Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (16)

Глава 15

Фил почти никога не закъсняваше. Тя седеше на задната седалка на лимузината, с която пътуваше към летището на Сан Франциско, нервно поглеждаше часовника си, вбесена от безкрайната колона от коли, която се движеше едва-едва по посока на Кендълстик парк. Реката от червени стопове пред нея продължаваше напред в далечината и тя изпъшка. Трябваше да тръгне по-рано. Но пък не можеше да не прегледа последния си пациент — той беше много отчаян, не можеше да го остави за цяла седмица, без да го види преди това. Той се нуждаеше от нея.

Точно в това беше бедата, помисли си тя. Те всички се нуждаеха от нея. Това беше една от причините, поради които бе решила да стане психиатър — отчаяният й стремеж отново да се почувства нужна. Зависимостта на пациентите й никога нямаше да замени потребността й на майка да има собствени деца, но запълваше някаква мрачна празнота в душата й. Преминала през собствения си кошмар, преживяла личния си ад, тя съчувстваше на пациентите си. Рядко се случваше да не им даде всичко от себе си — само в дни, в които се чувстваше особено изморена. Като днешния.

Снощи, след като приготви багажа си, тя уморено се отпусна в леглото, загледана в затворените куфари. Ако не беше заради хубавата Беа, с разтревожените кафяви очи, която я очакваше в Ница, Фил сигурно щеше да вдигне телефона и да отмени пътуването. Единственото, което й се искаше, бе да се свие в леглото и да не стане цяла седмица.

Тя, естествено, не направи нищо такова. Даже и да не й бе станала толкова близка приятелка, Беа беше нейна пациентка и Фил бе задължена да й помогне.

Тя отново се намръщи, ядосана от движението.

— Как се движим? — се обърна към шофьора, притеснена за полета си.

— Движението ще се оправи веднага щом минем край стадиона — отвърна той. — Не се тревожете, докторе, ще ви закарам навреме.

Тя се облегна назад и затвори очи. Мислеше си колко често бе повтаряла на хората, че няма смисъл да се ядосват заради неизбежното. Трябваше единствено да го приемат. Но това не се отнася до мен и изпуснатите ми полети, помисли си Фил, усетила напрежението, сковало гърба й. Господи, как мразеше да закъснява! Никога досега не бе закъснявала за полет.

Шофьорът се оказа прав — на изхода от Кендълстик парк движението се раздели на няколко потока и лимузината бързо пое към летището. Шофьорът веднага извика един носач и бързо свали двата й куфара. Тя тичешком се отправи към гишето за първа класа.

— Закъснях — виновно отбеляза Фил и подаде билета си.

— Пътниците вече се качиха в самолета, доктор Фостър — отвърна служителят. — Ще се обадя, за да предупредя, че идвате. Няма да затворят терминала, докато не се качите. — Върна й билета с усмивка. — Но по-добре побързайте.

— Благодаря. — Тя грабна ръчния си багаж, обърна се рязко и едва не падна в ръцете на един висок рус мъж, застанал зад нея.

— О! — Фил извика и се вкопчи в него, за да не падне.

Когато вдигна поглед, жената в нея забеляза, че той е изключително привлекателен.

— Закъснявам — провикна се през рамо тя и се затича към терминала. — Ще изпусна самолета си.

Смехът му я сподири по коридора и тя с раздразнение си помисли, че на него му е лесно да е толкова спокоен — самолетът му сигурно излиташе след цял час.

Един служител я очакваше на терминала, за да я придружи до самолета. Фил огледа празната кабина за пътници първа класа и с благодарност се отпусна на мястото си. Добре, помисли си тя, ще бъда съвсем сама в цялата кабина. Просто ще затворя очи и ще поспя. И тогава може би ще вляза във форма за тази конференция. Тя поклати глава и нетърпеливо въздъхна — една конференция с участие на международни експерти в професията й би трябвало да е нещо, което да очаква с нетърпение, а не неприятно задължение.

Тя погледна часовника си, изненадана, че вратите все още не са затворени. Самолетът закъсняваше вече с десет минути. Попита стюарда на какво се дължи забавянето.

— Очакваме още един пътник — отговори й той. — Междувременно, може ли да ви предложа чаша шампанско?

Фил поклати отрицателно глава и си помисли с раздразнение, че напразно бе тичала с риск да се пребие. Чу стюарда да поздравява закъснелия пътник, а след това капитанът помоли да се затворят вратите на кабината. Той влезе при нея и тя му хвърли гневен поглед. Оказа се същият онзи привлекателен блондин, в чиито ръце едва не падна на гишето.

Очите му закачливо заблестяха, когато забеляза яда й.

— Съжалявам. — На лицето му се появи разкаяна гримаса. — Исках да ви кажа, че не е нужно да тичате, но вие се оказахте твърде бърза за мен. Направо хукнахте…

— … с все сила — довърши тя. После поклати глава и се разсмя. — Просто мразя да закъснявам.

— Винаги съм смятал, че това е добродетел — отбеляза той, подаде сакото си на стюарда и прибра ръчния си багаж. — Всъщност аз съм този, който трябва да се извини заради забавянето на полета. Особено сега, когато зная колко мразите да закъснявате. Но не се тревожете, попътните ветрове тази вечер ще ни помогнат да стигнем навреме.

Той се усмихна и Фил с интерес отбеляза, че наистина е много привлекателен — висок и слаб, с ъгловато лице и светлосини очи, които надничаха иззад очила на Армани със златни рамки. Тялото му беше стройно, но здраво, тъмнорусата му коса блестеше и той приличаше на човек, който живее в мир със себе си.

Фил се зачуди с какво ли се занимава.

— Откъде знаете това? За попътните ветрове тази вечер?

— Обикновено предпочитам сам да пилотирам собствения си самолет. — Той леко сви рамене. — За съжаление тази вечер възникна проблем в електрическата система. А аз непременно трябва да съм в Париж утре сутринта. Ето защо пътувам с този самолет и причиних забавянето ви. — Той се разсмя с приятния си, гърлен смях и допълни: — Още веднъж ви поднасям извиненията си. — След това зае мястото си, а самолетът започна да рулира по пистата.

Умората бързо измести любопитството по отношение на спътника й. Тя отказа храната, загаси лампата си и затвори очи. Надяваше се да поспи, но успя само да подремне. Полетът се оказа тежък, самолетът непрекъснато се тресеше и надписът за коланите остана да свети през цялото време. Фил изпи няколко чаши топъл чай, взе хапче, за да успокои пулсиращата болка в главата си, и отново погледна часовника. Бяха изминали пет часа, останалата част от дългия полет се простираше като безкрайна вечност пред нея.

Тя се изправи, за да свали черната си работна чанта, и забеляза, че лампата на спътника й свети. Наведе се напред и го видя да пише нещо в голям жълт тефтер. Фил присмехулно отбеляза, че той е като зареден с енергия и се опитва да оползотвори максимално всяка свободна минута. Точно както винаги е смятала, че трябва да прави и тя.

Фил извади доклада, който бе подготвила за конференцията, и започна да го преглежда. Когато отново вдигна поглед, вече се зазоряваше. Стюардът сервира закуска и портокалов сок. Слава богу, помисли си тя и отмести книжата настрани, вече почти стигнахме.

Най-сетне самолетът започна да се снишава над забуления в сиви облаци Париж. Фил кимна за довиждане на красивия си спътник и се насочи към изхода. Той все още прибираше книжата си и тя си помисли, че наистина притежава завидно самочувствие. Държеше се така, сякаш целият свят е готов да го чака колкото е нужно.

Може и да е прав, помисли си Фил, докато наблюдаваше обичайния хаос на летище Шарл де Гол. Наложи й се да чака цяла вечност за багажа си, а когато най-после го получи, всички таксита вече бяха отпътували и тя се оказа сама на тротоара, загледана в проливния дъжд.

Коленете й трепереха от напрежение и умора. Тя яростно погледна към шофьора на чакащото тъмносиньо Бентли.

— По всичко личи, че днес не е щастливият ви ден — весело отбеляза някой зад гърба й.

Тя се обърна и се вгледа в усмихнатите очи на привлекателния си спътник.

— Сама съм си виновна. Трябваше да си поръчам кола, която да ме посрещне. — Фил сви рамене. — Предполагам, че скоро ще се появи някое такси.

— В Париж? В дъжда? — Той се ухили. — Няма начин. Но аз с удоволствие ви предлагам да ви откарам.

Тя погледна първо него, а после огромното Бентли.

— Ваша ли е? — Тя кимна по посока на колата.

— Принадлежи на компанията. Аз лично предпочитам спортни и по-бързи модели.

Фил се разсмя.

— В този момент на мен ми изглежда направо прекрасна. Но не бих искала да ви отклонявам от пътя ви. Отседнала съм в Рафаел.

— Най-напред карай към Рафаел, Адамс. — Той се обърна към шофьора. — А после отиваме у дома.

Фил влезе в колата и с благодарност се отпусна на луксозната кожена седалка. Погледна спътника си и се усмихна. Пространството между тях беше почти цял акър, но тя усещаше мъжкото му присъствие така, сякаш седеше непосредствено до него. Сигурно се дължи на факта, че съм в Париж, развеселено си помисли тя.

— Изглеждате уморена — съчувствено рече той и Фил изпъшка.

— Искате да кажете, че изглеждам съсипана. Така се и чувствам. Единственото, което искам в тази минута, е топла баня, студено питие и меко легло. — Очите им се срещнаха, а колата плавно се включи в движението. — Може би трябва да се запознаем — предложи тя и протегна ръка над пространството, което ги разделяше. — Аз съм Фил Фостър.

— Брад Кейн.

Ръката му беше твърда и неочаквано студена.

— В Париж съм заради една конференция — обясни тя. — По психиатрия.

— Разбира се. Доктор Фил. Простете ми, трябваше да ви позная.

— Не е задължително. Освен това, сигурна съм, че в този момент изобщо не приличам на снимката по обложките на книгите ми. — Тя се разсмя, макар че умората започна да я наляга отново. Нейният красив добър самарянин взе да й харесва все повече.

Телефонът иззвъня и тя затвори очи, докато той проведе бърз разговор на френски.

— Моля да ме извините — обърна се Брад към нея — но има няколко важни разговора, които непременно трябва да проведа.

Тя се облегна назад, полузаспала, заслушана в успокоителния шепот на гласа му, като не преставаше да се пита кой е той и с какво се занимава. И дали разговаря с жена с гальовния си, съблазнителен глас. Беше толкова уморена обаче, че продължаваше да копнее за очакващото я топло легло и изпита истинско облекчение, когато най-сетне пристигнаха пред хотела й.

Той слезе от колата, взе ръката й и й се извини отново заради телефонните разговори.

— Не зная какво щях да правя, ако не ме бяхте спасили от дъжда — рече му Фил и се усмихна уморено.

Брад продължително се вгледа в очите й. После извади една картичка с адреса и телефонния си номер и й я подаде.

— Обадете ми се, делова госпожо — шеговито предложи той — ако ви остане някоя свободна минутка в Париж. — Вдигна ръката й до устните си, после бързо се усмихна, махна с ръка, качи се в голямата си кола и отпътува.

Също като мъж от сънищата ми, помисли си Фил малко по-късно, отпуснала се в топлата вана. Хотел Рафаел принадлежеше към по-малките парижки хотели, които се гордеят с лукса, услугите и дискретността, които предлагат. Водата беше гореща, сапунът ухаеше ароматно, виното беше изстудено, а леглото я обгърна с меките си възглавници, свежи чаршафи и топли одеяла. Тя мигновено заспа.

Събуди се шест часа по-късно. Объркана от разликата във времето, тя с недоумение огледа затъмнената стая. После изведнъж си спомни — намираше се в Париж.

Часовникът до леглото показваше шест и трийсет вечерта. Фил се приближи до прозореца и дръпна завесите. Сивите сгради от другата страна на улицата изглеждаха още по-сиви и мрачни, мокрите тротоари блестяха. Тя въздъхна, загледана в уличното движение. Първата й вечер в Париж. Беше сама и навън валеше.

Бързо взе един душ, гримира се и облече къса черна рокля. Добави няколко капки от любимия си парфюм и излезе от стаята си.

В бара си поръча чаша червено вино, Брули, и докато отхапваше мрачно от тръпчивите малки зелени маслинки, си мислеше за дългата вечер, която я очакваше. Един бърз поглед я увери, че почти всички посетители са по двойки, а онези, които все още бяха сами, очевидно чакаха някого. Връхлетя я самота — сива и безрадостна като облаците над Париж. Чувстваше се изгубена без обичайния си, натоварен до последната минутка график, който не й оставяше време за такива капризи като самота. За пръв път от години насам не се чувстваше уютно в собствената си компания.

Кръстоса дългите си крака, опитвайки се да си придаде вид на безгрижна дама, която също очаква приятел за вечеря. Намираше се в най-красивия град в света, бастион на изтънчената кухня, цитадела на културата, рай за влюбените. А беше съвсем сама.

Сервитьорът й донесе виното — изстудено точно колкото е необходимо — и тя отпи, замислена за визитната картичка с адреса и телефонния номер на Брад Кейн, която бе пъхнала в чантата си. Каза си, че, естествено, не може да му позвъни. Той сигурно беше зает. Мъж като него навярно имаше поне дузина приятелки и вероятно само една по-сериозна връзка. Фил беше убедена, че той едва ли седи в апартамента си, изправен като нея пред тъжната перспектива да вечеря сам.

Барът постепенно се запълни. Загледана в хората, които се поздравяваха весело и си разменяха целувки, заслушана в оживените многонационални разговори, тя се почувства още по-самотна. Изпълнена с отчаяние, Фил извади визитната картичка и я разгледа.

Не можеше да му се обади. Сложи картичката на малката масичка и се вгледа в нея. После рязко се изправи, приглади полата на роклята си и преди да е успяла да промени решението си, тръгна да потърси телефон.

Заслуша се в странния сигнал на френските телефони, прехапала устни, изнервена като ученичка, която се надява да я поканят на среща за пръв път. Нетърпеливо потропваше с картичката по мраморния плот. След десет позвънявания, полуядосана, полуоблекчена, тя понечи да затвори телефона и в този момент той внезапно отговори.

— Господин Кейн? — възкликна тя. Глупачка, простена наум и се изчерви. Разбира се, че е той.

— Кой се обажда?

Гласът на Брад Кейн беше хладен и отчужден. Говореше така, сякаш в този момент го занимаваха съвсем различни проблеми. Или сякаш в стаята при него имаше и друг човек.

— Фил Фостър. — Последва дълга пауза и тя нервно прехапа устни. — Запознахме се в самолета. — Знаеше, че постъпи глупаво като се обади, но сега вече не можеше да се откаже.

Паузата й се стори безкрайна. Най-накрая той проговори, а в тона му се прокраднаха весели нотки.

— Много мило, че ми позвънихте. Не смятах, че ще го направите.

— Така ли? — колебливо рече тя. Ядосана на себе си, допълни: — Защо тогава си направихте труда да ми дадете картичката си? Защо помолихте да ви се обадя?

— Защото съм оптимист. — Той се разсмя. — Освен това ми харесахте. Сметнах, че сте красива и интелигентна, и ми се прииска да ви видя отново. И все още искам да ви видя. Ако се извиня, ще приемете ли поканата ми да вечеряте с мен тази вечер? Освен ако нямате някакъв делови ангажимент, разбира се — елегантно довърши той, осигурявайки й възможност да му откаже, ако пожелае.

Фил се усмихна ликуващо.

— Ами… — Тя веднага се включи в играта. — Наистина трябва да се срещна с един колега… Но това е първата ми нощ в Париж, а навън вали. Да. Бих искала да вечерям с вас.

— Добре. Страхотно. Искате ли да отидем в някое изискано заведение? Или в някое типично френско бистро? Вие решавате.

— О, бих предпочела типично френско бистро.

— Има едно много приятно бистро близо до дома ми. То е любимото ми и мисля, че ще ви хареса. Бих могъл да мина да ви взема, да речем, в осем и половина.

Тя погледна часовника си.

— Уличното движение е ужасно. Мога просто да взема такси и да се срещнем в заведението?

— В този случай защо първо не дойдете в апартамента ми, за да изпием по едно питие? Нали имате адреса?

Тя кимна и се усмихна с облекчение.

— Да.

— Ще се видим в осем и половина, доктор Фил Фостър. — Той се разсмя. — И ме подсетете да ви попитам дали Фил идва от Филис. Или от Филомена? От Филодендрон? Или от философия?

Или от глупачка^[1], помисли си тя, усмихна се и затвори телефона.