Пол Андерсън
Последният бастион (44)

41.

Земята беше полумесец, блед на фона на слънчевата светлина, която сподавяше повечето от звездите и обгаряше пустинния лунен пейзаж. Край скалите и малките кратери се простираха плътни сенки. Панорамният купол над кабинета замъгляваше гледката, смътна като бегъл спомен от сън. Под него стояха три тела — човек, хуманоиден робот й абсолютно функционална машина.

В кутията беше Гътри, който ръководеше работата. Оптиката му се бе насочила към човека.

— Можем ли да го направим, Пиер? — избоботи той. — Дори да се разорим?

Олар повдигна вежди. Бръчките по челото му се превърнаха в бразди.

— Веднага ли трябва кажа?

— Не, не, разбира се, че не можеш да отговориш без твоите цифри, компютърни модели и изпитания, измервания и допълнителни изпитвания… и рибата ще скочи обратно в морето. Но един отговор по принцип, от кората на страшния ти за тези работи мозък — по принцип струва ли си да се проучва тази идея?

— Проучвана достатъчно често.

— Да, разбирали, че е невъзможно скъпа, и спирали проучванията. Но днес забрави за икономиката. Можем ли с цената на банков чек на стойността на всички активи на „Метеор“ и ако настояваме, да го направим?

Олар сви рамене.

— Изглежда не аз откачил, докато бил в плен. — Той извърна белокосата си глава към хуманоида. — Може би ти можеш накара разбере. Прекалено много преживял. Ти спомняш по-ясно. Кажи му колко безсмислено това.

Металната форма мълча половин минута. Тя съдържаше резервното копие на Гътри, което Саир беше поръчал да се направи и съхрани и което по-късно бе донесено от подземията на Луната. До момента по-старият Гътри не бе киберкопиран в по-новия. С изключение на това, което бе наблюдавал, чел и разглеждал за себе си, новият току-що се беше завърнал от Алфа Кентавър.

— Деметра? — каза най-накрая той. — Не зная. Бих се радвал да се върна, ако… ако това е правилният път за изход от кризата. Не съм сигурен… Да, кажи ни, Пиер.

Олар отново погледна първия.

— Не, ти кажи — рязко рече той. — Установяване на колония, на жива колония на безполезна и condamnee^[1] планета. Затова ли ме извика тук, да си правиш тъпи шеги?

— Виж какво — отговори Гътри — казах ви, че това е само идея, която обмислям. Спокойно може да се окаже, че не става. Или пък ако е възможно да се направи, не трябва. Извиках те тук, вместо да ти се обадя, тъкмо защото това е въпрос на… интуиция.

Типично в негов стил! Винаги бе твърдял, че на изображенията, независимо от високата разделителна способност им липсва кръв и че той — без значение с колко компютърна мощност може да се свърже сега — е бил по-добър управител, когато е бил жив.

— Разбираш ли, трябва да проучим основно всяка възможност, а тази поне е най-неясната.

— И каква е кризата?

— Много добре знаеш. С Федерацията. „Метеор“ и Луната срещу Земята. — Гътри направи пауза. — Но май не оценяваш колко е значима. Наскоро излезе от килиите на Полси, а после беше в напълно заслужена отпуска със семейството си. — Едно пипало посочи към хуманоида. — А ти, младши, за теб ситуацията сигурно все още е абстрактна. Може би и двамата скоро ще разберете колко спешно е положението, ако ви покажа част от последния ми разговор със Ситабхай Мукерджи. Съгласихме се да записвам за наши частни справки, включително за подобно обсъждане. Беше малко след като Кайра Дейвис, за която ви споменах, ми бе предложила това, за което ви питам. Бая мислене му хвърлих.

Той включи мултито, извика на екрана спомагателната програма за мисловна дейност, превъртя на бързи обороти до съответния момент и пусна частта, която търсеше, с реална скорост без забавянето между Земята и Луната. Върху екрана изникнаха две изображения — на стройна тъмнокожа жена и мускулест мъж.

— Да, генерирам лице пред нея — обясни той. — Нещо като знак на предразположение, малко ме очовечава, надявам се. Не че бих могъл да я подведа, тя е схватлив реалист и съблюдава задълженията си, но…

Появи се говор.

— … полицията едва удържа демонстрацията да не прерасне в бунт — говореше Мукерджи. — Ще приемете ли това като поучителен урок? А не липсват и други.

Привидението Гътри стисна устни.

— Действително ли сме чак толкова непопулярни и в Хималаите? — отговори тихо той. — Смятах, че тези хора особено силно мразят авантистите.

— Само на религиозна основа. Правителството на Съюза никога не ги е заплашвало. Но вие, „Метеор“, възкресихте войната. — Мукерджи си пое дъх. — Вие и вашите съюзници лунарианците. Този съюз вече е толкова очевиден, колкото и самата Луна. Прекрасната и свещена Луна, превърната в заплаха, надвиснала над главите ни.

Гътри възпроизведе въздишка.

— Да, емоциите на масите имат своите поучителни прецеденти в историята — така са възникнали и кръстоносните походи. Щом не мога да убедя вас в мирните ни намерения, госпожо президент, излишно да се опитвам да се аргументирам пред широката общественост.

Тонът на Мукерджи стана необичайно деликатен.

— Знаете ли, уважавам вашата откровеност, но не и тази на селенархите — откровеност от гледна точка на собствените ви интереси. Всъщност значителна част от земляните я уважават. Но това няма никакво значение. Дори статутът ви на престъпници няма значение. Същественото е, че вашите интереси, вашите критерии, цялото ви право на съществуване вече са неприемливи за цивилизацията в настоящия й вид.

Подобно съсредоточаване на сила в толкова малко на брой ръце, неподвластни на никакъв обществен контрол, вече не могат да бъдат толерирани повече от патоген в кръвта. Вашето действие окончателно изведе на преден план съществуващия от дълго време недвусмислен и неизбежен конфликт. По всяка вероятност трябва да сме ви благодарни за това.

Изображението на Гътри се намръщи.

— Госпожо, нека не си губим времето с отдавна предъвкани теми. Поисках този разговор, защото е възможно да съм намерил изход. Но в най-добрия случай той е радикален, ако изобщо може да се осъществи. Преди да го опиша, може ли да ви попитам какви са последните тенденции за отношенията с нас? Не се притеснявайте да повторите очевидното. Опитвам се от разстоянието, на което съм отдалечен от вас, и в състоянието, в което се намирам, да разбера какъв е актуалният контекст, в който трябва да работим.

— Вероятно следите разискванията в Асамблеята, ако не всички произнесени речи, редакционните статии и прокламации навсякъде другаде.

— Донякъде. Една от общите идеи е да ни изритат от Земята, да скъсаме взаимоотношенията си и да ни изморят от глад, нали?

— Съгласна съм, че всичко това е пълна лудост. Но показва колко са ескалирали настроенията. Същото важи и за предложенията да се изгради космическа армия, за да бъдат принудени „Метеор“ и Луната да се подчинят, а вие да бъдете изправен пред съда.

— Това означава да бъдем превзети. Госпожо — продължи Гътри със спокоен тон — ние няма да позволим това да се случи. Опитайте и ще ви бойкотираме, за да видите колко, дълго можете да издържите. Моля ви, обяснете им го.

— Това правя непрекъснато. Не, няма да се стигне дотам. Търговията с вас ще продължи, макар и при все по-напрегнати взаимоотношения, защото е необходима. — Мукерджи се намести в стола си и заговори като на жив човек, когото фиксира в очите. — Но ако междувременно една обединена организация на цялата Земя — един консорциум под ръководството на Федерацията събере всички възможни ресурси и създаде своя собствена космическа флота, с която да се придвижим до вашите територии и да основем свои собствени бази, свои собствени предприятия… Това се обсъжда сериозно.

Изображението на Гътри кимна.

— Разбирам. Не е голяма изненада. Ние не бихме могли да го предотвратим нито с ембарго, нито с нападение. Не бих допуснал. То ще бъде против всичко, което моята Джулиана искаше. — Той издаде звук, като че ли се изкашля. — Но замислихте ли се колко ще ви струва?

— Изключително скъпо — призна с усилие Мукерджи. — Така или иначе резултатът ще бъде унищожението на „Метеор“ и подчинението на селенархите. Защото как бихте могли да се конкурирате с организирани действия по цялата планета майка? — Тя вдигна ръка. — Не ми изнасяйте лекция за неефективността на правителствата. Представете си, че вашите пазари бъдат затворени един по един. Имайте предвид също така, че няма да се обременяваме с отживяла човешка работна ръка за дейности, с които роботите биха се справили по-добре.

— Да. А на път е и създаването на напълно самосъзнателен изкуствен интелект.

— Поне така ме убеждават психонетиците. — Мукерджи се усмихна, но в усмивката й нямаше злорадство. Може би по-скоро тъга? — В никакъв случай не можете да продължавате по същия начин, господин Гътри. Без значение какво правим или не правим ние на Земята, времето не тече във ваша полза. „Метеор“ вече е история. И мястото му в историята е славно. Ще ми бъде тежко да стана свидетел на унизителния му край.

— А на мен на края му изобщо. Не на бизнеса. На идеята.

— Неограничената свобода ли? Боя се, че това е още една прекрасна отживелица.

— Възможно е. Но не съм напълно убеден. — Изображението на Гътри присви едрите си рамене напред. — Не, никога не съм смятал, че нещо може да продължава вечно. Но нещата могат да се променят, могат да се развият. Ние можем да ви принудим да ни унищожите и по този престъпно прахоснически начин да удвоите това, което притежаваме. Или пък бихме могли тихичко да се отстраним от пътя ви — но при поставени от нас условия.

Мукерджи се напрегна.

— Какво имате предвид, сър?

— Някои твърде колебливи размишления, на които ми е интересно как ще реагирате. Никакви обещания от двете страни. Възможно е да отхвърлите идеята още тук и сега. Но ви умолявам да ме изслушате в името на самия спор. Ако „Метеор“ постепенно се саморазпусне, като прехвърли повечето от активите си на Земята на създадената за целта организация, вие в замяна ще ни помогнете ли да постигнем нашата цел? Тя е такава, че никога и по никакъв начин не би могла да ви навреди. Възможно ли е да се уреди подобна сделка?

— Продължавайте — прошепна Мукерджи.

Гътри в машината спря записа.

— Ще запази това в тайна, докато не направим конкретно предложение. Това искам от теб, Пиер — мнение дали си струват големите усилия по проучването, за да разберем дали би могло да се разработи успешно. Ако прецениш, че е възможно, ще уведомя дамата и тя ще удържи положението колкото е възможно по-дълго, за да проведем проучването.

— Емиграция на Деметра — подхвърли насмешливо инженерът. — Абсурд! Със същия успех можеш предложи да преместим Атлантически океан на Луната, за да не ползват вода от комети.

— Чакай, нямах предвид всички нас — отговори Гътри. — Дори не голямото мнозинство. Неколкостотин може би. Тези, които наистина искат да отидат, като изоставят всичко, което са имали и имат, защото мразят новия благоразумен порядък, който завзема Слънчевата система.

— Те ненавиждат факта, че в дългосрочен план Ксуан се оказва прав — промърмори другото му аз.

— Не зная дали е така. Може би бъдещето е на машините, а може би не е. Просто не искам да им го отстъпя наготово. А онези наши сътрудници, които останат тук, Пиер, те ще са добре. Преходът не може да стане за един ден. Те ще са необходими, докато не настъпи моментът да се пенсионират с хубави пенсии. Би трябвало да се замисля, че изтощението ще ограничи достатъчно бързо човешкото присъствие в космоса, за да се хареса на когото и да било на Земята. Освен на онези, които изберат да започнат от нулата на Алфа Кентавър.

— Каквото и да направят там — предрече другото копие — няма да прилича на нищо, което вече е било. Не е възможно.

— Естествено. Може да се провали напълно и всички да измрат безславно като викингите в Гренландия много преди Фаетон да види сметката на Деметра. Но можем поне да опитаме. Всъщност можем ли, Пиер? Мисли за това като за инженерен проект.

Ако все още не беше се въодушевил, Пиер поне беше започнал да размишлява, докато слушаше.

— Bien, да речем хиляда души плюс запаси и оборудване. — Заговори бавно, почти беззвучно. — Не могат останат в летаргия повече от… ммм… четирийсет-петдесет години. След това прекалено много необратимо увреждани от фонова радиация и квантова химия. По тези причини средна скорост една десета от светлината. — Погледът му се насочи към непознати звезди. — Може стане, да, макар че може би два или три кораба вместо един огромен… — Той тръсна глава. — Но не! Забавянето повдига на квадрат съотношението на масата, не забравя това. Съмнява да имаме достатъчно антиматерия, за да захраним толкова много. Може да ни отнеме десет или двайсет години, за да произведем, колкото е необходимо, след като изградим допълнителни мощности. Междувременно старата обществено-политическа ситуация ще се промени.

— Трябва ли да имаме реактивно спиране накрая? — попита хуманоидът Гътри.

Олар го погледна.

— Ами не. Не и ако… Да, спомням едни стари спорове… — Той подръпна брадичката си. — Мм, изпращаме напред много скоро малките машини на фон Нюман да се размножават и после изграждаме промишлено предприятие, за да произведе захранван със слънчева енергия лазер, който да забави корабите, като пристигнат…

— Ето това вече е приказка! — възкликна по-старият Гътри. — Всичко, което трябва да направим, е да ускорим нашия Ноев ковчег или ковчези до скорост една десета от тази на светлината или приблизително толкова и да му зададем траектория. Възможно ли е да се направи?

— Трябва изчисля, преди да съм сигурен, naturellement — отговори Олар — но подозирам, че почти ще изчерпим доставките ви от енергия.

— Не мисли за материята.

— Не — каза Гътри в хуманоида — интересува ни антиматерията.

Детинският каламбур предизвика бурен смях, последван от съсредоточена тишина.