Пол Андерсън
Последният бастион (42)

39.

Служителите изключиха кутията от електрониката и фотониката, контролирани от програмата й, и я отнесоха в личния кабинет на Гътри. Поставиха я на бюрото и излязоха. Очните стълбчета се завъртяха на всички страни, оглеждайки каменния под, жужащото оборудване, панорамата с лунния пейзаж, звездите и избледняващата Земя. Лещите попаднаха върху една снимка, копирана и прекопирана многократно, тъй като бе избледнявала с годините — стара фотография на Джулиана и децата й като малки.

Вратата се отвори, за да пропусне фигура, наподобяваща рицар в доспехи, която се приближи и застана пред бюрото. До затварянето на вратата се чуваше единствено шумът от вентилационната система, от която не се нуждаеше никой от присъстващите. След което гласът на Гътри изръмжа в робота:

— Saludos.

— Сериозно ли го казваш? — подигравателно отговори Гътри в кутията.

— Вероятно не. — Роботът замълча и сарказмът му сякаш се изпари. — Всъщност… не знам. Причини доста мъка, но пък ти… съм аз, в известен смисъл.

Другият продължи с подигравателен тон:

— Ами желая ти късмет. И защо не, като се има предвид кой си? Ще ти е необходим всичкият късмет, който може да те споходи.

Роботът нагласи ръка в основата на главата си, както човек подпира с ръка брадичката си, когато се замисли.

— Как я караш? — попита той.

— Глупав въпрос. Както и ти. Донякъде доволен, донякъде недоволен, че един призрак е безпомощен в лапите на яростта. Съчиняването на нови ругатни за ситуацията ми помогна да убия малко време.

— Не ти ли помогна кабелът?

Не разполагаше с оборудване за кивира, но пък затворникът Гътри имаше пълен достъп до мултивизор и база данни, плюс пулсация, ако искаше да се почувства пиян.

Гласът му се поободри.

— Избрани забавни програми действително помогнаха. Особено класиките. Кога за последен път си слушал „Фауст“ в изпълнение на Хелзинкската опера и си пожелавал ей така, за идеята, Олга Уолд? Сигурно вече е бая дъртичка, ако още е жива. Две-три нови неща също бяха добри от композираните, след като ме изключи и ме прибра.

— Май се сещам кои имаш предвид. А също и новините.

— Не съм си губил времето с тях през последните три-четири дневни цикъла.

— А? — Лещите на робота се вторачиха в тези на кутията, сякаш се опитваха да открият нещо зад блясъка им. — Аз бих го направил.

— Не, не би. Не и когато те вече нямат нищо общо с това, което ти би направил някога. Би избрал нещата, които те изваждат извън кожата за мъничко време. Помислѝ си!

Роботът се изправи, погледна към звездите и накрая каза:

— Предполагам, че е така.

— Е, все пак изпитвам леко любопитство — призна кутията. — Не чак толкова, че да ме интересуват подробностите. Но в общи линии какво се случи?

Роботът присви ръце зад гърба си и закрачи напред-назад.

— Авантистите са извън играта — започна да разказва той. — Буквално. След като тяхната милиция и повечето части на Полси отказаха да се бият, почти всичките им върховни политико-бюрократично-доктринерски лидери офейкаха с част от подчинените си. Някои са в Хирошима, нарекли са се Северноамериканско правителство в изгнание и искат убежище. Междувременно Освободителната хунта се настани във Футуро и се е нарекла временно правителство. Във Федеративната асамблея се препират дали да ги признаят. Съветът обаче прие поканата им към Комисията за мира да възстанови реда и да окаже подкрепа на засегнатите райони. Като цяло страната функционира.

— Мислиш ли, че Федерацията ще ги признае?

— След избори — със сигурност. Световното обществено мнение изглежда е на тяхна страна.

Гласът се напрегна.

— Да знаеш случайно какво става с Енрике Саир?

— Шефът на Полси? Да. Мъртъв е. Доколкото можах да разбера, не успял да избяга, защото се опитвал да открадне друго копие от мен, което бил укрил. Вероятно е имал някакви налудничави идеи за предимствата, които би му гарантирало копието. Преследвачите разбрали и го сгащили. На другия ден военнополеви съд — тоест незаконен съд, ако предпочиташ — и разстрел.

Очните стълбчета се прибраха назад и отново се надигнаха.

— Добре — промърмори Гътри от кутията.

Роботът спря да крачи и зяпна.

— Ти ли го каза?

— Разбира се. След всичко, което направи този гадняр с мен.

— Но ти си програмиран да…

— Да вярвам в откровението на Ксуан и предстоящото техноспасение. — Насмешката замря. Той добави спокойно: — Да. Вярвам. Но в същото време… — Едва чуто: — Можеш ли дори ти, който си аз, да разбереш?

Роботът вдигна ръка някак несигурно, след което я отпусна и добави, заеквайки:

— Ти… ти си знаел… знаел си през цялото време, че ти е наложена? Че е вложена в теб?

— Да — категорично прозвуча отговорът. — И трябваше да работя за каузата. Налагаше се. И бих го направил, ако бях нещо повече от затворник в кутия. Щях да те унищожа.

Металът изтрака:

— Кошмар.

Роботът сведе поглед към ръцете си.

— Мога да си представя кошмар, в който душа Джулиана. Не с тези. С онези, които бяха мои.

— Знаеш го. Можеш да го кажеш.

— Само на теб. На мен. Тук, насаме.

Те останаха неподвижни в продължение на минути, които никой от двамата не измерваше.

Гътри в кутията наруши внезапно тишината.

— Какво знаеш за лунарианците?

Роботът се стресна.

— Какво?… Защо?

— Докато чаках тази среща, може би имах повече време от теб да се запитам. Ултиматумът от авантистите към теб беше невероятна глупост. Не че някои правителства или корпорации не са забърквали често и по-големи глупости. И все пак…

— Намекваш, че лунарианците са го подправили? — роботът възвърна самообладанието си. — Разбира се, мина ми тази идея през ума. Когато пристигна съобщението, направих обратна връзка със Северна Америка да попитам дали говорят сериозно. Отговориха „да“ и нашите техници потвърдиха, че отговорът идва от авантистката централа. Не знаехме и не знаем никакъв начин, по който външни лица могат да се намесят в трансмисиите. Но сега… определени членове на бившия Синод и някои други големи клечки отричат да знаят каквото и да било по въпроса.

— Може и да лъжат. Или просто техните колеги не са ги информирали, за да не опитат да предотвратят или оттеглят заплахата. Ти познаваш по-добре лунарианците от мен. Възможно ли е да са задействали нещата по някакъв начин?

— Може да са използвали вектори — каза роботът. — Двама или трима ключови авантисти, може би не от самия Синод — евентуално платени „къртици“ на селенархите. Друг вариант е да са работили агенти на по-ниско ниво, които са били в състояние да подадат фалшиви данни и компютърни червеи в социодинамичните програми, в които авантистите вярват толкова много. По тази причина е можело да се получи грешен анализ на начина, по който ще реагира „Метеор“. Може да е така. Кайра Дейвис ми даде основания да смятам, че лордовете на лунарианците са търсили такъв резултат независимо дали са притежавали ефективни средства да го постигнат. Но не разполагаме с категорична информация, а и предполагам, че това никога няма да стане.

Кутията въздъхна.

— Едва ли има някакво значение. Във всеки случай се нуждаеш от тяхната подкрепа. „Метеор“ нагази дълбоко в лайната.

— Опасявам се, че е така. Нарушаване на законите в глобален мащаб. Ние не можехме да не спазим дадената дума…

— Трябваше да го направя! — извика кутията.

Роботът постави ръка върху нея възможно най-нежно.

— Зная.

Остана така, докато очните стълбчета не спряха да треперят, след което направи крачка назад и каза:

— Едно е сигурно — нищо вече няма да бъде същото. И Риндалир, лунарианецът, с когото най-много съм работил, не крие, че се радва. Мисля, че той се надява цялата система да се разпадне.

Гътри от кутията отново се бе успокоил.

— От негова гледна точка — ако преценката ми за културата му не е погрешна — той е прав. А и от твоя гледна точка бих преценил шансовете като умерени.

— Моля?

— Чуй ме. Не говоря така само заради вярата, която ми е втълпена. Поне не изцяло. Авантизмът се разпадна, няма съмнение, но логиката на събитията е стабилна както винаги. Преобразяването, предвидено от Ксуан, все пак ще настъпи, независимо от всичко — сега дори може би още по-скоро — освен ако нещо наистина радикално, някаква катастрофа, не обърне всичко с главата надолу.

— Това не е точно този тип катаклизъм — възрази роботът.

— Всъщност очаквам всички да действат предпазливо през следващите няколко години. Случилото се ги разтърси. Мен също.

— Дали ще успееш да действаш предпазливо е друга работа. Колко време например „Метеор“ може да остане с наполовина човешки персонал? Става все по-трудно и все по-неизгодно от икономическа гледна точка, прав ли съм? Научих, че скоро ще трябва да предпочетеш изцяло изкуствен интелект.

Роботът направи жест, сякаш разсече въздуха с ръка.

— Това си е за тогава — грубо каза той и добави по-спокойно: — Дойдох тук днес, когато имам няколко свободни часа, за да те… за да се попитам какво да правим с теб.

Отговорът последва автоматично:

— Унищожи ме.

Роботът вдигна ръце.

— Не, почакай. В настоящия си вид си прекалено опасен, за да те запазим, това е така. Но едно препрограмиране…

— Не обиждай общия ни интелект! — изстреля другият. — За да се научите да препрограмирате, трябва да ми правите копие след копие и да ги бърникате като луди експериментатори. Аз обаче не искам това. Дори и да бъда променен, не бих го поискал.

— Защо?

— Прекалено много кръв.

— И с мен е същото — прошепна роботът. — Още нямаме точните цифри, но „Метеор“ уби стотици хора и рани много повече.

— Ще трябва да живееш с твоите — каза кутията. Той се изсмя дрезгаво. — Да живееш! — И добави безизразно: — Ти имаш задължение към пилотите, които свършиха работата, както и към всички останали. Аз не съм нито необходим, нито задължен. И с действията си предизвиках всичко.

— Вината не е твоя.

— Освободи ме! — изръмжа Гътри. — Освободи ме в името на Джулиана!

На робота му беше нужно по-малко от минута, за да реши. В края на краищата ставаше дума за самия него.

— Добре — каза тихо. — В нейно име. Кога?

— Възможно най-скоро.

— Имаш ли някакво последно желание?

Отговорът бе неочаквано нежен.

— Да. Една услуга. Един поглед към последното нещо, което ние двамата преживяхме наистина заедно.

Не беше нужно кутията да казва нито дума повече. Роботът го вдигна и го пренесе до мястото, откъдето той видя сред звездите Алфа Кентавър.