Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Secret Of Villa Mimosa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Елизабет Адлър

Заглавие: Тайните на вила „Мимоза“

Преводач: Мария Цочева

Издател: ИК Калпазанов

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954-17-0211-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/221

История

  1. — Добавяне

Глава 18

Жълтите къдрици на Мили бяха току-що сресани. Облечена бе в жълта копринена рокля на цветя, на гърдите й бяха забодени жълти диаманти, устните й блестяха от яркорозово червило. Седеше на терасата на хотел Кап и чакаше Беа и Фил да пристигнат от летището. Но не мислеше за приятелките си. Мислеше си за телефонния разговор с адвоката от Охайо, който бе провела в ранните часове на деня.

— Кой, по дяволите, ми звъни от Охайо в два и половина сутринта? — сънливо бе попитала тя. После посегна за очилата си и ги сложи, сякаш те щяха да й помогнат да разбере по-ясно думите на човека отсреща.

Адвокатът отговори, че се обажда, за да я уведоми за смъртта на неин трети братовчед, с когото не се бе чувала от много години. Братовчедът и съпругата му загинали трагично при автомобилна злополука. Двете им малки дечица останали сирачета. В завещанието си братовчедът упоменавал Мили като тяхна единствена роднина и я посочвал за техен настойник.

Адвокатът я уведоми също така, че в момента за децата се грижат други хора. Ако Мили откаже да стане техен настойник, децата ще бъдат настанени при приемни родители и може би, ако имат късмет, ще бъдат осиновени.

— По дяволите, не! — Мили беше шокирана. — Кръвта си е кръв, макар че до този момент дори не знаех за съществуването на тези деца. Бедните сирачета се нуждаят от дом — продължи тя. — Купете им всичко, от което имат нужда, и ми изпратете сметката. Аз имам нужда от съвсем малко време, за да организирам нещата. Междувременно им кажете, че леля Мили ги обича и няма търпение да ги види и да ги обсипе с играчки и любов.

Затвори телефона, изненадана, но доволна от мисълта да стане майка на нейната възраст. Дълбоко в сърцето си знаеше, че постъпва правилно.

— Разбира се, всички ще си помислят, че това е поредният ми каприз — каза си тя часове по-късно, когато най-после започна да се унася в сън. — Но, както винаги, моята лудост е подчинена на определени правила.

Все още седеше на терасата и гледаше замечтано към морето, когато чу името си. Усмихна се на старата си приятелка Фил и на новата си приятелка Беа, които се приближаваха към нея.

— Ето те и теб, най-сетне, скъпа моя Фил — възкликна Мили и плесна с ръце пред гърдите си. — Изглеждаш прекрасно, както винаги, макар че продължаваш да се обличаш в този ужасен черен цвят. Като вдовица в траур си, мило момиче. Крайно време е да направиш някаква промяна.

— Не си първата, която ми го казва. — Фил се разсмя, спомнила си Махони.

Мили я хвана с две ръце, отдалечи я от себе си и я огледа критично.

— Ммм — каза тя — сигурна съм обаче, че не одобрявам тези тъмни кръгове под очите ти. Или оная конференция те е държала будна по цяла нощ, или пък причината е у някой друг. Надявам се, заради теб самата, че е бил някой мъж. Ще ти се отрази добре.

Усмихнаха се една на друга — нямаха никакви тайни. Фил знаеше всичко, което трябваше да се знае за Мили. Мили знаеше всичко за Фил.

— Сигурна съм, че Беа вече ти е разказала последните събития — продължи Мили и се понесе, надменно вирнала глава, към своята маса на терасата. Небрежно им махна с ръка да я последват. — Като че ли най-сетне стигнахме донякъде, макар да не съм сигурна, че разбирам къде точно. Това е по твоята част, Фил — заяви тя и поръча чай. — Междувременно, и аз имам малка изненада. — Те я погледнаха с очакване, а тя се усмихна, наслаждавайки се на момента на неизвестност. — Никога няма да отгатнете — подразни ги Мили.

— Не ми казвай, че си отишла и си купила мезонет и в Монте Карло — попита Беа, изпълнена с подозрения.

— Разбира се, че не съм. Аз вече съм гордата притежателка на вила Мимоза. Кой би желал нещо повече?

— Хайде, Мили — примоли й се Фил. — Не ни дръж под напрежение.

— Ще ставам майка — изсмя се тя, забелязала изумените им погледи. После им разказа за телефонното обаждане от Охайо.

— Казват се Скот и Джули Ренуик. На девет и седем годинки. Не смятате ли, че това са две страхотни имена? Онзи самодоволен адвокат ме попита кога ще се прибирам у дома, за да ги качи на самолета за Ню Йорк. Много ми се искаше да можех да видя лицето му, когато му казах, че тук е моят дом, на Ривиерата. Децата могат да дойдат тук и да посещават местното училище, му казах. Щом е достатъчно добро за принцеса Каролин, значи ще задоволи и моите изисквания. Освен това — добави Мили, притиснала състрадателно ръце към сърцето си — помислих си, че една промяна на средата ще се отрази добре на бедните малки създания след всичко онова, което им се е случило. Но му казах, че ще трябва да изчака седмица или две. Докато довършим вилата.

Седмица или две? — немощно възкликна Беа, припомнила си състоянието на вилата, препълнена със строители, дърводелци и бояджии. Новият плувен басейн все още представляваше само една огромна дупка, а градинарите все още се опитваха да се преборят с избуялите храсталаци и да нахвърлят нова почва.

— Е, може би и малко повече — призна Мили. — Но се обадих на онзи нелюбезен декоратор и му наредих да ускори работата. Поставих му и нов срок. Един месец и нито ден повече. В края на краищата — тя умоляващо погледна Фил — не мога да настаня двете деца в хотел. Не и след дългото пътуване и всичко, което са преживели. Те имат нужда от истински дом и аз ще им го осигуря. Представете си ме мен. Мили Ренуик, да стана майка след всичките тези години. — Тя отново избухна в смях само при тази мисъл. — А това е нещо, което нито един от безполезните ми съпрузи не можа да постигне. Винаги съм твърдяла, че вината е тяхна.

Съдбата на Скот и Джули Ренуик беше основната тема на разговорите по време на вечерята и едва по-късно, когато останаха сами в стаята й, Беа успя да покаже на Фил документа на дойката Биъл и писмата.

Фил й каза, че Махони вярва, че някой сигурно й е разказвал за вилата.

— Това е единственото логично обяснение. И сигурно този същият човек ти е разказал и историята за бащата, който се връща за сина си. Ето защо си спомняш всичко това.

— Тогава, Фил, защо изпитвам толкова силни чувства? Защо ме измъчват такива ужасни предчувствия? Защо ми се струва, че аз съм детето, което седи на онова стълбище и очаква светът му да се сгромоляса?

— Може би този човек ти е бил близък?

— Искаш да кажеш, че е бил някой, когото съм обичала? Но как бих могла да забравя човек, когото съм обичала толкова много?

Фил поклати глава.

— Беа, съветвам те да гледаш напред към бъдещето, а не назад. Нека миналото си остане минало. Един ден спомените сами ще изплуват в главата ти — точно както стана с аромата на Мимоза в онзи първи ден в болницата. Ще си спомниш всичко. Включително и това коя си.

Беа я погледна. Меденокафявите й очи преливаха от отчаяние. Само Фил разбираше истинските измерения на ужаса, който момичето изпитваше при мисълта, че не знае нито коя е, нито защо някой би искал да я убие. И макар да съзнаваше, че Фил има право, Беа трябваше да разбере какво се бе случило с дойката Биъл и с малкия Джони Льоконт, останал сам на острова със злия си баща.

Ник бе забелязал, че във всички вестници, отразили новината за смъртта на Мари-Антоанет, съпругът й бе наричан господин Льоконт. Той отиде да потърси господин Маркан в кафенето При синия моряк, за да го попита дали знае защо онзи човек е използвал името на жена си.

— Чужденеца прие името на Мари-Антоанет, защото такова беше желанието на баща й, изразено в завещанието му — поясни Маркан. — Според това завещание Мари-Антоанет щеше да изгуби цялото си наследство, ако сменеше името си. Това, разбира се, беше само опит от негова страна да й попречи да се омъжи. Той не можеше да се примири с мисълта да изгуби дъщеря си, даже и след смъртта си, и бе решен да я принуди да носи името му до края на дните си. Всичко беше въпрос на пари и наследство, както разбирате — додаде господин Маркан — и съм сигурен, че Чужденеца се е върнал за сина си поради същата причина — наследството.

Трябва да знаете, мили приятели, че старите Наполеонови закони все още се прилагат във Франция по отношение на наследството. Съгласно този закон съпругът не може да наследи цялата собственост на съпругата си. Децата имат предимство. В случая със семейство Льоконт е имало само едно дете — Джони, и той автоматично е наследил половината от богатството на майка си. Чужденеца получил другата половина, върху която е трябвало да плати и съответните данъци. Освен това стоял и въпросът с имотите. Вила Мимоза и апартаментът в Париж са само малка част от имотите. В тях са били вложени твърде много пари. По закон обаче съпругът не можел да ги продаде веднага. Трябвало да изчака синът му да стане на осемнайсет години. Едва тогава биха могли да продават и да си поделят парите.

Предполагам, че когато разбрал, че не може да победи френските закони, Чужденеца се е върнал, за да получи залога за успешното си финансово бъдеще — своя син. Онзи човек беше голям прахосник — замислено добави Маркан. — Обзалагам се, че през първите пет години е пропилял по-голямата част от своя дял от богатството на Мари-Антоанет. А и то се е оказало по-малко, отколкото е очаквал. Сигурно се е нуждаел от парите на момчето.

Ник се обади на банката в Лондон и си уреди среща със служебните лица, отговорни за попечителския фонд на Флора Биъл, за следващата сутрин.

— Може би сега ще разберем какво се е случило с малкия Джони Льоконт на онзи отдалечен остров — с надежда рече той на Беа, която бе дошла да го изпрати на летището.