Пол Андерсън
Последният бастион (21)

18.

База данни

Джери Боуен и неговата мечта заемаха двустаен апартамент в южен Чикаго. Поддържаше го педантично чист, но не особено подреден, задръстен от струпаните навсякъде камари от книги, чертожната дъска, покритото с одраскани листове хартия бюро и останалият от по-добрите дни мощен компютър. Когато семейство Гътри го посетиха, той направи кафе от качество, каквото те едва ли биха допуснали, че е в състояние да си позволи, и разговорът се проточи. Целта им беше лично да се запознаят, след като бяха подразбрали нещо за плановете му. Беше мечтател, а не маниак.

Така или иначе, космическите полети бяха основната тема на разговора, който скоро се насочи към историята им. Той я познаваше. Не само помнеше славните години, кацанията на Луната и всичко останало, но и лично познаваше много от участниците, астронавтите, космонавтите, инженерите, инициаторите, които правеха опити, проваляха се и отново опитваха. По време на последвалия упадък се хващаше за всяка работа, каквато можеше да намери в тази сфера, и като странично занимание проектираше собствени космически апарати, които никога не бяха конструирани, и продължаваше да мечтае със събратята си Кларк, Бусар, О’Нийл, Форуърд, Матлоф, Хънтър, Удкок, Фрайзен, Хъдсън. Независимо от неизменно съпътстващите го разочарования не беше забравил да се смее.

Семейство Гътри изпитваха известно неудобство да го поканят в хотелския си апартамент няколко дни след това.

— Не смятам, че мъжкото достойнство е свързано с размера на банковата сметка — изръмжа Енсън, — но дали Джери го знае? Може да си помисли, че искаме да го стъписаме, а той е горделив стар петел.

— Съмнявам се дали изобщо ще обърне внимание на обстановката — предположи Джулиана.

Боуен пристигна точно в уреченото време. Отвън бушуваше вятър, подгонил пред себе си облаците, чиито сенки се плъзгаха по покривите и улиците. От стаята се виждаше малък парк. Пожълтели от есента, дърветата мятаха клони във въздуха, из който се носеха сухи листа. Сякаш цялата природа беше тръгнала на поход.

Боуен свали шапката и палтото си и Гътри забелязаха, че целият се тресе.

— Е? — попита той. — Какво ново?

— Ако зависи от нас — отговори Енсън, — съгласни сме.

Боуен се задъха. Крехкото му тяло се олюля. Джулиана го хвана за ръката.

— Спокойно, приятелю — пошепна тя. — Седни.

И го настани в едно кресло.

Енсън застана до него.

— Какво пиеш? — попита любезно той.

Боуен изглежда не го чу. Гледаше втренчено пред себе си и поклащаше глава като замаян.

— Ние потегляме — прошепна той. — Ние потегляме.

Енсън повдигна длан.

— Опа! — предупреди той. — Очаква ни дълго мъчително пътуване и не гарантирам, че няма да се откажем или че ще стигнем много далеч.

Боуен сграбчи тапицерията на креслото и вдигна очи.

— Искате да кажете, че харесвате проекта…

— Компютрите също го харесаха.

Боуен се отпусна.

— Много хора са го харесвали през годините — измърмори той. — Но! Винаги това но.

— Съжалявам. Трябваше да пристъпя постепенно.

— Енсън е слон в стъкларски магазин — обади се усмихната Джулиана — а животът е стъкларският магазин. Но, Джери, чуй ме, ние наистина се надяваме. Тъкмо затова е тази среща.

Боуен се понадигна. Изражението му отново се оживи.

— Разгледахме внимателно цените — продължи Джулиана. — В Австралия се справяхме доста добре. След като чухме за теб… Виж, смятаме, че имаме достатъчно капитал, за да държим в ръцете си осъществяването на онова, което е необходимо. Поне като начало. Ако нещата се развият така добре, както подсказва анализът, инвеститорите ще се изпотрепят да купуват.

В тона му се долови ехото от безброй разочарования и провали.

— В тези времена?

— Няма да успеем да привлечем други американци, освен мен — призна Енсън. — Какво от това? Австралийци, японци, европейци и… да, познавам няколко южноамериканци.

— Ето на това разчитаме — добави Джулиана.

— Да се измъкнем от тази нещастна проклета страна — каза Енсън.

— Какво? — попита Боуен.

— Не е ли очевидно? След като Обновлението вече е в Белия дом и разполага с мнозинство в Конгреса, всичко ще става от лошо по-лошо, докато приключи с такъв гръм и трясък, че някой друг вероятно ще може да събере отломките и да ги сглоби отново в наполовина разумен вид. Не ни върши работа това, че по-голяма част от ислямския свят изглежда е готов да воюва.

Джулиана потрепна.

— Което ще означава още ограничения, каквото и да се случи — добави тя с необичайна за нея грубост. — Разрастване на властта на правителството. Рандолф Борн го каза много отдавна: войната е здравето на държавата.

Боуен се намръщи.

— Нямах предвид гадната политика — отсече той. — Какви са плановете ви?

— Нашите надежди — деликатно го поправи Джулиана.

— Разбирам. Всичко това са встъпителни разговори. — Боуен се усмихна. — Ха, встъпителни към предварителните. Аз не съм девица в бизнеса. — Той се напрегна. — Но какво имате предвид, казано в най-общи линии?

— Еквадор — отговори Енсън. — Идеални терени. Високи планини, близо до екватора или точно върху него, и… познавам доста хора там. Някои от точните хора.

— И още по-важно — вметна Джулиана — интелигентни и напредничави. Разбират какво би означавало за тяхната страна.

— За всеки — въздъхна Боуен.

— Да — съгласи се Енсън, неспособен да намери по-точна дума. — Разбира се, това изисква колосални инвестиции, като се започне с необходимите пътища, но веднъж инсталираме ли твоето устройство…

Практичен лазерен стапел. Ракетите са неизбежно, умопомрачително разточителни, когато се откъсват тромаво от земята. Тяхно истинско царство е самият космос, но дори там химическата ракета би трябвало да се замени, освен за специални цели, от нещо по-подходящо — йонен или плазмен двигател, а защо не и фотонен.

Практичен лазерен стапел. Гравитационната енергийна цена за изпращане в ниска земна орбита е скромна, няколко киловатчаса на килограм, и както се изрази Хайнлайн — влезеш ли веднъж в земна орбита, вече си на половината път до, където и да било. Нито едно устройство не може да осъществи този минимум, но проектиран с богато въображение за ефикасност, както и за мощност лазер, който се захранва с енергия от молекулите на въздуха, може да се доближи до него.

Ако плюс това разполагаш със свободата да създадеш и ръководиш своя собствена организация, няма да се налага да плащаш на постоянна армия от земни екипи и чиновници. Можеш да ръководиш космическата си линия точно толкова икономично, колкото всяка въздушна линия или океанска спедиторска линия. Една командировка би струвала по-малко спрямо световния брутен продукт, отколкото кое да е от пътешествията на Колумб.

Действително се нуждаеш от капитал, плюс решителност, вроден здрав разум и няколко приятели на добри позиции. Но най-вече и преди всичко трябва да притежаваш мечтата.

В тона на Джулиана се долови въодушевление:

— А еквадорците биха… ще ни разрешат да използваме ядрени двигатели за космически кораби. Сигурни сме, че можем да ги убедим, а те могат да уредят въпроса с ООН.

Енсън удари дланта си с юмрук.

— Изгодно положение, Джери — изръмжа дрезгаво той. — Ще бъдем в най-изгодното положение. Комерсиалните изстрелвания са само началото. Енергия. Реалната слънчева енергия. Забрави тази земна заблуда и мегаломанските проекти. Спаси онова, което е останало от нашето нощно небе на Земята. Конструирай крисуеловски колектори и предаватели на Луната с лунни материали. А минералните суровини на астероидите…

Джулиана избухна в смях.

— Скъпи, боя се, че се опитваш да продаваш на краставичар краставици.

— Какво от това? — изкрещя Боуен. — Това би гарантирало постоянно човешко присъствие в космоса. Нямам нищо против да го чувам толкова често, колкото ви е приятно.

— Добре! — изрева Енсън. — Ще направим всичко, което е, по силите ни — ние тримата.

Боуен се вторачи покрай тях.

— Ако Хелън беше тук днес… — Той разтресе глава и скокна като младеж. — Аз, аз… сега вече бих пийнал.