Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (12)

Глава 11

Мили и Беа, които бяха отседнали в апартамента на Шанел в парижкия Риц, прекараха няколко дни наред при моделиерите от Авеню Монтен, където поръчаха есенния гардероб на Мили, а после обходиха антикварните магазинчета по левия бряг. Пазаруването им напомняше на ураганна буря. Мили просто купуваше всичко, което привличаше погледа й, а после обикновено съжаляваше за повечето неща.

— Истината, мило момиче, е, че баща ми произвеждаше водопроводни муфи в Питсбърг, също като баща му преди него.

Няколко нощи по-късно двете седяха в бара на хотела, пиеха по едно питие преди вечеря, а Мили внимателно разглеждаше посетителите, опитвайки се да открие познати.

— Благодарение на тях мога да си позволя всичко това — призна й Мили. — Татко бе натрупал значително състояние, преди да стане злополуката в предприятието, която отне живота му. Беше все още млад мъж, а майка ми остана още по-млада вдовица с четиригодишна дъщеря и куп пари. Мама беше срамежлива жена и нямаше много приятели, а животът, който водехме, бе твърде самотен за едно дете на моята възраст. — Тя въздъхна замислено и отпи от своето кампари със сода. — Може би е по-добре, че не можеш да си спомниш детството, Беа. Току-виж се оказало толкова нещастно, колкото моето.

— Не мисля така — отвърна Беа. — Не изпитвам никакви лоши чувства по отношение на миналото си. — Беше навикнала с внезапните, груби и опипващи почвата въпроси на Мили. Знаеше, че тя следва инструкциите на Фил и се опитва да помогне, до този момент без особен успех. Единственият положителен резултат от пътуването бе откритието на Беа, че в Париж се чувства като у дома си. Езикът й беше като роден. Говореше го толкова гладко, че парижаните й правеха възможно най-големия комплимент — възприемаха я за една от тях.

Мили махна на някакъв познат в другия край на залата. Където и да отидеха, тя винаги откриваше по някой познат. После продължи:

— Може би провинциалното ми викторианско възпитание е причина за постоянния ми копнеж към промените в живота, вълнението, суетата. Винаги съм обожавала хората, баловете, дрехите, бижутата. Знаеш колко обичам блясъка и украшенията. Е, когато бях момиче, копнеех за червена коприна, а получавах тъмночервено кадифе, исках рубини вместо гранат; диаманти, а не опали. Обожавах скъпите хотели, в които майка ми ме водеше от време на време, прехласвах се по искрящите полилеи, по пенливото шампанско, което се лееше. Даже когато бях съвсем малка, предпочитах орхидеите пред чаените рози, блестящите златни гривни пред скромните украшения от слонова кост.

Все още си спомням мама, която ми повтаряше: Трябва да изядеш всичките картофи и зеленчуци, Милисънт, преди да си поръчаш десерт. — Мили презрително изсумтя. — Ето защо бях кръгла като тиква и много ниска при това. И знаеш ли какво, Беа? — Тя се наведе напред и произнесе с висок, поверителен шепот: — Трябваше да стана на осемнайсет години, за да облека за пръв път копринено бельо. След смъртта на майка ми.

Нямах никакви близки. Само един далечен братовчед от Охайо, който ми писа, за да ми изкаже съболезнованията си, и никога повече не се свърза с мен. Така че не ми се налагаше да се съобразявам с никого. Само със себе си. — Тя даде знак на келнера за сметката и я подписа със замах. — Но аз не се боях да поема юздите на живота си и да препусна в галоп. Не, госпожице. Не и Мили Ренуик.

Наследих всичките пари — продължи да разказва Мили в наетата кола, докато пътуваха към Робюшон. — Голямата къща в Питсбърг, която ненавиждах, с отвратителните ориенталски килими и сребърните полилеи. Плюс петдесетте милиона долара, които вървяха заедно с нея. И позволи ми да ти кажа, Беа, че през трийсетте години петдесет милиона долара бяха страшно много пари. Особено за едно младо момиче. Аз бях наследница. Изгодна партия.

Тя едва не се задави от смях при тази мисъл.

— Напуснах къщата, махнах се от Питсбърг и се преместих в Манхатън. Наех апартамент в Плаза, ангажирах специалист, който да ме научи да пазарувам, и си купих цял нов гардероб. Премених се от главата до петите. — Тя въздъхна с наслада, припомнила си онези дни. — И всичко беше от коприна, макар че и атлазът не беше лош. И всичко беше в неподражаемо ярки цветове.

— Поисках да направят нов обков на старите диаманти на майка ми в Бучелати, накупих си огромно количество бляскави бижута с камъни във всички възможни цветове — обеци, огърлици, гривни, пръстени, часовници. След това отидох на фризьор и четири часа по-късно излязох оттам с платиненоруса коса. Като на Джин Харлоу. По онова време тя беше страшно популярна, мило момиче.

Мили сърдечно потупа коляното на Беа.

— От години не съм разказвала тази история на никого. Само на Фил. Навремето тя ми каза, че ще е по-полезно да излея душата си, и ето, най-после намерих някой, който е достатъчно глупав, за да пожелае да чуе цялата истина за мен. — Тя замислено наклони главата си, обгърната от яркоруси къдрици. — Е, приблизителната истина — коригира се бързо. — И тогава, мило момиче, започнах да си търся съпруг. Намерих го сред играчите на поло в Палм Бийч. Купих си един замък, истинско бижу, и се омъжих за красив мъж, два пъти по-възрастен от мен — капитан на гостуващ аржентински отбор. Естествено, не бе нужно Фил да ми казва, че вероятно съм се опитвала да си намеря баща. Както и да е, той не се задържа дълго. Не беше добър в леглото, мило момиче! — прошепна тя с обичайния си висок, конфиденциален шепот и Беа се изсмя. — Не че аз бях кой знае колко добра по онова време. Но макар и абсолютна новачка, съзнавах, че сексът трябва да е нещо по-вълнуващо от онова, което получавах. Защо иначе толкова много хора щяха да го правят?

Пристигнаха в ресторанта и тя уверено влезе вътре, ръкува се с управителя и поздрави сервитьорите по име.

— Не знаех, че толкова често идваш в Париж. — В гласа на Беа се долавяше изумление. — Навсякъде, където отидем, те познават.

— Това не се дължи само на сините ми очи, мило момиче. Аз раздавам феноменални бакшиши — проницателно заяви Мили. — Мога да си го позволя, а щом това прави хората щастливи, защо не?

— Парите наистина не означават нищо за теб, нали? — с изненада заключи Беа.

— Не вярвай в това нито за минута, мило момиче. Парите са всичко за мен. Благодарение на тях можах да си купя много удоволствия в този живот. Освен това обичам да си мисля, че винаги съм ги споделяла с околните.

— Фил каза, че си шампионка, когато става дума за благородни каузи.

— Наистина ли? Значи тя е изключение. Всички знаят, че аз съм само една лекомислена, богата стара квачка, която пилее времето и парите си в преследване на себични каузи. И точно затова сме тук тази вечер — заяви тя и поръча вечеря и за двете, защото нейната преценка бе най-важна и меродавна.

Беа се разсмя и огледа изключителния ресторант. Мили й бе казала, че той е един от най-добрите в Париж, и в момента, в който опита храната, Беа разбра, че това е самата истина. Макар че не преставаше да се пита с изумление как Мили успява да се храни и да говори, без да спре през цялото време.

— След Палм Бийч се преместих в Саратога и се запалих по конни състезания — продължи Мили. — Много обичах вълнението и възбудата по време на надбягванията. И все още ги обичам. Там се запознах с втория си съпруг.

Тя дъвчеше пълнения морски костур, потънала в спомени.

— Той, разбира се, беше дребен мъж. Иначе не би бил жокей. Макар че най-важният му атрибут въобще не беше от малките. Научи ме на едно — друго в леглото, скъпо момиче. Нищо че понякога ме третираше като кон. Не можех да се освободя от усещането, че иска да ме впрегне — нали знаеш: седло, стремена и камшик, а после да ме заведе в обора и да се погрижи за мен — да ме среши, да ми даде зоб… Такива ми ти неща. Подобна връзка, естествено, не можеше да продължи дълго, но пък и никога не съм искала това. Аз самата не се отличавах с постоянство. В края на краищата, бях само на двайсет и две години и все още имаше какво да науча за живота и мъжете.

След него се появи плейбоят. Имаше титла — беше почти фалшива, но не съвсем. Беше третият син в семейството, а най-големият му брат в действителност беше граф. Но той самият беше най-красивият мъж, когото бях виждала някога. И беше съвършено обществено животно — беше присъствал на всяко по-важно светско събитие през последните двайсет години. Реших, че е идеалната партия за мен, защото по онова време си бях поставила за цел да се прочуя като купонджийката на десетилетието. Нали разбираш, в стил Скот Фицджералд. И като стана дума за Фицджералд, аз, разбира се, се запознах с него и с откачената му жена на Лазурния бряг. А също така и с Шанел. И с Пикасо, този палав мъж. И с Кокто.

Тя въздъхна, припомнила си безгрижните години на Лазурния бряг.

— Тогава там имаше само малки рибарски селца, скъпо момиче, и безкрайни слънчеви дни. Хотел Кап беше съвсем малък, но въпреки това се славеше като най-шикозното място по крайбрежието. Само че ме очакваше изненада. Застаряващият плейбой се отказа от купонджийските си навици в момента, когато се ожени за богатата млада наследница. Изведнъж му се прииска да се засели в провинцията, да живее в голям замък, да го обслужват слуги, облечени в ливреи. Започна дори да прави планове за влизане в политиката. А аз се разкарах толкова бързо, че той не можа да разбере какво става.

Тя избухна в смях при този спомен.

— После се върнах в Щатите и купих апартамента на Пето авеню. Запазих и къщата си в Палм Бийч, макар че рядко я използвах. Просто не можех да стоя дълго на едно място — животът другаде ми се струваше по-интересен и аз постоянно бях на път. Кръстосвах океаните с околосветски лайнери, прелитах от континент на континент с хидроплани и клиперите на Пан Ам. Такива бяха онези дни — замислено рече тя, докато похапваше десерт и пиеше кафе. — Сега полетите са много отегчителни. Всички летят с Конкорд или с частни свръхзвукови самолети Гълфстрийм. Сега, Беа, сигурно разбираш защо ме познават във всички по-големи хотели по света. Навсякъде ме посрещат с разтворени обятия и, надявам се, с искрена привързаност. С някои от тях се познаваме вече четирийсет години, знаем се от времето, когато бяхме млади и безгрижни. Аз винаги съм щедра с тях и те, изглежда, ме намират за забавна и се примиряват с ексцентричността и взискателността ми. Също като теб, скъпо момиче — додаде тя и ласкаво потупа Беа по бузата.

Беа я погледна и се усмихна щастливо.

— Разбира се, че те смятат за забавна — лоялно потвърди тя. — Благодаря ти, че ми разказа историята на живота си.

— Но не го направих безвъзмездно — предупреди Мили и запали цигара Марлборо. — В някой от близките дни очаквам и ти да ми разкажеш живота си.

Усмихната, Беа обеща да направи всичко възможно, за да си го спомни. Помисли си, че Мили Ренуик е страхотна жена. Разбираше, че милионите са й купили само мимолетно щастие и много самота. През целия си живот бе обикаляла скъпите хотели по света с надеждата, че топлотата, с която я посрещат навсякъде, се дължи не само на огромните й сметки и щедрите бакшиши, но и на факта, че хората от персонала изпитват истинска привързаност към нея и се радват да я видят отново.

— Вероятно ранната смърт на баща ми, когато бях съвсем малка, обяснява най-добре историята на живота ми. — Очите на Мили внезапно овлажняха. — Предполагам, че ми е липсвал през целия ми живот. А разказът ми за Лазурния бряг ме накара да изпитам носталгия по тези места. — Тя избърса сълзите си и погледна Беа. Очите й изведнъж заблестяха от някаква нова идея. — Защо утре не заминем за там?

— Но Фил пристига в Париж след няколко седмици — възрази Беа.

— И несъмнено ще е заета по цял ден, че и до полунощ с тази конференция. След като свърши, ще може да дойде при нас в хотел Кап. Там всички ме познават. Ще се грижат за мен като за любимата си блудна дъщеря.

Беа вече бе разбрала, че е безсмислено да спори. Мили никога не променяше решенията си. Значи заминаваха за хотел Кап. Още на следващия ден.