Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (15)

Глава 14

Махони изморено тичаше нагоре-надолу по хълмовете на окръг Марин. Бягаше леко за човек с неговия ръст и вече три часа поддържаше постоянно темпо. Тениската му бе прогизнала от пот, коленете му тежаха като олово. Той сърдито си повтаряше, че е излязъл от форма. Напоследък беше прекалено зает, за да тренира редовно, и май щеше да се размине с нюйоркския маратон.

Той въздъхна и намали темпото. Поддържа го десетина минути, преди да премине ходом. Избърса чело с голяма червена кърпа и най-накрая си позволи да се отпусне на един заоблен камък, като дишаше бавно и дълбоко. Гигантските секвои в гората Мюъ тъмнееха в далечината, а хълмът под него бе осеян с красиви къщи. По-нататък се простираше Соусалито, виждаха се широкият залив и оранжевите отблясъци на моста Голдън Гейт в далечния му край.

Един самолет се спускаше над хоризонта, като оставяше едва забележима бяла следа в синьото небе и Махони си помисли за Фил Фостър, която вече бе на път за Париж. Каза си, че Сан Франциско ще бъде по-самотен град без нея, а после се запита какво, по дяволите, означава всичко това. Та той почти не я виждаше.

Фактът, че снощи му се бе обадила в полицейското управление, за да провери дали е свободен и дали може да намине, не означаваше нищо. Той й бе обещал да се грижи за котката по време на отсъствието й и тя просто трябваше да мине да му я остави. Това бе всичко. А после реши да поговорят за Беа. И въпреки това, тази жена му харесваше. Искрено се забавляваше в компанията й. Тя провокираше най-доброто и най-лошото у него с острия си език и с прикритата си уязвимост.

Той въздъхна с раздразнение, замислен за изминалата вечер. Беше готов да се обзаложи, че тя ще попадне в лапите на някой неблагонадежден тип.

Махони живееше в западнал квартал в близост до водата, но апартаментът му беше с високи тавани, тухлени стени и дървени подове. Освен това беше просторен. Намираше се на последния етаж и когато Фил позвъни, той се затича надолу по стълбите, за да я посрещне.

— В случай че се страхуваш. — Присмехулната усмивка откри съвършените му зъби.

— Напълно съм способна да се грижа сама за себе си, Махони — хладно отвърна Фил.

— Всички така казват, мадам — контрира я той, взе кошницата с котката и я последва нагоре по стълбите.

— Ако кажеш само думичка за размера на задника ми, Махони — подхвърли тя през рамо — ще те вкарам в ареста за сексуален тормоз.

— И защо ми е да говоря за задника ти, докторке? — умолително рече той. — На мен ми изглежда страхотен.

— Махони!

Тя се извърна с блеснали очи, а след това и двамата се разсмяха.

— Ти си глупак — резюмира тя и влезе в дома му.

— Да. — Махони побърза да се съгласи. — Може би си права.

Той й наля чаша вино — италианско, червено — докато тя с интерес се разхождаше из апартамента му. Прозорците бяха широко отворени, за да уловят последните лъчи на залязващото слънце и лекия ветрец, който полъхваше от океана. От усилвателите гърмеше опера на Вагнер, а трите котки — две елегантни сиамки и една охранена тигрова котка, която приличаше на издута възглавничка с жълти очи — скупчени на кухненския плот, враждебно разглеждаха новодошлото коте, което все още беше в кошницата си.

Апартаментът всъщност се състоеше от едно помещение, преградено с японски паравани. Обзавеждането представляваше еклектична смесица от мебели, купувани от вехтошарски магазини, от Крейт и Барел и от Уилиамс-Сонома. Имаше няколко хубави ориенталски килимчета, купени от разпродажби, няколко интересни антични предмета, а две от стените бяха покрити с книги.

Фил забеляза научните трудове по въпросите на криминалната психология, както и подвързаните партитури на повечето опери. Голяма част от книгите му бяха с поезия. Имаше и няколко дузини готварски книги и стари издания на Gourmet^[1].

Книгите за котки и броевете на Сан Франциско мегъзин заемаха няколко рафта. Имаше и стотици детективски романи.

— Всичко, необходимо за всестранно развитата личност — весело отбеляза тя и се приближи към огромната котешка къща, която заемаше един цял ъгъл от стаята. Възхити се на стереоуредбата му — най-доброто от Банг и Олуфсеи — и го осведоми, че намира картините, по-голямата част от които бяха струпани до стената, за интригуващи.

— Да, всичките са на неуспели млади художници. Доста от тях живеят наблизо, а и техните творби са единствените, които мога да си позволя. Което не означава, че не са добри — отбеляза той. — На мен ми харесват. Избирал съм ги много внимателно и всяка една ми доставя истинска наслада.

Тя погали с ръка някаква скулптура. Беше изработена от дърво, а линиите й бяха толкова изчистени, повърхността й — толкова гладка, че човек просто не можеше да не я докосне.

— А, дървените скулптури — свенливо отбеляза той. — Признавам, че съм ги изработил собственоръчно.

— Твоите таланти нямат край, нали, Махони? — Фил се настани на едно високо столче пред кухненския плот.

— Разбира се — скромно се съгласи той. — И за да го докажа, ще те информирам, че кухнята, която оглеждаш толкова критично, е проектирана и построена от мен.

Тя с изумление огледа стоманената ресторантска печка, плотовете за рязане на месо, тенджерите и тиганите с медни дъна, които висяха на стената, както и цялата армия от бъркалки, шпатули и смъртоносни на вид ножове и сатърчета.

— И защо, по дяволите, си станал ченге, Махони? — най-сетне попита тя. — Могъл си да станеш страхотен главен готвач. Или селекционер на котки. Скулптор. Поет. Професор. Оперна звезда.

Той я погледна и се разсмя.

— Всичко друго, но не и оперна звезда. Не си ме чувала как пея. Но главен готвач, може би. Това, което приготвям, е по рецепта на Роже Верже — пиле фрикасе с пресни билки, а този мъж знае как се готви, повярвай ми. Казвам ти, че ако можех, още утре бих си сменил мястото с него.

Той свали котките от масата и постави купичките им на пода.

— Ресторантът на Верже е точно там, накъдето си тръгнала. В Южна Франция. Трябва да отидеш да опиташ храната. И да ми кажеш дали моята версия се приближава до оригинала.

— Може би ще го направя. — Тя се поколеба за миг. Прииска й се и той да можеше да дойде с нея. — Махони, Беа ми позвъни този следобед. Каза ми, че е намерила вилата от съня си. Онази, за която ми разказа, когато я хипнотизирах.

Той сериозно изслуша разказа й за вилата и за жената, намерила смъртта си там. После Фил му каза, че къщата е необитаема от десетилетия, а Беа си бе спомнила пойните птички, които отдавна вече не живеят там.

— Как ще обясниш това, Махони? — попита тя в края на разказа си.

— Има само две логични обяснения — или самата тя е била там и преди, или някой й е разказвал за тази вила.

— Този някой трябва да е бил много убедителен разказвач, за да може тя да запомни всички подробности — аромата на Мимоза, пойните птички. — Фил се вгледа в лицето му. — Аз не мога да й предложа никакви отговори — честно си призна тя. — А бедничката Беа разчита, че ще й помогна.

Махони сви рамене.

— Човек може да направи само онова, което е по силите му.

— О, по дяволите, банални забележки като тази няма да върнат паметта й — сърдито отвърна тя. После веднага се извини. — Съжалявам. Само си мислех, че ако успееш да откриеш нападателя й, лесно ще разберем коя всъщност е тя.

— А това ни отвежда до въпроса за яйцето и кокошката — тихо обобщи той. После се изправи, смени плочата, наля още вино. — Националният център за анализи на тежки криминални престъпления, това е отделът за поведенчески профили на ФБР, изработи психологически портрет на убиеца на Беа. Искам да кажа — на потенциалния убиец. Специалистите не разполагаха с много материал — само метода на престъплението. Фактът, че не е използвано никакво оръжие, говори, че убиецът е искал, образно казано, да запази ръцете си чисти. Случилото се е трябвало да прилича на злополука — не заради жертвата, а заради него самия. Което пък подсказва, че е човек, който държи на общественото мнение и който заема определено място в това общество. Може дори да е известна личност. Така че той очевидно е от групата убийци с бели якички. Специалистите от ФБР смятат още, че убиецът е в края на трийсетте или началото на четирийсетте, преуспяващ, привлекателен, чаровен. И че хората от обкръжението му вероятно го смятат за много свестен човек.

— Но защо би искал да я убие?

Махони сви рамене.

— Аз лично смятам, че тя представлява някаква заплаха за него. И той не може да й позволи да живее.

— Беа да е заплаха?

— Тя вероятно знае нещо за него, което никой друг не бива да научава. Нещо, което застрашава живота му.

— В такъв случай не смяташ, че това е случаен опит за убийство, че всеки друг е могъл да се окаже на мястото на Беа?

— Не, не смятам. Убеден съм, че нашият човек знае съвсем ясно какво прави. Замисляла ли си се някога за следите от кучешки зъби по дясната й ръка? Какво ще кажеш за един такъв сценарий? Беа се среща с нашия човек. Той има куче, обучено да напада. Той подава команда. Кучето скача към врата й и я убива. Той застрелва кучето. Твърди, че е подивяло. Чувства се съкрушен и смазан заради трагичния инцидент. — Сините очи на Махони изведнъж станаха неумолими и непреклонни. — Убийство от куче. Би било първокласно престъпление, нали, докторе. Никакви пистолети, никакви следи. И абсолютно недоказуемо.

Фил го погледна настойчиво.

— Човекът, когото описваш, е социопат. Той внимателно обмисля действията си. Не изпитва състрадание. Всичко му изглежда съвсем логично и лесно. Просто нещо, което трябва да се свърши. Но защо?

— Това е, което все още не знаем, докторе. Това и коя е Беа в действителност.

По-късно Махони откара Фил до дома й, а тя пропътува цялото разстояние в мълчание, без дори да го подкачи за стария му мустанг. Той знаеше, че тя размишлява върху думите му, а когато пристигнаха пред дома й, Махони я погледна със състрадание. После се наведе към нея, хвана я за брадичката и повдигна нагоре разтревоженото й лице.

— Ей, ей — подкачи я той. — Не ми приличаш на жена, която се е запътила към Париж — бляскавата столица на Европа и кулинарната столица на света. Виж, забрави какво ти казах. Забавлявай се добре. И поздрави Беа от мен. Кажи й, че го търся. И няма да се откажа.

Фил леко го целуна по устните.

— Благодаря, Махони. — Тя отвори вратата и излезе от колата. — Ще си мисля за теб в Париж.

— Направи го, докторе — усмихна се той. — И не забравяй Верже. Ресторантът се казва Мулен дьо Мужен. Мисли си за мен, докато похапваш от пилето им.

— Ще се опитам — отвърна тя и се усмихна шеговито.

Това беше предишната вечер. Махони прекара остатъка от нощта буден. Кръстосва из апартамента си, докато стана време за смяната му в полунощ, като се питаше какво, по дяволите, да направи още по случая на Беа Френч. Защото не разполагаше с никакви доказателства. Даже дрехите й, които бяха изследвани за отпечатъци от лазерните компютри на ФБР, не показаха нищо. По тях не откриха никакви нишки или косми, или каквито и да било частици, които да послужат като улика.

Махони смяташе, че потенциалният убиец на Беа Френч ще остане ненаказан. И че единственият им шанс да го хванат е, ако той отново се опита да я убие.