Пол Андерсън
Последният бастион (45)

42.

Когато Кайра наближи Синята Тета, премина взвод на Комисията за мира. Знаеше, че това не е необичайно за мегаполисите в Северна Америка, а и Ери-Онтарио изглеждаше твърде спокоен. Въпреки това гледката я порази. Каза го на Робърт Лий.

— А ти какво очакваше?

Гласът му беше безизразен. Когато го прегърна, той й отвърна с кратка прегръдка и тя усети потрепването му. Стовари се на канапето срещу нея.

— Освободителната армия е организирана и дисциплинирана, но малобройна — продължи той. — Хаотиците бяха обединени само от омразата си срещу авантистите. Сега се разпадат на отделните си фракции и си уреждат сметките, а и нали разбираш, че немалко обикновени граждани бяха заложили на стария порядък, така че сега са недоволни и отмъстителни… и икономиката е в разруха…

Той сви рамена.

Кайра гледаше към панорамния екран. Небето се извисяваше кристалносиньо над кулите, освен ослепително белите следи, които препускащите облаци оставяха след себе си.

Есента настъпваше с пронизителен вятър. Изведнъж й се прииска да е навън. Лий беше затоплил апартамента прекалено, въпреки че носеше дебела блуза. Въздухът й се струваше застоял.

— Какво ли ще излезе от всичко това? — запита се тя.

— Доколкото мога да предположа, настоящите договорености между временното правителство и Съвета на Федерацията бързо ще се закрепят. Или по-скоро ще се разширят. Няма да се изненадам, ако от тях изникне едно истински благоразумно общество от типа, за който авантистите само си мечтаеха. Възможно е, защото не е наложено от някаква идеология, а се развива според потребностите. В такъв случай то постепенно ще се разпростре отвъд сегашните си граници. — Краткотрайната му интелектуална възбуда отмина. — Така предполагам.

Тя отново се обърна към него.

— Само предполагаш ли?

— Още не съм започнал интуиционни анализи. Не ми е до тях.

Тя огледа подробно изпитото му момчешко лице, тъмните кръгове около очите и сенките под тях. Изпита още по-силна болка.

— Наистина изглеждаш изцеден — промълви тихо.

Той направи гримаса.

— Все още се чувствам така.

— След всичко, което ти сториха.

Което сториха на химията ти, мозъка ти, духа ти! Физическите мъки щяха да са по-преодолими.

— Хайде да не говорим за това — прекъсна я рязко той. — Ще се оправя. — Тонът му омекна. — Впрочем „Метеор“ полага прилични грижи за мен. Включително уединение, най-доброто от всички лекарства.

Кайра кимна.

— Да. Гътри е такъв, а има и властта да държи медиите настрана от теб.

Пусне някакъв слух, някой и друг намек или подкуп, а може и две-три завоалирани заплахи. Колко време още би могъл да прави подобни благодеяния?

— Ти не можа да се спасиш — каза съчувствено Лий.

— Не, ролята ми беше прекалено видима. Но не ми пукаше кой знае колко, а и вече започвам да избледнявам от общественото съзнание, слава Богу.

— Връщаш се към пилотската кариера, а?

— Не знам. — Кайра се опита да запази спокоен тон. — Никой не знае какво го чака. Няма съмнение, че моите умения ще са търсени още години наред, но… — Тя смени темата. — А ти, Боб? Какви са твоите планове?

Той сведе очи към стиснатите в скута си ръце.

— И аз не знам. Вече не е… комфортно да си сътрудник на „Метеор“ на Земята.

— Мисля си, че хората тук ни ценят.

— Някои да. Други са… bueno, зле настроени. Повечето още не са решили каква позиция да заемат. Така усложнява отношенията.

— Може би другаде ще ти е по-лесно? Да речем на Л-5?

Сигурна съм, че за теб може да се уреди.

— Може би. А може и да се оттегля. — Долови почти нескритото й изумление. — Няма да бъде дезертиране. „Метеор“ вече не е онова, което беше. Разбираш ли го? — Той се усмихна едва-едва. — Ако го разбираш, обясни ми го, por favor, защото аз не мога. Всичко е объркано и… — шепнешком — … някак празно.

Като го слушаше и гледаше в такова състояние, какво друго можеше да направи, освен да стане, да се приведе над наведената му глава, да го обгърне с ръце и да го привлече към себе си?

— Gracias — промърмори той след минута-две. — Много мило от твоя страна.

Тя го пусна и се дръпна. Той я проследи с поглед.

— Ти си добър човек, Кайра. Дори само това, че дойде да ме видиш, означава повече, отколкото мога да изразя.

По челото, бузите и гърдите й се разля топлина.

— Не бих изоставила приятел, без да му кажа поне една дума.

— Надявам се… че можем отново да бъдем заедно.

— И аз. Естествено. Ще го направим.

Известно време не си казаха нищо.

— Виж какво. — Кайра взе решение. — В момента просто трябва да се измъкнеш оттук, дявол да го вземе! Навън е страшно хубаво. Ще отскочим до парка „Ниагара“, ще се помотаем няколко часа, ще поседим в градинките, след това ще вечеряме в някое приятно местенце, например при твоите арабски приятели, и накрая ще те прибера навреме.

За първи път Лий показа някакво оживление.

— Звучи чудесно, но можем да си изкараме и по-добре. Напоследък прекарвам доста време в кивира. Защо не отидем преди вечеря?

Тя се намръщи.

— Не се притеснявай — настоя той. — Няма нищо перверзно, нищо фантастично. Програмата, която избирам, е чиста природа. Хълмове, гори, морски брегове, диви животни и никакви хора. Свобода да се разхождаш, място, в което да се усамотиш, време да си помислиш. Не можеш да намериш такова нещо в никой парк или резерват, нито където и да е в окаяната и претъпкана реалност. Това ме лекува, Кайра. — Той се поколеба. — Ще се радвам да го споделя с теб.

— Най-доброто, с което разполагаш — промълви развълнувана тя.

— Опасявам се, че е така — отговори той.