Пол Андерсън
Последният бастион (38)

35.

Помещението, в което отнесоха стария Гътри след произнасянето на речта, не беше голямо, но светлините и сенките, които потрепваха неясно върху тавана, му придаваха някаква смътна необятност като в сън. Поставиха го върху една маса с подчертано благоволение: той ще прояви благосклонност да разбере как препуска времето, той вече няма да бъде оставен сам, освен когато го налагат неотложни нужди, а ако междувременно пожелае развлечение, достатъчно е да включи мултивизора.

Той обаче нямаше нито една комуникационна линия с външния космос. Остави го тъмен и потъна в мислите си.

Най-после пристигна лейди Ниоленте. Роклята й блещукаше в сребристо през многобройните нюанси, които преливаха по косата й. Полите прошумоляха в ритъма на безшумната й походка. Пристъпи до масата и се вторачи в лещите, които той вдигна към нея.

— Привет, милорд — поздрави тя. — Как мога да ви бъда полезна?

— Отлично знаеш как, по дяволите! — отговори той. — Къде е Риндалир?

Тя разпери пръстите си като ветрила — един землянин вероятно би помръднал рамене.

— Множество ангажименти. В настоящия момент отговорността по управлението е негова. Тъй като за кратко останах свободна, реших да ви навестя.

— Да, безспорно, трябва да запазим предимство в ситуацията, В такъв случай защо, по дяволите, ме държите тук? Дори не знам в коя част на проклетата Луна сте ме докарали.

— Риндалир обеща да ви представи отчет в необходимия момент. Тъкмо затова съм тук.

Гътри избълва нещо засукано непристойно, преди да добави:

— Отчет, който трябва да издължа на вас двамата, а? Хайде, казвай какво искате от мен, за да се спазарим, а след това ме оставете да си вървя, за Бога. Трябва да се заема с „Метеор“. Не можете ли да го проумеете със смахнатите си мозъци? Сигурно вече се е превърнал в змийско гнездо.

— Не, милорд — увери го кротко тя. — До този момент се поддържа относителен ред.

— Да, разбира се, служителите ми притежават здрав разум и са свикнали да разсъждават сами, но при подобна новина…

— Разпространяват се само мълви, раздухвани от онова съобщение до Луната, което бяхте принуден да изпратите от космоса.

— Искаш да кажеш, че Риндалир беше принуден да го разреши. Аз настоявах… Я чакай! — изрева Гътри. — Искаш да кажеш, че вашите подставени лица са заглушили, доколкото могат, казаното и изявлението ми тук не е излъчено?

— Това би бил недалновиден акт в настоящия момент, както вероятно би осъзнал милорд, ако поразмисли. — Ниоленте се усмихна. — Записът вече се разпространява. Нека ви го покажа.

Очните стълбчета на Гътри се прибраха назад като уши на котка или устни, които оголват зъбите.

— Хайде. Давай.

Тя изпя някакво разпореждане. Мултивизорът на пода просветна. Машинен глас обяви, че следва извънредно съобщение отпреди няколко часа, което отменя всички редовни излъчвания от Луната. Появи се изображението на Риндалир. Той се представи и обяви, че изявлението, което ще последва, Селенархията приема с изключителна сериозност. Тонът му не беше приповдигнат в стила на земните политици, а почти непринуден и дори придружен с лека усмивка. В типичния за лунарианците стил.

— Толкова далеч, толкова добре… и сега какво? — рязко отсече Гътри.

В цилиндъра се появи негов образ — електронно сътворено подобие на як мъж в средата на жизненото поприще, небрежно облечен и чорлав, с прозрачносини очи, вторачени право в зрителя, с дълбок и леко дрезгав глас:

— За всички в корпорация „Метеор“ и където и да било другаде говори Енсън Гътри!

— Да, да — измърмори програмата в кутията. — Има ли още нещо ново?

Ниоленте изчака, изправена в непринудена поза, сякаш дишаща статуя.

Гътри в цилиндъра описа лаконично случилото се с Гътри в кутията. Не навлезе в подробности и не спомена имената на нито един от съюзниците си, освен Риндалир, тъй като, поясни той, останалите все още се намират в опасност. Колкото до срещата в космоса с другия Гътри, само посочи, че някакъв кораб е засякъл „Иниа“…

— Хей, я почакай! — чу се крясък откъм масата.

Ниоленте отпусна ръка върху кутията. Гътри не усети докосването, ограничен точно колкото ако не е включен, но забеляза жеста и сподави ругатните.

… за щастие, светкавично предприетите действия са осуетили нападението. Като се има предвид това грубо нарушение, последното от безконечната серия, извършени в течение на годините от страна на авантистите срещу „Метеор“, принципите на свободата и благоприличието…

„Съветници и съдружници, не понесохме ли достатъчно? Да оставим настрана възмездието и търсенето на елементарна справедливост спрямо личностите, разпоредили и осъществили тези нарушения. Бихме могли да ги подведем под съдебна отговорност пред Световната федерация и да постигнем присъда, която Комисията за мира да приведе в действие, но каква полза от това? Авантисткото правителство ще продължи да създава още и още подобни личности, които ще се възползват от неговия инструментариум за провеждането на още и още подобни фарсове, потискайки народа на Северна Америка и задушавайки неговите свободи. Това е същата заплаха за световния мир и глобалното оцеляване, каквато представляваха Свещената лига, Обновлението, комунизмът, фашизмът, национализмът и всевъзможните абсолютизми, възниквали в историята на човечеството. Това ни дава основание да сложим точка на авантизма.“

Върху лицето се появи мрачна усмивка.

„Тъй като не съм политик, не мога да си позволя да обявя грандиозен кръстоносен поход, в който да загинат хиляди хора, докато аз си стоя в безопасност у дома и се радвам на привилегиите си. Така или иначе, в хода на сполетелите ме злощастия на Земята научих повече, отколкото знаех за съпротивителното движение в Северна Америка. Авантистите наричат тези хора хаотици, но това е ругателна дума, елементарна пропаганда. Всъщност всички те са мъже и жени, които искат да отвоюват свободата си, при това добре организирани и отговорни. Авантизмът загнива и се руши. Революционерите искат да го отстранят бързо и напълно, преди да е сторил още повече злини.

Не мога да ги посъветвам как да постигнат целите си. Но ако решат да се вдигнат срещу авантизма, докато несгодите на «Метеор» все още не са отминали, аз ще отправя апел към «Метеор» да им оказва всякаква подкрепа в неговата власт. Повтарям, това не е въпрос на отплата. Моето основание е, че както аз, така и «Метеор» винаги сме защитавали свободата.“

Когато след малко (съвсем малко, тъй като никога не си беше падал по ораторстването) екранът опустя, Гътри остана безмълвен в продължение на половин минута и каза:

— Интелигентно е направено. Каква част бяхте подготвили предварително?

— Съвсем малка, тъй като не можехме да предвидим дали ще ни се удаде случай да го използваме, нито под каква форма би възникнал този случай — призна Ниоленте.

— Компютърна редакция и преработка на анализите на всеки запис на всеки проведен от мен разговор, плюс моята биография и извлечения от всичко това психопрофил… Твърде изкусна работа! Много скоро машините ще бъдат по-съвършени в умението си да бъдат нас от самите нас, а?

Тя се приближи и застана пред него.

— Промените са незначителни — каза с нотка на забавление.

— Да, съвсем незначителни, колкото между „помощ“ и „погром“.

— Но вие наистина искате да свалите авантистите.

Нямаше глава, за да я тръсне, но го постигна с интонация.

— Не. Не по този начин. Подклаждайки бунт… Не се ли замислихте какви ще бъдат рисковете? Надявате се да възпламените нещо, което е неконтролируемо, а последиците непредвидими. Защо?

— Тъкмо затова.

— Разруха заради самата разруха? Не е възможно да сте чак толкова безразсъдни. Или е възможно?

— В известен смисъл евентуално да. Квантов скок навън от черна дупка.

— О, не се спасявай с фантасмагорични извинения! Какво смятате да правите по-нататък?

— Почакайте и ще видите какво следва.

— Е, поне ще е любопитно, ако не друго. Пъхнахте пръчка в мравуняка… Но без моето ръководство „Метеор“ няма да полага усилия още дълго време. Ще започнат да се питат защо не се появявам физически. Не можете да поддържате заблудата. Ако се опитате да изпращате разпореждания уж от мое име, много скоро това ще се окаже абсурд.

— Така е. — Ниоленте се усмихна. — Не се опасявайте, милорд. Не след дълго ще ви освободим с нужното внимание. Моментът ще бъде съобразен в съответствие със събитията и преценката ни за тях, но е в близкото бъдеще.

— След като изтървете на свобода всички кучета на ада — затова нямаше нищо в набързо скалъпеното ви излъчване. Моите хора не знаят, че другият ми Аз обикаля в някакъв факлокораб. Не проумявате ли каква опасност крие това? На мен ми е ясно.

— Следователно — заключи безгрижно тя — когато ви пуснем на свобода, няма да разполагате с друга възможност, освен да хвърлите „Метеор“ в битката.

— А след това?

— След това, да, може да тръгне срещу нас, но се надяваме да ви се стори неблагоразумно.

Известно време Гътри не отговори нищо. Неясните цветове проблясваха в сумрака около него. Ниоленте стоеше сред тях като незапалена свещ.

— Имам отвратителното усещане, че си права — промълви той. — Но това е, при положение че ще е така и утре. Може да загубим, както знаеш. Всички може да загубят, всичко да се сгромоляса.

— По-зле ли ще е от онова, което ни свързва в момента? — отговори тя.