Пол Андерсън
Последният бастион (66)

63.

Когато първородният им син навърши шест години, Енсън и Дъщеря Деметра го заведоха в светилището в Лифтразир Тор. Срещата можеха да проведат и вкъщи, но отиването на мястото я превръщаше в церемония и те точно това желаеха. Още повече че рядката привилегия да посети лично мястото възбуди у него едно очакване, нетърпение, което те се надяваха да му помогне да преодолее евентуални ужаси. Отговорите на някои от въпросите, които задаваше напоследък, затрудняваха и възрастните.

По височините духаше есенен вятър. Той носеше облаци ту пред едното, ту пред другото слънце, така че светлината падаше на ярки или тъмни филизи, премигваше и отново се втурваше, а по повърхността се гонеха сенки. Съпътстваше ги ято гъски. Писъците на птиците се чуваха глухо сред воя, сякаш вече бяха отлетели. Вечнозелените дървета се извисяваха мрачни, а широколистните изпъстряха червеножълтия фон на повехналата трева. Дърветата на хълма тътнеха с вятъра, който носеше ухание на мокър от дъжда пирен, лютив като самото растение.

Сградата беше тиха и меко осветена. Един робот поведе гостите към стая, която бе добре позната на родителите. В нея имаше столове, масичка с бокал с нектар и други два с вино, както и мултивизор. В момента на екрана се виждаше бряг, сърф в гръмотевично зелено и бяло, чайки и разцъфнала в лилаво растителност зад дюните. Появиха се ливади, в които пасяха коне, една гора от секвои, планинска местност — живият свят.

Там беше и киберкопието Гътри в тялото, което приличаше на древен рицар.

— Здравей! — Той се приведе да се ръкува с Нобору.

Познаваха се добре — роботът лудуваше, разказваше приказки и пееше песнички, но днес бе решил да уважава достойнството на детето.

— Добре дошъл — каза с тих глас Майка Деметра. — Разполагай се. Това е и твой дом.

— Благодаря! — прошепна Нобору.

Тя му бе говорила и преди, но винаги, неизбежно, тя беше Присъствието, колкото и нежно или дори игриво да бе то. Той зае мястото си между Енсън и Дъщеря Деметра, сграбчи бокала си, но не го вдигна.

Гътри седна отсреща. Не биваше да стърчи над тях.

— Хайде, отпусни се наистина, момко — подтикна го той.

— Забавлявай се. Твоите родители ни казаха, че се питаш за разни неща, и се надяват да ти помогнем. Не че не можеш да го научиш от тях или в училище, или сам, но… просто ти си доста специален за нас и бихме искали да знаеш, че не сме ти само странни роднини, а и приятели.

— Не се опитвай да спечелиш детето — засмя се Енсън.

— Ха! — изсумтя Гътри. — Ти само почакай да станеш дядо.

— И аз ще оглупея не по-малко от него, сигурна съм — каза Дъщеря Деметра.

Закачките окуражиха Нобору.

— Кога ще е това? — изчурулика той и отпи от питието си.

— На тази планета ли?

— Не знаем, скъпи — отговори майка му. — Ти и жена ти ще го решите, ако не я срещнеш, когато вече си на някоя от другите планети.

Нобору я изгледа. Той се досещаше, че двамата с баща му вече са имали съдба. Трудно му беше да схване защо никой друг нямаше. Разбира се, тя бе уникално красива — висока, слаба, със златиста кожа, с черни къдрици, падащи покрай високите й скули, открити лешникови очи. Баща му също беше уникален със своята суровост и бурен смях. Но те просто бяха неговите родители.

— Разбираш ли — припомни му Гътри, ние скоро ще сме готови да изпратим първата група хора към Изида и Аматерасу.

Избраните планети на 82 Еридани и Бета Хидри.

— Докато пораснеш, много от нас ще напускат всяка година.

Нобору се намръщи съсредоточено.

— Заселници?

— Да, тези, които искат да са такива — каза Дъщеря Деметра.

— Тези, които искат да помагат на машините и да се киберкопират в машинни тела, за да променят тамошните светове да станат като този — добави Енсън.

— И да бъдат там като хора, от самото начало — добави Дъщеря Деметра.

— Повечето ще трябва да тръгнат като киберкопия — каза Енсън. — Никога няма да имаме място на товарните кораби да пренесем толкова много упоени в летаргия, нито ще можем да се грижим за тях до края на пътуването преди планетите наистина да разцъфтят. Ще трябва да чакат изключени. Не очаквам да имат нещо против. Ще им липсват предизвикателствата и вълненията на ранните заселници, но пък ще пропуснат трудностите и опасностите. След неколкостотин години, а може би и по-малко, околната среда и Майката Живот трябва да са готови да ги приемат. Тогава тя ще ги активира и ще ги направи хора.

— Като теб — каза Нобору.

— Да, скъпи.

Дъщеря Деметра погали тъмните му къдрици.

Момчето премигна, съсредоточи се и изтърси:

— Ами старите им тела?

— Това ли те смущава? — попита Гътри и погледна към двойката. — Още не сте му обяснили?

— Не — призна неловко Енсън. — Все не намирахме подходящ случай.

— Това е сериозна работа и може да бъде плашещо — каза Дъщеря Деметра. — Най-добре ще е вие двамата да му кажете.

Майка Деметра заговори през мултито. Сцената се промени на езеро в гориста местност под звездите. Сиянието на звездите потрепваше върху повърхността на езерото сякаш в такт с песента на славея, която се лееше като фон на думите й.

— Когато едно съзнание се киберкопира, Нобору, преди да тръгне към звездите, то може да го направи — и почти винаги ще го прави — докато тялото спи, а тялото никога няма да се събуди от този сън, а ще премине тихо към спокойствие.

— Тогава то е мъртво! — извика детето.

— Не. Освободено е от старостта и болката. Неговата истинска личност ще бъде в киберкопието и ще оживее отново в ново тяло.

Нобору прехапа устни.

— И те… те ще изтрият киберкопието?

— Ако то иска това — каза Гътри — както може би ще става най-често.

— Не се страхувай от смъртта или живота, скъпи — продължи Майка Деметра. — Те са едно и също. Виж.

На мултито се появи цъфнало в злато глухарче. Времето се ускори. Цветето се превърна в стъбълце и пухена топка, разпиля семената си във вятъра и умря, нападаха листа, натрупа сняг, отново дойде пролет и земята бе цялата в цветя.

— Той е твърде малък, за да чуе как всичките тези философско-теоложки рогове на изобилието в края на краищата се свеждат до „Зададеш ли глупав въпрос, получаваш глупав отговор“ — промърмори Гътри. — Но вероятно можем да му натъпчем малко представа за идентичност. — И продължи с по-силен глас към момчето: — Мисли. Послание, картина, модел — те не са същото като това, което ги носи. Помниш ли онази песничка за пилот Маккенън, която съм ти пял? Аз я пях с моя глас, но са я пели с гласовете си и много други, и ще я пеят още нови, има я и в книги, и в бази данни и Господ знае къде още. Тези неща отмират — книгата може да се запали например, но песента остава. Ти си като песен.

Енсън положи ръка на рамото на сина си.

— Ти никога няма да имаш край — заяви той. — Ще можеш да живееш живот след живот от един свят на друг.

— Докато не ти писне — измърмори Гътри.

Нобору изгледа изненадан главата в шлема.

— Кога ще с-се случи това?

— Сам ще разбереш — обади се Майка Деметра.

Той се хвърли към майка си.

— Трябва ли да ставаш като… като нея?

— Да — каза гласът от заобикалящото ги царство. — На всяка нова планета трябва да имат нова Деметра.

Енсън стисна момчето по-здраво.

— Няма за какво да се тревожиш — успокои го той. — Ние ще изживеем животите си както досега, ние двамата ще надзираваме миграцията. — Той се усмихна. — Някой трябва да го направи и ние сме избрани още преди да се събудим, както изглежда. Но едно киберкопие на майка ти ще отиде на Изида, друго — на Аматерасу, а трето на Куан-ин.

Планетата на Пупис, прекалено далечна, за да бъде достигната от органични същества, но за която Гътри беше решил да бъде техен дом.

— Те ще станат Майки на Живота.

— Недей да казваш, че трябва или че съм длъжна — възкликна Дъщеря Деметра. — Аз искам да го направя. Това е… това е прекалено прекрасно, прекалено чудесно за мен да разбера коя съм, но аз вече имам полуспомени за това, като сънища, които някога съм сънувала.

— Да носиш живот на вселената — каза Майка Деметра.

— А ти знаеш, момко, че веднъж прихванат ли се там хората, като построят промишленост на места, на които тя ще се задържи, тогава просто няма да им се налага вече да унищожават другите животи, които може да намерят, никога вече. Няма да има нужда да започват с кислород във въздуха. Ще имат сила и време да започнат от нищото и да накарат голите скали да цъфтят.

Детството твърде често е спохождано от ужасни страхове, за които децата не смеят да говорят. Страховете на Нобору бяха подмамени, за да бъдат пречистени.

— Дали… со-фо-тектите на Земята ще ни го позволят?

— Ей, те ли са твоят Торбалан? Не им обръщай внимание. Всичко, което правят, е да се възхищават на собствената си интелигентност.

— Недей да говориш така — скастри го Майка Деметра. — Не трябва да им се подиграваме, нито да страним от тях завинаги. Има повече от едно Дао, повече от един път към истината. Те имат свои начини да придават смисъл на вселената, ние си имаме нашите. Мисля, че в края на краищата хората ще намерят път към тях като към равни братя и сестри в едно и също търсене.

Нобору я погледна ококорено.

— Ти си ужасно мъдра — каза задъхано той.

Смехът й звънна.

— Не чак толкова мъдра, за да осъзная колко малко мъдрост имам, мило.

— Но… мама каза… че си много повече от нея.

Премина въздишка като полъх през листа.

— За някои неща. За други, о, далеч-далеч по-малко!

Пауза. Върху мултито една сьомга прескочи водопад нагоре срещу течението на път да хвърли хайвера си и да умре.

— Аз съм доволна, но никога не мога да бъда удовлетворена. Нито едно живо създание не може да бъде. И това е истинското чудо на живота.

— Да — каза Дъщеря Деметра — радвам се за това, което ще бъда, но се радвам и за това, което съм, и не искам то да има край.

Енсън хвана с ръка брадичката на момчето, обърна личицето му към себе си и заговори сериозно:

— Когато остареем, двамата с майка ти ще се киберкопираме — тя за четвърти път, аз за първи. Предполагам, че ще тръгнем в дългия, дългия път към Куан-ин. Дотогава машините и първите киберкопия трябва да са я подготвили за нас и там да ни чака Майка Живот. Ние и тези, които тръгнат с нас, ще живеем отново като хора.

Жена му се усмихна над рошавата глава. Той й намигна в отговор.

— Ти можеш да дойдеш с нас, синко, ако искаш. На съседната планета Бион ще намерим цял живот с бойни приключения и фантастични открития.

— А след това на всичките звезди ли? — попита Нобору.

Гътри се захили.

— От соя на стария кокал си ми ти. Да, на всички звезди.

Нобору отново го погледна. Тънкият му глас стана по-пронизителен.

— Ами ти?

— Аз ли? О, аз ще си остана тук. Напоследък съм станал прекалено досаден.

Момчето се съсредоточи.

— Не! — извика то. — Тази планета ще умре!

— След много години — каза Майка Деметра като милувка, а Дъщеря Деметра го прегърна. — Никога не се страхувай от онова, което ще дойде. Радвай се на това, което е.

— Тя не може да си тръгне — каза Гътри — а аз няма да я оставя сама… в онзи момент.

Той се приведе, хвана ръката на момчето и я задържа.

— Слушай, Нобору. Ние не сме тъжни. Не се страхуваме. Съществували сме дълго време и то беше изпълнено с любов и работа, която си струваше, и всичко друго хубаво, но когато дойде време да си починем, това също ще бъде хубаво.

— Колко непосилен товар за малката душичка! — промърмори Майка Деметра. — Защо не спрем? Когато ти потрябваме, дете, където и да си, ние ще бъдем с теб, ние, които те обичаме. А дотогава нека просто бъдем щастливи заедно.

Те му показаха чудесата, които бяха разположили в сградата, оставиха го да си поиграе с всичко, което можеше да понесе, казаха му колко много още неща има на небето, но също и във всеки обикновен ден, който има пред себе си, тъй чудни, защото не знаеше какви са, докато не ги открие. Когато го изведоха навън, в небето прелиташе ято жерави, побягнали на юг от зимата. Майката Деметра ги извика да слязат. Крилата им образуваха снежна виелица около тях и детето се развика радостно.

В този край през този сезон двойният залез идваше рано. Нощта бе паднала, когато семейството се запъти към флаера, за да се прибере. Вятърът беше утихнал, но беше станало по-студено. Околността едва се съзираше в мрачините и чезнеше в далечините, сякаш лишени от хоризонти. Над тях блещукаха червената Проксима, кехлибареното Слънце и кристалното лъчение на Фаетон. Обграждаха ги хилядите звезди и безброй галактики.

Гътри махаше за сбогом. Думите ту долитаха, ту заглъхваха:

— Лека нощ… Утре…

Когато въздухът отново стихна, той се обърна и тръгна към святото място под дърветата, където щеше да се съедини в общуване със своята любима.