Пол Андерсън
Последният бастион (23)

20.

Поредният залез подпали безкрайните водни пространства и потъна в тях. Последвалият сумрак беше кратък. Когато Кайра влезе в наблюдателницата след вечеря, нощта вече се беше спуснала над тихоокеанската половина на планетата.

На борда на съд, който те откарва за трийсетина часа от континента до Хаваите, не можеше да останеш отвън на палубата. Водните пръски почти не замрежваха стъкления щит, аеродинамичен и ветроустойчив като „Каравела“, която се носеше гладко по вълните върху флексорните си плоскости. Кайра почти не усещаше движението, сляла се в хармонично единство с машината и морето.

Тъй като беше сама в каютата, загаси осветлението, за да се наслади на гледката с разширени зеници. Светлините на мачтите и радарът бяха извън полезрението й. Виждаше само горната част на кораба — смътна и ритмично олюляваща се белота. Зад нея се стелеше океанът. Блестящата му повърхност непрекъснато сменяше нюансите си — сякаш хиляди препускащи черни леопарди. Тук-там зърваше въртопчета дантелена пяна. Двигателят пулсираше. Вълните тътнеха, пригласяйки на вятъра. Небесното сияние над главата й мъждукаше едва-едва. На мрачния му фон блещукаха хиляди звезди и призрачната просека на Млечния път.

Величествена гледка, стихнала в спокойна мощ. Твърде жалко, че jefe не може да й се наслади, мина й през ума. Той продължаваше да лежи в защитената секретна касетка. Не смееше да го извади, преди да се наложи. „Джентълмени авантюристи“ просто изплащаха получена някога услуга, без да са подписали някакъв договор. Ако екипажът на „Каравела“ узнаеше точно какво пренасят контрабанда, изкушенията — главозамайващо възнаграждение, опрощаване на предишни престъпления, добре платена синекурна правителствена служба — биха могли да се окажат прекалено съблазнителни за някой от членовете му. Или пък капитанът би си помислил, че е подведен да поеме такъв огромен риск срещу никаква реална печалба, и да си отмъсти.

Едва беше успяла да прошепне няколко думи на Гътри, които той може би не чу сред опаковките си, докато го пренасяше от колата до лодката на Фарнъм. Колко дълго би могъл да изтърпи почти тоталната сетивна изолация преди съзнанието му да започне да се разпада? Самата тя преживя отвратителни часове — а вероятно същото се отнасяше и за Валенсия, — след като един охранителен катер изскочи на хоризонта и изпрати радиограма да спрат. Имаха време да ги напъхат в два сандъка за пренасяне на контрабандни стоки, но прекараните сред непрогледен мрак часове, докато претърсваха хидрофойла, й се сториха безконечни. По-малко от три часа? Възможно ли беше?

Bueno, изпитанието беше отминало, а втора проверка беше малко вероятна. Кайра отново се понесе мислено по океанската повърхност. Но не можа да стигне много далеч. Колкото и да се опитваше да я превъзмогне, тревогата не я напускаше.

Тихи стъпки я накараха да се извърне. Пулсът й подскочи. До нея стоеше Валенсия.

— Buenas tardes — поздрави той едва чуто, както беше пристигнал. — Безпокоя ли те?

— Не — отговори тя. — В никакъв случай. Прекрасна нощ.

— Наистина. Но трябва да излезеш в космоса, за да се насладиш истински на звездите.

— О, всеки вивифер…

— По-добре от мен знаеш, че въобще не е същото. — Той замълча. — Всъщност знае ли човек? Ние хората много бързо свикваме с подарената ни благословия. Често дори забравяме, че е благословия.

Не беше допускала, че е възможно да изпита съчувствие към него.

— Никога ли не си бил там?

— За кратко на Луната. Като турист, който спазва забрани и го развеждат като овца.

— Искал си да станеш космонавт.

Знаеше го.

— Винаги.

За момент импулсивно хвана ръката му.

— Не си само ти. Дори децата на „Метеор“… Нищожно малко вакантни места, които все повече намаляват.

— Да, да, напълно го разбирам — отсече той. — Не се самосъжалявам. — Тонът му възвърна обичайната си равнодушна любезност. — Моля за извинение, пилот Дейвис, че те обезпокоих. Имам новини, но ако предпочиташ да отложим обсъждането им, скоро ще съмне.

Тя се усмихна насила.

— Не ме оставяй в неведение.

— Muy bien. Току-що разговарях с капитана и не успях да го убедя. Няма да чака да откара нито нас, нито когото и да е от Хаваите, за да потърсим подслон. Ще ни свали, където искаме, и веднага тръгва обратно. Предполагам, че го притеснявам, и не го обвинявам. Настоятелно предложи да се обади на своя командващ и да поиска позволение за други разпореждания, но това би било абсурдно рисковано.

— Разбира се. — Кайра се досети, че трябва да внимават какво говорят. Навсякъде можеше да има бръмбари. — Споменахме за това онази нощ в Портланд, но само мимоходом. Мислиш ли, че би могъл да укриеш всеки, който се нуждае от това?

— Казах ти, че не познавам Хаваите. Това е друг регион, който съм посещавал само като турист. Моето братство не поддържа почти никакви връзки с кралете на Хонолулу. Но… ако ме посъветваш…

— Не познавам дупки, в които човек би могъл да изчезне.

— Да поговорим за местата, където си била, какво си видяла и чула. Това е информация. Другите може да разполагат с по-голяма. В такъв случай ще можем да останем под прикритие известно време — не на едно-единствено място, а с придвижване. Няма да продължи дълго, ако ни издирват професионалисти, а и без категорични гаранции, но ще направя всичко възможно.

— Може би няма да сме в състояние да подновим договора ти след изтичането му.

По забуленото му от нощния мрак лице пробяга бегла усмивка. Очите и бижуто му отразяваха звездното сияние.

— Ще ти доверя, че по-късно ще го направим със задна дата.

— Mil gracias, Неро.

Тя отново хвана ръката му, но този път с две ръце и без да го пусне.

— Налудничав план — измърмори той.

Или… не… измъчваше ли я?

Или премълчаваше нещо…

Стисна ръката му и усети деликатната му реакция.

— Не разбираш ли, че това е най-добрият ни шанс тъкмо защото е налудничав?

Или поне така смяташе Гътри.

„Трябва да заблудим не само ченгетата, но и моето алтер его — беше казал той. — Камехамеха ще е под строго наблюдение, защото той знае, че най-много бих искал да се върна обратно в космоса. Затова най-разумно от моя страна е да се опитам да вляза незабелязано в свободна страна на Земята. Затова Полси ще положат усилия да ме задържат в границите на Съюза, докато ме открият. Е, анти-Гътри знае какво мисля и чувствам, но не знае как е организирано бягството ми, кои са партньорите ми и на какво са способни. Следователно, дечурлига, най-очевидният ход, който би трябвало да предприемем и който ни гарантира най-голям шанс, се оказва най-малко очевидният.“

— И понеже е налудничав, те привлича — обобщи Валенсия. Вълните около тях се кикотеха. — Bueno, признавам, че и мен ме привлича.

Реши, че е по-добре да освободи ръката му, и го направи, питайки се защо.

— Ще успеем, Неро.

Гласът й потрепна.

— Хайде започвай да ми разказваш за твоите отпуски на Хаваите — подкани я той.

Това пък какво беше — бдителност, практичност или какво?

— Не като инструктаж или стратегическо заседание. Излишно е да разваляме нощта.

А би могло да се окаже и вредно или опасно, ако имаха слушатели, мина й през ума. Защо идеята започна да й се струва отблъскваща?

— Само спомените, ако обичаш.

Чувството за вина я напусна.

— О, божичко, откъде да започна? — пошегува се тя.

— Откъдето искаш.

Той се облакъти на парапета и се вторачи навън. Отразеното от океанската шир небесно сияние очерта профила му в сумрака.

— Може би от някоя подобна гледка? — промълви той.

— Мм, помня как веднъж… — Тя застана в неговата поза. Лактите им се докоснаха, споделяйки топлината си сред хладния океански въздух. — С един приятел решихме да се разходим с кану със странични поплавъци…

Слушаше я съсредоточено. Понякога разказваше лични преживявания — не по-малко нежни. Макар да не разпитваше за интимни подробности, спомените бълваха неконтролируемо и тя почти ги споделяше. Разказваше с увлечение за цветове, ширнали се лесове, развлечения, пясъци и прибои и за пъстрите малки животинки около един коралов риф. Заразказва за Кейки Моана. Защо не? Бяха забранени за външни лица, но всички знаеха, бяха гледали документални филми и бяха чели книги за тях. Освен това всички знаеха, че „Метеор“ понякога разрешава на хората си да посещават техните резервати.

— … плувах близо до сала, когато двойка делфини… Ооо!

Пълната Луна изгря над кърмата. Океанската шир се обля в сребро, чиито отблясъци образуваха ореоли около главите им. Кайра се облегна върху Валенсия и обгърна с ръка кръста му.

Той се напрегна.

— А, пилот Дейвис…

— Непоносимо красиво — прошепна едва чуто тя.

— Да. Мм, можеш ли да ми покажеш Алфа Кентавър?

— Мисля… че сме доста на север. Защо?

— Просто ми хрумна.

Гътри!

— Кого го е грижа? Деметра, единствената планета с живот, която сме достигнали, но примитивен и обречен и това ме кара да се питам за какво е всичко, щом животът е толкова рядка случайност. — Кайра въздъхна дълбоко. Кръвта бучеше в ушите й. — Просто го има, нали? Тук сме за малко, за една нощ, ти и аз, и това е достатъчно. Можем да направим така, че да го има, нали?

Тя повдигна устни към неговите.

Отговорът му не беше особено сдържан.

— Пилот Дейвис, вече обясних за отношенията с клиенти.

Тя се усмихна.

— А ако клиентът поеме инициативата?

— Политиката…

— Неро, чуй ме, аз не съм безстрашен корсар. Не съм и страхливка, но точно в момента съм ужасно уплашена и самотна и изпитвам нужда да бъда успокоена.

Той я погледна в очите.

— Не съм сигурен дали го вярвам — промълви той. — Имам твърде високо мнение за теб, Кайра.

Тя протегна ръце, провря пръсти в меката му коса и наведе главата му.

— Освен това — пошепна след малко — полюшването на пода под краката ни е адски секси.