Пол Андерсън
Последният бастион (50)

47.

През последния й ден сред Кейки Моана Кайра влезе с тях в морето. Закотви лодката близо до плитчината, съблече се и скочи във водата. Прекараха заедно часове наред. Лудуваха във вълните, издирваха чудесата, които растяха и плуваха сред коралите, завръщаха се на плажа, за да починат и отпият от въздуха и слънчевата светлина и гледката на огромните многоцветни вълни, надвикваха разбиващите се вълни и изригващата пяна, сред които отново и отново се опитваха да плуват. Участваше, доколкото можеше, в дрезгавите песни и сложните танци.

Всичко я зареждаше със спокойствието, което й беше нужно като щит срещу съмненията и страховете. Беше обградена от опияняваща красота и бликащ живот, нейният живот; чувстваше се свързана с всяка животинка, птица, стръкче трева — това бе нейното място. Този живот беше съхранен и почистването на планетата бе започнало преди нейното раждане. Земята можеше спокойно да разцъфти в подобие на предишното си великолепие, преди да удари часът й. През отминалото десетилетие биологичното възстановяване напредваше с все по-бързи темпове, а контролът на населението — тоест намаляването на населението — бе завоювал позиции дори в най-изостаналите страни. Изглежда сблъсъкът с „Метеор“ бе разтърсил човечеството и го бе отрезвил. Наистина ли искаше да напусне всичко това завинаги?

Да, отговори си сама тя. През половината от изминалия период не беше стигала в космоса по-далеч от Л-5. Ако влиянието не й бе извоювало това положение на станцията със сигурност… нямаше да устои на Риндалир. Да помага на тези метаморфи, да им преподава, да ги опознава и извлича поуки от тях, да разказва на света за тях бе вълнуващо, окрилящо, понякога разтърсващо, неизменно я изпълваше с усещането, че в това, което прави, има смисъл. Но през всяка ясна нощ не откъсваше поглед от звездите.

Слънцето се спускаше към хоризонта. Усещаше приятна умора в мускулите.

— Трябва да тръгвам — каза тя.

Чарли нададе печален звук. Тя погали голямата покрита с белези глава и заплува към лодката си. Децата на морето я последваха — тъмни ивици и лупинги сред светлината, която проблясваше през гребените на вълните. Докато привързваше лодката на кея, те изпълзяха край нея. Облече се и отиде да се сбогува с тях.

— A’o’a, a’o’a — закряскаха те, скупчени край нея.

Слънчевата светлина блещукаше по перките им. Подушваше острия мирис на риба в дъха им. Носовете, които се отриваха в дланите й, бяха влажни и мъхести и потрепваха, сякаш се напрягаха да не заплачат.

— Сбогом, сбогом — извика тя.

— [Питаме се как ще живеем без теб, скъпа сестро] — каза Чарли.

— Имате и други, които да се грижат за вас.

— [Нека тези, които се грижат за нас, си родят деца.].

Дали ще го направят? — запита се тя. Всичко се променяше толкова бързо. Младите, с които се срещаше, не приличаха по нищо на тези, които познаваше, когато беше на техните години. Ако хората губеха склонността си към насилие и жестокост, дали причината беше в загубата на първичната енергия, която ги бе извела от пещерите до краищата на Слънчевата система? Можеше ли да продължи тази еволюция или щеше да се обърне в някаква нова мания? „Ще ви помня през всичките си дни.“

— [И ние ще те помним, дори и след като умрем тук. Ти ще живееш в песните ни. Докато видът ни съществува, ще танцуваме с духа ти във вълните на лунната светлина.].

Колкото и дълго да е това.

Кайра вдигна очи към бледия полудиск върху източния небосклон. Полазиха я тръпки. В този момент можеше да е там. Макар че пилотите на „Метеор“ вече не летяха, тъй като почти всичките им кораби бяха преминали на роботизираната Световна космическа система, селенархите бяха запазили няколко старинни съда. Риндалир й бе предложил да бъде капитан на един от неговите. Дом щеше да й бъде онзи планински замък… Как ли ще го срещне на Кентавър?

— Adios — промълви с усилие тя. — Aloja nui loa.

Промъкна се през групата и се втурна по хълмистия склон.

С нея препусна друг спомен. Неро Валенсия също тръгваше. Bueno, беше смел и способен, а и на Деметра нямаше да има кого да убива. Или щеше да има?

 

 

Датчикът й подаде сигнал за отваряне на вратата в оградата. Тя влезе и спря изненадана. Колата й беше единствената на паркинга. Близо до нея чакаше мъж, толкова черен на фона на слънчевите лъчи, колкото и сянката му, която се простираше пред него.

— О…

Отдаде чест по „метеорски“ и се приближи. Позна го — Джеф, сина на Уошингтън Пекър, хубавец на двайсетина години.

— Saludos — поздрави я свенливо той. — Надявам се, че не ви притеснявам, пилот Дейвис.

Тя се огледа светкавично. Макар уединението на заминаващите да се охраняваше грижливо, журналистите и мултивизорните репортери намираха начини да се промъкват и да ги тормозят.

— Само да не са те проследили.

— Внимавах. — Пекър явно се чувстваше задължен да обясни всичко в подробности. — Когато разбрах, че непременно трябва да ви видя, помолих баща ми за телефонния ви номер. Не адреса, само телефона и шифрования код. Той и майка ми… не ми отказват много неща напоследък. Обадих се, говорих със сеньор Лий, попитах го дали мога да разговарям с вас насаме, когато ви е удобно. Той ми предложи да дойда тук и уреди да ме пуснат на портала.

Два портала от двете страни, отдалечени на километър един от друг, преграждаха достъпа откъм пътя за Кайра. Вече бяха застреляли двама досадници, което сложи точка на тези нахлувания. Публиката скоро се отегчи от снимките от въздуха.

— Много simpático^[1] мъж, нали?

— Това му е работата — каза Кайра. — Сигурен ли си, че не са те забелязали?

Досадниците може би обикаляха отвън.

— Сложих си маска и взех такси.

Пекър посочи към чантата си. Повечето от емигрантите се бяха снабдили с бионетично псевдолице за случаи, когато се нуждаеха от анонимност.

Кайра се засмя. Колко успокояващо!

— Тогава ще трябва да те откарам обратно.

— О, не, сеньора. Мога да се обадя от портала.

— Разбира се, че ще те откарам, tonto^[2], и ще си поговорим по пътя. Много съм задължена на баща ти.

Шоколадовото лице помръкна.

— Напоследък не е във възможностите му да ви помага много.

Бяха го пенсионирали принудително.

— Не съм забравила. А ние с теб ще бъдем заедно на кораба. И на планетата.

— Тъкмо за това се надявах да поговорим.

— Колебаеш ли се? Не те упреквам.

— Не, не! — извика той. — Какво има за мен на Земята?

Мечтата му беше същата като нейната, но се беше родил твърде късно, за да я реализира в действителността.

Кайра го хвана за ръка и го поведе към колата.

Не си казаха нито дума, докато не излязоха през портала. Тя караше на ръчно, без да бърза, извивайки покрай дървета, папрати и огромни ярки цветя. Така занимаваше с нещо тялото си.

— Какъв ти е проблемът, партньоре? С какво мога да ти помогна?

Усети напрежението в гласа му.

— Родителите ми.

— Опитват се да те спрат ли? Изненадана съм.

— Не, не се опитват. Казват, че се гордеят с мен. Но… — Гласът му потрепна. — Пилот Дейвис, вие също имате родители. И брат, нали? Аз имам две сестри, омъжени. Ние всичките сме си много близки.

Кайра знаеше какво ще последва.

— Как ще се сбогувате с вашите роднини? Как ще ги накарате да не тъгуват? Това е като смърт. Еднопосочен полет. Когато се върна към живота в края на пътуването, родителите ми вероятно ще са мъртви, а може би и сестрите ми. Най-малкото ще бъдат остарели, а и няма да има повече ширини, освен за по няколко думи, които ще пътуват по четири години и половина.

Кайра кимна.

— Така е.

— Да, мъчно ми е за всичко, което оставям тук. Познавам едно момиче… Само да не чувствах колко много ги боли и тях! Безсъвестно егоистично ли се държа?

Кайра подбра думите си внимателно.

— Не бих се изразила така. Тръгваш към непредвидими рискове и трудности, и то не заради едната работа в космоса. Тръгнал си, защото си възприел представата — която дори още не е идея, толкова смътна и невероятна за осъществяване, — представата, че това е най-добрата възможност за децата на твоите деца. Което ще рече за правнуците на Уош и Мери.

— Те не вярват това. Не казват нищо, но знам, че не вярват. А вашите родители?

— Bueno, баща ми донякъде е съгласен с мен. — Трябваше да разголи душата си пред него заради нуждата, която изпитваше. — Майка ми… каза „Лети, птичето ми!“ И се опита да не заплаче.

— Какво бих могъл да им кажа — примоли се той — нещо, което да направя и което да ги облекчи?

Кайра го погледна сериозно.

— Кажи им колко много ги уважаваш. — И отново се загледа в пътя. — Едно време често се е случвало да загубиш син или дъщеря. Тръгвали на война или в далечни земи отвъд планини и морета и не се връщали. Тези, които оставали, понякога дори не узнавали дали са оцелели иди са загинали. Вече сме отвикнали от всичко това в този опитомен, познат и обслужван от машини свят, от който ти и аз искаме да се отървем. Виело, твоите и моите родители пазят от едновремешната сила. Могат да приемат, че животът е нещо повече от забавление. Трябва да ги уважаваме заради това.

— Хм.

Той се замисли.

След малко продължиха разговора. Когато го остави пред апартамента му в Хило, той й благодари. Тя се запита до каква степен му е помогнала, колко от онова, което бе казала, е истина.

Продължи към къщата, в която с Лий живееха под наем от няколко години. Мястото беше удобно за него. Той можеше да размишлява, да работи на компютъра и да общува на огромни разстояния, но често му се налагаше да се връща на континента за по няколко дни или седмици, за да събира данни и впечатления. Въпреки това се беше настанил, без да се оплаква.

Беше част от бивш недостъпен жилищен комплекс върху един хълм. В момента поради все по-спадащото ниво на престъпността охраняваната ограда беше все още функциониращ анахронизъм само защото Гътри плащаше. Кайра паркира пред къщата, влезе и видя Лий на задната веранда да наблюдава залеза.

Мауна Кий тъмнееше на златистия фон. Светлината обливаше гората, сякаш запалила листата й, а от градината под перилата на верандата се носеха дъхави аромати. Наблизо премина бриз, все още топъл, чуха се птичи трели.

Чу стъпките й и стана от фотьойла, любезен както винаги. На силната светлина косата му, в която напоследък се прокрадваха сиви жилки, изглеждаше почти бяла. Светлината сигурно подчертаваше и бръчките край нейните очи и линиите около устните й, мина й през ума. Вече не беше в първа младост — наближаваше четирийсетте.

Той се усмихна.

— Bienvenida. Как мина?

— Тежко.

Пристъпи напред и я прегърна. Тя се притисна към него с все сила.

— Ох, всичките тези сбогувания! — прошепна Кайра, опряла уста до бузата му.

Той я пусна.

— Свикнала си да бъдеш решителна от години наред. Бих искал и сърцето ти да е по-твърдо.

— Години…

Като че ли бяха цяла безкрайност. А как неусетно бяха изминали!

Той отново се усмихна.

— Горе главата, querida. Почти изтекоха.

Тя отпусна ръце на раменете му.

— Не ги забелязвах. Бяха хубави.

— Много мило, че го казваш, но да бъдем честни. Понякога бяха.

— Повечето бяха. Благодарение на теб.

— За мен винаги. Благодарение на теб.

Все пак през безсънните си нощи усещаше, че най-трудно беше сбогуването с родителите и брат й. Не че не харесваше този човек. Обичаше го по много начини.

Промълви неуверено:

— Да можеше да получиш разрешение да заминеш.

— Да можех… — добави унило той.

Да беше пожелала да остане. Но нямаше никакъв смисъл отново да повтарят казани вече безброй пъти неща. Той имаше своята работа — вече за правителството, а не за „Метеор“, но все същата, която бе придобила огромно значение за него. Знаеше, че това, което върши, е съществено — търсене на начини за интегриране на младежта в зараждащата се общност от хора и машини, начини за облекчаване на възрастните, когато всичко, с което бяха живели, се променяше. Каква би била ползата от един интуитивист на Деметра?

А и каква беше ползата от цялото това преселение? Откровено се опасяваше, че е обречено на пълен провал.

— Хайде. — Прегърна го през кръста. — Пилеем ценно време.

Застанали един до друг, дълго гледаха помръкващото сияние.

— Невероятно — промълви тя, когато се спусна мрак. — Не може да се сравни с нито една хромокинетика, която съм гледала.

— Ще можеш да ги видиш на живо.

Залезите на Деметра често бяха поразителни с издигащия се високо над безжизнените равнини прах.

— Наистина беше красиво.

— Тази романтична вечеря, за която си говорихме, не можем ли да я отложим и да си сготвим набързо нещо тук? Нямам настроение да излизаме.

Той я погледна през воала на здрача.

— Тогава за какво имаш настроение?

Тя се засмя, втренчена в очите му.

— Сякаш не знаеш!

Бяха се любили при всяка възможност, с която разполагаха. Тя не му казваше, че е спряла да използва предпазни средства и иска да роди дете от него под Алфа Кентавър.