Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (10)

Глава 9

Животът в Манхатън сякаш беше замрял, блокиран напълно от проливния дъжд и ураганните ветрове. Повредените светофари предизвикаха задръствания, а таксита просто нямаше. Беа беше принудена да извърви пеша десетте преки до апартамента на бъдещата си работодателка, който се намираше на Пето авеню, точно срещу Сентръл парк. Мокра до кости и обрулена от вятъра, тя все пак успя да пристигне точно навреме.

Апартаментът на Ренуик заемаше целия етаж и в момента, когато Беа излезе от асансьора, Мили лично й отвори вратата.

— Какво те забави толкова? — попита тя, обърна се и бързо прекоси в елегантното антре. Влезе в просторна стая, цялата покрита със златист брокат. С непроницаемо изражение махна на Беа да я последва. — Закъсня. Надявам се, че това не ти е навик? Проклетият иконом току-що напусна, камериерката избяга миналата седмица с някои от най-скъпите ми бижута, а новата готвачка филипинка почти не разбира английски. Направо ще откача от тези неприятности, така да знаеш!

Дребна и пълничка, с момичешки златисти къдрици, тя беше облечена в богато разкроена вишневочервена рокля и обувки с високи токове. Широката й уста бе обилно начервена, гримът — прекалено силен, а по разкривените й от артрита пръсти блестяха огромни пръстени с камъни във всички възможни цветове. Приличаше на многоцветна дъга, но бе очевидно, че стилът на обличане си е само неин.

Фил бе предупредила Беа, че Мили Ренуик е богата, разглезена жена на неопределена възраст. Според Фил единственото нещо, което се знае със сигурност, е, че годините й са повече, отколкото твърди. Подробностите, които разказва за миналото си, се променят според случая и аудиторията — веднъж се представя за наследница на влиятелно старо семейство, останала съвсем рано сираче, а друг път убеждава околните, че е проницателна бизнесдама. Понякога твърди, че е комарджийка с много късмет, а след това иска да й повярват, че е бедното малко богато момиче.

На проницателната Мили й бе необходима само част от минутата, за да разгледа лицето на Беа.

— Е — продължи тя с дрезгавия си глас — досега не бях срещала човек, който повече от теб да се нуждае от работа. Изглеждаш така, сякаш едно хубаво ядене ще ти дойде добре. — Извади една цигара от смачкан пакет Марлборо. Без да обръща внимание на елегантната златка запалка, оставена на масичката до нея, тя извади евтин кибрит от джоба си и запали. Махна с ръка, за да изгаси клечката, и вдиша дима с настървението на заклет пушач.

Огледа внимателно мократа млада жена, от която се стичаше вода и капеше по китайския копринен килим. Задави се от кашлица, а след това саркастично отбеляза:

— Освен с психиатрия, с какво друго се занимава Фил напоследък? Да не би да е започнала работа в службата за бездомни животни?

Беа вирна брадичка, завъртя се и възмутено се отправи към вратата.

— Мисля, че ще е по-добре да си вървя.

— О, за бога! — Мили с раздразнение изтръска цигарата си в голям кристален пепелник, препълнен с фасове, изпушени до филтъра. — Няма да можеш да живееш с мен, ако си толкова докачлива. Съблечи си палтото, свали тези ужасни прогизнали обувки и седни. Тук, до огъня. Ела, разкажи ми за себе си.

Отправи към Беа усмивка, изпълнена с толкова искрена топлота и мошенически чар, полуизвинителна, полузакачлива, че Беа с изненада установи, че не може да не й се подчини. Съвсем скоро щеше да разбере, че Милисънт Ренуик беше много противоречива личност. В един момент хората я обожаваха, в следващия — не можеха да я понасят. В един момент беше самата доброта, в следващия ставаше непоносима. Също като малкото момиченце от детското стихотворение, което имало къдрица в средата на челцето си. Беа послушно изхлузи мокрите си обувки и ги сложи на мраморния под в антрето, където нямаше опасност да съсипят нещо. После се върна в библиотеката и предпазливо седна на едно канапе с дамаска от златист брокат.

Любопитните очи на Милисънт, черни като касис, срещнаха нейните.

— Е? — с очакване изрече тя. — Фил ми разказа историята ти в най-общи линии, но не съм запозната с подробностите.

— Няма много за разказване. Претърпяла съм злополука. Полицаите смятат, че може би не става дума за случаен инцидент. Според тях някой се е опитал да ме убие.

Беа повдигна мократа си коса и показа на Мили белезите по черепа си, докато й разказваше историята.

— Сега съм добре — побърза да успокои Мили, защото много искаше да получи работата. — Единственият проблем е… че не си спомням нищо. Не помня и коя съм.

— От полицията не ти ли помогнаха?

— Никой не е съобщавал за изчезнала жена, която да отговаря на описанието ми. Сякаш никой не го е грижа дали съм жива или мъртва. С изключение на Фил. И детектив Махони, разбира се.

Мили замислено дръпна от цигарата си, после я загаси върху купчината от фасове в кристалния пепелник.

— Ами значи си жена без минало. — Взря се в Беа, после се усмихна и заяви: — Идеалната компаньонка за една жена без бъдеще. Можеш веднага да започнеш работа и първата ти задача е да ми донесеш друг пакет цигари от стаята ми. След това ще пием чай. Кажи на филипинката в кухнята да приготви две чаши Ърл Грей^[1]. И този път да не е прекалено силен, защото ще я убия. И сандвичи. С пушена сьомга и салата от яйца. Тънки сандвичи, без никакви препечени кори — тя знае как ги обичам. После се заеми с телефона и ми намери нов иконом. Не ми е приятно сама да посрещам гостите си. — Погледна огромния си, осеян с диаманти, часовник. — А след това ще е почти време за първата чаша шампанско. — Тя завъртя очи към небето и направи изразителна гримаса. — Господи, защо дори на моята възраст продължавам да смятам, че чаша шампанско преди залез-слънце е първата стъпка към упадъка? При положение че не давам пет пари за това, какво мислят хората за мен. Както и да е, не алкохолът ще ме убие, а тези проклети цигари…

Беа обходи огромния четиринайсетстаен апартамент с изглед към Сентръл парк. Красивата й стая, боядисана в синьо и бяло, беше точно до огромната спалня на Мили.

— Достатъчно си близо, за да се провикна, ако имам нужда от нещо — весело я осведоми Мили.

Тя седеше на леглото на Беа, наблюдаваше я как разопакова багажа си, като не пропускаше да вметне по някоя критична забележка за всяка дреха, която Беа зачакваше в гардероба.

— Ммм, не си падаш много по ярките цветове, нали, скъпа? — саркастично заяви тя, докато оглеждаше поредната ленена рокля в дискретен, неутрален цвят — Как очакваш да те забележат, ако се обличаш все в бежово? Усещам влиянието на Фил в цялата тази работа. Знаеш ли, единствените цветове, които съм я виждала да носи, са бяло и черно. Ако аз трябва да се обличам така, ще полудея. — Тя се усмихна, издуха цигарения дим и продължи самодоволно: — Винаги съм знаела, че ярките цветове са най-сигурния начин да привлечеш вниманието на някой мъж. Розовото е за предпочитане. И няколко истински диаманта, разбира се. Но пък предполагам, че след всичко, което си преживяла, едва ли държиш да бъдеш забелязана точно в този момент. — Съчувствено потупа ръката на Беа. — Не се тревожи, мило момиче. При Мили си в пълна безопасност.

Беа се усмихна с благодарност. Вече започваше да разбира, че животът й с Мили ще бъде серия от изненади, но беше уверена, че под грубата й външност се крие много добро сърце.

— А и на кого ли толкова са му притрябвали тези мъже? — възкликна Мили, вдигнала пред очите си един медночервен пуловер, който почти съвпадаше с цвета на косата на Беа. После неодобрително поклати глава. — Аз съм се женила три пъти, мило момиче. Първият ми съпруг беше състезател по поло. Вторият — жокей. А третият — плейбой от международен мащаб. И нека да ти кажа, че няма нищо по-скучно от един плейбой. След него реших, че три опита са повече от достатъчни. Бракът не е за мен. Не че след това не съм имала романтични увлечения — тъмните й очи закачливо заблестяха — но поне не се жених повече.

Беа се засмя заедно с нея, а Мили я подкани нетърпеливо:

— Хайде, побързай, мило момиче. Трябва да се преоблечеш. Отиваме на обяд в Льо Сирк^[2]. Сложи си най-елегантния от тези ужасни бежови костюми, залепи широка усмивка на лицето си и се приготви да се насладиш на най-вкусната храна в Ню Йорк. И искам да си поръчаш от най-питателните блюда. Имаш нужда да понапълнееш. А и довечера сме на благотворителна вечеря в Уолдорф^[3]. Ще говори самият президент. Реших, че може да е интересно, и купих цяла маса, така че ще мога да те представя на много хора.

Сърцето на Беа се сви само при мисълта за това, а Мили веднага се досети за страховете й и бързо додаде:

— Ти, разбира се, ще се справиш. Аз просто ще им кажа, че съвсем наскоро си претърпяла злополука и паметта ти е малко объркана. — После едва не се задави от смях и продължи: — Като се изключи амнезията, ти си една съвършено нормална млада жена.

През следващите две трескави седмици Беа бе понесена от безкрайна въртележка от обеди, вечери за набиране на средства, благотворителни балове. Даже свикна с Мили, която постоянно се оплакваше от простичкия й вкус по отношение на дрехите, от малкото грим, който използваше, от нежеланието да закусва обилно сутрин.

— Ти си същата като майка ми — заяви един ден Беа, отказвайки десерта по време на поредния елегантен обяд.

— Даже и майка ти не би се отказала от десерта в Лютес^[4]. — Мили я погледна нехайно и попита: — Между другото, що за жена е майка ти?

Обхваната от неподправена паника, Беа се вгледа в Мили.

— Аз току-що го казах, нали? Това за майка ми? Но сега, когато се опитвам да си я представя, да си спомня гласа й, с който казваше: Ако не си изядеш закуската, няма да станеш голяма и силна, в главата ми не изниква никакъв образ, никакъв спомен. Там сякаш няма нищо.

Тя извиси глас, обхваната от паника, и Мили успокояващо я потупа по ръката. Фил я бе помолила да внимава за признаци на възвръщане на паметта на Беа, но до този момент не си беше давала сметка колко силно може да се разстрои момичето, ако това се случи.

— Бедното дете — тихичко промълви тя. Гласът й нямаше нищо общо с обичайното й весело и твърде високо бърборене. — Сигурно се чувстваш ужасно самотна. А можеш да си сигурна, че и аз зная какво е самота. Ще трябва просто да се ободряваме една друга, нали? В края на краищата, следващата седмица заминаваме за Париж, а според мен Франция е най-доброто място, което може да вдъхне живот и да запали огън в сърцето на всяко младо момиче.

Беа искрено се надяваше, че Мили има право.