Пол Андерсън
Последният бастион (29)

26.

Луната, любимото старо белязано лице, се приближи и набъбна, докато се превърна от нещо отпред в нещо отдолу и от небесно тяло в пустош от планини и морета, кратери и канари, очертани от сенките на ранния следобед. Кайра настрои оптическите уреди, за да филтрира блясъка и да увеличи изображението, и зърна част от огърлицата, която расата й беше конструирала върху повърхността — блещукащите нишки на еднорелсовите железници. На юг проблясваше Тихополис, а навсякъде другаде из вече потъналите в мрака по-малки съзвездия свидетелстваха за по-малки селища. „Мауи Мару“ се завъртя с двигателите надолу, за да се спусне към мястото си за кацане. Притисната към кушетката, Кайра погледна към Земята, чиято осветена страна сияеше върху небето. Тъмната й половина закриваше част от него, върху която зърна блещуканията на няколко мегаполиса. Върху бледосинкавата й половина невъоръжено око не можеше да забележи никаква следа от човечество.

Обгръщаше я абсолютна тишина. След последното разтърсване на корпуса теглото й спадна до малко над десет килограма. Не изпита особено желание да се понесе от предпазните колани към изходния шлюз както някога. Запристъпва тромаво, с присвито сърце към онова, което я очакваше навън.

Не се страхувам от смъртта, повтори си тя. Идеята да напусне една общо взето чудесна вселена ней допадаше никак, но отдавна беше свикнала с това обстоятелство. Увереността й беше нищожна. Усети неприятната влага под мишниците си. Имаше други неща, от които действително се страхуваше.

Но когато натисна бутона на изхода, беше успяла да възвърне самообладанието си. Гътри не би я изпратил в безнадеждна мисия. Вцепенението й се стопи в движение. Клапите се плъзнаха встрани и тя премина в пасарелния тунел, прилепнал до изхода на совалката, след това се спусна по стълбата и с няколко подскока достигна приемното помещение под повърхността.

Контролното съоръжение, което обикновено приемаше доклада й и я пропускаше да влезе в Порт Боуен, не функционираше. В залата я очакваха шестима униформени полсита.

Не се изненада особено.

— В името на Маккенън, какво значи всичко това? — изруга тя.

— Предполагам, че знаете — отговори главният. Беше едър чернокож и на личната му табелка прочете „Траск“. Независимо от самообладанието, в тона му долови напрежение. — Вие сте арестувана, пилот Дейвис. Обвиненията са обществена заплаха, отвличане и конспиративна дейност, освен всичко останало. Елате с нас.

— Нямате право да ме арестувате. Намирате се на трийсет земни диаметъра от сферата на своите пълномощия.

— Тук сме по молба на вашите работодатели, а те разполагат с полицейски пълномощия върху тази територия. Да вървим. Рейли, с мен. Останалите да обезопасят кораба и да го обискират.

Кайра забеляза уреда, с който бяха оборудвани — да, верижен резонатор, Гътри-детектор.

Траск направи кисела физиономия.

— Не ни принуждавайте да прибягваме до насилие — продължи той.

Знаеше, че бързат, информирани съвсем смътно за задълженията си и с изопнати нерви сред непознатата за тях обстановка. Не беше особено приятно да се замисля как биха могли да постъпят с нея в определените им помещения.

Бяха атлетични и бдителни, но все пак земляни. Вероятно би могла да се възползва от евентуална възможност да се измъкне, да избяга благодарение на нискогравитационната си тренираност. Щяха да я преведат през странични коридори, предварително освободени от служители на „Метеор“. Дали ще може, докато я отвеждат, по някакъв начин да изкрещи истината на някое място, където някой щеше да я чуе…

Колегите й нямаше да търпят някакви чужденци да малтретират тяхна… Кайра пристъпи между двамата.

Излизайки през автоматичната врата, би трябвало да се озоват в оживен коридор, но той беше пуст. Очакваха ги само двама. Траск се закова на място. Кайра дочу тихата му ругатня. С нарастващо въодушевление осъзна, че полситата не очакваха да налетят на лунарианците.

И двамата бяха мъже, източени като кули, но широкоплещести. Чертите на единия напомняха древногръцка статуя със своята правилност и белота, рамкирани от сребристи букли. Беше облечен в несъвместим за външността му обикновен работен костюм. Другият беше с орлов нос, кехлибарена кожа, синкавочерна коса, но огромните издължени очи също бяха сиви. Одеждите му бяха по-етнически, ако това означаваше нещо: жакет върху риза с широки ръкави, тесни крачоли под къси издути буфан-панталони с разрези, обувки с извити нагоре върхове и всичко това в тъмнозелени и златисти тонове. На гърдите им висяха медальони — черни пръстени с неравномерно подредени бисери по периферията. Упадъкът на мощта.

— Поздрав — изрече първият. Английският му прозвуча с напевния лунариански акцент. — Оттук нататък ние поемаме отговорността, ако обичате.

Траск сграбчи закопчаното в кобура си оръжие.

— Какво значи това? — изрева той. — Кои сте вие?

Подчинените му стиснаха болезнено ръцете на Кайра.

— Можете да ме наричате Арен, а моят колега е Исабу. — Отговорът му беше безстрастен. — Сътрудници сме на лорд Риндалир, който ни възложи да ескортираме това лице.

— Не! Това е… територия на „Метеор“ и сме упълномощени…

Арен вдигна ръка. Траск млъкна като изключен.

— Договорът делегира пълномощия на стопанска корпорация „Метеор“ в Порт Боуен, но не засяга суверенитета на Селенархията, с който разполага лорд Риндалир.

— Аз имам заповед. — Траск повдигна с няколко сантиметра закопчаното си оръжие. — Не се бъркайте. Дръпнете се встрани.

Исабу се усмихна.

— Съветвам ви да не изваждате това — безизразно изрече той.

Лунарианците изглеждаха невъоръжени, но Траск пусна приклада и даде знак на другите двама да кротуват. Беше се задъхал.

— Ще разберем кой какви права има.

— Да, чудесно — вметна насмешливо Кайра. — Да отидем право в кабинета на директора, да влезем в мрежата и да се свържем с колкото е възможно повече хора.

— Не би било във ваш интерес, не мислите ли? — подхвърли Арен към Траск… с невероятна деликатност!

Полсито се огледа, сякаш очакваше някой да му се притече на помощ от стените. Кайра беше уверена, че му е разпоредено да действа при максимална секретност и да избягва смутове, сцени и всичко, което би привлякло внимание. А и беше закърмен със земните приказки за коварството, свирепостта и мистериозните умения на лунарианците. Удиви я самообладанието му да продължи да настоява.

— Покажете ми вашата заповед.

— Такава не се изисква от пратеници на Селенарха — отговори Исабу.

— Достатъчно дълго ни задържате — добави Арен и докосна датчика върху китката си. — Да повикам ли подкрепления? Ако това се наложи, вие и вашите хора ще бъдете подведени под съдебна отговорност.

Възможно беше да блъфира. Но в по-дългосрочен аспект изобщо не беше блъф.

— Нямате претенции към кораба, с който тя пристигна, нали? — изкрещя Траск. — Bueno, вървете тогава, махайте се!

Арен кимна на Кайра, обърна се и закрачи, съпроводен от партньора си. Тя ги последва ликуваща. О, и двамата бяха шеметно красиви! Погледна замаяна през рамото си назад. Траск я изгледа втренчено, врътна се кръгом и тръгна към изхода. Покорен като предано псе, щеше да претършува „Мауи“, докато все още можеше, в името на кауза, за която нямаше никаква представа. Подчинените му се затътриха като зашеметени след него.

— Mil gracias, сеньори — изчурулика Кайра. — Знаете ли, че направихте много повече от това да ме отървете от тази неприятност? Чуйте, онова, което се случи…

Исабу захлупи с дланта си устата й.

— Моля ви да не ни казвате нищо — прекъсна я той. — Ще ви заведем при лорд Риндалир.

Възторгът й се поизпари. Припомни си признанието на Гътри, че не е наясно как ще постъпят лунарианците.

И все пак не беше в ръцете на авантистите. Нищо не можеше да й попречи да изкрещи думите, които щяха да срутят проклетата им картонена кула. Можеше да почака, докато я отведат при Риндалир, щом желанието му беше такова, а и това можеше да се окаже изключително интересна среща.

— Както желаете — съгласи се тя. — Все пак можем да поговорим, нали?

Арен я погледна усмихнат. Не разбра дали усмивката му беше приятелска, вълча или някаква друга.

— Можем да проведем кратък разговор по-късно, ако имате желание — отвърна той. — Най-напред трябва да открием транспортното си средство. Моля да не разговаряте с никого.

Разбра, че това не е молба. Със сигурност разполагаха със средства да я накарат да замълчи. Bueno, все пак бяха нейните спасители, а и вероятно имаше напълно основателни причини да не изкрещи веднага историята си.

— Ако ме поздрави някой познат, би му се сторило странно, ако не отговоря — изтъкна тя.

Исабу се замисли. Необичайно ли му се струваше подобно поведение?

— Правилно — съгласи се той. — Разумно разсъждавате, госпожице.

Коридорът се разшири в централно помещение с екрани, командни пултове, багажни колички, магазини. Не беше оживен както обикновено. Лунарианците поведоха Кайра припряно, съпроводени от любопитни погледи.

— Здравей, Дейвис! Кога се появи?

Жената, която я настигна, беше нейна стара позната.

— Buenas dias^[1], Наваро. Съжалявам, но ужасно бързам… Ще се видим по-късно…

Непознатите лица отново ги разделиха. Кайра беше доволна, че не чу други поздрави. Случайната среща я накара да изпита краткотрайна смразяваща самота.

Една лента отведе тримата до транспортния терминал. Арен вървеше най-отпред.

— Няма ли да вземем влак до Тихополис? — попита Кайра. — О, да, Луноград или Диана, или…

… каквото име използваха селенархите за своята столица. Всъщност официално те нямаха такава. Нито изпращаха, нито посрещаха дипломати. Дипломатическите пратеници ad hoc^[2] от Земята посещаваха посочените от тях обекти и разговаряха с онези от тях, които имаха желание за това.

— Не — отговори Исабу. — Този ден ние пътува с кола.

Възбудата пропъди по-голяма част от лошите й предчувствия. Почти не беше пътувала по малкото туристически пътища.

Колата беше с големина на бус. Целият метален корпус, освен прозорците беше облицован с кристална черупка. Течността под нея променяше параметрите си за светлина и мрак подобно на хамелеон и регулираше температурата. Монтиран върху покрива радиационен щит функционираше като слънчев енергиен колектор, удвоявайки допълнително мощността на вътрешните двигателни клетки. Великолепно инженерно творение! Кайра влезе през херметизиращия шлюз и се озова в друг свят. Килимът върху пода в разкошни червено-черни разцветки напомняше кожа на живо животно, а едва доловимото вълнообразно трептене създаваше илюзия за диханието му. Ламперията над него проблясваше с преплетените мотиви от разноцветни емайли и инкрустации. На проникващата отвън дрезгавина забеляза фосфоресциращи драперии и тапицировки. Седалките и масите бяха конструирани за дългокраки същества, които не използват облегалки за гърба. Вътрешна преграда разделяше пространството на две половини — в задната вероятно се намираха спалните помещения, цистерните, апаратурата и всичко необходимо. Аранжировката представляваше абстрактно изкуство, асоцииращо пламъци, пушеци и облаци. Из въздуха се носеха променящи се аромати: сладникави, остри, пикантни, свежи, мразовити. Едва долавяше фоновата музика и изобщо не я разбираше. Ако кометите можеха да пеят…

Арен пое управлението, свърза се с диспечера и колата се плъзна по пода на гаража нагоре към повърхността. Много скоро паважът свърши и бусът продължи директно върху необработения скален слой, омекотявайки неравностите с амортисьорите си. Иззад колелата се завихряха прашни облаци и се уталожваха със скоростта на безтегловността.

— Къде отиваме? — попита Кайра.

— Вече можем да ви кажем — отговори Исабу. — Замок Високи. — И добави след недоумяващия й поглед: — Личното убежище на лорд Риндалир в Кордилера.

— Какво? — възкликна тя. — Но това… това е на не по-малко от две-три хиляди клика оттук.

— По-скоро три, отколкото две. Няма ли да се настаните? Искате ли нещо освежаващо? Разполагаме с голямо разнообразие.

— И за колко време ще стигнем? — извика с изумление тя.

— За около дванайсет часа. Моля ви за търпение, госпожице. Всичко е в точната си орбита.

Мислите й запрепускаха: Риндалир е получил съобщението на Гътри преди около четирийсет часа без времето от приемателния пункт до него. Зашифрованата част беше минимална: „Спаси непланиран Боуен 22“. Наложило се е да го обмисли и да се консултира с други. (Колко на брой? Представителите на неговата раса обикновено се появяваха като една маска пред останалата вселена, но всеки, който ги беше изучавал и наблюдавал, знаеше, че правителството им е като банда от котки.) Неговите техници вероятно са го информирали, че се извършва радарно сканиране, и са засекли „Мауи“ за себе си. Вероятно имаше собствени наблюдатели, тайни агенти, компютърни вируси на различни места на Земята, както и тук в „Метеор“. Пристигането на Полси би трябвало да му подскаже твърде много неща. Един ракетен флаер привлича вниманието. Затова ли беше изпратил сътрудници да я измъкнат по земята? Колко души? Само тези двамата? Как се беше свързал с тях? Беше ли? Едностранните действия изглеждаха налудничаво безразсъдни. И все пак…

Арен огледа контролното табло, подаде инструкция и се присъедини към двамата. Колата продължи на самоуправление, заобикаляйки ловко препятствията, които природата беше трупала векове наред. Кайра се запита дали се ръководи навигационно — вероятно от сателит — или има програмирана топографска карта и инерционна система за управление. Може би и двете. Запита се и какво ниво на интелигентност имат най-развитите лунарни роботи. Може би по-голямо от, където и да било другаде. Щом започнеш със специално селектирани по интелигентност и физически качества хора и им предоставиш най-високотехнологичното оборудване за епохата им, по-късно кривата на технологическия напредък би могла да скочи рязко нагоре въпреки малобройната и затворена популация.

Тя се отпусна върху една от седалките. Арен зае друга с лице към нея. Седеше с изпънат гръб, невъзмутим, но някак облекчен. Исабу се оттегли безшумно в задното помещение.

— Можете да посочите самоличността си, ако желаете — каза Арен.

— Аз съм Кайра Дейвис, астропилот от „Метеор“ — представи се тя — и съм…

— Не, нищо във връзка с мисията ви — прекъсна я той. Тонът му беше спокоен, но категоричен. — Това засяга лорд Риядалир.

Тя събра мислите си, огледа го изучаващо и промълви:

— Толкова стриктно ли съблюдавате заповедите му? Мислех, че лунарианците са свободолюбива раса.

Отговорът му не беше раздразнителен, а по-скоро философски.

— В известно отношение е така, което позволява безбройни индивидуални различия и комбинации. Но не можем да си позволим анархизъм. Като астронавт знаете, че оцеляването зависи от дисциплината, поддръжката и защитата на животоподдържащите системи, мигновената взаимопомощ при извънредни ситуации.

— О, да, безспорно. Но в рамките на тези параметри… В „Метеор“ общо взето всеки има свои собствени задължения.

Кайра замълча. Досега не беше разсъждавала точно по този начин. Дали преследването не беше освободило в съзнанието й неща, които винаги беше смятала за даденост?

— В известен смисъл — продължи тя — би могло да се каже, че ние сами развиваме нашите кариери. Свободни сме да променяме работата, екипите и всичко останало по всяко време, когато някой друг се нуждае от услугите ни и ние имаме желание да откликнем. Но рядко работим изцяло самостоятелно. Същността на дейностите не ни го позволява. Пилоти като мен са сред редките изключения. За вас е по-различно. Като оставим настрана задълженията ви, свързани с оцеляването, лунарианският идеал не е ли да вършите и да бъдете всичко сами за себе си?

Тъкмо това беше причината за декларацията за независимост отпреди половин век. Бяха я предизвикали много повече неща от един данъчен бунт. Тук беше възникнала цяла цивилизация — поразително бързо и под въздействието не само на извънземни условия, но и извънземни гени — несъвместима с когото и да било на планетата майка.

— Подобно поведение подпомага съзиданието и голям брой второстепенни дейности — отговори Арен. — Но за по-амбициозни проекти е наложителна организация. Още повече че въпросите за личната безопасност, арбитража, справедливостта, правата на общността са универсални. Предполагам, че различните култури разполагат с различни инструментариуми за съблюдаването им и са жизнеспособни дотолкова, доколкото се радват на предаността на хората. Типичният землянин е предан на своето правителство. Световната федерация извлича своята легитимност непряко. Вие сте предана на стопанска корпорация „Метеор“. Аз — на лорд Риндалир. Ако той загине, бих се замислил кой друг от неговия ранг и би ме удовлетворил най-добре и би ме одобрил.

Кайра неочаквано се разсмя. Арен я погледна втренчено.

— Извинете ме — каза задъхано тя. — Изведнъж си дадох сметка какъв необичаен разговор водим.

Избавена от плен, тя се носеше върху лунната повърхност и обсъждаше социологически проблеми! Дори не бяха нещо ново за нея. Беше чела, гледала, чула немалко истории, коментари, анализи, пътеписи или както там се наричат. Може би той й предлагаше малко по-различна гледна точка, която би трябвало да обмисли, но наистина се беше оказала неподготвена.

За него подобен разговор вероятно беше съвършено нормален.

Идеята за различност я отрезви. Тя видя усмивката и чу думите му:

— Да, несъмнено предпочитате по-голяма конкретност. Задавайте всякакви въпроси, пилот Дейвис. Двамата с Исабу ще ви отговорим в границите на конфиденциалността.

Тя се замисли.

— Демонстрирахте прекомерна дързост при спасяването ми. Действително ли разполагахте с подкрепления?

— В наличност не. — Откровеността му я слиса не по-малко. — Би било неблагоразумно спешно да организираме такива.

Защо? Защото припряността би обезпокоила други селенархи, че става нещо необичайно?

— Лорд Риндалир счете, че заплахата що свърши работа.

Иначе щеше да пристъпи към последващи наказателни мерки.

За да изтъкне властта си, без да се съобрази с молбата на Ексън Гътри? Или просто смяташе, че преценката му е точна. Както се беше оказало.

И още малко дързост:

— Bueno, не искате да чуете какво ме доведе на Луната. Но със сигурност разбирате, че е свързано с настоящото напрежение между „Метеор“ и Северноамериканския съюз. Бихте ли ми казали за моя информация какво знаете по този въпрос?

Той прояви отзивчивост. На моменти се отклоняваше от темата, но в общи линии тя успяваше да го насочва. На свой ред той прояви интерес към наблюденията й, стига да не бяха прекалено пряко свързани с мисията й. Тя установи, че е доста наясно със ситуацията, презира авантистите и както повечето лунарианци — според твърденията му, на които тя се довери — се отнася скептично към въображаемата терористична обсада. Колкото до евентуалната истина, Арен се въздържа от мнение поради недостатъчна информация. На разстояние над една трета от милион километри, помисли си Кайра, беше лесно да запазиш спокойствие. Разбира се, „Метеор“ беше замесен, а Луната беше зависима от „Метеор“ дори повече от Земята. Но в случая фактор бяха и културните, и духовните различия. Сам той беше казал, че неговата преданост е към господаря в планините и едва след това — може би — към собствената му не съвсем човешка раса.

Междувременно Исабу сервира кафе, плодово бренди и сладки с възкисел вкус. По-късно приготви вечеря, която се състоеше от пържена риба, зеленчуци и плодове, хрупкав хляб с билкови подправки и леко сладко-тръпчиво бяло вино. На Кайра й се услади, независимо от малките количества, които не я изненадаха — често посещаваше лунариански ресторанти. Колко ли запазваха за себе си собствениците?

Колата излезе на път и увеличи скоростта. През по-голямата си част пътят представляваше подравнени скалисти отломъци. Тук-там прекосяваха някой прокаран с експлозиви проход или извисил се над дълбока цепнатина или кратер виадукт. Нищо повече не беше необходимо там, където властваха ослепителен ден, свирепа нощ и хилядолетно слягане на прах и камъни. Лунният пейзаж се носеше покрай тях, пепеливи равнини и ерозирали с времето възвишения, а от време на време стърчащите останки на полузаровени съоръжения. Очите на Кайра започнаха да се затварят. Исабуй показа една кабинка с душ с рециклирана вода и скрита зад завеска тясна стая с легло, където можеше да си свали дрехите. Спа по-добре, отколкото очакваше, но сънят й беше неспокоен, а сънищата — объркани.

Събуди я засилена за миг музика. Исабу й съобщи иззад завесата:

— Наближаваме Замок Високи, госпожице.

Навлече набързо дрехите си, изплакна се в кабинката и излезе при двамата. Изпитваше вълнение. Не познаваше чужденец, който да е влизал в дворец на Селенарх. Ако изобщо се беше случвало, било е секретно. Земните журналисти постоянно роптаеха срещу това.

Очертаващите се в далечината постройки напомняха по-скоро крепост, отколкото замък. Стените се извисяваха като естествено продължение над планинските канари със стръмните си покриви и щръкналите като зъбери кулички. На фона на черното небе прозорците и металните куполи блестяха ослепително, отразили лъчите на клонящото на север слънце, и сподавяха блещукането на звездите. Огромният сърп на Земята се издигаше над източния хоризонт, огрявайки южната фасада на укреплението, околните върхове и разхвърляните възвишения из долината, над която се изкачваха пътят и колата.

По говорителите записукаха сигнали. Кайра си представи стражи, надули рогове върху стените, над които би трябвало да плющят флагове. Но тук никога не подухваше вятър, освен едва доловимите дихания на слънцето и космоса. Арен се свърза и получи разрешение. Щом приближиха, в стената пред тях се отвори клапа. Кайра видя, че е от обработена сплав. Зидарията беше от тъмна местна скала. Не знаеше точно каква, но си припомни разкази за роботи, които прокопават лунните дълбини.

Въздухът засвистя в съседната херметическа камера и колата се спусна в някакъв гараж. Изсечените колони и странните сводове се извисяваха на огромна височина, сякаш — мина й през ума нелепа мисъл — съчетание между Шве Дагон^[3] в Рангун и Нотр Дам дьо Шартр. Колата спря, клапите й се плъзнаха и пътниците слязоха. Вдъхна аромат на рози, което й се стори най-странно от всичко останало.

Пред тях коленичи прислужник. Беше облечен донякъде като Исабу съобразно деликатно разкошния лунариански официален стил. Макар да нямаше строги предписания за облеклото, това беше обичайното за персонала, освен когато не беше подходящо за конкретните задължения. Не носеха никакви отличителни знаци. Знаеха чии са, както и техните благородници.

Арен й подаде ръка. Тя си спомни подходящия за случая церемониален жест и вдигна ръка малко над неговата, докосвайки с върховете на пръстите си опакото на дланта му. Не се изискваха особени усилия при тази гравитация. Би било същото, ако половете им бяха обратни — просто това бе грациозен знак, че тя стои над него в социалната йерархия. Исабу крачеше зад тях. Прекосиха пода, изкачиха се по една извита стълба и тръгнаха по някакъв коридор. От двете страни бяха подредени хидропонични цистерни, изпълнени с буйно растящи странни цветя с пъстри венчелистчета.

Коридорът ги въведе в просторна зала. Имаше малко мебели с издължени вретеновидни форми, които напомняха пълзяща растителност и змийски тела. Кайра ги различаваше съвсем смътно, тъй като подът, стените и таванът образуваха единна абстрактна мозайка. Нежните многоцветни мотиви отклоняваха погледа й, дори би могла да загуби ориентация сред тях. Като хармонична кулминация на цялостната композиция през един прозорец се разкриваше живописна гледка към отвесна клисура и извисените към звездите върхове от другата й страна.

Очакваха ги двама. Не седнали, а изправени, което беше по-обичайно за лунарианците. Високи, стройни, с декоративни дъгоцветни прозрачни като паяжини копринени наметала, които падаха на дипли от раменете им. Кайра позна Риндалир, когото беше виждала за последен път по мултито… май преди стотина години? Туниката и тесните му панталони бяха черни със сребристи шарки. Спомни си и златистата лента върху сребристобялата му коса. Жената до него беше облечена в зеленикавосиня мантия до петите, над която блещукаха диодни светлини. Според приликата им можеше да му е близначка, но огромните й полегати очи бяха зелени, а дългата й до кръста буйна коса блестеше в синкавочерни нюанси.

Арен и Исабу коленичиха. Кайра неуверено отдаде чест „по метеорски“.

Риндалир се усмихна. За миг изражението му засия и сърцето на Кайра ускори пулс.

— Значи това е пилот Дейвис от онзи кораб. — Английският му беше напевен. Очевидно двамата й спътници се бяха свързали с него по време на пътуването. — Добре дошла, госпожице. Нуждаете ли се от нещо, с което бихме могли да ви услужим?

— Не. Нищо, gracias — измърмори тя и се почувства като объркан глупак.

Риндалир направи едва забележим жест към партньорката си.

— Госпожица Ниоленте — представи я той.

Тя кимна едва-едва — благосклонно, снизходително или…?

— Аз… щастлива съм да се запознаем — отвърна Кайра.

Ядоса се на себе си: защо си позволява да изпитва страхопочитание пред тях! Та тя е „метеорка“! „Метеор“ би могъл да ги съсипе при евентуален конфликт. В момента се нуждаеха от подкрепата им, но това беше и в тяхна полза. Успя да овладее гласа си.

— Нося важни новини за вас.

— Очевидно — обади се Ниоленте. Тембърът й беше мецосопрано. Тя насочи поглед към Арен и Исабу. — Останете в готовност за евентуални въпроси.

Изрече го на английски явно от учтивост към Кайра. Двамата отново коленичиха и се отдалечиха.

— Чувствайте се удобно, пилот Дейвис — подкани я Риндалир. — Искате ли да хапнете или пийнете нещо, преди да проведем разговор?

— Не… не…

Заразказва припряно на пресекулки. Макар и деликатно зададени, въпросите на двамата лунарианци я пронизваха до мозъка на костите. Не можеше да си даде сметка за скритото зад думите им напрежение.

Накрая Риндалир се приближи до прозореца. Остана няколко секунди загледан навън към галактиката, преди да попита:

— Какво точно искате от нас, пилот Дейвис?

Тя изтръпна, изпитвайки необяснимо негодувание към спокойствието на Ниоленте, и изкрещя:

— Уведомете Слънчевата система! Освободете Гътри! Изхвърлете тези обезумели грубияни от космоса!

— Не е толкова елементарно — промълви Ниоленте. — Това е една хаотична вселена. Последствията от действията рядко са предвидими.

Риндалир се обърна и втренчено погледна Кайра.

— Да — добави той спокойно, — най-добре е да изчакаме благоприятна възможност да узнаем повече неща и да ги обмислим по-задълбочено.

Прониза я смазваща мисъл: щяха да я оставят да чака тук.