Пол Андерсън
Последният бастион (31)

28.

Върху екрана се виждаше нов Гътри в ново тяло. Различно при всяко положение. То със сигурност му гарантираше използване на по-малко от половината способности, които притежаваше, колкото и хуманоидно да беше. Беше като екипиран за турнирна битка средновековен рицар. Липсваха само пера върху шлема му и туника с изрисуван лъв. Саир се запита дали го беше избрал, за да го възприемат с по-голяма лекота неговите служители и сътрудници и да изпитват по-голяма увереност в разпоредбите му през този несигурен и неспокоен ден. По всяка вероятност метафората би могла да послужи за подобна цел, въздействаща не толкова върху съзнанието им, колкото върху чувствата им, базирана на архитиповете, съхраненото детско светоусещане и животинското.

Така или иначе, гласът му от яркия монитор звучеше смразяващо прозаично:

Нищо ново до този момент. Агентите на Риндалир са заминали с Дейвис. Това е всичко.

Саир положи усилие да зададе въпроса си по същия начин:

— Можеш ли да предположиш накъде?

Вероятно. Не забравяй, че не съм имал работа с него лично и многократно като другия Аз. Разполагам единствено с данни. Но от тях разбирам, че е доста находчиво копеле. Като знам къде живее, Дейвис не би могла да ни бъде от никаква полза. По-важно е той какво прави с нея.

— Два дни… Със сигурност му е казала. Защо не го оповестява публично?

— Предполагам, че иска да се увери, доколкото е възможно. И по всяка вероятност да остане за известно време в сянка, да събере възможно повече информация, да разбере как се развиват нещата и как би могъл да се възползва от всичко това. Виж какво, изпратих разузнавачи. Ще му бъде съобщено, че искам тайно да се свържа с него. Бих се изненадал, ако не отговори положително. Но не мога да кажа нито кога, нито какво ще поиска. Нищо чудно само да ни се присмее.

Саир сграбчи ръба на бюрото си.

— Какво… смяташ… да му предложиш?

Роботът помръдна рамене. Чу се тихо плъзгане на метал.

— Ще се наложи да използвам всички козове, които имам на разположение. Подкуп, естествено. Qui pro quo.^[1]

— Заплахи? Намекнати, разбира се. Не би било невъзможно да се организира мащабен нещастен случай.

— Например неуправляем космически кораб да се стовари върху важен обект? Не е лесно. А и идеята не ми допада. Икономически репресивни мерки — също. Луната зависи от „Метеор“, но това е взаимно. Освен това налага ли се да ти напомням? Моите служители не са като твоите обучени като кучета офицери и твоите кастрирани данъкоплатци. Те разсъждават със собствените си мозъци. Не мога да им заповядам да действат по начин, който ще събуди подозренията им, а трябва да ги убедя с деликатни манипулации, което изисква време.

Арогантна свиня! Саир се овладя. Не би било проява на здрав разум.

— Bueno — отсече той — какво узнаха хората ти от откраднатия от Дейвис кораб?

Подчинените му бяха докладвали, че не са открили нищо особено на борда. После Гътри се обади лично и поиска корабът да му бъде върнат, а лунарианците мълчаливо се съгласиха.

— Твърде любопитни неща. — Автоматизираният глас прозвуча почти като човешки и Саир долови саркастични нотки. — Твоите са се справили великолепно. О, наложи се сам да се осведомя, че Уош Пекър е разпоредил натоварването на катапулт, но твоите експерти затлачиха нещата в Порт Боуен само с около четирийсет часа. Моите момчета не са направили нищо повече, освен да проследят какви ги е свършил през нощта.

— Какво?

— През нощта не е свършил нищо. Няма значение. В кораба не е открит катапулт. Провели са тестове и са открили, че такъв е бил изстрелян в рамките на последните няколко дни.

Саир усети да го полазват студени мравки.

— Това означава…

— Даа. Каквото очаквахме да се опита да направи. Ако не бях толкова дяволски ангажиран да водя разговори с възможно повече хора и да покрия задника си тук в Кито, бих се заел по-навреме. Сега трябва да го направим двамата. Дейвис е изстреляла другия ми Аз в космоса. Местоназначението едва ли е различно от Л-5. Вече би трябвало да е изминал разстоянието.

Саир преглътна.

— Не съм получил никакво съобщение. Задържах потенциалните конспиратори в колонията и следя всички космически дейности.

— Аха. Може да е все още в орбита. Ще отида да проверя. Лично, с моята совалка, при първата възможност да се измъкна обосновано. Междувременно е добре да изпратиш подкрепления на Л-5 и да предизвикаш всеобщо претърсване. Бързо. Някой може да го е укрил на сигурно място, изчаквайки благоприятна възможност да го оповести публично.

Просветна надежда.

— Ако успеем да го заловим без много шум…

Басовият тембър стана дрезгав:

— Няма да е зле. Но не би решило проблемите ни. Пекър и семейството му са на свобода. Те знаят. Колко още? Ще се подготвим за най-неблагоприятния сценарий: че алтер-Гътри успее да се измъкне от скривалището си, преди да го пипнем. Все пак планът ни следва да предвижда всяка възможност, независимо дали ще успее да го направи или не.

Саир кимна.

— Синодът е информиран подробно и подготвен. Можем да обявим общонационално извънредно положение във всеки момент, който счетем за удобен, и да мобилизираме запасните милиционери в рамките на двайсет и четири часа. Федеративната асамблея ще нададе вой, но нашата делегация ще я държи под контрол в продължение на няколко дни. След това ще видим какво би могло да се направи по въпроса за контрола на нарушенията. — Той пое дълбоко въздух. — „Метеор“ ще ни бъде от голяма полза както по време на кризата, така и след приключването й.

— В рамките на известни граници, както непрекъснато се опитвам да ти обясня. За бога, хората са толкова некадърни! Понякога се питам дали действително бих поискал пак да бъда човек.

Сепнат, Саир изтърси:

— Би ли поискал?

Другият прошепна:

— Да и да, винаги… — И продължи отривисто: — Хайде, вдигни си задника и подготви всичко. След това ще можеш да попръдваш оттам, вместо през устата си. Имам да върша куп неща. Ако не ти се обадя междувременно, направи го утре по това време, но в противен случай не ми дотягай за по-незначителни дреболии от тази, че Фенрис^[2] си е строшил веригите. Разбрано? Край.

Екранът опустя.

Саир продължи да го гледа втренчено още няколко секунди. Яростта го стисна за гърлото. Трябваше да тикне този malvado^[3] в някоя кивира пъкъл, докато разполагаше с тази възможност, и да заповяда на техниците си да го превърнат в поредния послушен изпълнител!

Той овладя обзелата го ярост. Илюзорни фантазии. Издаващата нечленоразделни звуци маймуна в него. Стореното беше сторено и не биваше да се вайка заради последиците, а да ги използва благоразумно. Не можеше да предвиди, че този Гътри ще се окаже толкова проклет. Нито пък бе разполагал с време да продължава с опитите. А и същностната му самоличност трябваше да бъде съхранена, в противен случай никой в „Метеор“ нямаше да го възприеме като достоверен и не би могъл да ги манипулира. А и в края на краищата беше програмиран да действа възможно най-ефективно. Обидното беше, призна на себе си Саир, че се бе надявал да му бъде приятел.

Въздъхна, изправи се, приближи се до панорамния екран и погледна навън. Над Футуро се изливаше сив дъжд. Сградите изглеждаха безцветни, прегърбени, сякаш полуразрушени. Знаеше, че много от тях действително бяха полусрутени — две десетилетия след като неговото правителство гордо и символично беше обявило града за столица на Съюза. Всички си приличаха като близнаци, независимо от разнообразните компютърни варианти. От такъв стил не възникваше школа: никой друг не строеше по подобен начин. Отава или нещастният изгорял до основи Вашингтон притежаваха повече самоличност, повече атмосфера.

Не. Саир се изпъна. Авантизмът допускаше грешки, но продължаваше да съществува. И най-накрая, може би след някакъв срив, може би под друго име и под друго ръководство, щеше да възтържествува, защото такова беше естеството на вселената.

В съзнанието му изникна някаква реплика. „Да би могла таз омърсена плът като зацапан сняг да се стопи…“^[4] Какво беше това и къде го беше чул?… Да. Шекспир. Вера беше изкуфяла по него и непрекъснато го цитираше, а и той притежаваше магнетична власт над словото, колкото и банално да беше съдържанието. Но сега да не мисли за Вера! Да не рови старите рани. Разведоха се… преди девет години? Понякога я сънуваше, но това беше примитивното в същността му. Имаше своите удоволствия, които обслужваха потребностите на плътта му. Имаше своята работа, своите задължения, своите цели.

Стопяването на плътта. Освобождение, трансценденталност, Преобразяване. На милиони и милиарди години оттук и сега, космическото единство! Как е възможно Гътри да съжалява за това, което е?

Саир се усмихна, осъзнал злонамереността си, и й се наслади в продължение на няколко секунди. Гътри нямаше друг избор, освен забвението.

Фантазия: да внедриш спомени в биологично тяло, независимо дали е клонирано или възпроизведено по оригинален, разумен проект. След това да зарежеш износеното — нов срещу стар живот. Беше разбрал, че това е била една от мечтите на онези отпреди две-три столетия, които бяха избрали да бъдат замразени след настъпването на клиничната им смърт. Не беше свършило работа, разбира се. Беше пренебрегнат фактът, че всяка клетка изисква специфичен профил на замразяване и размразяване.

В днешно време човек можеше да изпадне в летаргия в края на живота си и да изчака науката да изнамери средствата за чудотворно техновъзкресяване. Нали така? Вярно, че една летаргия не продължава повече от няколко десетилетия. След това натрупаните неотстранени увреждания от фактори като фоновата радиация ставаха прекалено тежки. Но човек би могъл да се надява биотехниката да напредне съществено, докато се намира в летаргия.

Хайде стига! Никой никога няма да постигне нещо неостаряващо, което да е истински човешко. Геномът не го допускаше. Еволюцията беше отредила родителите да не се пречкат на порасналите си деца. Каквато и друга синтетика да измъдрим, би била твърде несвойствена, за да побере съзнанието ти.

Тогава защо да не се клонираш в цяла серия копия последователно живот след живот? Та това вече се правеше. Дори не се изискваше семенна клетка. Диаграмата на индивидуалния геном присъстваше във всяка осъвременена медицинска база данни. Това се беше превърнало в стандартна практика още докато Гътри беше жив.

Но това не те спасяваше от въглеродната химия и квантовата механика. Един органичен мозък не можеше да възприеме прехвърлена информация, както го правеше една софтуерна мрежа. Процесът изискваше твърде много време. Мозъкът беше прекалено подозрителен и не приемаше отделните байтове, които проникваха в него, а ги отхвърляше или деформираше, или пък лудваше от страданието, което му причиняваха.

Така че ако Гътри изпитваше желание отново да се превърне в плът, беше в капан.

Но защо изобщо го възприемаше по този начин? Защо не се стремеше към усъвършенстване на роботизираното съществуване отвъд всичко, на което бяха способни органичните молекули? Би могъл да финансира изследователска програма, която да допринесе за колосално развитие на психонетиката за броени години. Не го правеше и не би го направил. Вместо това го възпрепятстваше, подминаваше, компрометираше и забавяше умишлено, за да съхрани възможно повече свои служители като живи хора за възможно по-дълго време.

Предишният Гътри постъпваше по този начин. Новият Гътри беше посветен в истината. Трябваше му време, за да я асимилира.

Разполагаше с необходимото време. Копеле! Колко добре би било да го надживее или поне да надмине многовековната му възраст!

Не беше напълно невъзможно. След победата на авантизма Енрике Саир безспорно имаше право да претендира за заслужена награда: собственото си копиране.

Но това би създало друг Саир, машина-Саир. Все пак тази плът трябваше да умре, без никога да узнае какво е последвало.

Освен ако Ултиматът не го пресъздадеше като ред в програма, която може да се нарече Рай…

Саир разкърши гръб, завъртя се и се зае с работата си.