Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (22)

Глава 21

Самолетът на Брад, лъскав Гълфстрийм IV, я чакаше на международното летище на Сан Франциско със запалени двигатели. Фил беше единственият пътник, а на борда я посрещна четиричленен екипаж.

— Господин Кейн се извинява, че не можа да дойде, мадам — каза й стюардът. — Той обича сам да пилотира самолета, но днес имаше твърде много делови срещи.

Самолетът беше огромен, с удобни седалки, разположени около малки масички. В дъното имаше по-малък салон, седалките в който се превръщаха в удобно легло. Освен това на самолета имаше малка, но снабдена с всичко необходимо, баня. Стюардът донесе на Фил последните броеве на почти всички списания, както и няколко току-що отпечатани романи. Предложи й чаша шампанско и я осведоми, че полетът до Хонолулу продължава пет часа.

— Надявам се, че пътуването ще ви хареса, мадам — с усмивка рече той. Фил вече бе сигурна в това.

В Хонолулу я очакваше хеликоптер на ранчото Каной, който трябваше да я откара до дома на Брад. Прелетяха ниско над плажа Уайкики, после се издигнаха над скалите и пред погледа й се разкри умопомрачителна гледка — черни скали, около които с пяна се разбиваха вълните на смарагдовозеления океан. Обиколиха над Даймънд хед и се снижиха над къщата му. Фил се огледа с изумление. Едва сега започваше да проумява колко богат в действителност е Брад. Гледана от небето, резиденцията на семейство Кейн изглеждаше огромна, разпростряла се върху акри с тучна зелена трева и палмови градини, които стигаха до самия край на скалите.

Брад я очакваше на моравата. Хеликоптерът спря и той се затича към него. Красивото му лице се озари от щастлива усмивка, когато я сграбчи в прегръдките си.

— Господи, как ми липсваше — промълви той и я притисна към себе си. — Ето, това е. — И гордо посочи с ръка. Фил се обърна, за да види дългата, ниска къща, която се състоеше от няколко типично хавайски павилиони, свързани помежду си с веранди и покрити галерии. — Не е много по-различна от времето на дядо ми Арчър — добави Брад. — Само дето е станала по-голяма.

Качиха се по стълбите към верандата, скриха се от жарещото слънце и се озоваха в хладни, полутъмни стаи. Къщата бе семпло обзаведена. Боядисана бе в различни нюанси зелено, ефирните пердета бяха бели, а подовете — от светъл мрамор. Тъмни антични хавайски скринове и масивни маси се смесваха с по-съвременното обзавеждане и ярки абстрактни картини.

Брад й показа най-напред трите картини на Хокни — негова гордост и радост. После я заведе при огромна картина на Роткос в дългата галерия и една изящна картина с водни лилии на Моне във всекидневната. Имаше картини от Едуард Хопър и ОʼКийф, както и от други модерни художници, които тя не познаваше. Най-накрая Брад я заведе в официалната гостна и й показа семейните портрети.

— Това е Арчър.

Брад се спря пред портрета на много красив мъж със светлоруса коса и сурови сини очи. Седеше много изправен в кожен стол с висока облегалка, здраво стиснал ръце пред себе си. Фил имаше чувството, че портретът излъчва неописуемо напрежение.

— А това е Шантал, моята баба — продължи Брад.

Фил се вгледа в портрета.

— Не си ми разказвал за нея.

— Шантал ОʼХигинс — горчиво изрече Брад. — Полуфранцузойка, полуирландка. Ще ти разкажа.

Фил си помисли, че Шантал е истинска красавица — със сребристоруса коса, нацупена уста и очи, издаващи неудовлетвореността й.

— Ето го Джак, баща ми.

Портретът на Джак не беше като на останалите. Нарисуван бе възседнал силен, черен жребец. На красивото му лице играеше самодоволна усмивка — истинско олицетворение на богат, арогантен млад ранчиер.

— Не искаше да позира за портрета — обясни Брад. — Художникът трябваше да го нарисува в движение. Това беше любимият му кон — Вулкан. Жребецът напълно заслужаваше името си. Причини смъртта на поне един човек, когото познавам.

— Убил го?

— Да. Хвърли го от гърба си. Имахме парти, а онзи тип се фукаше, че може да обязди всеки кон. И Джак му даде Вулкан. — Брад се разсмя безгрижно. — Е, онзи си получи заслуженото.

Фил потрепери, като се чудеше що за човек е бил Джак, за да направи подобно нещо, след като е знаел, че конят му е опасен.

— А ето и майка ми — тихо каза Брад. — Ребека. — Ребека бе нарисувана в цял ръст и бе толкова красива, колкото я бе описал синът й — гладко, овално лице, сини очи с форма на бадем, вълниста черна коса. На лицето й грееше прелестна усмивка, облечена бе с прилепнала зелена рокля от шифон, пристегната с атлазени панделки под щедро изложения на показ бюст. В едната си ръка държеше букетче кремави лилии, а другата бе положила върху облегалката на висок стол с дамаска от брокат. Самият портрет излъчваше зашеметяваща чувственост, която струеше отвсякъде: от богатите тъкани — шифон, атлаз, брокат, от блясъка на смарагдите и диамантите, от великолепието на кожата й. Сякаш художникът я бе познавал твърде добре, сякаш самият той бе имал любовна връзка с нея.

— Много е красива — отбеляза Фил.

Брад сви рамене и се извърна.

— Ами, това е. Цялото семейство.

— Какво? Никакви братя и сестри? — подразни го тя. Той се намръщи.

— Не и такива, които да са от значение — рязко отсече той и излезе навън.

Температурата се покачваше, влажността беше висока и Фил обяви, че всеки момент ще се разтопи от жега. Веднага отидоха да плуват.

Басейнът беше дълъг осемнайсет метра, водата в него беше наситеносиня и сякаш се простираше в безкрайността до самия ръб на скалите. Фил се гмурна и доплува до самия му край, обърна се по гръб и се загледа в пухкавите облачета, които се носеха по синьото небе.

— Това са буреносни облаци. — Брад се намръщи. — Надявам се утре времето да е хубаво. Запланувал съм да те разведа из ранчото.

Излезе прав за бурята — към шест часа светкавици раздраха небето, над острова се изля пороен дъжд. Двамата лежаха, преплели тела, в огромното легло, направено от лъскавото хавайско дърво коа специално за майка му преди повече от четирийсет години. Фил усещаше хладината на ленените чаршафи с тялото си. Брад впи устни в нейните и започна да я целува. Ароматът на тропически зелени растения нахлуваше през отворения прозорец, дъждът неспирно трополеше по покрива. Светът наоколо изглеждаше мирен и спокоен. Но този път, когато се любиха, Фил почувства онова напрежение, което бе доловила в портрета на баща му. И се зачуди защо.

На следващата сутрин се събудиха на зазоряване. Небето бе синьо, без нито едно облаче. Брад сам пилотира малката Чесна по време на краткия полет до Големия остров. Фил, омаяна от гледката под тях, седеше безмълвна до него. Тихият океан се простираше под тях — ту смарагдовозелен, ту аквамаринено син, ту тюркоазенозелен.

После прелетяха над върха на вулкана в центъра на острова, спуснаха се ниско над вековни гори и каньони, над обширни равнини, из които се виждаха каубои, които яздеха около големите стада от първокласни херфордски говеда. Брад с гордост й съобщи, че имат повече от шейсет хиляди глави добитък. Прелетяха над тучни ливади, минаха над равния бряг, заобиколен от черни вулканични скали и осеян с яркозелени бананови дървета, високи кокосови палми и нискостеблени кивита, видяха блестящи игрища за голф и розови туристически хотели.

Фил си помисли, че пейзажът не се отличава с тишина и спокойствие. Разпенените вълни, които с трясък се разбиваха в назъбените скали, а после отново се издигаха, завъртаха се и помитаха всичко пред себе си в морските дълбини, нашепваха за насилие и бруталност. Каменистите върхове и тъмните, обрасли с вековни дървета, клисури, изглеждаха заплашително и внушаваха страх, а голите, черни вулканични скали, простиращи се на цели мили бяха студени и негостоприемни. Но това беше домът на Брад, неговото наследство, неговата любов.

Брад приземи малкия самолет и докато рулираше по късата писта, се извърна и я погледна.

— Добре дошла в ранчото Каной — усмихна се гордо. В момента, в който излязоха от самолета, до тях спря един джип. Хаваец с голяма бяла сламена шапка се провикна:

— Добре дошъл, господин Кейн.

— Благодаря, Чарли — Брад стисна ръката му. — Доктор Фостър, това е Чарли Калапаани. Той управлява ранчото. Ще разведа доктор Фостър наоколо, Чарли — уведоми го Брад и се качи в джипа.

От пистата излязоха на прав път, по който се движиха около десетина минути. После завиха по дълга алея, оградена от двете страни с огромни стари индийски смокини.

— Посадил ги е дядо ми преди шейсет години — каза й Брад, докато пътуваха към обикновената дървена къща. Беше боядисана в бяло и от четирите страни бе опасана с веранда. Вътре беше тъмно, таваните бяха от лакирани греди от дървото коа, а стаите бяха побрали съкровищата от историята на ранчото Каной — дамаските и покривките бяха ръчна изработка, стените бяха покрити със снимки на ранчото и работниците от първите години на създаването му.

— Арчър започнал с петдесет акра от най-лошата земя, пълна с дерета, в които се губели животните. След три години вече притежавал три хиляди акра първокачествена земя. — Гласът на Брад преливаше от гордост. — Всяка година увеличавал площта на ранчото. Същото правил и баща ми, а сега ранчото заема повече от триста хиляди акра. Като тук не включвам другите ни имоти в Тексас и Уайоминг.

Фил разгледа картата, която Брад й показа и отбеляза:

— Значи ти няма какво да прибавиш към ранчото.

— О, аз също съм прибавил достатъчно към наследството на семейство Кейн, макар и по друг начин. Всичките онези игрища за голф и хотели по брега са върху наша земя и аз очаквам, че туризмът ще увеличи значително приходите в бюджета на семейството.

Тя му се усмихна закачливо.

— Излиза, че ти не си просто един красавец.

— Би била истинска глупачка, ако ме възприемаш така. — Гласът му изведнъж стана студен. — Моята работа е животът ми.

Той излезе навън и се загледа, засенчил очи от слънцето, към оградените корали.

— Можеш ли да яздиш?

Фил се разсмя.

— Брад, аз съм градско момиче. По улиците на Чикаго няма коне. С изключение на полицейския конен патрул.

Той се ухили.

— Тогава ще вземем джипа.

Доброто му настроение се възвърна, докато кръстосваха по прашните пътища, а той й обясняваше, че има повече от хиляда коня, които се отглеждат в двеста конюшни и корали. В ранчото бяха прокарани стотици мили напоителни тръби, които пълнеха с вода много резервоари и поилки, по ниските склонове отглеждаха специални треви и бобови култури, а на високото, където падаха повече дъждове, имаше цели ливади с детелина и други тучни треви.

Наблюдаваха безкрайните стада добитък, които се местеха на нови пасища, а Брад й обясняваше, че земята трябва редовно да се оставя да почине и да се подхрани. Благодарение на тази система, която стриктно спазваха, в ранчото Каной се отглеждаха едни от най-добрите месодайни породи говеда в страната.

Брад я запозна с някои от каубоите и наемните работници, в ранчото.

— Но аз съм човекът, който отговаря за всичко — твърдо заяви той. — И се старая никой никога да не забравя това.

Фил му каза, че дядо му сигурно е говорел по същия начин навремето.

— Разбира се. И баща ми също. Ти си шефът, повтаряше ми баща ми. И е добре да им го напомняш постоянно. Трябва да накараш всеки човек — от най-обикновения сезонен работник до най-високопоставения мениджър — да разбере, че тази земя ти принадлежи. Ако някой наруши правилата, веднага остава без работа.

Късно след обяд излетяха и настроението на Брад се повиши отново, когато самолетът се издигна високо и прелетя над плажовете и океана.

Слънцето, огнена оранжева топка, вече залязваше, когато видяха Калани. Двата му вулканични върха се извисяваха на хоризонта, виждаше се брегът, опасан с високи кокосови палми.

Един китаец ги очакваше в открит джип. Докато пътуваха към къщата, Брад с гордост й показваше любимия си остров.

Заведе я да й покаже конюшните с чистокръвни арабски коне, стадата превъзходни говеда, които кротко пасяха по ливадите, идеално поддържаните градини с буйни тропически растения, които ограждаха къщата. А Фил не преставаше да се диви на красотата и съвършенството на онова, което виждаше. Най-накрая започна да разбира причината за силната привързаност на Брад към Калани. Островът беше истински рай.

Къщата представляваше обикновена, ниска постройка, която очевидно просто е била разширявана през годините. Подовете бяха от гладко тъмно дърво, стените бяха чисто бели. Беше обзаведена с антики от острова и удобни канапета, покрити с пясъчножълта дамаска.

Стаята на Брад бе аскетично обзаведена като килия на монах. Нямаше даже и килим върху лакирания дървен под. Голямото му легло бе изработено от дървото коа и обвито с мрежа против комари. Единствените други мебели бяха дървен китайски стол и нисък абаносов скрин, върху който имаше черно-бяла, поставена в рамка, снимка на Ребека, която се взираше надменно в обектива. Дългата й лъскава коса бе вдигната нагоре и прикрепена с изящно цвете. Облечена бе във вечерна рокля от черно кадифе.

— Предполагам, че тогава е била на около трийсет години — обади се Брад. — Снимката е правена преди развода.

Фил го погледна с изненада. Не бе споменавал нищо за развод. Но в този момент се появи едно момче с багажа им и Брад не добави нищо повече.

Внезапно в стаята се втурна огромен доберман с блестящи червеникавокафяви очи. Козината му бе черна и лъскава като разтопена лава. Фил извика уплашено и отстъпи назад, но кучето не й обърна никакво внимание, а се втурна направо към Брад, като квичеше от радост. Брад се разсмя, погали кучето, докосна ушите му, като през цялото време му говореше на хавайски. Каза на Фил, че името му е Каной. Също като ранчото.

Забелязал, че е уплашена, Брад побърза да я успокои:

— Доберманите неоснователно се ползват с лоша репутация. Всичко е съвсем просто — един стопанин, едно куче. Те изпитват вярност само към един човек — към своя господар. — Той погали голямата глава на кучето, а то прикова върху него предания си поглед. — Виждаш ли колко е покорен? Кротък като агънце.

Фил потрепери и с тревога погледна огромното куче. Брад я обгърна с ръка и кучето моментално скочи. Изгледа я злобно, тялото му се напрегна като пружина. Тя внезапно си припомни ужасните белези на Беа и отново потрепери. Знаеше, че едно толкова силно куче може само за броени секунди да разкъса човек и в този момент беше благодарна, че това животно очевидно не се интересуваше от нея — стига Брад да не я докосва.

Брад отиде да поговори с управителя на конюшните, а Фил използва времето, за да вземе един душ и да се преоблече с дълга черна копринена рокля. Заплете червен хибискус в косата си и я вдигна нагоре. Сложи си дълги кристални обеци и няколко капки парфюм. После излезе на верандата, за да чака Брад.

Влажният вечерен въздух я обгърна и тя с благодарност погледна към вентилатора на тавана, който я съживи с хладния си полъх. Облегнала се на парапета на верандата, Фил вдишваше разнообразните тропически аромати на тучна зеленина и разцъфтели през нощта цветя, слушаше крякането на дървесните жаби и песента на щурците, долавяше лекия полъх от крилете на невидими птици високо в короните на дърветата. Не чу приближаването на Брад, не знаеше, че той стои и я наблюдава, и се стресна от думите му, когато заговори:

— Имаш ли някаква представа колко много приличаш на майка ми? С това цвете и с вдигнатата си коса? Тя я решеше по същия начин.

Гласът му беше напрегнат и Фил го погледна озадачено.

— Майка ти е била много красива. Приемам думите ти като комплимент.

— Забелязах приликата веднага, още в самолета за Париж. Ти дори имаш същата походка като Ребека — движиш се по същия спокоен и елегантен начин.

Фил се усмихна.

— Затова ли пожела да ме видиш отново? Защото приличам на нея?

Брад се разсмя. После я прегърна.

— Господи, не, разбира се. Никога не съм искал да видя тази жена отново. Теб исках да видя. Умната и блестяща доктор Фил, която притежава толкова силна власт над мъжете, че, сигурен съм, би могла да накара и крал да й довери най-съкровените си тайни. — Той я притисна към себе си, вдишвайки аромата на тялото й. — Какви тайни би искала да ти разкажа тази вечер? — промърмори той между целувките.

— За Ребека? — предложи тя, все още изпълнена с любопитство.

Той поклати отрицателно глава.

— Най-напред ще ти разкажа за баба си — единствената и неповторима Шантал. — Брад се изсмя горчиво. — Мили боже, мъжете от рода Кейн наистина са знаели как да си избират жени. Всяка една от тях се е оказвала първокласна кучка.

Брад я пусна и започна да кръстосва по застланата с плочки веранда, придружен от кучето, което изобщо не се отделяше от него. Фил се облегна на парапета и се заслуша.

— Било е през двайсетте години на нашия век. Арчър все още бил много млад, когато срещнал Шантал. А тя била по-млада и от него и носела необичайното, но толкова впечатляващо име ОʼХигинс. Името ОʼХигинс означавало пари — големи пари — на два континента. Шантал била полуирландка, полуфранцузойка — разглезената, разпътна наследница на богатствата на ОʼХигинс. — Брад ядосано се вгледа във Фил. — Ти видя портрета й. Видя каква красавица е била. Светлоруса, с този начумерен поглед на сините й очи. Имала кожа, бяла като мляко, и много съблазнителна уста. Този път Арчър се влюбил до уши. Предполагам, че и тя също. В края на краищата, той беше много красив мъж. Желаел я е толкова силно, колкото и тя него.

Шантал му пристанала в Хонолулу, а после Арчър я довел тук, на Калани. И тя веднага намразила острова. Господи, колко много го мразила. Била шокирана, когато видяла примитивната дървена колиба, ужасявала се от буболечките и гущерите, ненавиждала вятъра, който блъскал големите вълни на океана в скалистия бряг. Оплаквала се, че от топлината и влажността кожата й заприличала на попивателна хартия. Обвинявала слугите, че са немарливи и мързеливи, кълняла се, че някои от момичетата не са само слугини на господаря, а между тях съществуват и по-интимни отношения. Предполагам, че вероятно е имала право, но въпреки всичките си оплаквания, тя го е обичала. Или го е желаела достатъчно, за да остане.

Но реколтата на Арчър не вървяла добре. Ананасовите дървета съхнели, захарната тръстика креела и той осъзнал, че ще има нужда от парите й. Обаче Шантал била трудна. Била бременна, била отегчена до смърт и сърдита. Най-накрая, след много бурни спорове, отстъпила, но му давала парите постепенно, на малки суми, а това го влудявало. Въпреки това, той успял да купи първите хиляда акра земя на Големия остров.

След това Шантал родила син — Джак, и веднага щом това станало възможно, зарязала и двамата и за минала за Сан Франциско. Казала, че не желае да ги види никога вече. И двамата. Не след дълго Арчър чул, че избягала с друг мъж, и се развел с нея.

Брад спря да кръстосва по верандата и се усмихна на Фил. В леденостудените му очи обаче нямаше усмивка, когато сви рамене и каза.

— Ето, такава е била Шантал, скъпата ми баба.

— Ами синът й, Джак? Видял ли я е някога отново?

— Да, срещнал я — мрачно отвърна Брад. — Много години по-късно и при обстоятелства, за които бих предпочел да не говоря точно сега.

— Значи Арчър отгледал Джак съвсем сам? Тук, на острова?

— Почти. Скоро след това той се оженил отново. — Брад се разсмя. — Винаги е казвал, че бил принуден да го направи. Имал нужда от пари, за да купи още земя на Големия остров. Искал да купи и нови породи по-издръжливи говеда, по-добри коне, да наеме по-добри работници. Твърдеше, че неговият остров, неговото ранчо и неговият син били трите му истински страсти. Жените идвали едва след това.

Разбираш ли, жените били лесна плячка за мъж като Арчър. Никога не му се е налагало да ги търси — те винаги били на разположение, когато имал нужда от тях. А той предпочитал да ги купува в бардаците на Хонолулу или в Сан Франциско, където курвите били по-печени в занаята и създавали по-малки неприятности. Заминал за Европа, за да купи нови животни, но, верен на себе си, непрекъснато се оглеждал и за съпруга. Бил красив, когато пожелаел, можел да бъде изключително чаровен, но по природа бил суров човек, твърдо решен да не позволи някой или нещо да застане на пътя му, да му попречи да постигне онова, което искал. А по онова време той искал богатство.

Брад се разсмя. Гласът му преливаше от възхищение.

— И той се оженил отново. — Брад сви рамене. — Какво друго би могъл да направи един красив млад мъж с обещаващо бъдеще, но без никакви пари?

— И какво се случило с жената? — попита Фил.

— И тя не издържала дълго. Върнала се у дома и сложила край на брака. Но години по-късно Арчър внезапно довел на Джак по-малък брат, за който никой не бил чувал до този момент.

— И?

Брад отново сви рамене.

— И той скоро си тръгнал. Предполагам, че и той не можел да понася Калани.

— А може би не е могъл да се разбере с Джак. В края на краищата, Джак е бил по-голям, а и е живял тук преди него. А вие, мъжете от семейство Кейн, не допускате лесно външни хора на завоюваните от вас територии.

— Джак го мразел — безцеремонно отсече Брад. — И с пълно право. Но това е дълга история, а и сега не ми се говори за нея.

Той се извърна, потънал в мислите си. По-късно вечеряха мълчаливо. Брад сякаш чувстваше, че е казал прекалено много. Изпрати я до вратата на стаята й. Разделиха се само с една лека целувка.

— Сигурно си уморена — рязко рече той. — Иди да поспиш.

После слезе на долния етаж. Фил го чу, че извика кучето, и двамата излязоха някъде в нощта.

Фил изчака няколко минути. После излезе боса на верандата, но той вече бе изчезнал. Голямата луна къпеше острова в сребриста светлина и той изглеждаше още по-изумително красив. Но Фил не го забелязваше. Мислеше си, че под цивилизованата, очарователна фасада на Брад се крие най-комплексираният човек, когото бе срещала някога.

Върна се обратно в смълчаната къща и поспря за миг пред стаята на Брад. Вратата беше отворена, лампата светеше, но в стаята нямаше никой. Изпълнена внезапно с любопитство, Фил влезе и се приближи на пръсти до абаносовия скрин. Взе снимката на Ребека и се загледа в нея като омагьосана. Брад имаше право. Тя наистина приличаше на Ребека — същите големи очи, същата широка уста, бледа кожа и дълга черна коса. Дори и походката ти е като на Ребека, беше й казал той.

Това ли беше истинската причина, поради която той се чувстваше привлечен от нея, попита се Фил и потрепери от обхваналите я мрачни предчувствия. Затова ли вярваше, че може да разголи душата си пред нея, да й разкрие миналото си?

Фил нервно се огледа. В стаята му нямаше нищо лично, нямаше дори и книга на нощното шкафче. Големият вграден гардероб беше подреден и безличен като стаята. Всичко си беше на мястото — саката, подредени в спретната редица, ризите, сгънати в чекмеджета със стъклена предна стена, обувките, строени в редица. Тя прокара ръка по закачалките, зарови лице в мекото му сако от туид, изпълнена с внезапен копнеж, с желание да вдъхне аромата му, да го докосне. Дръпна сакото към себе си и в този момент забеляза смачкана зелена брезентова чанта, натъпкана в ъгъла.

Чантата изглеждаше странно не на място в този подреден гардероб. Изобщо не бе от чантите, които Брад би използвал. Фил колебливо я огледа. След това любопитството й надделя и тя я придърпа към себе си. Чантата се оказа пълна с женски принадлежности — козметичен несесер, четка за коса, тениски, пуловери…

Засрамена и гузна, Фил бързо закопча ципа и върна чантата на мястото й. Брад, естествено, канеше и други жени на острова. И защо да не го прави? Беше привлекателен мъж. Много жени с удоволствие биха му гостували. И въпреки това, вещите в чантата не принадлежаха към изисканите артикули, които биха използвали жените от обкръжението на Брад. Те бяха непретенциозни, евтини неща, които едно младо момиче би взело със себе си на път.

Но това изобщо не й влизаше в работата, виновно си рече Фил и побърза да излезе от стаята. Беше надникнала без позволение в интимните тайни на Брад и се чувстваше засрамена от себе си. И въпреки това не можеше да спре да мисли за момичето, което бе оставило чантата си тук.

Съблече се и се пъхна гола под чаршафите. Дълго лежа будна, като се ослушваше за стъпките на Брад, надяваше се, че ще дойде при нея. Но той не дойде и тя най-накрая се унесе в сън, все още замислена за Ребека, за миналото, което не даваше покой на Брад, за Джак и брат му, пристигнал изневиделица и едва не разбил живота му.