Така е. Виж, докторе, май ще е по-добре да седнеш. Отнася се за приятелката ти Мили. — Разказа й за обаждането на Беа, за Мили и за събитията, последвали смъртта й.

Стори му се, че Фил говори през сълзи, когато заяви, че никога няма да си прости, задето не е могла да бъде край тях. Каза му, че ще се върне в Сан Франциско още на следващия ден и ще му се обади веднага щом пристигне. Махони замислено затвори телефона. Фил беше самоуверена жена, която умееше да се владее добре. Но тази вечер му се стори прекалено напрегната. Също като господин Хавай.