Пол Андерсън
Последният бастион (26)

23.

Пътят беше тясна просека през гората, лъкатушеща като змия стръмно надолу към брега. Свършваше в разширение за паркиране на коли. Валенсия откара колата до най-сенчестия ъгъл, угаси фаровете и изключи мотора. Тъмнината и тишината се стовариха върху Кайра. Тя слезе. Гътри тежеше в ръцете й. Валенсия се приближи до нея. За момент останаха на място безмълвни.

Зрението й се приспособи. Околността постепенно се избистри под сиянието на блещукащите на небето звезди. Върху паважа бяха поникнали джинджифил и хибикус. Въздухът ухаеше на мед. На известно разстояние различи храстовидните цветове на копринен дъб и израсла нависоко акация, а още по-нататък планинският склон беше покрит с мрачен горски масив. През грубите метални халки на оградата забеляза покрития с безцветна трева склон от другата страна, който се спускаше към морето. Вълните се стоварваха върху крайбрежната ивица, разплисквайки бяла пяна. До слуха й достигна бученето им на фона на по-смътно доловимия пулсиращ тътен на блещукащата океанска шир отвъд тях.

— Като че ли няма жива душа наоколо — измърмори Гътри. — Не съм очаквал. Окупационните сили на пристанището вероятно спират хората да се мяркат насам, но то е доста далеч, а това е любимо кътче за любовници.

Без да се замисли, Кайра кимна и се усмихна. Спомни си нещо.

— Много отдавна, предполагам — подметна Валенсия.

 

 

След като му разказа историята, Гътри изясни:

— След краха на Обновлението решихме, че „Метеор“ може да използва някоя американска база, и най-подходящи ни се сториха Хаваите. Щеше да е по-скъпо да разрушаваме старите изоставени съоръжения и да ги възстановяваме, отколкото да започнем от нулата. Икономиката беше в окаяно състояние, а „екологията“ вече не беше подгъващият коленете кумир, тъй че новото правителство беше доволно да ни предостави малко парче от Вулканичния парк. Особено след като се задължихме да възстановим и залесим отново целия парк. Божествената кула беше го оставила на пълна разруха. Контролът на неща като болести по растенията и популацията на животни беше религиозна запрета. Вярно, извършихме строителна дейност на самия бряг извън обсега на лавата, но допринесохме и за общото дългосрочно опазване. Споразумението си свърши работата.

След това, преди трийсетина години, китайците прекратиха своя проект за генетичната интелигентност. Вероятно не си наясно, тъй като си твърде млад, каква грешка беше това. Така и не узнаха нищо ново за ролята на ДНК в мозъчните процеси, което да не беше узнато по по-лесни начини, без да бъдат създавани нещастни метаморфи. А Федерацията вече беше издала закон, че неософите разполагат с равностойни на човешките същества права. Как да се справим с това? Хрумна ми, че „Метеор“ може да им осигури дом. Освен другите предимства, бихме могли да спрем зяпащите туристи, дрънкащите глупости идеолози и бързо трупащите пари енергични типове. Това изискваше пропаганда, политически натиск, пазарлъци, подкупи и малко шантажиране, но успях да извоювам правата. Запазиха си уединено местенце от брега. Един патрулен кораб държи нежеланите посетители надалеч. Живеят както им е удобно и развиват своя: собствена култура. Нито един човек, с когото съм разговарял, не я проумява.

 

 

— Bueno — продължи Валенсия — доволен съм, че не се налага да се промъкваме през джунглата, но няма да отворя оградата там, където всеки минувач би могъл да забележи.

Той вдигна чантата с инструментите и безшумно изчезна в гъсталака. След около минута Кайра забеляза сред листака светлината на прожектора му и долови бръмченето на моторната му резачка.

Звуците я наелектризираха. Бягството наближаваше, предстоеше най-трудното! Изпита усещането, че сърфира, но вълната бучеше на височината на звездите. Някакво комарче в мозъка й избръмча, че неуспехът би бил отвратителен и по всяка вероятност фатален. Не му обърна внимание. Приливът напредваше много бързо.

Лещите на Гътри проблеснаха към нея.

— Сигурно с нетърпение очакваш следващите няколко часа — каза той.

Кайра кимна.

— Така е, признавам. А вие?

— По свой начин. Който ще ти се стори твърде хладен и абстрактен, вероятно както ти би се заела да решиш любопитна математическа задача.

Естествено. Беше безтелесен. И все пак като че ли не беше лишен от способността да изпитва безпокойство, гняв, веселие, съжаление, привързаност. Само преструвка ли беше? Или подобни усещания обитаваха в самото съзнание? Сигурно беше така. В противен случай защо се беше погрижил да оцелее, освен, за да упорства и да воюва? Кайра си припомни възрастни семейни двойки, които познаваше. Предполагаше, че за тях сексът е угаснал в тлеещ въглен или в пепел. Така или иначе тя изпитваше тръпките на любовта.

— Завиждам ти — каза тихо той.

Едва не го изтърва от изненада. Появилият се Валенсия прекъсна евентуалния им разговор.

— Ела — каза той.

Кайра напъха Гътри в сака, метна го на гърба си и го последва. Прожекторът на Валенсия осветяваше пътя им през непроходимата гора и тя пристъпваше с лекота, отмествайки клоните, които прошумоляваха тихичко зад нея.

— И друг път си го правила — отбеляза той.

— Да, обичам пустошта. А ти?

— Също. Ако можем да наречем тези култивирани шубраци пустош. Стигнахме.

Беше разрязал и изтеглил брънките достатъчно, за да се промуши един човек. Макар и открит, теренът зад оградата беше по-труден, изровен, осеян с валчести камъни и големи хлътнатини, скрити под високата трева. Взирайки се, потънала в пот, Кайра си ругатни си проправяше път по просеката, която водеше от заключената врата. Валенсия се провираше с невероятната си грациозност на пантера. Проклет да е!

Стигнаха до морето и неговите деца.

„Метеор“ беше разширила едно скалисто заливче, използвайки взривената канара за вълнолом в тесния му отвор към морето. Над покрития с черен пясък плаж се извисяваха отвесни скали. Един полуцилиндричен навес покриваше оскъдното имущество на обитателите му, струпано върху сравнително равен участък над плажа. Притворените с магнитна брава крила на вратата се отвориха при лек натиск. Затваряха се със захапвани с челюсти валчести дръжки. До един кей се поклащаха моторен сал и моторен катер за удобство на хората. Други творения на човешка ръка не се виждаха. Беше прекалено мрачно, за да се забележат творбите, които Кейки Моана бяха боядисали и подредили в подножието на скалите или изгризали от меко дърво.

Спяха върху пясъка и тревните площи. Кайра преброи най-малко около четирийсет издължени гладки зрели индивиди и набити хлапаци. Козината върху гърбовете на тромавите им като на мечоци черни силуети блещукаше едва-едва. Останалите, предположи тя, бяха в океана, ловуваха, проучваха или нещо подобно, а други кашляха върху някой риф странните си песни към небето. Приближи се до спящите и долови във въздуха около тях миризмата на риба, йодни водорасли, дълбини и — като мимолетен спомен — премигване срещу отразили слънчеви отблясъци вълни.

Спря се. До нея застана Валенсия.

— Aloha, makamaka — извика тя не по-силно от прибоя, който блъскаше вълнолома. — Aloha ahiahi. ’О Kyra Davis ko’u inoa.

Разшаваха се. Няколко глави се повдигнаха. Очите им отразиха звездното сияние.

— Не знаех, че говориш хавайски — измърмори Валенсия.

— Всъщност не говоря — отвърна Кайра. — Нито пък те, струва ми се. Но е… обичайно да започнеш и да свършиш на този език… с тях. Не знам защо.

Както е с много други неща. Две раси — съкровената същност на всяка от тях — беше пълна мистерия за другата, макар Земята да беше създала и двете. А какво ли е да се опитваш да разбереш създания под друго слънце?

Ако изобщо съществуваха някъде във вселената. Ако неософонтите и машините не бяха единствените компаньони, които човечеството щеше да има някога. Звездите внезапно изстинаха. Кайра изпита удоволствие от присъствието на кейките.

Надигнаха се едно подир друго по-рязко, отколкото би могъл да допусне човек. Някои джафнаха веднъж-дваж, долови пошляпване на перки и плъзгане на кореми. Когато най-главният се приближи, всички застинаха по местата си с вирнати глави и запъхтени поемаха въздух.

Кайра разпозна Чарли. Тя и приятелите й го наричаха така, но причината също не й беше ясна. Беше по-едър, в изправено положение лицето му стигаше до гърдите й, а извитото му надолу тяло беше почти колкото на Валенсия. Тя забеляза белега, който започваше от куполообразното му чело и продължаваше върху муцуната, с която пореше водата. Човешки хирург беше зашил раната, но последвалата козметична хистотропия се беше оказала безполезна. Пък и Чарли не беше суетен. Дали?

Гласът му засъска гръмогласно насреща й:

— A’oha, Ky’a. Hiaow kong fsh-sh s’s’hwi-oong?

Беше чела, че модифицираните говорни органи могат да се справят с китайския малко по-добре. Нищо чудно, след като тези създания бяха продукт на китайски експерименти. Вероятно можеха да усвоят и полинезийския не по-зле, но дори в този свой нов дом рядко им се налагаше да го ползват. Същественото в този момент беше, че модифицираните им мозъци отлично се справяха с английския. Нейната задача беше да научи собствения си език така, както звучи от гърла като техните.

— Gracias, Чарли, и на всички — отговори тя. — Запознайте се с моя amigo Неро Валенсия.

Повтори името два пъти много бавно. Боецът се поклони както му беше казала, свеждайки глава до главата на Чарли, докато твърдите мустаци докоснаха носа му.

— Съжаляваме, че нарушихме съня ви.

— [Това удоволствие е по-добро от сънища. Искате ли да поплуваме? След малко Луната ще изгрее].

— Да, дошли сме да поплуваме, но веднага, преди да е изгряла Луната. Извини ни, че не носим нито музика, нито храна и че няма да танцуваме във водата с вас. Друг път може, но тази нощ сме в голяма нужда и нямаме време.

— [Плячка ли преследвате]?

— Акула, която трябва да убием, преди тя да ни убие.

Това беше най-доброто, което двамата с Гътри успяха да измислят. Можеше само да се надява, че ще прозвучи като страховито неотложна необходимост, на която кейките ще повярват и ще й помогнат. Опитът да им обясни действителните факти би бил занимание с взаимно недоумение.

Но не защото тези създания бяха изолирани от света. Разполагаха с мултивизор под навеса и робот, който изпълняваше елементарни команди. Провеждаха продължителни беседи с учените, които пристигаха при тях с разрешение на „Метеор“. Някои от тях бяха развеждани на обиколки. Причината се свеждаше до това, че познаваха света не като човешки същества, а… фундаментално, независимо от всичко, което беше направено със зародишната плазма на техните предтечи… както тюлените.

(Да оставим делфините настрана. Те са интелигентни животни, но прекалено различни. По-голям дял от техните огромни мозъци обработват сетивни данни, получавани в ограничения диапазон на звуковите вълни. Вземете човекоподобни маймуни вместо тях — и установете, че не са достатъчно различни, че сте открили нещо нищожно, създавайки очевадно непригодни хоминиди. Би трябвало да е по-малко жестоко и по-поучително да се експериментира с перконоги… И какво получавате накрая, ако не животно със съзнание, но без ръце, по-неспособен плувец от неговите предци, принуден да живее по начин, съвършено чужд на цялата му еволюция, противостоящ далеч по-категорично на прародителските си импулси, отколкото ти на своите?)

Поради същата тази причина Кайра не извади Гътри от пакета. Те го познаваха, но съвсем малко и в тяло на робот.

— [Къде искате да отидете? Какво смятате да направите]?

— Трябва да навлезем много навътре в морето с лодката. Някои от вас да ни съпроводят. Когато застанем срещу космодрума, ще скочим от лодката и ще доплуваме до брега. Ще трябва да ни помогнете и това да стане съвсем, съвсем тихо. Преследваме ужасна акула.

По земята… но не можеше да намери по-подходяща дума. Кейките не знаеха нищо за пепелянки или правителства.

— Това е всичко — продължи Кайра. — И трябва да стане много бързо. Молим ви. Por favor. ’Olu’olu.

Кейките се спогледаха. Започнаха да лаят един подир друг, докато пространството между скалите се изпълни от оглушителното им джафкане.

— [Нова игра] — надлая ги Чарли. — [Елате, елате]!

Той се поклащаше, пълзейки към брега. Цялото стадо го последва с хаотично блъскане, надпреварване, квичене.

— Ще го направят ли? — нетърпеливо попита Валенсия. — Светкавично ги убеди.

— Очаквах да се съгласят — отговори Кайра. — Винаги са готови за нещо ново. Като… деца. — Тя замълча. — Или вероятно като нас, ако бяхме пенсионери на някой пуст бряг.

Както много човешки същества. Както човешките същества навсякъде, където бяха превърнати в пенсионери на своите машини, мина й през ума.

Върху заливаната от вълните ничия земя избухна лек скандал, докато вземат решение кои от тях би трябвало да се насладят на удоволствието да влязат в морето. Кайра на няколко пъти повтори настоятелно, че компанията трябва да е съвсем малобройна. Чарли докопа един подир друг двама от най-въртоглавите индивиди, захапа ги за шиите и ги принуди да му се подчинят, разтърсвайки ги яростно. Изглежда беше най-главният мъжкар… Не, припомни си Кайра, не беше така. Редът на подчинение, моделът на размножаване, миграцията — всичко се беше променило толкова съществено, колкото животът на нейния вид след австралопитека. Даже повече, тъй като нейното родословие беше еволюирало в рамките на цяла геоложка ера, а не беше превърната в сапиенс само за две-три поколения. Какво щеше да възникне при заместване на древния начин на живот на тюлените?

Когато най-после успя да запали катера, наложи се да намали мощността на двигателя, за да не се отдалечи от своя ескорт. Пореха мълниеносно водата като сребристи торпеда, мяркащи се едва-едва през пяната и прииждащите вълни, прелитайки от време на време в тържествуващ подскок над тях, за да се плъзнат по хребетите им. Патрулният катер ги засече, установи, че са се насочили към открито море, и промени посоката си, след като пилотът робот не откри причина да извика полицейски флитер.

— Махни ме оттук — настоя откъм гърба й Гътри.

Тя отстъпи щурвала на Валенсия и изпълни желанието му, оставяйки го върху палубата зад пилотската кабинка. Очните стълбчета се завъртяха във всички посоки. И той ли поглъщаше гледката, съзнавайки, че би могло да е последната, която вижда?

Катерът пърпореше гладко сред ниските вълни, които в далечината напред се извисяваха бляскаво черни на фона на хоризонта, Някакъв кораб напредваше по своя курс, ярко осветен и дребен като детска играчка поради голямото разстояние. Това някак задълбочи чувството й за самота. Сушата се издигаше като мрачен масив. Светлинните на Камехамеха блещукаха като звезден куп, засенчвайки избледнелите точици над главите им. Вятър и океан бяха стихнали. Кайра: потъна в нощната безбрежност.

— Мисля, че се отдалечихме достатъчно — обади се Валенсия.

Той насочи катера успоредно на брега. Косата му се сливаше с мрачния фон на планината, профилът му беше като изваян. Кайра отпусна ръка върху бедрото му.

Не че беше се влюбила или нещо подобно, в никакъв случай, но предния следобед непреодолимо й се беше приискало да отделят време само за себе си. А когато се завърне след победата…

Тя въздъхна. Хоризонтът просветляваше.

— Луната ли изгрява? — възкликна тя. — Толкова много време ли мина?

Валенсия погледна бегло датчика си.

— Да — отговори безучастно той, сякаш го беше попитала колко е часът или корен квадратен от някакво число. — Bueno, ще се опитаме да го превърнем в предимство, а не в допълнителна опасност. Когато стигнем, приклекни ниско във водата, изпълзи на брега на крака и ръце и се просни по очи, докато не ти подам сигнал.

— Сам ли ще тръгнеш напред? Не!

— Той е професионалистът, Кайра — напомни й Гътри. — Ти няма да го пуснеш пред командното табло на кораба, нали?

— Точно така. — Валенсия извърна глава и я погледна в очите. Усмивката му проблесна като разпенен гребен на вълна. — Ще действаме заедно, не се бой.

Тя се напрегна.

— На всяка цена.

Камехамеха сияеше пред тях. Той изключи двигателя. Катерът продължи да свисти по инерция върху водата, докато спря и се залюшка в ритъма на морето. Кайра забрави всякакви страхове. Напред и срещу тях!

Изправени в кабинката, двамата свалиха дрехите си. Луната възлезе на небето. Все още беше ниско и светлината й не беше превърнала водната повърхност в сияйно огледало. Затрептяха милиони сребристи жички. Телата на кейките блеснаха. Останали голи, за момент мъжът и жената се огледаха един друг, окъпани от бледото лунно зарево сред стаените сенки. Той беше притворил биобижуто си, но тя си спомни снощното му златисточервено. Забеляза повдигането, усмихна се и успя да промълви:

— Взаимно е, amigo.

Пролича по зърната й.

— Е, хайде.

Той й се усмихна в отговор и двамата продължиха приготовленията си.

Гътри отново беше прибран в нейния сак, а той пък — в по-близката от херметически затварящите се чанти, с които Валенсия се беше сдобил. Обувките, дрехите, хавлиените кърпи и инструментите напъхаха във втората. Той задържа закопчания в презраменния кобур пистолет, който извади изпод якето си. Не беше добре запозната с огнестрелните оръжия и рядко се беше упражнявала в стрелба по мишена, но очевидно на пистолета нямаше да му стане нищо от водата. С пакетите в ръце двамата се спуснаха във водата.

Морето беше хладно, сякаш плъзнала се едновременно по цялото й тяло милувка. Усети солената му целувка върху устните си. Знаеше, че след няколко часа би умряла от ласките му. Трябваше да доплува до брега, но щеше да стъпи на сушата абсолютно изтощена. Охраната нямаше да следи за нарушители от тази посока.

Шестимата кейки се събраха около тях. Подаде чантата си на един, който(която?) я захапа със зъби. Чарли се приближи до нея. Сигурно искаше да бъде нейният жребец. Чудесно — това също беше взаимно. Гмурна се под нея, за да се настани върху гърба му и да обгърне с ръце шията му. Като внимаваше да държи главата й във въздуха, той се понесе напред. С Валенсия се случи същото. Празният катер остана далеч зад гърба им.

Мускулите се усукваха енергично под нея. Водата се носеше вихрено наоколо, бълбукайки гальовно. Луната се издигаше все по-високо, вълните препускаха като течно сребро, светлите килватерни ивици чертаеха курса им. Допреди малко едва доловим като шепот, прибоят тътнеше все по-оглушителен и плътен. Тя извърна очи от ослепителния блясък на космодрума и се остави на усещането за безгранична свобода сред огрения от лунното сияние океан, докато все още имаше този шанс.

Плажът се извиваше като дъга, защитен от вълнолом, върху който вълните се стоварваха и разпенваха с грохот. Когато го заобиколиха, кейките намалиха скоростта. Знаеха как да издебват нищо неподозиращата жертва. Минутите се разтеглиха, докато чудото най-после свърши.

Чарли се закова на място като грубо прекъснат сън. Кайра се плъзна от него и усети пясък под петите си. Бяха стигнали плиткото.

Тя приклекна, подала само глава над плискащата се вода. Прегърна Чарли за последен път и притисна буза до гладката му кожа.

— Gracias, gracias — промълви задъхано. — Mahalo nui loa. Сега се връщайте. Веднага. Hele aku.

Не се мотай, за да не те гръмнат.

Той изгрухтя тихичко, тръкна нос в извивката между врата и рамото й и се отдалечи. Още няколко секунди долавяше мълниеносно отдалечаващите се силуети. Изчезнаха. Двамата с Неро бяха сами.

Ако наистина беше така.

Тя се промъкна до брега и се притаи, както й беше наредил. Пясъкът беше черен и твърд. Неро се отдалечи, ниско приведен. След брега имаше ивица трева и шубраци, зад нея оградата от метални халки и заключената врата, потънала в сянка на фона на мощните прожектори, които Кайра не виждаше от мястото си. Валенсия изчезна. Усещаше само пулса си. Вятърът облъхна влажната й кожа и мократа й коса. Потръпна.

Валенсия се върна с безшумната си вълча походка.

— Хайде, намерих едно местенце — прошепна в ухото й. — Ниско до земята и бързо.

Един хибискус колкото човешки ръст съвсем близо до оградата и на няколко метра от вратата им послужи за прикритие. Цветовете му провисваха притеснително светли сред пъстрата сянка, която хвърляше. Двамата виждаха достатъчно добре, за да се изсушат с хавлиените кърпи и да облекат отново дрехите си. Кайра метна сака на гръб. Усети Гътри лек като перце. Сигурно се беше напрегнала до мегаволтови величини, но съзнанието й беше бистро като прозрачно стъкло.

— Косата ти е абсолютно разчорлена — тихо каза Валенсия. — Забравихме гребен. Нека се опитам да я пооправя.

— И аз твоята.

Две маймуни, които се пощеха! Кайра потисна смеха и похотта си.

Дишаха тежко, когато Валенсия се дръпна от нея, взе снаряжението си от земята и закрачи към оградата. Резачката му забръмча — по-шумна от Ниагара? Не, не… и халките се разделиха — една, втора, трета. Беше осветен толкова силно, че отразяваше светлината като фар на фона на оградата. Не, всъщност светлината беше бледа и подвеждаща. Хръц-хръц-хръц. Прерязаните халки издрънчаваха върху съседните.

Пусна инструмента, стисна метала и се напрегна. Постепенно се образува лека пролука. Даде й знак и се промуши. Кайра се мушна след него. Един назъбен ръб я одраска по ръката.

— Ей, вие! Стой!

Валенсия се завъртя и сгъна дясната си ръка. Пистолетът изтрака. Куршумът изсвистя с глух пукот.

Валенсия вече тичаше. Кайра хукна, когато той вече беше до пазача. Помръдна ли падналият мъж? Неро допря пистолета до главата му и мозъкът изригна.

Валенсия се дръпна от разлялата се блещукаща локва.

— Да вървим — каза й той, напъхвайки обратно пистолета в кобура под якето си.

Кайра се закова на място и се втренчи. Зад тревната площ се издигаше някакъв склад с тъмни прозорци и закриваше гледката отзад. Сигурно Валенсия затова беше избрал да влязат оттук. Светлината от прожекторите се разсейваше над и около сградата, без да усилва особено лунния сумрак. Все пак беше достатъчна, за да зърне лицето на мъртвеца. Половината му лице. Беше млад.

Валенсия сграбчи болезнено ръката й.

— Vamos^[1]! — изсъска той. — Не знам дали другият пазач няма да го потърси или направо ще обяви тревога. Трябва да се махнем преди това.

Тя не можеше да отдели поглед от единственото празно око.

— Ти го уби — чу собствения си дрезгав глас. — Беше само ранен, а ти го уби.

— Какво ми оставаше? — Усети как я дърпа нетърпеливо и добави припряно, но успокояващо: — Кайра, така се наложи. Натъкнахме се на него изневиделица за негов и наш малшанс. Да не го превръщаме в малшанс и за „Метеор“.

Тя усети надигането на някаква гадост към гърлото си. Не, по дяволите, не трябва да повърне. Извърна се и се отдалечи от трупа. Токовете й зачаткаха ритмично по тротоара.

Валенсия я настигна.

— Така е по-добре — продължи той. Предположи, че се усмихва, но не го погледна. — Ти си смела muchacha^[2], Кайра.

Приискай се да отговори: „Аз съм пилот Дейвис“.

Но не го направи.

— Не трябва ли да носиш сака си в ръка? — попита той. — По мултито съм виждал космонавтите така да качват нещата си на борд.

Беше прав. Беше запазил хладнокръвие и мислеше за всичко. Съобрази се със забележката му без коментар. Трябваше да се съсредоточи върху самообладанието си.

Заобиколиха няколко отдалечени сгради, за да се появят в по-оживената зона сякаш откъм централния вход. Това им отне известно време. За момент се запита дали той се напряга все повече с всяка следваща крачка, очаквайки да чуе воя на сирената на страшния съд. Все едно. Дори да беше така, добре го прикриваше. Беше спец в това отношение. Лично тя трябваше да прибегне до безчувственост. Това ней се струваше проблем, след като усещането за гадене беше преминало във вцепенение.

Излязоха на открито и закрачиха под осветителните стълбове между сгради, миниатюрни градинки, скамейки и маси, където служителите обикновено обядваха. В далечината се виждаше пистата. Космодрумът се къпеше в светлината на прожекторите като насочена към небето стрела с подредените си в стройни редици лазерни катапулти. Името му е „Мауи Мару“, напомни си Кайра. Обикновен миниатюрен товарен кораб, който не достига дълбокия космос, а извършва курсове по кратките трасета между Земята, Луната и Л-5. Пътува предимно по определени траектории до местоназначението. Нейният „Керкенез“ беше паркиран на Л-5. Би било здравословно отново да седне пред командното табло и да запраши към свърталищата на кометите.

Пред нея изникнаха двама униформени от полси.

— Личната ви карта, por favor — каза по-едрият.

— Пилот Дейвис, явявам се по нареждане на директор Пекър за изпълнение на мисия.

Тя му подаде картата си.

— Марио Конрой, нося инструкции.

Гласът на Валенсия беше приятен като усмивката му. Не подаде картата си.

Офицерът заговори по минифон.

— А, да — измърмори той. — Вероятно. Изчакайте минутка, изпращат кола за вас.

— Защо не са ги чакали на портала? — учуди се колегата му.

Другият повдигна рамене.

— Тази акция изникна без предупреждение. Никой не знае със сигурност за какво става дума. Никой не е подготвен. Никой не знае точните си задължения.

Освен служителите на „Метеор“, помисли си Кайра. И те бяха объркани, разбира се, но си вършеха работата. Пък и дори на фона на необичайните обстоятелства това излитане само по себе си беше в пълно противоречие с установената практика.

Бръмбарът ги откара до централното управление.

— Изчакай, ако можеш — каза Неро на шофьора. — Вероятно скоро ще се върнем.

Обстановката в сградата беше успокояващо позната — поздравяваха я познати хора с познати гласове и маниери, освен милиционерите до контролните станции и дебнещите цивилни оперативни работници. Въведоха ги право в кабинета на Пекър.

Той се изправи зад бюрото си.

— Buenas tardes.

Поздравът му прозвуча хладно. Нямаше как да пребледнее, но не беше ли някак посивял под кафявото?

— Настанете се. Нещо за освежаване?

— Боя се, че не разполагаме с никакво време — отговори Валенсия. — Пристигна ново разпореждане. Пилот Дейвис трябва да излети незабавно.

Пекър премигна, преглътна, но се окопити. Тялото му се отпусна. Сега вече не се налага да брои часовете един по един до уточненото за 23:00 излитане, досети се Кайра. Вместо това трябва да разиграе някаква сценка пред поставената в кабинета му електроника.

— О? Никой не ме е уведомил.

— И няма да ви уведомят, сър, докато ние не ви съобщим инструкциите на по-сигурно място.

„Ние“ беше намек за институция, по-високо в йерархията от Полси, тоест преки агенти на Консултативния синод. В разпорежданията си Гътри не беше споменал изрично нещо подобно за Марио Конрой, което беше обичайно за подобни лица, но намекът му беше достатъчно красноречив.

— Ако се налага да тръгна с вас, бих искал да се отбия до дома си и да уведомя семейството си — каза Пекър.

— Разбира се — отговори Валенсия. — Ще ви закарам, ако разрешите.

Недоизречено: ще ги натикаме в колата ви и ще отпрашим към първото преддверие на ада, което съм избрал. Според Кайра беше добре, че няма как да съобщи на Пекър за случилото се с пазача.

— С колко можете да ускорите излитането? — добави Неро.

— Зависи дали корабът е зареден, за което също не съм осведомен — отговори Пекър.

Кайра се размърда.

— Не се грижете за прозорец за излитане — обади се тя. — Ако цистерните са пълни, ще се наложи да изразходвам маса за противодействие, за което няма да ми поискат оправдаване впоследствие.

— Значи въпросът се свежда до ново разрешение за излитане — уточни без нужда Пекър. — Ще се обадя на капитан Уелард… — очевидно командващият окупационните сили, чието разрешение задължително трябваше да получи — … и ще го помоля да го включи по спешност.

Обикновено Астроконтролната служба на Федерацията отговаряше за такива редки искания само когато идваха от правителствени представители.

— Предполагам, че след половин час ще можем да ви вдигнем, пилот Дейвис.

Колко ще е изстинало след убийството… ликвидацията… нещастната необходимост? След колко време ще го открият?

— В такъв случай по-добре да се качвам веднага — каза Кайра.

— Buen viaje.^[3]

Пекър успя да придаде служебен, формален тон на сбогуването. Все пак тя долови лекото потрепване на гласа му, което означаваше: „Ох, желая ти леко пътуване — на теб и на надеждите, с които си се натоварила!“

Гътри пак беше натежал, сякаш Земята ги теглеше и двамата. Тя отдаде чест и тръгна. Валенсия избърза пред нея.

— Buena suerte, amiga, у hasta la vista^[4] — промълви тихичко той.

Ръката му обгърна кръста й. Целуна я. Леко и кратко, което не би предизвикало никакви подозрения, както биха се целунали двама сприятелили се колеги. Но тя долови потрепването на устните му.

Положи максимални усилия да не се разтрепери.

— Adios — отвърна и излезе през вратата.