Пол Андерсън
Последният бастион (52)

49.

Щом се измъкна от бездната, първата що-годе ясна мисъл на Еико беше: „Как е Кайра? Как е бебето?“. Споменът, ужасът, пронизал я в командния център на Земята, където бе чула признанието през четиридесет и седем години — четири и една трета светлинни години. Пълно безумие, да тръгне бременна! Вероятността да не се събуди никога от тази полусмърт бе прекалено голяма в най-добрия случай… Съзнанието за наученото я обърка и й причини болка. Нещата при нея и в нея безжалостно се бяха разпаднали на парчета.

След частица от вечността тя отново бе едно цяло. Сега усещаше предимно главоболие, лош вкус и зловоние, както и жажда, сякаш кръвта й се беше превърнала в пясък. Успя да разбере, че ще живее. По-късно бе в състояние да си каже, че това беше нещо, на което си заслужава да се навява.

Разбира се, беше болна, много болна. Беше лежала омотана в тръбички и жици, просмуквана от химикали и наноструктури, в течност под точката на замръзване. Въпреки щитовете и електромагнитните защити радиацията бе проникнала в нея, бе започнала да извира от собствените атоми, да причинява вреди, които намиращите се в летаргия клетки не можеха да отстранят. Вредите трябваше да бъдат поправени, страничните материи — промити, тялото — приучвано отново. Разбра това, преди да рухне в тъмнина.

Дойде моментът, когато това, в което изпадаше, беше естествен сън, макар и лек и изпълнен със сънища. Всичко й се проясни. Лежеше в прегръдките на безкрайно изтощение. Един робот влезе в болничното помещение, заговори внимателно и й помогна да погълне малко бульон. След това тя се отпусна, осъзна, че баща й би трябвало да е починал, и си поплака тихо.

От този момент започна да се възстановява с часове. Със здравето се възвърна жизнерадостта, а постепенно и нетърпението към бъдещето. Животът, който бе загубила — не, загърбила, — винаги щеше да е нейна болка. Също като въображаемата болка, за която беше чела, че чувстват хората с ампутирани крайници, преди да стане възможна регенерацията. Но жизнеността, целият смисъл, бе започнал бързо да изчезва от онзи живот и баща й беше благословил нейното заминаване.

Заприказва пациентите на двете съседни легла. Роботите й дадоха информация за онези, които вече бяха върнати към живот — можеха да се възстановяват само по няколко души едновременно. Кайра Дейвис бе с един месец преди нея и скоро трябваше да може да слезе на планетата. Неро Валенсия бе в последната група преди Еико и наскоро бил изписан от изолационното. И двамата й пожелаваха всичко най-добро. Не можеше да има лични срещи, докато не изпишеха и нея, което щеше да стане едва след като имунната й система отново се възстанови напълно. Наличието на съобщителна техника в помещението, в което се намираше, би било екстравагантно натоварване на разходите. На нея тази липса не й тежеше особено, тъй като бе намирала достатъчно интересни неща вътре в себе си.

Все пак дневните цикли се влачеха. Зарадва се, когато лекарят на Деметра разбра от изследванията, че е вън от опасност. Два робота й помогнаха да се придвижи през един коридор към женското отделение за възстановяване. Там намери малки индивидуални мултивизори, изпратени от планетата, както и достъп до база данни за огромна част от културата на човечеството.

Кратката разходка я изтощи. След като излезе в орбита, корабът се бе разделил на две половини, свързани с десеткилометров кабел от фюлерин, и бе започнал да се върти. По този начин теглото бе възможно най-малкото съвместимо с физиологията на земляните, но пък тя бе загубила почти целия си мускулен тонус.

За възвръщането му бяха необходими системни упражнения. Трябваше да се упражнява и в останалите аспекти на човешкото поведение. На другия ден след кратка тренировка и продължителната гореща вана я настаниха в един фотьойл в общата стая.

Помещението беше също толкова аскетично, колкото и всичко друго наоколо — празно място, където хората да общуват помежду си. Небето отвън изпълваше големия илюминатор. В мрака се носеха звезди, Млечния път, замъгленото слънце А, ярката светла точка на Б и Деметра. Деметра! В този момент планетата представляваше полумесец, не мраморен като Земята, а бял, забулен в облаци. Можеше да познае къде има вихрушки. През цепнатина блестеше сапфир — океан, а по краищата му имаше охра — вероятно континент. Търсеше да види придружаващи кораби, но не забеляза нито един.

Половин дузина колонисти бяха в различни стадии на възстановяване. Сред тях нямаше нейни познати. Приближаваха се любезно, за да я поздравят — нея и двамата други новодошли. И ето че се появи Кайра. Тя леко ги изблъска, голяма и силна, мощна като вятър, и коленичи да прегърне приятелката си. След стерилността на изолационното отделение и последвалите предпазливи контакти този — топъл, крепък, с ухаещата на слънце коса и сочните устни, допрени до бузата й — й дойде в повече.

— Bienvenida, querida, bienvenida! — ликуваше Кайра. — Успяхме, и двете успяхме.

Тя се изправи, Еико я огледа от горе до долу и прошепна развълнувано:

— А детето?

Кайра се засмя и се потупа по корема.

— Отлично е, казват. От добър сой.

— Чудесно. Толкова се боях за теб… Само че няма ли… ситуацията… да бъде трудничка?

— Естествено. Ще мине време, преди да мога отново да летя в космоса, няма съмнение. И без това ще трябва да почакаме, пък и вярвам, че малкият разбойник ще си струва чакането. Смятай, че проправям пътека. И няма да съм последната, която ще я извърви. Дано да не съм!

Еико се усмихна.

— Представям си какъв домосед ще стана, ще работя като координатор. Когато те няма… може би ще мога да се грижа за детето… Бих се радвала.

— Много мило от твоя страна. Но може дотогава да си имаш и две твои, които да ти вадят душата, кой знае.

Еико вдигна ръка.

— Едва ли.

Ръката й се свлече. В полезрението й се бе появил един мъж. Неро Валенсия.

Той все още бе изтощен и се придвижваше едва-едва, а маслиненото му лице беше изпито. Биобижуто му или беше загинало в резервоара, или беше предпочел да го махне, преди да тръгне. Все пак белегът на челото му все още не беше избледнял напълно. Наведе се над Еико, за да се поклони. Гласът му бе изпълнен с топлина:

— Buenos dias, сеньорита Тамура. Чудесно е, че ви виждам отново.

Защо ли сърцето й замря за миг?

— Gracias — отговори. — Зарадвах се… когато научих… че сте се събудил без проблеми.

Валенсия се изправи.

— Buenos dias — каза Кайра с безизразен глас.

Той повдигна вежда, хвърли бегъл поглед към талията й и отговори:

— Buenos años.

Това не се стори безочливо на Еико, макар че Кайра се изчерви едва забележимо.

— Колко се радвам! — намеси се веднага Еико. — Има толкова неща, които да споделим… когато укрепна.

— И ще научаваме още много други неща — добави Кайра.

Илюминаторът премигна. Служеше и за излъчване на обръщения. Появи се изображение на едър червенокос човек.

— А, да — отбеляза Кайра. — Jefe. Приветства всяка нова група. Все едно и също до голяма степен. Предполагам, че са го записали и само го редактират.

Въпреки това всички се загледаха.

— Bienvenidos — избоботи изображението. — Всички ме познавате. Надявам се скоро и аз да опозная всекиго от вас. Сега всички ние сме деметрианци. — Лицето стана сериозно. Еико видя по израженията на Кайра и Валенсия, че това, което последва, бе новина и за тях. — С дълбоко съжаление трябва да ви съобщя за настъпила смърт. Роза Суареш не можа да се възвърне към живота. Нейният гроб ще бъде първият, на който ще отдадем почести, и няма да е последният. — Генерираното лице се оживи. — Но нека продължа. Тези, които току-що са се възвърнали към живота, все още не са чули нищо, освен слухове, за положението тук. Bueno, мога да ви кажа, че ние, вашите предшественици, се справихме твърде добре. Като цяло работата върви по план. — Той се усмихна едва-едва. — Планът включва и възможност за безброй непредвидени трудности, спънки, препятствия и истински катастрофи. В това отношение не можем да се оплачем. Няма да почувствате липса на задачи за вършене. Най-крещящата ни нужда е от съзнателни, разумни и завършени човешки същества — с една дума, от вас. Но когато отново стъпите на краката си и се присъедините към нас, ще намерите и един малък приятен град.

— Това вече съм го слушал — измърмори нетърпеливо Валенсия на фона на продължаващата реч.

— Аз неведнъж — добави Кайра.

— Но аз нито веднъж — напомни им Еико.

— Ще го слушаш, скъпа, ще има да го слушаш — каза й Кайра. — По-добре е да не го преглъщаш наведнъж. Никога не е бил добър оратор.

Валенсия се усмихна на Еико.

— Словото на героите, това е по вашата част — промълви той.

— Дайте ми малко време, ако обичате — запротестира тя. — И, ви моля, не хранете много високи очаквания. Аз не съм Омир… А и той първо е имал нужда от история, която да разкаже.