Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (25)

Глава 24

Джули се хвърли в плувния басейн след Скот и плисна върху Рошльо, който тичаше около тях и лаеше предупредително, цяла лавина вода.

— Глупаво старо куче! — провикна се момиченцето и плисна още вода отгоре му.

Кучето се изтръска, около него се разхвърчаха пръски вода, а детето изпищя от удоволствие. Скоти излезе от водата, а в следващия миг се хвърли отново вътре, почти върху сестра си, която отново се развика.

Потопи се под водата, после изплува, като кашляше и се смееше. Тръгна да търси Скоти, за да му отмъсти. Махна енергично на Беа, която седеше край басейна и ги наблюдаваше. Джули си помисли, че Беа е най-красивата жена, която познава. Вече беше решила, че иска да изглежда точно като нея, когато порасне.

Беа се разсмя, когато момиченцето й довери желанието си.

— Не съм сигурна, че това е възможно, миличка. — Винаги я наричаше миличка, а на Джули това много й харесваше. Ник пък й викаше Джулс и това също харесваше. — Разгледах снимките на семейството ви и ми се струва, че ти ще изглеждаш точно като майка си. А това е комплимент, госпожице Джули, защото майка ти е била много красива жена.

О, да, беше, пламенно си помисли Джули, подпряла брадичка на ръба на басейна и опънала крака назад във водата. Майка й беше най-красивата от всички. Помисли си, че майка й би останала очарована от синьото небе и слънцето в Южна Франция. Тя винаги бе мразила студените, сиви зими в Охайо. На Джули тук й харесваше. Знаеше, че и на Скоти му харесва. Само че той непрекъснато й напомняше, че присъствието й тук е временно. Като ваканция, предупреждаваше я той. Някой ден ще ни изпратят в Охайо и в края на краищата ще се озовем в семейство на приемни родители.

— Не, няма да го направят! — упорито повтаряше Джули, но въпреки това се страхуваше.

— Разбира се, че ще го направят — настояваше Скоти. — Те не са наши роднини, Джули. Ние не сме им никакви. Само две деца, за които се грижат в момента. Те са само настойници, това е.

Но тя все още не искаше да повярва. И не искаше да се връща у дома, защото те вече нямаха дом. Освен това, не искаше да се раздели с Беа.

Нещо й подсказваше, че Беа е различна. И тя беше наранена, Джули чувстваше това. Освен това в сърцето й отново започваше да се прокрадва онова приятно чувство на топлинка и обич. Понякога минаваха часове наред, без изобщо да се сети за случилото се с тях.

Джули прикова поглед върху Беа. Не искаше никога да се разделя с нея.

Беа си помисли, че Мили я е познавала по-добре, отколкото самата тя познаваше себе си. Сигурно е знаела, че с такава лекота ще възприеме новата си роля. Наблюдаваше децата, които неуморно се хвърляха във водата. Забавляваха се така от часове. От време на време се обръщаха, за да наплискат Рошльо, да го накарат да лае и да подскача от радост.

От моравата долетя бръмченето на косачка, пронизителният глас на новата икономка, португалка, се опитваше да надвика острото писукане на зеления африкански папагал, който Ник бе купил на Скоти, когато миналата седмица отидоха заедно на пазар. Продавачът ги бе убедил, че папагалът говори и знае половин дузина песни, но през първите пет дни той запази упорито мълчание. Едва когато кучето излая срещу нея, птицата го напсува на перфектен френски.

Вила Мимоза се връщаше към живота и на Беа много й се искаше Мили да можеше да види това. Къщата вече не навяваше мрачни мисли и чувства, тя бе изпълнена със светлина, с детски викове и смях, с музика, с кряскащи папагали и лаещи кучета. На терасата имаше ролери, а в антрето — велосипеди, навсякъде се търкаляха разхвърляни играчки и плажни хавлии, кухнята постоянно бе изпълнена с аромата на нещо вкусно.

Скоти и Джули Ренуик отново се държаха като нормални деца, макар че понякога, когато влезеше да ги завие нощем, ги намираше сгушени в леглото на Скот с все още незасъхнали сълзи по невинните им спящи личица. В такива случаи пренасяше Джули в собственото й легло, а измореното дете повдигаше натежалите си клепачи и я поглеждаше с толкова напрегнат и изпълнен с надежда поглед, че сърцето на Беа се късаше от мъка. Тя знаеше, че Джули отваряше очи, за да провери дали майка й я целува за лека нощ.

— Аз съм, миличка — прошепваше й тя, а малкото момиченце въздъхваше дълбоко, преглъщаше риданието си и пъхаше палец в устата си. С другата си ръчичка здраво хващаше ръката на Беа, а тя оставаше до леглото й, галеше влажната й косичка и я чакаше да заспи отново.

Скот никога не плачеше пред Беа, но понякога изчезваше нагоре по хълма към изкуствената пещера. Беа виждаше отдолу малката му, приведена фигурка. Скот сядаше на някоя скала, зареял поглед към морето, и Беа предполагаше, че момчето търси самота и уединение, за да изплаче мъката си.

Тя и Ник правеха всичко възможно, за да им осигурят нормален живот. Всяка сутрин по един час ги занимаваше учител по френски. После отиваха на пазар в Кан, Антиб или Ница и понякога обядваха в някое от кафенетата. По-късно, след обедната почивка, всички отиваха на плажа или пък плуваха в басейна. Понякога Ник наемаше малка лодка и заедно с децата обикаляха из пристанището.

През есента щяха да тръгнат на училище и Беа се надяваше, че дотогава ще успеят да оставят миналото зад себе си и напълно да заприличат на обикновени деца. За момента обаче бяха все още много неуверени, лесно раними и несигурни в новия си начин на живот.

А Беа имаше усещането, че я отделя цял един живот от падането й в клисурата, от опита за убийство, от изгубеното минало и идентичност. И през всеки ден от новия си живот благодареше на Мили за това. Но понякога все още я преследваше ужасният страх, че не знае нито коя е, нито защо някой се бе опитал да я убие. Понякога се събуждаше от кошмарния сън с онзи безкраен тъмен тунел и й се струваше, че всеки момент ще налучка отговора на тези въпроси. Но прозрението си отиваше в момента, в който отвореше очи, цялата обляна в пот.

Рошльо се хвърли към нея, като весело въртеше опашка. Това куче беше дар Божи. Децата го обожаваха. Той я погледна с интелигентните си кафяви очи, които искряха от радостна изненада, че все още е жив.

— Ние с теб умеем да оцеляваме, стари приятелю — рече му Беа и погали с любов рунтавата му глава.

Помисли си за Ник, който продължаваше да търси банковия сейф, скътал тайните на дойката Биъл, и почти й се прииска да не го намерят никога. В този миг, изпълнен с щастие и спокойствие, животът й се струваше съвършен. Имаше си дом, деца и Ник. Беа се боеше от миналото. Не искаше да знае нищо за младата жена отпреди злополуката. Чувстваше се в безопасност като Беа Френч. Нейният нападател никога не би могъл да я открие тук и да довърши работата, в която вече се бе провалил веднъж. Само че тази й сигурност изведнъж изчезваше през дългите, неспокойни и самотни нощи.

Децата я извикаха в басейна и изпищяха от радост, когато Рошльо скочи след нея и започна да плува около тях с объркано изражение на смешното си лице.

Играеха воден волейбол и се превиваха от смях, когато телефонът иззвъня. Беа излезе от водата, за да се обади.

— Ник? — тя се усмихна.

— Как разбра, че съм аз?

— Много лесно. Никой друг не ни се обажда. Не и по това време на деня. Ще дойдеш ли за вечеря?

— Ще бъда при вас около седем. Може ли тази вечер да вечеряме сами? Искам да кажа, без децата. Трябва да поговоря с теб.

— Разбира се. Те и бездруго се хранят в шест. Толкова са гладни, че едва изтрайват да им сервират вечерята. Но за какво искаш да говорим?

— Намерих го, Беа. Банковият сейф на дойката Биъл. Бяхме прави. Там има и други документи. Ще ги донеса, като дойда. Искам да ги прочетеш.

Тя затвори телефона и си помисли, че Ник й се стори твърде потиснат. Не изглеждаше радостен от находката си. Зачуди се какво ли не беше на ред.

Когато Ник пристигна, децата веднага го заобиколиха, задърпаха го да карат колело и ролери по терасите или да се спуснат заедно по хълма към морето.

— Хайде да отидем за риба — ентусиазирано предложи Скоти.

— Не, хайде да се качим с велосипедите до върха на хълма, а после да се спуснем право надолу — провикна се Джули.

— Не тази вечер, деца. — Ник разроши косата на Скот, притисна Джули в мечешката си прегръдка и внимателно ги изпрати до вратата на стаята. — Трябва да поговоря с Беа за нещо важно.

Децата се втурнаха да си побъбрят с Джасинта в кухнята, Ник погледна Беа.

— Не беше лесно да се добера до сейфа — започна той и извади няколко плика от куфарчето си. — Сигурно обиколих над петдесет банки и всеки път, когато някой ме погледнеше подозрително, се преструвах, че съм допуснал грешка с ключовете. Усмихвах се фалшиво и заявявах: Такъв съм глупак! Държа толкова много такива сейфове, че постоянно забравям кой къде е.

Беа се усмихна.

— Но не и последния път.

— Да, най-накрая открих онова, което търсех. — Той постави книжата пред нея. — Това е писмото на Мари-Антоанет до сина й, Джони. Искам да те предупредя, че е много мъчително четиво.

Беа изглеждаше изпълнена със съмнения.

— Наистина ли смяташ, че имаме право да направим това? — Имаше чувството, че се натрапват в най-съкровените тайни на мъртвата жена, в лични документи, които не са били предназначени за чужди очи.

— Уверен съм в това. Трябва да го направим. Заради теб самата и заради мен. Ти вярваш, че тук някъде се крие връзката с миналото ти. А аз искам да разреша тази загадка заради книгата си. Всичко се е случило толкова отдавна, Беа. Няма да нараним никого, ако прочетем това.

— Предполагам, че си прав. — Беа се съгласи с него, но беше изплашена. — Само че, Ник, аз като че ли вече не желая да си спомня миналото. Нека да забравим за него. Да го оставим да тъне в забрава, аз съм доволна от живота си, какъвто е сега.

Ник окуражително стисна ръката й.

— Ти сигурно имаш семейство някъде, Беа. Роднини, които те търсят и се чудят какво се е случило с теб. Имала си собствен живот и трябва да си го спомниш, дори и в случай че решиш да не се връщаш към него. Имаш отговорности — към теб и към семейството си.

Беа въздъхна и започна с неохота да чете писмото на Мари-Антоанет Льоконт. Знаеше, че Ник има право.

Мой обични сине Жан,

Най-съкровеното ми желание е ти никога да не прочетеш това писмо, защото, ако то стигне до теб, това означава, че аз няма да съм до теб, няма да те наблюдавам как растеш, няма да отброявам рождените ти дни и да ти помагам да се изкатериш по каменистата пътека на живота. И ако не мога да съм до теб, искам, когато пораснеш достатъчно, да научиш истината за мен и за баща си, Арчър Кейн.

Най-напред ще ти разкажа за себе си, за да можеш да опознаеш майка си малко по-добре. От клюките вероятно ще разбереш, че не бях красива жена. Зная презрителното име, с което ме наричаха — la celibataire — и макар винаги да съм се преструвала, че това не ме интересува, бях дълбоко наранена от отношението на хората. Копнеех да съм красива и обаятелна като бляскавите хубавици, които срещах в кафенетата и казината и които никога не се спряха, за да поговорят с мен. Как можех да им обясня, че дълбоко в себе си вярвах, че съм красива? Но за тях аз бях просто една грозновата, богата жена, която никога нямаше да допуснат близо до себе си. Бях много самотна.

Арчър Кейн забеляза самотата ми. Той беше красив мъж. Аз бях с тъмна коса и восъчножълта кожа, но той имаше прекрасна руса коса и златист загар. На мен, самотната стара мома, ми приличаше на млад гръцки бог.

Той беше човек, който се чувстваше като у дома си на Ривиерата — по онова време там законите не бяха на почит, а това му допадаше, имаше много леснодостъпни жени, пиене и пари. Но дори и аз знаех, че мъжете, които си търсят богати жени, са почти толкова, колкото и жените, излезли на лов за любовници, и често се оказваше доста трудно някои мъж да подмами богата и симпатична свободна жена. Защото тези жени бяха по-зрели и опитни и разпознаваха зестрогонците от пръв поглед. За тях интимните връзки се изчерпваха с малко забавления, няколко подаръчета, страстни нощи… и толкова.

Аз, естествено, веднага го забелязах. И как бих могла да не го направя? Той беше красивият млад американец, винаги заобиколен от цяла тълпа. Виждах го да обядва на терасата на хотел Париж, в кафенетата, в казината. Забелязах, че ме наблюдава, от време на време улавях погледа му, а той винаги се усмихваше учтиво и леко покланяше глава за поздрав.

Сега разбирам, че ме е дебнел, че вече ме е бил набелязал за жертва. Той беше на двайсет и седем години. Аз бях на четирийсет и една. Не знаех как да общувам с хората, бях срамежлива и грозна. Той беше красив и общителен. Говореше се, че притежавал голямо ранчо на Хаваите.

Знаех всичко за него, но не бях говорила нито с него, нито с някого от познатите му. Един ден той сам ме заговори. Седях в едно кафене в Кан — сама както винаги. Носех шапка с широка периферия, за да се пазя от слънцето, но и за да прикрия грозотата си. Как мога да ти обясня колко много се срамувах от външния си вид? Ривиерата беше препълнена с красиви хора, толкова млади, стройни и елегантни, облечени с дрехи по последна мода, които на моята фигура изглеждаха раздърпани и грозни.

Спомням си, че тогава се чудех как Арчър изобщо е успял да ме разпознае — лицето ми бе изцяло скрито под шапката — но, признавам си, бях доволна от появата му. Нещо повече, бях очарована, когато той се представи и ме попита дали би могъл да седне при мен за малко. Пихме лимонада, а той ми разказа за ранчото си. Забелязах, че хората ни гледат, и се изчервих от гордост, задето той бе предпочел да ме удостои с вниманието си.

Струва ми се, че още от това първо изчервяване той разбра, че съм негова, но въпреки това, продължи да ме ухажва усърдно. Канеше ме на вечери в най-реномираните хотели, обядвахме на плажа, танцувахме в хотел Париж. Макар че вече притежавах един сребрист Ролс, той ме подтикна да си купя най-модерния тогава автомобил — открито, аленочервено Бентли с гълъбовосива кожена тапицерия. Знаех, че всички ми завиждат, когато го карах.

Той започна да ме придружава до модните магазини и салони, които до този момент бях избягвала срамежливо, защото се боях, че ще стана за смях с пълната си, едрогърда фигура на фона на останалите, тънки като тръстики и плоски като дъски, модерни жени. Заведе ме на фризьор, за да подстрижа косата си по последна мода, започна да ме насърчава да използвам грим и парфюм, да ходя на козметик. Арчър Кейн ме накара, за пръв път в живота си, да се почувствам доволна от себе си. Беше много опитен и знаеше как да съблазни една жена.

Беше чаровен, общителен, красив. Съвършен ухажор. Когато няколко седмици по-късно се оженихме, предизвикахме истински скандал. Знаех какво мълви клюката — че той е поредният зестрогонец, извадил късмет, но на каква ужасна цена… защото, Господ ни е свидетел, la celibataire е възстаричка… — но не ми пукаше. Бях влюбена и вярвах, че той също ме обича.

Бях сигурна, че ще съм щастлива с него навсякъде, даже и на примитивния остров, на който ме отведе. Даже и след като видях, че прословутото ранчо не е нищо повече от няколко акра необработваема земя. Но това щеше да бъде новият ми дом, моят нов живот с красивия ми, обожаващ ме съпруг и аз с желание му дадох пари, за да купи още земя и добитък и да разшири къщата на Калани. А също така и да утоли плътските си страсти в Хонолулу, но, тогава аз още не знаех това. Защото, както жестоко ми заяви той, когато узнах за похожденията му и го попитах направо, жена му била стара, грозна и непривлекателна.

Сините очи, които в началото ме гледаха с такова обожание, сега изгаряха от презрение, ласките се превърнаха в жестоки удари и аз скоро разбрах, че когато понякога се държеше добре с мен, то бе само за да му дам още пари. Точно тогава открих, че съм бременна.

Това беше като чудо за мен — на четирийсет и една годишна възраст щях да родя първото си дете! За пръв път от пристигането си на Калани изпитах истинско щастие. Не казах на Арчър. Изчаках да видя какво ще се случи с нас.

Най-накрая той дойде при мен с някакви юридически документи, които искаше да подпиша. Обясни ми, че според тях получавам равен дял от ранчото, но му давам пълен контрол над парите си. Отказах да подпиша и бях принудена да погледна истината в очите.

Болна, разочарована и бременна, си тръгнах от него. Върнах се тук, в стария си дом, във вила Мимоза, която обичният ми баща построи за мен преди много години, когато все още бях неговата малка принцеса, когато все още вярвах — защото той ми го повтаряше непрекъснато — че съм красиво момиче и че целият свят е мой. Той построи сребърен птичарник, за да мога постоянно да слушам песента на птичките, които обичах толкова много, построи пещерата на хълма, потока и фонтана, за да чувам около себе си музиката на водата. Засади просторните градини с любимите ми цветя — мимози, ароматът на които отбелязваше всеки мой рожден ден през пролетта. В продължение на години тази къща беше мой дом, а сега се превърна в мое убежище. Исках да родя бебето си там, да го отгледам в спокойствие и любов. Не исках никога повече да видя Арчър Кейн.

Но той внезапно се появи отново. Каза ми, че силно задлъжнял заради мен и се наложило да ипотекира земите си. Щеше да изгуби всичко — добитъка, ранчото и дори и острова си — ако не получеше пари от мен. Обеща, че ще се махне завинаги, и аз му дадох парите. Бременността ми обаче вече се забелязваше. В края на краищата, той реши да остане. Искал да бъде до мен, за да ми помага. Та нали детето било и негово.

Срам ме е да си призная, че в началото ми се искаше да му повярвам. Но не можех да си позволя да му се доверя отново. Не исках да имам нищо общо с него, но той беше мой съпруг и не можех да направя нищо, за да го прогоня. Не му позволявах да се приближава до мен и го избягвах постоянно, макар той да се опитваше да бъде мил и любезен с мен. Сега разбирам, че е искал хората да ни възприемат като много щастлива двойка. Във вила Мимоза той се държеше като съвършен джентълмен, като млад съпруг, изпълнен с обожание към по-възрастната си бременна съпруга. Играеше картите си добре — през цялото време нито веднъж не погледна към друга жена. И след това се роди ти, мое мило момче.

Раждането не беше лесно — не забравяй, че бях доста стара — а и все още бях уморена и съсипана, когато баща ти дойде да те види на следващата сутрин. Погледна към теб и за части от секундата си позволих да помисля, че той може би ще заобича сина си и ние отново ще бъдем щастливи. И тогава по изражението на лицето му разбрах, че той не изпитва нищо към теб. Заяви, че дори не приличаш на него. Ти беше Льоконт, а не Кейн.

И сега, мили сине, когато пиша това писмо, ти си само на една седмица. Днес ми се стори, че ми се усмихваш, макар дойката Биъл да твърди, че това не била истинска усмивка. Ти означават всичко за мен и Арчър го знае. Във въздуха витае нещо, къщата е изпълнена с напрежение, макар че той продължава да играе ролята на любящ съпруг. Не му вярвам и през следващата седмица, когато заякна достатъчно и започна да слизам долу, смятам да го предизвикам на сериозен разговор. Ще му кажа, че възнамерявам да се разведа с него заради многобройните му изневери. Ще му заявя, че вече няма да получи нито цент от мен. И че ти, мой малък Жан, ще наследиш всичко.

А това е причината, поради която пиша това писмо, макар да се надявам, че на дойката Биъл никога няма да й се наложи да ти го даде.

Арчър е опасен човек. Той е безмилостен и жесток. Искам да разбереш, че ако с мен се случи нещо лошо, то няма да е вследствие на случаен инцидент. Нито пък аз доброволно ще посегна на живота си. Ти си твърде важен за мен, за да помисля за самоубийство. Надявам се, искрено се надявам, мой скъпи сине, че ще бъда винаги до теб, за да те наблюдавам как растеш и да споделям живота ти. И искам да знаеш, че те обичам много.

Твоя всеотдайна майка

— Значи Чужденеца наистина я е убил — Беа шокирано се вгледа в Ник.

— И се е отървал безнаказано. Сега поне знаем името му. Арчър Кейн. И въпреки това, всичко е станало твърде отдавна, за да мислим за възмездие. — Ник сгъна останалите документи и я погледна. — Искам да прочетеш това по-късно. Написано е от Джони Льоконт. Това е неговата собствена история, историята на живота му. — Ник се поколеба. — Помислих си, че би искала да го прочетеш, когато си сама — без да те разсейват децата, кучето, папагалите или пък вечерята.

Той прибра книжата отново в плика и я хвана за ръката.

— Хайде да изведем децата на разходка — предложи с усмивка, опитвайки се да я ободри. — Да отидем да ги почерпим сладолед.

— Сладолед! — Децата връхлетяха през вратата и Беа се разсмя.

— Вие като че ли имате невидими антени, настроени да улавят думички като сладолед, пържени картофки, нинтендо…

— Може ли и Рошльо да дойде с нас? — попита Джули.

— Разбира се. — Беа погледна двете деца, мръсните тениски и шортите, личицата, светнали от щастие, и изпита съжаление към Мари-Антоанет Льоконт, която така и не бе имала възможността да подари на сина си, Джони, куче и да го изведе, за да го почерпи със сладолед. — Измийте ръцете и лицата си и си сложете чисти ризи — нареди тя и се усмихна при мисълта, че чистите ризи само за броени минути ще бъдат изпоцапани със сладолед.

— Знаеш ли какво? — Ник я погледна и се усмихна. — От теб стана страхотна майка.

Беа се вгледа в симпатичното му лице, в топлите сиви очи, в които винаги се спотайваше усмивка, в стегнатото му, стройно тяло. Ник бе споделил всичките й проблеми, свързани с мистериозното й минало, споделил бе мъката й от смъртта на Мили, помагаше й с децата. Приятелството им бе станало по-дълбоко и тя разбираше, че това е другата причина, поради която той толкова настояваше тя да открие истината за миналото си. Той трябваше да знае дали в живота й има и друг мъж — любовник, съпруг, човек, който е бил много важен за нея в оня предишен живот преди злополуката.

Беа се усмихна и го целуна.

— Вместо благодарност — рече тя, а той я прегърна през раменете. — За всичко.

— Ей, никакви целувки — провикна се Скоти от прага, а те се извърнаха и през смях го подгониха надолу по мраморните стълби — същите, на които се бе състояла фаталната среща на Джони Льоконт с баща му преди толкова много години.