Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (36)

Глава 35

Кафенето Сентон беше типично крайпътно заведение, до което се стигаше по няколко стъпала. На малката тераса, опасана с железен парапет, имаше няколко пластмасови масички и столове, над които се издигаха поизбелели чадъри с надписа на Кроненбърг. Вътре кафенето беше като всички подобни заведения — евтин сивкав под, поцинкован бар, стъклена витрина, на която бяха изложени поизсъхнали десерти и няколко спаружени, покафенели банана.

Собственикът стоеше, подпрян на бара, и четеше вестник. Вдигна поглед само за миг, когато Беа влезе в заведението. Тя бързо огледа посетителите, но не видя Брад Кейн.

Беа си поръча едно бренди и помоли за купа вода за кучето. Начумереният собственик я обслужи, без да каже нито дума и без да си направи труда да извади от устата си цигарата, която беше като залепена за долната му устна.

Рошльо шумно излочи водата, а след това се излегна под масата като възпитано френско куче. Беа изгълта брендито, без да сваля поглед от телефона до бара. Когато, минута по-късно, той най-сетне иззвъня тя подскочи като обезумяла. Собственикът се наведе да отговори и посипа с пепел от цигарата си спаружените банани.

Беа стана от стола, приковала в него напрегнатия си поглед, но собственикът поведе оживен разговор — с някой приятел очевидно. Беа се отпусна на мястото си и погледна часовника си. Шест без пет. Нервно огледа собственика — той жестикулираше разпалено и обсъждаше футболния отбор на Марсилия. Не бързаше за никъде и по всичко личеше, че може да си говори така цяла вечност. А нейният краен срок — шест часът — бързо наближаваше. Беа продължи да го гледа втренчено, като тихичко се молеше да прекрати вече този разговор.

Той най-сетне затвори телефона и се зае да обслужва поредния клиент. Беа не сваляше очи от телефона. Чуваше тиктакането на големия стенен часовник, който отброяваше минутите — една, две, три, четири… Телефонът иззвъня в шест и пет. Този път тя първа стигна до него.

— Извинете ме, господине! — Тя се обърна към собственика и бързо сграбчи слушалката. — Може ли да използвам телефона?

Той само сви рамене, избърса бара с употребяван, мръсен парцал и запали нова цигара Голоаз от фаса на предишната, която загаси в голям жълт пепелник.

— Пристигна навреме — спокойно изрече Брад. — И сама. Радвам се, че прие условията ми.

Беа седна на един стол пред бара, стиснала слушалката с двете си ръце.

— Къде са децата?

— Тук са, с мен. — В гласа му се прокрадна веселие. — Не трябва да ти обяснявам къде ще се срещнем, нали? Сигурен съм, че познаваш мястото много добре.

Беа знаеше, че той говори за фермата Льоконт.

— Ле Серезие — отвърна тя.

— Чакай ме там. Ако си сама, децата ще си тръгнат, без косъм да падне от главите им. Разполагаш с половин час.

Беа тресна телефона. Хвърли пари за брендито на бара и без да изчака рестото, се затича надолу по стълбите и бързо седна зад волана. Рошльо скочи до нея, като лаеше развълнувано. Тя запали мерцедеса, рязко даде газ и изхвърча на пътя, като едва не попадна под колелата на огромен камион. Даже и не чу пронизителния клаксон на ядосания шофьор. Натисна газта и пое към отбивката за Бонию.

 

 

Ник караше, без да обръща внимание на знаците за ограничение на скоростта. При нормални условия би пътувал няколко часа до Кавайон, но тази вечер успя да съкрати пътя поне с трийсет минути. Пътуваха мълчаливо — и той, и Фил бяха прекалено разтревожени, за да разговарят.

Освен това, мислеше си Фил, загледана в пейзажа наоколо, вече бяха обсъдили всичко. Какво повече биха могли да си кажат?

Летяха по път H100 и се оглеждаха за кафене Сентон. Едва не го подминаха в сгъстяващия се полумрак. В края на краищата, това беше само още едно малко крайпътно кафене, подобно на стотици други по пътя. Отпред бяха паркирани няколко пикапа, един опел рекорд с немска регистрация, но белият мерцедес на Беа не бе там. Нито пък черното порше.

Собственикът вдигна поглед от спортната страница на вестника и ги изгледа намусено.

— Добър вечер — поздрави той, сгъна вестника и запали друга цигара. Останалите посетители ги изгледаха с любопитство. Ник поръча две бири и попита съдържателя дали по-рано през деня в заведението му не се е отбивала млада червенокоса жена.

Собственикът извади бирите от хладилника и ги сложи на бара заедно с две мокри чаши. С безразличие сви рамена.

— Възможно е, господине. Много хора се отбиват тук. Кафенето е доста популярно.

Ник го изгледа с раздразнение.

— Красива млада жена, с къса червена коса. С голямо кафяво куче…

— А, кучето. Разбира се, господине, защо не казахте веднага? — Той загаси цигарата и бавно избърса мокрите петна по бара. — Беше тук — обясни той. — Очакваше телефонен разговор. След като го проведе, изхвърча оттук като ракета. Изпари се, както казват по филмите — добави той с ужасен американски акцент.

— Знаете ли накъде тръгна?

— Как бих могъл? Не съм ясновидец.

Ник погледна Фил.

— Сещам се само за едно място, което си заслужава да проверим. Лятната къща на семейството й край Бонию. — Ник хвърли няколко банкноти на бара, сграбчи Фил за ръката и двамата бързо напуснаха заведението.

Собственикът ги изпрати с поглед. После погледна двете недокоснати бири и парите. Вдигна очи към останалите посетители и недоумяващо сви рамене.

— Луди чужденци — измърмори той, отпи глътка бира и се върна към спортната страница.

Те едва не пропуснаха отбивката за Бонию — тесен път, който пресичаше огромни масиви с лозя, а после започваше да се изкачва, криволичейки, по хълма, на върха на който бе разположено малко селце. Беше съвсем тъмно, когато най-после стигнаха там. Стръмните калдъръмени улички бяха безлюдни, прозорците на средновековните каменни къщи вече бяха със спуснати капаци, но едно кафене и една малка галерия, продаваща произведения на местни художници и занаятчии, все още работеха. Собственикът на галерията знаеше къде е къщата на Джони Льоконт Джоунс.

— Всеки в това селце го познаваше — каза той на Ник, като го оглеждаше подозрително. — Но той беше много затворен човек. Имаше нужда от самота, за да твори, и ние уважавахме стремежа му към уединение. Никой тук не би ви казал веднага къде е къщата на господин Джоунс.

— Но въпросът е спешен — отчаяно настоя Фил. — Дъщеря му, Мари-Лаура, е моя приятелка. Всъщност тя е моя пациентка. Нуждае се от помощ и аз идвам чак от Сан Франциско, за да й помогна… моля ви, господине…

 

 

Беа седеше на терасата в очакване на Брад. Беше пристигнала преди час, но от него все още нямаше и следа. Беше вече почти тъмно. Стомахът й се свиваше от ужас, сърцето й блъскаше в гърдите й, а през главата й се въртяха различни възможности — децата, окървавени, изоставени, застреляни… или пък бутнати от някоя висока скала, както се бе случило с нея… Мили боже, молеше се тя, нека само да освободи децата. Ще направя всичко, само да ги освободи, без да им стори нищо… Обещавам.

Спомни си първото обаждане на Брад преди всичките тези ужасни месеци. Току-що се бе върнала от Франция, където се бе уединила след погребението на родителите си. Все още не се бе свързала с никого от приятелите си, за да ги извести за завръщането си, и тъкмо разопаковаше багажа си в тъжната, смълчана къща, когато той й се обади.

— Здрасти, аз съм Брад Кейн — каза й той. — Не зная дали си чувала за мен, но бих искал да ти обясня някои неща и да се опитам да поправя злините, причинени от дядо ми, Арчър Кейн.

Тя, разбира се, веднага разпозна името и застана нащрек.

— Как научихте за мен? — разтревожено попита.

— Прочетох некролога на баща ти в Ню Йорк таймс, а в едно списание видях снимка от погребението. Не мога да ти опиша колко съжалявам.

Говореше толкова сърдечно, толкова искрено, че й се прииска да му повярва. И въпреки това не можеше да не се пита защо той се обажда точно сега, след всичките тези години. Баща й не желаеше да има нищо общо със семейство Кейн. Не ни трябва да се ровим в миналото, постоянно повтаряше той.

— Виж, може би се обаждам в неподходящ момент — колебливо продължи Брад. — Не искам да те разстройвам. Всъщност тъкмо обратното. Напоследък научих някои неща за историята на семейството ми. На нашето семейство, Мари-Лаура. В края на краищата, ние сме роднини. Всъщност ти може би си единствената ми жива родственица.

А ти може би си единственият ми жив братовчед, с изненада си помисли тя.

— Изпитвам необходимост да прогоня черните мисли от главата си, да се опитам да изкупя греховете на дядо си. Ето защо трябва да поговоря с теб. Мари-Лаура, ранчото Каной е едно от най-големите в Америка. И половината от него законно ти принадлежи. Бих искал да дойдеш тук, на Хаваите, и да го разгледаш. Да видиш сама какво е било създадено с помощта на парите на баба ти. Мисля, надявам се, че тя би се гордяла с постигнатото. Въпреки всичко. И ми се ще да вярвам, че дъщерята на Джони Льоконт би изпитала същите чувства.

— Баща ми не искаше никакъв дял от това ранчо. Изобщо не желаеше да си спомня за миналото — разпалено заяви тя. — Той мразеше Джак Кейн.

— Зная — тъжно отвърна Брад. — И е имал всички основания за това. Но аз не съм Джак. Но съм негов син и трябва да живея с неговите грехове. Моля те, заради мен, а и заради теб самата, Мари-Лаура, позволи ми да поправя стореното. Не ме оставяй да се разяждам от чувство на вина. Ела поне да видиш ранчото. Може пък и ти да се влюбиш в него.

Говореше толкова любезно — сякаш наистина искаше да се срещне с нея. А тя беше толкова самотна, че мисълта за Хаваите и ранчото й се стори примамлива. Щеше да е прекрасно да види мястото, на което бе пораснал баща й. Може би Брад имаше право — може би те двамата най-после можеха да поправят всички минали злини. Забрави предупрежденията на баща си и замина.

На летището в Сан Франциско я очакваше лъскав Гълфстрийм IV, за да я откара до Хонолулу. После една малка, двумоторна Чесна я откара до ранчото. Брад я очакваше на пистата и тя бе изненадана от красотата му. Не беше подготвена за това, макар да си спомняше, че баща й бе казвал, че мъжете от семейство Кейн са руси и симпатични. Помисли си, че Брад сигурно прилича на тях. Облечен беше с дънки, синя работна риза и ботуши. Когато се ръкуваха, Беа му каза, че прилича на истински ранчиер.

— Разбира се, аз съм точно такъв — отвърна той и се вгледа в очите й. — Снимката ти, която видях, не дава вярна представа за теб — додаде той. — Не очаквах, че си толкова красива.

Тя беше много спокойна и веднага се почувства като у дома си. Потеглиха по дългата алея, обградена от двете страни с индийски смокини, към къщата, построена от Арчър Кейн. Той й показа цветните градини и необятните ливади, по които пасяха елитни животни за разплод от най-добрите породи в света. Заведе я да види малкото градче, построено от собствениците, за работниците, говедарите и семействата им, училището, църквата, медицинския център, построени все с парите на семейство Кейн.

— Това е, за да не си мислиш, че сме чак толкова лоши — весело рече той и се усмихна. — И за да си сигурна, че парите на баба ти са били използвани за благородна кауза.

В края на дългия ден той я закара отново на летището. Качиха се в чесната и той нехайно рече:

— А сега ще те заведа на Калани.

Калани. Красивият, ужасен остров, на който баща й е бил държан като затворник в продължение на десет дълги години. Брад прозря мислите й, наведе се напред и хвана ръката й.

— Мари-Лаура, нека отидем заедно там и да се опитаме да прогоним духовете, които ни преследват.

Брад сам пилотираше самолетчето. Обиколи над острова, показа й двата вулканични върха, стръмните скали в североизточния му край, деретата, обрасли с гъсти гори, ливадите, осеяни с доволно пасящи елитни говеда от породата Херфорд. Докато пътуваха с джипа към къщата, Мари-Лаура се опита да си представи слабичкото, кокалесто момче, наричано от тях Маймуна, и самотния му живот тук. Баща й, й бе разказвал, че е бил и щастлив на острова — във времето, през което Арчър и Джак заминавали и той оставал сам с Малухиа и Кахану. А след това открил рисуването, което придало нов смисъл на живота му.

Къщата беше дълга и бяла, с покрив от палмови листа.

— Не е много по-различна от времето, през което баща ти е живял в нея — непринудено рече Брад, а един китаец се спусна по стълбите, за да вземе чантата й. — Всъщност ще те настаня в неговата стая. Помислих си, че това ще ти хареса.

Тя го погледна с благодарност — той като че ли предвиждаше всичко.

Стаята на баща й беше мъничка — имаше място само за тясно месингово легло и нощно шкафче. Тъмният дървен под бе покрит със син килим, на стените висяха стари, черно-бели снимки на Калани. От стаята се излизаше на верандата, от която се разкриваше умопомрачителна гледка към градините и океана.

Мари-Лаура легна на леглото. Сложи ръце под главата си и се загледа в моравите, палмовите дървета и океана. Баща й сигурно бе лежал по същия начин, загледан в същата гледка, и се бе молил Джак Кейн да не се връща на острова. Колко ли сутрини, питаше се тя, малкото петгодишно момченце се бе будило отчаяно и уплашено от новите мъчения, които Джак му е приготвил за деня? Колко ли нощи е лежал там и се е чудил как да избяга? Чудил се е дали изобщо ще може да избяга.

И въпреки това Брад Кейн бе останал недокоснат от цялата тази лудост и насилие. Той беше добър, искрен, изпълнен със състрадание. Разбираше, че Арчър и Джак бяха постъпили жестоко. Докато се къпеше, Беа се усмихна, замислена за вечерта, която я очакваше. Хрумна й, че се усмихва за пръв път след смъртта на родителите си. Може би бе постъпила добре, като бе решила да посети Калани? Облече си кремава копринена риза и дълга черна пола, обу новите червени сандали, които импулсивно си бе купила от Авиньон миналата седмица. Поколеба се на вратата, огледа стаята на баща си и отново я връхлетяха съмнения, когато си припомни предупредителните му думи. С нетърпение очакваше да разгледа Калани, но не желаеше нищо друго от Брад Кейн.

Той стоеше на верандата, подпрян на парапета. В едната си ръка държеше питие и наблюдаваше двойка червени кардинали, които лакомо кълвяха трошици от една чинийка. Два огромни черни добермана седяха от двете му страни, приковали блестящите си очи в птичките.

— Не се плаши — успокои я той, забелязал ужаса, изписан на лицето й. — Кучетата са добре обучени. Няма да се приближат до птичките. Освен ако не им позволя, разбира се.

— Но ти няма да го направиш — притеснено рече тя.

— Разбира се, че няма. Птичките идват всяка вечер тук, за да бъдат нахранени, и това продължава десетилетия наред. Баща ти сигурно ги е познавал добре.

Брад й наля чаша шампанско и каза:

— Струва ми се, че поводът заслужава тост. За сдобряването след толкова много години на семействата Льоконт и Кейн. — Вдигна чаша и я чукна с нейната. — За нас, скъпа Мари-Лаура. За наследниците.

— За нас — повтори тя, като се питаше притеснено какво ли би казал баща й за това.

Брад се оказа съвършен домакин. Кучетата послушно седяха зад стола му, докато ядяха скромната вечеря от прясно наловена риба, а той й разказваше историята на ранчото и на Калани. Разказа й за първата съпруга на Арчър, хавайката, обясни, че островът, който тя бе кръстила Калани-Рай, е бил подарък от семейството й за сватбата им, а после се е превърнал в първа стъпка към ранчото и богатството на семейство Кейн.

— А сега половината от това богатство е твое — завърши той, приковал поглед върху лицето й.

Мари-Лаура виждаше, че говори искрено, и остана трогната от щедростта му. Пресегна се през масата и хвана ръката му.

— Нямам нужда от него, Брад — каза му тя. — Не го искам. Миналото си е минало. Ранчото Каной ти принадлежи. Освен това, виждам колко много го обичаш, а за мен то не означава нищо.

— Много си щедра, Мари-Лаура — отвърна той, а на лицето му се появи странна усмивка.

— Не става дума за щедрост. Баща ми смяташе, че наследството на майка му е отровило живота му. То е било причина за нещастията му и той не желаеше да има нищо общо с тези пари. Нито пък аз. — Тя се поколеба. — Освен може би вила Мимоза.

Брад отхвърли глава назад и се разсмя:

— Аз ти предлагам половината от ранчото Каной, а ти ми обясняваш, че единственото, което искаш, е вила Мимоза. Знаеш ли, че аз никога не съм я виждал?

— А аз съм. Само веднъж — каза тя. — Красива е. Калани е твой, но вилата принадлежи на моето семейство. Това е къщата на баба ми. Баща ми се е родил там. Бил е щастлив в нея, докато… — Не искаше да казва нищо повече. Брад Кейн не по-зле от нея знаеше историята за насилствения начин, по който Джони Льоконт е бил отведен от вила Мимоза.

— В такъв случай, тя е твоя — рязко заяви Брад. — А сега ще ти пожелая лека нощ, Мари-Лаура. Трябва да прегледам някои документи.

— Лека нощ, Брад — извика след него тя, озадачена от неочакваното му излизане. Двете огромни черни кучета го последваха безшумно като сенки.

Тази нощ тя спа дълбоко в стаята на баща си. Лекият плисък на вълните, които се удряха в брега, я приспиваше и унасяше. А когато се събуди и видя перлено синьото небе и пъстрите птички, които пееха под прозореца й, Беа се усмихна и си помисли, че Лахилахи бе избрала най-подходящото име за своя остров. Той наистина бе райско кътче.

Слугата китаец й донесе поднос с топло кафе и кифлички. Наситените тропически цветове на нарязаните пресни плодове приличаха на мозайка от скъпоценни камъни върху чинията.

Тя с любопитство попита слугата как е разбрал, че вече е будна.

Той се усмихна загадъчно.

— Ние знаем всичко, госпожице — отвърна и се зае да подрежда чиниите на масата на верандата.

Китаецът изглеждаше крехък и слаб като вейка. Облечен бе в бяла памучна риза и черни панталони и макар че по деликатно изваяното му лице почти нямаше бръчки, Мари-Лаура подозираше, че е много стар. Попита го откога работи за семейството.

— От много години, госпожице. Откакто бях съвсем млад — отвърна той, стисна ръце и почтително наведе глава. — Най-напред работих дълго време за господин Джак в Даймънд хед. После, след смъртта му, започнах да работя за господин Брад. А сега, когато вече съм много стар, стоя предимно на Калани. Господин Брад смята, че тук ще ми е по-лесно, защото работата е по-малко. — Той се усмихна закачливо. — Господин Брад настоява да се пенсионирам, но аз не желая. Никаква пенсия, ще работя, докато умра.

Мари-Лаура се разсмя и го попита за името му. Той й отвърна, че се казва Уонг.

— Това не е истинското ми китайско име, госпожице. Господин Джак ми го даде, защото не можеше да произнася истинското ми име. Е, затова сега съм Уонг.

Мари-Лаура изведнъж осъзна, че разговаря с човек, който е познавал Джак Кейн лично. Човек, който не му бе близък като сина му. Не, казваха ли хората, че слугите винаги знаят всичко? Ако някой знаеше истината за мъчителя на баща й, то това беше точно този възрастен човек.

Тя попита:

— Що за човек беше господин Джак, Уонг? Лош ли беше?

Старият китаец се поколеба, свел глава.

— Господин Джак беше горд човек, госпожице — най-сетне отвърна той. — Много се гордееше с името Кейн. Понякога беше добър, понякога — лош. — Той въздъхна. — А понякога ставаше много лош. Но аз съм само един слуга. Виждам всичко, но не казвам нищо. — Вдигна очи и я погледна. — За умрелите или добро, или нищо.

Отново сведе глава и бавно тръгна да излиза.

— Уонг — извика след него тя. Той се извърна и я погледна, търпеливо скръстил ръце. — Познаваше ли навремето едно момче, наречено Маймуната?

Той отрицателно поклати глава.

— Не, госпожице. Никога не съм чувал за него. Брад се приближи към тях последван, както винаги, от кучетата.

— Мари-Лаура, добро утро — весело поздрави той. — Надявам се, че си спала добре. Кучетата послушно седнаха, а той й се усмихна. — Извинявам се, но възникна проблем в Хонолулу. Трябва да се върна там. Надявах се, че ще можем да прекараме няколко дни тук, но се боя, че ще трябва да тръгнем още тази сутрин. — С раздразнение сви рамене. — Става дума за работа. В противен случай не бих постъпил така с теб. В края на краищата, ти току-що пристигна на Калани. Но какво да се прави. Поне успя да го видиш. А може би Даймънд хед ще ти хареса още повече.

Уонг и едно от кучетата, Макана, тръгнаха с тях за Хонолулу. Кучето лежа кротко в краката на Уонг по време на целия полет. Започна да ръмжи високо едва когато самолетът взе да се спуска над Хонолулу.

— Тихо, Макана — провикна се Брад от пилотската кабина. — Уонг, накарай това куче да млъкне.

Уонг потупа голямата му глава и му каза нещо на китайски. Кучето спря да ръмжи, макар че продължаваше да трепери нервно.

— Без значение колко често лети с мен това животно, винаги започва да вие, когато се приземяваме — раздразнено рече Брад. — Уонг прекарва с доберманите толкова време, колкото и аз. На практика той ги отгледа. Той е единственият човек, освен мен, на когото се подчиняват.

Мари-Лаура си помисли, че дребничкият китаец вероятно е два пъти по-лек от добермана. Кучето можеше да го събори на земята с един-единствен скок.

— Едно такова куче не се контролира със сила — каза й Брад, сякаш прочел мислите й. — Всичко е въпрос на обучение. Животните се управляват чрез команди.

Мари-Лаура си помисли за буйните, весели ловджийски кучета, които отглеждаха в семейството й, и изпита съчувствие към Макана.

Хеликоптерът на семейство Кейн ги очакваше в Хонолулу, за да ги откара в Даймънд хед. Брад тръгна към града.

— Уонг ще се постарае да получиш всичко, от което се нуждаеш — увери я той и й махна за довиждане. — Чувствай се като у дома си.

Мари-Лаура с изумление се загледа надолу, когато хеликоптерът започна да кръжи над Даймънд Хед. Къщата беше изумително красива — обгърната в тропическа зеленина, с фонтани и огромни ярки цветя, с кобалтовосин басейн, който се простираше до самия край на голяма черна скала, надвиснала над огромните зелени и пенливи вълни на Тихия океан.

Уонг я придружи до стаята й, но човечецът изглеждаше толкова стар и уморен, че тя не му позволи да носи опърпаната й зелена чанта. Вървеше след него и разглеждаше с възхищение картините и произведенията на изкуството, край които минаваха.

— Това беше стаята на госпожа Кейн — осведоми я Уонг и отвори една врата. Стаята беше просторна, красива и пълна със светлина. От прозорците й се разкриваше гледка към ливадите, осеяни с дървета, и към океана.

Уонг взе чантата й и я прибра в най-големия гардероб, който Мари-Лаура бе виждала някога.

— Мадам трябва много да е обичала дрехите — със страхопочитание изрече тя. — Уонг, за майката на Брад ли става дума?

— Да, госпожице. Казваше се Ребека. Беше много красива. В трапезарията има неин портрет. И на всички останали — на господин Арчър и втората му жена, на господин Джак.

Мари-Лаура гореше от нетърпение да ги разгледа. Уонг я разведе наоколо, като сочеше с гордост семейните портрети, но не бе нужно да й обяснява кой, кой е. Баща й така образно й бе описал жестокото, арогантно лице на Арчър Кейн и изражението му на абсолютно безразличие към околните, че тя би го разпознала навсякъде. Разбираше обаче защо бедничката, уязвима la celibataire се бе влюбила в него — негодникът наистина беше впечатляващо красив и мъжествен.

Сините очи на Джак Кейн я гледаха присмехулно — сигурно по същия начин се бяха взирали и в баща й.

— Ти си мислеше, че понеже си Кейн, си нещо като крал и всичко ти е позволено — прошепна тя. — Но, в края на краищата, не успя да спечелиш, Джак. Получи единствено пари.

Ребека беше дори по-красива, отколкото си я бе представяла — ефектна и очарователна, окъпана в блясъка на смарагдите и собствената си арогантност. Това трябва да е била фамилна черта, с изумление си помисли Мари. Даже и съпругите им я притежавали. Шантал — също. Художникът бе уловил извивката на устните й, нетърпението и надменността в очите й, макар че Мари-Лаура като че ли долавяше и следа от самоирония и присмех в изражението й.

Мари-Лаура се почувства по-добре в момента, в който обърна гръб на тези отдавна мъртви хора. Радваше се, че бе дошла тук и се бе изправила лице в лице с призраците от живота на баща й. Вярваше, че той би одобрил постъпката й.

Върна се в стаята си, където завари едно момиче да разопакова багажа й. Не можа да сдържи усмивката си, когато видя тениските си, една рокля, една пола и няколко ризи да висят самотно в огромния гардероб. Простичките й дрехи не бяха в тон с импозантното великолепие на обстановката. На гардероба на Ребека щяха да подхождат изтънчени тоалети по последна мода, кутии със скъпи шапки, куфари Вюитон… А не стара зелена брезентова чанта, купена от Л. Л. Бийн.

Мари-Лаура си сложи бански костюм и преплува няколко дължини в огромния басейн. После се излегна на удобен бамбуков шезлонг под един чадър. Отпиваше чай с лед, донесен й от друг китаец, и си мислеше за Брад.

Каза си, че той се държи много добре с нея. Не можеше да прояви по-голямо гостоприемство, съчувствие и щедрост, предлагайки й половината от ранчото Каной. Защо тогава продължаваше да я измъчва чувството, че нещо не е както трябва? Защо той е толкова мил? Тя не можеше да забрави онова, което баща й, й бе казал за мъжете от семейство Кейн — единствените неща, които имаха значение за тях, бяха ранчото Каной и фамилното им име. Нищо друго не ги интересуваше. Бяха готови и да убиват заради тях.

Тогава защо Брад Кейн внезапно бе решил да й предложи половината от ранчото Каной? Все едно че й предлагаше половината от сърцето си.

Почувствала внезапно безпокойство, тя изгълта чая. Брад Кейн беше практичен и трезвомислещ бизнесмен. Не беше филантроп, нито милозлив християнин, нито пък луд. Това просто не беше в характера му. Той чудесно знаеше какво прави. И щом искаше да й даде половината от ранчото, сигурно щеше да поиска нещо в замяна.

Предупредителните думи на баща й отекваха непрекъснато в главата й, тя сякаш чуваше гласа му, който й казваше: Не рови в миналото, защото то изведнъж може да се обърне срещу теб… Нещо съвсем определено не беше наред. И внезапно си даде сметка, че няма желание да се опитва да разбере какво точно. Трябваше час по-скоро да се махне оттук.

Изтича обратно през райските градини и стигна до стаята на Ребека. Отново събра багажа си, изкъпа се, облече си бяла тениска и дънки, сложи си червените сандали и излезе на терасата, за да чака Брад.

Той се върна в дванайсет и половина.

— Хубаво е да видя едно красиво момиче да ме чака, когато се прибера у дома — игриво рече той и си сипа едно уиски.

Предложи и на нея, но тя отрицателно поклати глава, като през цялото време се питаше дали не греши в края на краищата. Той изглеждаше толкова спокоен и красив, загорял от слънцето и… богат. Изглеждаше така, сякаш целият свят му принадлежеше. Защо тогава, отново се обади онова малко гласче, иска да даде половината на теб?

— Много си мълчалива, Мари-Лаура — отбеляза той и я изгледа внимателно.

— Уморена съм. Преплувах басейна няколко пъти — уклончиво отвърна тя.

— Смятах да обядваме в беседката — осведоми я той. Тя видя красивата бяла дървена прищявка на самия ръб на скалата. Брад я хвана за ръка и я изправи, прегърна я приятелски през раменете и я поведе натам. Доберманът ги следваше по петите.

Беседката бе построена като хавайски павилион — бял дървен осмоъгълник, открит от всички страни, с вълнообразен сламен покрив. Тежки брезентови платна бяха навити между колоните. Използваха ги при силен вятър. А гледката, която се разкриваше от върха, бе неописуемо красива — виждаха се стръмните черни скали и огромните тихоокеански вълни, които величествено се приближаваха към тях и се разбиваха в подножието им.

Уонг подреждаше чинии и прибори на бара, но Брад настоя да си сервират сами и го освободи.

Загледана в красотата, която я заобикаляше, Мари-Лаура отново за миг се изкуши да повярва в предложението му. Тези красиви градини, пълни с ароматни тропически цветя, смарагдовозелените ливади, неповторимата гледка към океана. Единственото, което трябваше да направи, бе да приеме предложението му и тогава половината от всичко това би могло да е нейно. Но когато погледна Брад, забеляза много странно изражение на лицето му — отчуждение и студенина, които я накараха да потрепери.

— Хайде да ядем — подкани я той и побърза да се усмихне. Лицето му отново изразяваше само доброжелателно гостоприемство и тя реши, че се държи глупаво и си внушава най-различни неща.

Мари-Лаура разрови салатата си. Брад също не изглеждаше гладен. Седеше мълчаливо, пиеше уиски и я наблюдаваше.

Небето изведнъж се забули от черни облаци, които скриха слънцето. Изви се силен вятър, който превърна кротките вълни в ревящи, пенливи чудовища. Тя потрепери и нервно погледна Брад в сгъстяващия се полумрак. Той продължаваше да мълчи.

— Брад, мисля, че трябва да си тръгна утре сутринта — бързо рече тя. — Ти беше прекрасен домакин. Благодаря ти, че ми показа ранчото Каной и Калани, благодаря ти и за щедрото предложение. Но не мога да приема. Не искам нищо от всичко това.

Той я изгледа безизразно. Отново не каза нищо и Мари-Лаура отново усети тръпки на притеснение и страх. С тревога си помисли, че макар да гледаше право в нея, Брад като че изобщо не я забелязваше.

Тя се изправи и нервно се приближи до една от стените на беседката. Надвеси се над перилата и се загледа в океана. Опитваше се да измисли нещо, което да наруши тази странна тишина. Обърна се, за да му се извини отново за внезапното си заминаване. И тогава видя пистолета, поставен на стола зад него. Беше красиво оръжие — с лакирана дървена ложа, украсена със сребърни орнаменти.

— Красив пистолет — рече тя, учудена, че не го бе забелязала преди. — Но по какво стреляш тук?

— По хищници — злобно изсъска той. — Седни, Мари-Лаура Льоконт.

Във въздуха изведнъж надвисна някаква опасност — осезаема като мириса на уискито. Тя замръзна, приковала поглед в него.

— Казах да седнеш.

В гласа му се долавяше заплаха, която я накара да се подчини. Коленете й се подкосиха и тя се отпусна на стола срещу него.

— Съжалявам, че не мога да остана повече — уплашено промълви тя. — Но така е по-добре. Баща ми имаше право. Не трябваше да идвам…

— Мълчи — нетърпеливо я прекъсна той — и чуй какво ще ти кажа, глупачко. — Кафявите й очи се разшириха от изумление. — Разбира се, че е така. — Гласът му сякаш идваше от много далеч. — Не трябваше да идваш тук. И баща ти не е трябвало да идва. Арчър Кейн трябвало да го убие във вила Мимоза, когато убил майка му. Това щеше да е най-доброто решение за всички нас. — Усмихна се студено и отново отпи от питието си. — И щеше да ми спести много неприятности.

— Какво искаш да кажеш? — Мари-Лаура отблъсна стола си назад. Изправи се и се отдръпна по-далеч от Брад. Доберманът тихичко изръмжа и я погледна заплашително.

— Беше толкова глупава и наивна да повярваш, че съм готов да ти дам дори и частичка от ранчото Каной. Сега вече го видя. Знаеш, че принадлежи на семейство Кейн. Че е плод на упоритата ни работа, на интелигентността ни, на всеотдайността ни, на превъзходството ни. Единственият принос на Мари-Антоанет Льоконт и сина й са пари. Нищо повече. Не те са построили тази къща, не те са създали Калани, не те са засадили смокините, не са построили малката къща в ранчото, медицинския център, църквата и къщите за работниците. Не са направили нищо, Мари-Лаура.

Отново се умълча и тя го погледна умолително.

— Зная това, Брад — бързо рече тя. — Направили сте чудеса…

— Джак имаше право — продължи той, сякаш тя изобщо не бе казала нищо. — Той все повтаряше, че е трябвало да убие Маймуната в онази нощ на острова, когато се сбили. Трябвало е да забие ножа си в сърцето му и да се отърве от него. През целия си живот съжаляваше, че не го бе направил. Постоянно ме предупреждаваше: Дълбоко в душата си зная, че той все още е жив някъде — като свита на кълбо гърмяща змия, която очаква най-подходящия момент, за да нападне. Някой ден той ще се опита да ни отнеме богатството, сине. Ще поиска да ни лиши от всичко, за което семейство Кейн е работило през всичките тези години — от потта и изнурителния труд, от земята ни, от наследството ни. От нашето име. Не се заблуждавай, той ще се върне и ще поиска богатството ни. И когато това стане, ти трябва да си готов да действаш — бързо и безмилостно.

Брад яростно издрънча с празната си чаша по масата и Мари-Лаура ахна от изненада и уплаха. Той се изправи и се надвеси над нея.

— Баща ми е мъртъв — извика тя. — Никога не е искал да има нещо общо с Калани и ранчото Каной. Никога не пожела да се върне тук. Не желаеше да чуе дори за семейство Кейн.

— Но ти не си мъртва, Мари-Лаура. И един ден ти ще се замислиш за всичко това. За ранчото, за тази красива къща, за Калани, за парите. Ще отидеш при някой хитър адвокат, ще му разкажеш историята си, ще предявиш претенциите си. И тогава ще поискаш повече от половината, Мари-Лаура. Ще поискаш всичко. Сама разбираш, че не мога да позволя това да се случи.

— Ти си луд — възкликна ужасено тя и се отдръпна още по-далеч. — Казах ти, че не желая нищо от теб. Не искам името Льоконт да бъде свързвано по някакъв начин с името Кейн. Моят баща беше напълно прав. Вие живеете над закона, нямате морал. Дядо ти убил жена си, за да се докопа до парите й, готов бил да убие и Джони, когато стане на осемнайсет години. Изобщо не трябваше да идвам тук. Не трябваше да те слушам. Трябваше да се доверя на баща си.

Огнена светкавица изведнъж разцепи тъмното небе.

— Вече е прекалено късно — изръмжа Брад. Облегна се на парапета, скръстил двете си ръце. Не сваляше поглед от нея през полуспуснатите си клепачи.

— Смятах да си тръгна утре — каза Мари и тръгна към стълбите. — Но сега ми се струва, че ще е най-добре да тръгна веднага.

Студеният му, горчив смях я съпроводи, докато слизаше по стъпалата. Кръвта й се смрази. Тя се затича. Чу, че Брад излая някаква команда, и погледна през рамо.

— Убивай! — отново извика той.

И тогава тя видя добермана, който препускаше към нея като черна стрела в бурната нощ.

Мари изкрещя и разпери ръце, когато силното куче се хвърли отгоре й. Усети изгаряща болка, когато зъбите му разкъсаха плътта й. И тогава чу виковете на Уонг.

— Долу, Макана — кресна той и се затича към нея. — Пусни я. Долу, проклето псе!

Кучето се подчини на командата, а Уонг се хвърли между нея и звяра.

— Убивай! — отново извика Брад и се затича към тях през тъмнината и дъжда, стиснал пистолета в ръката си.

Доберманът се хвърли към стария китаец и впи зъби в гърлото му.

— О, боже! О, боже! — Мари-Лаура отново се разпищя. Възрастният мъж лежеше на земята, а кучето късаше цели парчета месо от лицето му. Навсякъде имаше кръв, която шуртеше от разкъсаната артерия на врата му. Проехтя изстрел и кучето вдигна кървавата си муцуна. Погледна я за миг, после нададе тънък, зловещ вой. Искрящите му, червено-кафяви очи се изцъклиха, краката му се огънаха и то бавно се свлече на земята до тялото на Уонг.

Страхът вдъхна неподозирани сили на Мари-Лаура и тя се затича надолу по хлъзгавата пътека. Всеки момент очакваше да прокънти изстрелът, който да изпрати и нея във вечността. Но нищо не се случи и тя погледна през рамо назад. Брад стоеше под проливния дъжд и гледаше двете тела. Видя го да хвърля пистолета, после коленичи до тях.

— О, боже — проплака той. — Виж какво направих пък сега! — Вдигна глава към небето и започна да вие като ранено животно, разкъсвано от неописуема болка.

Мари-Лаура се затича отново към къщата. Трябваше да се махне оттук възможно най-бързо… щеше да отиде в полицията… да им разкаже всичко… да ги предупреди, че Брад е луд… Още докато си го мислеше, осъзна, че ще е безсмислено. Щяха да огледат Брад Кейн — джентълмен ранчиер, който притежава по-голямата част от острова, семейството на когото живее тук поколения наред. После щяха да погледнат нея — истерична млада жена, измислила някаква налудничава история за нападение и убийство. Беше й пределно ясно чия страна ще вземе полицията.

Тя се затича по алеята към портата. После си спомни, че парите и кредитните й карти бяха в стаята й. Поколеба се безпомощно. Без тях нямаше да може да стигне далеч.

Погледна назад към къщата. Видя слугите, които тичаха нанякъде, чу уплашените им викове и си даде сметка, че разполага с няколко минути. Върна се в стаята, грабна чантата си и отново побягна през градините към портата. Пазачът бе чул изстрела. Беше хукнал, за да види какво става, и бе оставил портата без надзор. Мари натисна електронното отключващо устройство и се измъкна. Затича се надолу по хълма — дъждът се изливаше като из ведро отгоре й, сърцето й блъскаше в гърлото.

Стори й се, че измина цяла вечност, преди да стигне до първата бензиностанция. Намали темпото и погледна часовника си. Тичаше вече двайсет минути. Брад не би се осмелил да я нападне на обществено място, помисли си тя и започна да рови из чантата си за монета.

Приближи се до телефонния автомат и повика такси. После влезе в тоалетната и се пооправи. Ръката й кървеше. Мари-Лаура я изми, свали тениската си и я обви около раната. Облече лек пуловер, за да може да прикрие импровизираната превръзка. Изми лицето си със студена вода, среса косата си и излезе навън, за да чака таксито.

Гърлото й бе пресъхнало от бягането. Взе си една кола от автомата и я изгълта, но не спря да трепери. Помисли си за скръбта, изписана по лицето на Брад, докато наблюдаваше Уонг и агонизиращото си куче. Спомни си и умиращото куче, изцъклените му очи, тялото му, което се свлече на земята като в забавен кадър. Знаеше, че Уонг бе спасил живота й. Заради него Брад не я преследваше в този момент. Не още.

Таксито пристигна и тя се затича към него. Бързо се качи и с благодарност се облегна назад.

Следващият полет до Сан Франциско беше след два часа. Два часа! Цяла вечност. Мари-Лаура си купи билет и бързо се отдалечи от гишето. Прикри се в тълпата, оглеждаше се внимателно и чакаше. Но когато обявиха полета й, от Брад Кейн все още нямаше и следа.

Тя въздъхна с облекчение, когато най-после се качи на борда и зае мястото си. Беше в безопасност.

После пристигна в Сан Франциско.

А Брад вече бе там и я очакваше.

 

 

И сега, докато седеше на терасата на красивата семейна къща в Прованс, Мари-Лаура се питаше как изобщо бе повярвала, че някога може да бъде в безопасност. За Брад Кейн семейство Льоконт се бе превърнало в мания, във фиксидея. Той беше луд. А тя изобщо не бе подозирала колко бързо ще я догони. И колко потайно и хитро ще я нападне. Изобщо не се бе досетила, че той е излетял с частния си самолет, преди още да са обявили полета й за Сан Франциско. Нямаше как да знае, че Брад е човек, който може да купи всичко, което пожелае. И знае къде да го потърси — спринцовката с бързодействаща упойка, например, с която да я приспи, а после да я убие и да представи убийството като злополука. След това ранчото Каной най-после щеше да е само негово.

Почувства присъствието му, преди още да го е видяла. Не чу никакъв звук — той просто изведнъж се появи. По-тъмна сянка на фона на вечерния сумрак.

Мари-Лаура видя огънчето на цигарата му, когато я поднесе към устата си.

— Е, Мари-Лаура — тихо и безизразно рече той — ето че се срещаме отново.

Рошльо настръхна и се изправи. Изръмжа и предупредително оголи зъби. Брад се разсмя.

— Надявам се, че не си довела този помияр, за да те защитава. Кой знае защо смятам, че не е от подходяща порода.

— Къде са децата? — бързо попита Беа. Изумена беше от спокойния си глас. Сега, когато стоеше лице в лице с убиеца си, тя изпитваше невероятно силна омраза, която я шокираше и плашеше едновременно. Но ако искаше да спечели, трябваше да запази привидно спокойствие. Трябваше да се увери, че той е спазил обещанието си и децата са добре.

— Удържах думата си — отвърна той. — Пътуват с такси към вила Мимоза.

Тя напрегнато се вгледа в мрака, очите й проследиха ръката с цигарата.

— Как мога да съм сигурна?

Той с безразличие сви рамене.

— Предполагам, че просто ще трябва да ми повярваш, Мари-Лаура.

Видя го да гаси цигарата си. После се приближи до нея. Мари бръкна в джоба си и стисна острия кухненски нож. Изпоти се от страх, косата й залепна за главата й, разтрепери се от омраза към него, към Джак и към Арчър. Онези двамата се бяха отървали безнаказано, но тя нямаше да позволи Брад да се измъкне също. Не и отново. Най-напред щеше да го убие. Разрида се, когато си даде сметка за мислите, които минаваха през главата й. Брад Кейн я превръщаше в убиец, в престъпник. В човек, който не бе по-добър от мъжете Кейн.

После видя пистолета в ръката му. Рошльо отново изръмжа. Беа видя оголените му зъби и стисна нашийника му още по-здраво.

— Ще отидем на една кратка разходка, Мари-Лаура — каза й Брад, без да обръща внимание на кучето. — Ще поразгледаме наоколо. Жалко, че вече е тъмно, но пък ти сигурно познаваш околните пътища като дланта на ръката си. — Той я хвана за лакътя и я поведе към колата. Отвори вратата. С пистолета й даде знак да седне на мястото на шофьора. Рошльо седна до нея. Не разбираше какво става и жално виеше.

Брад седна на задната седалка и нареди:

— Добре, можеш да тръгваш. На Т-образното кръстовище завий наляво. Нали помниш, точно там пътят тръгва стръмно нагоре.

Мари-Лаура усещаше, че пистолетът е насочен към главата й. Тя запали колата и последва инструкциите му. Разбира се, че знаеше къде отиват. На това място бе прекарала не един следобед, загледана в красивата долина, простряла се на стотици метри под нея. Наблюдаваше колите, които пълзяха като мравки по стръмните пътища към красивите селца, кацнали на отсрещния хълм, вслушваше се в песните на птиците и щурците, лежеше на скалите, сгрети от лятното слънце, възхищаваше се на маковите полета, които се простираха като червен килим, който после преминаваше в лилаво от лавандулата и в жълто от слънчогледите, оглеждаше лозята, зреещи под палещите лъчи на слънцето. Нейната наблюдателница се намираше на още по-стръмна скала от клисурата Митчъл.

Ръцете й трепереха, докато бавно шофираше нагоре по хълма и отчаяно се оглеждаше наоколо, опитвайки се да измисли начин за бягство. Ножът все още беше у нея, но не можеше да очаква, че ще успее да се пребори с пистолета му. По дяволите, гневно си повтаряше тя. Този път не беше упоена и щеше да се бори за живота си… Нямаше да му позволи отново да я бутне от върха… Щеше да му се наложи първо да я застреля.

Внезапно й хрумна, че Брад можеше да я застреля още на терасата. Както беше седнала неподвижно, представляваше чудесна мишена. Би могъл да си спести всичкия този труд с пътуването. Но той не бе пожелал. Не искаше да я застреля. Ето защо бе насъскал добермана срещу нея, а после я бе хвърлил в клисурата. Не искаше смъртта й да прилича на убийство. Държеше така да изпипа нещата, че полицаите да си помислят, че става дума за злополука. Тя спря колата в края на пътя.

— Закарай я до самия ръб — нареди той.

Тя се подчини. После изключи двигателя и зачака. Брад не се помръдна, не издаде нито звук. Тишината беше оглушителна. Беа си представи пистолета, насочен към главата й, но сега вече бе сигурна, че той не желае да го използва. Познатите нощни звуци започнаха да достигат до съзнанието й — крякането на дървесните жаби, стъпките на нощните животни, пляскането с криле на птиците. Забеляза фарове на кола, но тя се движеше ниско долу, в долината. Безпомощно ги изгледа как премигаха, а после изчезнаха. А после нищо.

Беше сама с Брад Кейн.

Брад излезе от колата, Рошльо започна отново да вие. В тъмнината Беа едва успяваше да различи очертанията на пистолета, насочен към нея.

— Защо правиш това? — извика тя, изпитала внезапна потребност да го разбере. — Казах ти, че не искам ранчото. Не искам парите. Не искам нищо от онова, което притежаваш…

— Все още не разбираш, нали? — прекъсна я той. — През целия си живот Джак Кейн бе очаквал Маймуната да се върне и да му открадне земята, да поиска онова, което му принадлежи по рождение. Аз само защитавам интересите си, опитвам се да запазя ранчото Каной за семейство Кейн. Не мога да позволя ти или бъдещите ти потомци да продължите да бъдете заплаха за семейството ми. Ето защо, мила моя Мари-Лаура, дойде време да възстановим равновесието. Мисля, че това е най-добрият начин — продължи той и Беа видя, че в действителност й се усмихва. — Този път трябва да сме сигурни, нали?

Той отвори вратата на колата. Пресегна се и освободи ръчната спирачка, запали мотора и включи на скорост. Натисна тялото й назад с едната си ръка и се протегна към педала за газта. Мари-Лаура нададе ужасяващ писък и ненадейно се изтръгна от хватката му. Хвърли се през вратата, а Рошльо скочи след нея. Лаеше като обезумял. Беа остана да лежи зашеметена на твърдата камениста земя, а колата се понесе към пропастта. Задържа се за няколко секунди на ръба, после бавно се плъзна надолу. Беа чуваше ужасното пращене на стъклото, острото скърцане на раздраните ламарини, докато колата подскачаше от камък на камък… а после последва силна експлозия, нощта се освети от огромни пламъци. Тя щеше да е в този ад, ако Брад бе успял да я изтика заедно с колата.

Страхът я накара да скочи на крака, но в този момент Брад я сграбчи откъм гърба. Обви ръце около тялото й и я заблъска към ръба на пропастта. Тя се разпищя с цяло гърло. Забиваше токовете на обувките си в земята, хващаше се за трънливите храсти, край които я влачеше, опитваше се да открие с крака някой по-голям камък. Трябваше да извади ножа — той бе единствената й възможност за спасение. Трябваше да убие Брад, преди той да е убил нея. Чу Рошльо, който ръмжеше като подивял, видя черния му силует на фона на червените пламъци. В този момент кучето се хвърли към нападателя й, изненада Брад и ги събори и двамата на земята.

Мари-Лаура се претърколи настрана и бързо се изправи. Видя, че Брад се прицелва в кучето, и изрита пистолета от ръката му. Наведе се да го вземе, но Брад бе прекалено бърз за нея. Той го грабна, а после злобно, с все сила, удари с него кучето по главата. Рошльо излая пронизително и се срина на земята. Мари-Лаура се разплака от страх и ярост. Брад я сграбчи за крака и отново я повлече към ръба.

Тя го ритна с все сила и се претърколи, но в следващата секунда той вече бе отгоре й. Хвана главата й и започна да я блъска в камъните. Болката беше непоносима и тя съзнаваше, че той не възнамерява да спре. Започваше да губи съзнание. Не можеше да му позволи да спечели; нямаше да му позволи… После, едва ли не подсъзнателно, тя долови някакъв нов звук. И изведнъж навсякъде около тях заблестяха светлини, появиха се хора.

В следващия миг Брад вече беше на крака. Изправи и нея и я стисна пред себе си като щит. Тя замаяно огледа заобикалящите ги полицаи. Оръжията им бяха насочени към тях. Отнякъде дочу гласа на Ник, който й крещеше, настояваше да се държи. А после изведнъж потъна отново в познатия тъмен тунел и изгуби съзнание.

 

 

— Брад — тихо извика Фил. — Брад, аз съм.

Той се взря в светлините, на лицето му се изписа изненада.

— Ребека? — дрезгаво прошепна той. — Какво правиш тук? Мислех, че ме чакаш в Сан Франциско. Щяхме да ходим на Калани. Забрави ли?

Фил го погледна. Сърцето й натежа от болка, имаше чувството, че то вече не е част от тялото й. Мъжът, който стоеше пред нея, не бе очарователният любовник, когото познаваше. Не беше изтънченият светски лъв, богатият красив ранчиер, който имаше всичко. Пред нея стоеше един непознат.

Тя дълбоко пое дъх и застана в светлия кръг, очертан от фаровете на колите. Брад все още държеше безчувственото тяло на Беа и Фил не можеше да прецени дали момичето е живо, или мъртво.

— Пусни я, Брад — тихо го подкани тя и се приближи до него.

Бледите му очи се вгледаха в нейните.

— Трябваше да го направя. Знаеш това, нали? Ти поне трябва да ме разбереш.

— Разбирам, Брад. Разбирам. Но мисля, че зная по-добър начин.

Фил се тресеше от ужас. Трябваше му само една крачка, едно бързо движение и Беа щеше да се озове в пропастта.

Брад огледа заобикалящите ги полицаи. И изведнъж сякаш отново се върна към реалността:

— Вече е прекалено късно, нали? — попита той и я изгледа изпитателно.

Тя кимна, неспособна да проговори. Той се променяше пред очите й — студенокръвният, полудял хищник, който стискаше плячката си, бавно отстъпваше пред непосредствения, чаровен мъж, когото познаваше.

— Твърде е късно и за нас двамата — тихо додаде той. — Съжалявам, ако съм те наранил, Фил. Ти си единствената жена, която може би съм обичал.

Блъсна тялото на Мари-Лаура към нея. После допря пистолета към главата си. Обезумелите му очи срещнаха погледа на Фил за част от секундата.

— Ти си предателка, Ребека — злобно изрече той и натисна спусъка.

Собствените й писъци отекнаха в ушите й, когато красивата глава на Брад избухна пред очите й, а тялото му се преметна назад и полетя в пропастта.