Пол Андерсън
Последният бастион (20)

17.

Веднъж, преди много-много години той беше обявил в Кито:

— Ние ще изградим тук нещо ново. Първата машина, която не прекъсва теста на Тюринг някъде по средата. Но трябва да призная, че това ще стане, защото си служи с измама. Разбирате ли, аз ще съм в нея.

— Мисля, че не след дълго те ще разполагат със система, която наистина ще бъде самостоятелно съзнателна — беше отговорил Хуан Сантандер Конде.

В онези дни той беше едва на средна възраст, независимо от старото им приятелство с Гътри, и работеше като висш директор в „Метеор“.

— Да, Свещеният Граал на психонетиката. И точно толкова неуловим според мен.

— Вече…

— Така е, така е. Доста добри симулации. Всъщност не казвам, че първокачествените програми не притежават известно съзнание, такова, каквото един гущер има в минимална степен, едно куче — в умерена степен и една маймуна — в значителна степен. Но по същество напомнят вманиачени учени. Свръхблестящи в собствената си област, но иначе — никой. Струва ми се, че ако някой от подходите за по-висока сравнимост с хората беше точен, вече щяхме да сме постигнали целта… Знам какво възнамеряваш да кажеш. Няма нужда. Програми в тези нови палати за илюзии. Онези, които са опитвали, се кълнат, че е същото като взаимодействие с реален, жив човек. Но това е илюзия. Вложеното от ползвателя е част от онова, което става, а неговата интуиция действа като затворена верига за обратна връзка. Ако той допринесе повече за взаимодействието — знания, въображение, каквото и да е, — та ако допринесе повече, отколкото програмата е в състояние да възприеме, много скоро той няма да има работа с псевдоличността, която е била замислена. Получава се нещо друго, коренно различно. И може да се разпадне.

— Знам и нямах никакво намерение да го споменавам.

— Съжалявам. Не се засягай, Хуан. Имам склонност да говоря прекалено много. Понякога се чувствам самотен… Няма значение! Онова, което искам да се разработи за „Метеор“, е съвършено различна „порода котки“… както и да е, когато съм вътре. Разбираш ли, искам да е в състояние да ме включи в механизмите си.

 

 

Щом роботът приключи с прехвърлянето към новия Гътри, той понечи да попита:

— Кажи какво…

И не довърши.

„Имате ли въпрос?“ — избръмча информационният екран.

— Не, няма нищо. Продължавай.

Когато беше напълно свързан и интегриран, включи проверка на системата. Беше разумно да започне с няколко елементарни директни възстановки. Прекият достъп до цялото, овладяването на всички възможности отначало можеше да е затруднено. На човешки език това, което направи, можеше да се сравни с извикване на някои факти от обичайната памет — дата или адрес, или цвета на очите на някоя жена.

Хиперкомпютърът класифицира желанията му и ги прехвърли през подходящите вериги. Ако се наложеше, възстановяването би могло да провери база данните из планетата. Проверката на всяко логическо заключение би могла да включи други еднакво разпръснати основни системи. Извиканата информация се върна при Гътри след няколко милисекунди.

Да, имаше значителен прогрес в областта на изкуствения разум, макар че новостите отсъстваха в актуализациите, които получаваше в Северна Америка. Имаше да научава много други неща за ежедневни проблеми и какво се беше променило през годините, които беше прекарал в забрава.

Установи, че начело в технологиите вече не са лабораториите на „Метеор“. Идеята му да инкорпорира самия себе си, а моментът беше подходящ, в сърцевината на кибернетиката на своята компания, беше толкова успешна, че го накара да промени решението си. Макар да не забрани по-нататъшно проучване в тази посока, той престана да го подкрепя и то отпадна.

Другаде обаче работниците бяха последвали примера му сериозно, особено в „Технобъдеще“ в Европа и в „Хермес комуникации“ в Астребург. Бяха постигнали значителен прогрес. Той несъмнено би бил по-голям, ако и те разполагаха с копие, с което да работят. Но нито един от другите двама, които все още бяха в наличност, не прояви интерес. Увимана изцяло се беше посветил на научните си усилия, превръщайки се в олицетворение на космофизиката. Нгу-йен беше затънала сред всевъзможни мистики и медитираше.

Колкото до създаването на нов, почти никой не се съгласяваше да послужи за субект оригинал: „Не бих искал да се превърна в машина. Нито пък в копие на собствения си мозък.“ Малкото доброволци бяха преценени за неподходящи поради една или друга причина.

Все пак хардуерът, който можеше да поддържа такова копие, беше осъществим, както свидетелстваше вече наличната технология. Можеше ли човек и компютрите му да създадат програма, която да действа като негова прекопирана индивидуалност? Ако да, Свещеният Граал беше постижим — абсолютно съзнателен изкуствен разум, ограничен единствено от възможностите на системите, с които е скачен.

Един след друг се създаваха нови алгоритми, изпробваха се, установяваха се недостатъците, правеха се корекции и нови проби или се изоставяха. Но напоследък печелеше почва една различна идея. Вярно, че мозъкът беше отчасти алгоритмичен, но не изцяло. Трябва да се отчетат квантовите ефекти — особено неравенството на Бел и енергията на вакуума. Нищо свръхестествено, но все пак наблюдател и наблюдаван бяха едно и също, причината се коренеше в следствието, подобно на захапала собствената си опашка змия. На тази основа би могло да се очертае върху материална конфигурация онова, което природата беше извършила в продължение на мегагодишна еволюция.

Попаднеш ли на точната следа, с помощта на мощните съвременни компютри би трябвало много скоро да хванеш трофея. Тогава?

Гътри изостави проблема. Имаше по-належащи грижи. Посвети известно време на експерименти за достигане капацитет на богоподобен интелект. Конструираше сложни диференциални уравнения и ги решаваше. Моделира три огромни органични молекули и ги задейства. Изследваше фрактални области с такава шеметна красота, че би било мъчително да ги изостави.

Но трябваше. След около половин час реално време — два милиарда микросекунди — той се зае със същинската задача. Беше неизмеримо по-трудна. В рамките на една нощ се домогна до приблизителен скелет на цялост.

Все пак би трябвало да послужи. Беше прегледал всеки запис на всяко събитие, с което се беше сблъскал Енсън Гътри и за което Енсън Гътри би трябвало директно или индиректно да е осведомен през последните двайсет и три години. Беше ги организирал, оценил, подбрал измежду тях. Някои включи в персоналната си постоянна памет — онези, които сами биха се запечатали в нея. Бяха относително малко на брой. Невронната му мрежа не разполагаше с много по-голям капацитет за съхранение, отколкото бившия му жив мозък. По-значителната маса резюмира и превърна в общ фон, например най-изтъкнатите фигури през тези десетилетия и по нещо за всеки от тях, но без големи подробности. Огромна част от спомените отстрани. Те бяха от сорта на нещата, които забелязваш и бързо забравяш, а след това възстановяваш от бележник или база данни, ако случайно ти потрябват.

По време на цялото това усилие не усещаше нищо друго. Беше безграничен; беше процес, непрекъснатост. Когато накрая всичко приключи, трябваше да превъзмогне импулса да търси другаде и отново да потъне в хладен екстаз. Изключи сегмент по сегмент контролиращото си съзнание от мрежата. Повика прекъсване.

Както винаги, спонтанното усещане за безмерна загуба отстъпи пред някаква безчувственост. Почти човекоподобният му ум се нуждаеше от асимилиране на вмъкнатото. Имаше нужда от почивка, снижена активност, дрямката и потрепването, равносилни на заспиването, на което живото му тяло се беше наслаждавало толкова често. Но по-добре първо да провери дали не трябва да се погрижи за някое задължение.

Върна се лично в своята светая светих. Поне роботизираното тяло, в което беше прехвърлен, не изпитваше нито болка, нито умора. Наслаждаваше се на плавното пристъпване, на мекото отпускане на крачките върху килима, на шепота и аромата на борова гора, който полъхваше от вентилационните табла.

Личният му кабинет в централната сграда беше обширен, но доста аскетичен. Един сандък беше пълен с всевъзможни предмети — сувенири, трофеи, подаръци от вече мъртви приятели — в безпорядък, който дори един призрак би могъл да натрупа. Забеляза няколко, които ги нямаше при завръщането му от Алфа Кентавър. Не знаеше нищо за тях, как са се оказали при другия му Аз или защо си заслужава да бъдат запазени. Подобни несъществени факти не се регистрираха в архива на компанията или в новинарските истории, а и той никога не беше водил дневник. Някое от тях лесно би могло да го уличи, ако някой друг знаеше нещо за него. Трябва да избягва споменаването им и да не реагира на всеки коментар, който чуе.

Тъй като роботът не изпитваше потребност да седне, той застана зад бюрото, което само по себе си беше анахронизъм за вкуса му, и докосна телефона. Съобщение от Долорес Алмейда Кандамо с молба да й се обади възможно по-скоро, независимо от часа.

— По дяволите! — измърмори той и включи издирването.

Генералният директор на Операции на Земята си беше у дома и вече будна. Помнеше я като енергичен млад инженер по комуникациите. Двамата с годеника й бяха избързали с датата на сватбата, за да може Гътри да присъства лично преди заминаването си. „Метеор“ не можеше да предостави и двамата Гътри за целта, но тя беше подхвърлила през смях: „Това е същият дух.“ Проучването го беше запознало с по-нататъшната й кариера и го беше подготвило за сивата коса и все още миловидното лице. Но не го беше осведомило какъв беше обичайният стил на разговорите им. Беше изчислил обноските съобразно психодинамиката и настрои интуицията си в това изчисление.

— Добро утро! — възкликна на испански тя. — Добре дошъл у дома, шефе! Съжалявам, че не присъствах на пристигането ви вчера.

— Не си пропуснала много — отговори на английски той, след което премина на майчиния й език. — Някаква спешна нужда ли има от мен?

— Де да беше само една! Всъщност не трябваше да ходите в Северна Америка, Бяхме ужасно загрижени за вас и…

— И оцеляхте. „Метеор“ оцеля. Колко пъти си ме чувала да казвам всяко оборудване, което се нуждае от микроуправление от върха, да бъде ликвидирано незабавно? Какъв е проблемът?

Разбра, че резкият му тон я засегна. Все пак не можеше да си позволи по-приятелски обноски, поне докато се ориентира и усети известни нюанси. Тя затвори защитата на практичността.

— Предимно това сътрудничество с авантистите след всичко, което ни причиниха. През последните няколко дни около мен ври и кипи.

— Изобщо не се съмнявам. Питат се дали не съм ги предал, защо и точно как. Изслушай ме, моля те. Схващаш — нали? — че не бих могъл да навлизам в подробности в нито едно от публичните си изявления. Това би могло да задейства самите ужаси, които искам да предотвратим, или най-малко би било достатъчно предупреждение за противника, за да се скрие. Скоро ще свикам директорска конференция и ще изложа фактите. Всъщност контактите ми с хаотиците ме доведоха до откритието, че фанатично нелегално движение съществува, независимо от здравомислещото мнозинство, и то не само в Северна Америка. Затворих си очите, фигуративно казано, и се свързах предпазливо — първоначално непряко — с Полси. Там не всички са чудовища. Повечето са твърде почтени хора и вършат работа, която смятат за необходима. Разполагат със свои собствени улики. Всички насочват към инфилтриране в „Метеор“ и други частни организации. Не масирано, поради което сами бихме навредили на себе си, ако предприемем лов на вещици, но на ключови позиции… Помисли какво мощно оръжие е всеки отделен космически кораб сам по себе си. Помисли за последиците, които ще понесем, ако се случи нещо — може би в геноцидни мащаби, — което сега можем да предотвратим. Опитвам се да извлека най-голяма полза от една неприятна сделка.

Алмейда прехапа устна.

— Нашите говорители дават подобни изявления по мое разпореждане. Но поради липсата на конкретни факти страховете се поддържат единствено от догадки.

— Знам. Много скоро ще приведем конкретни факти и ще предприемем конкретни действия, обещавам. Има ли нещо друго съществено?

— Махатмите и техните тълпи, които са блокирали Хайдерабад. Чухте ли? Опитват се да ни принудят да финансираме техния култ. Суб има идея да ги принуди да се разпръснат доброволно, но преди това иска да го обсъди с вас.

— Суб?

Тя го погледна изпитателно, сякаш да открие някакво подобие на изражение.

— Субрахманиан.

— О, да! — Субрахманиан Рао, шефът на южноазиатските операции. Направи пауза. Помисли. Изпъшка. — Извини ме. Долорес, откакто се върнах, не съм имал секунда почивка, както и преди това. Изтощен съм до ръба на оглупяването. Можеш ли да разбереш, че един свръхтовар е в състояние да изтощи всеки мозък, дори когато е програма? Дай ми няколко часа. Дръж крепостта вместо мен дотогава. Знам, че можеш.

Изражението й се успокои.

— Да. Ще се справя някак. Обадете ми се, когато сте готов. Приятна почивка, шефе.

Изображението се стопи.

Гътри размисли. Трябваше само да подаде команда „Никакво безпокойство“ и да се регулира за събуждане след достатъчно време. Не. Още не.

Системата прехвърли повикването му по неподслушвани линии на север по продължение на извивката на планетата до Футуро. Часът в столицата беше твърде ранен, но Саир се намираше в офиса си в Централното управление на Полицията за сигурност. Бяха необходими няколко минути за проверка, че връзката е изолирана. Наличието й не би трябвало да изненада никого след новините от последната седмица. Но съдържанието изискваше секретност.

— Включване — каза на английски Гътри. — Нещо ново?

Неясният образ се избистри върху екрана.

— Как се развиват нещата при теб?

— Горе-долу нормално. Много скоро ще трябва да изнеса подробен доклад за конспирацията пред служителите си.

— В момента все още го подготвяме и включваме доказателства. Не се тревожи, ще го имаш навреме.

— Доказателства… Каква ли е стойността им в тези електронни времена?

Саир се усмихна.

— Тъкмо за това си ни необходим, Енсън. Лично ти с твоята убедителност.

— За теб съм „сеньор Гътри“, Саир.

Саир настръхна, но преглътна, без да отговори.

— Всъщност исках да разбера как са нещата при вас.

— Затънали сме в работа. — Възбудата постепенно превъзмогна сдържаността му. — Току-що получих доклад, че окончателната програма очаква личната ми оценка. Вчера вечерта регентката на Асоциацията на заселниците е прекарала три часа в кивира в Портланд, Западното крайбрежие. Не е посещавала кивира, откакто има досие. А е близка приятелка на… Гътри. Това важно ли е?

— Мм, не знам. Какво планирате?

— Да я докарат и да я подложим на разпит, разбира се.

Гласът на робота процеди бавно с непоколебим металически тон:

— Саир, чуй ме внимателно. Ако твоите агенти докоснат с мръсните си лапи тази дама, край на сътрудничеството ни.

Лицето върху изображението остана с отворена уста.

— Какво? Чакай малко… — Той се поокопити. — Разбирам, тя ти е приятелка и ти се придържаш към… старомодна лоялност. Но…

— Кротувай. И ме изслушай. Убеден съм, че Ксуан в основата си е прав. Знам как беше направено това, но съществувам и не искам вашата кауза да загине, тъй като всяка алтернатива е далеч по-лоша. Затова ще поддържам тази лъжа от благородни съображения за грандиозната нихилистична конспирация, за да пипнем другия ми Аз, преди да си възвърне „Метеор“, която е последната сила, способна да ви избави. Ще трябва да подготвя почвата постепенно и признанието, че може би съм надценил опасността, няма да помогне, но това сега няма значение. Схващаш ли, че това имам предвид? Добре. Наясно си, че не съм длъжен да харесвам ситуацията и при всички обстоятелства има известни гадости, които не бих си позволил. Ще оставите старата Естер Блум на мира, чуваш ли ме? Ако не се е побъркала, откакто я видях за последен път, положително се е погрижила да не разполага с никаква информация, която да ви бъде от полза. Така или иначе, по-добре такива като теб да не се навъртат около нея. Ако го направиш, си мъртъв. Ясен ли съм?

Саир се тресеше. Страните му се бяха покрили с петна.

— Доста си арогантен, не мислиш ли?

— Да. Моят стил. А ако ме беше променил, нямаше да имаш голяма полза от мен, не мислиш ли? Имаш ли да ми кажеш още нещо? Не? Хубаво, ще поддържаме връзка, както се разбрахме. И запомни, имам начини да разбера какво се случва с приятелите ми. Bastante.

Гътри изключи връзката.

Известно време остана безмълвен. От един видеоекран се виждаше ясен изглед към Кито чак до облените от слънчевата светлина върхове на Андите, които се извисяваха над сумрака. Градът под кулата кипеше от деятелност. Този район беше съвсем съвременен. Внушителните древни постройки около Plaza Independencia^[1] и традиционните жилищни квартали бяха на известно разстояние — оазиси. Но те не бяха музейни кътчета, а места, където хората се срещаха, вършеха си работата, ядяха, пиеха, празнуваха, флиртуваха, безделничеха, обичаха се, обработваха градините си, спяха, раждаха деца, отглеждаха ги и накрая умираха. Така беше поискала Джулиана и той се беше постарал да остане и след смъртта й. Тя имаше право на това. Все пак беше участвала от самото начало.