Пол Андерсън
Последният бастион (28)

25.

Вишна с бели цветове…

Безцветен залез, дъх припрян…

Звезди забързани сред мраз.

Еико Тамура тръсна глава, въздъхна и остави листа. Хайкуто все още не се получаваше. Бяха само думи с едва доловимо чувство, докосващи онова, което се опитваше да изрази — денонощното препускане на пумпала, подсказващо мимолетността на живота, изкуствената пролет като символ на незначителността и крехкото величие на Рагаранджи-го. Вероятно нямаше да успее да напипа верния тон и щеше да го запрати в рециклера. Както повечето стихове.

Тези обаче не я оставяха на мира. Бяха възникнали от по-дълбока вътрешна необходимост. Новината от последните няколко дни, а след това и неочакваната потиснатост на баща й, скрита от нея зад изражението му, я бяха накарали отново да посегне към вечното. Спокойствие и утеха се спотайваха в разбирането, че човечеството е само една от вълничките на повърхността му, които можеха да породят енергиите за преодоляване на човешките горести, и тя възстановяваше това разбиране, като му даваше израз. В момента изглежда не беше в състояние да го стори. Разяждаше я мъчително безпокойство.

Вдигна глава и се загледа в стария ръкопис. В неговия изрисуван с мастило планински пейзаж и калиграфски изписани известни стихове от Ту Фу по-често намираше успокоение, отколкото, в каквото и да е изображение върху мултивизора или виртуално преживяване във вивифера. Днес дори той беше само чертички върху хартия. Очите й зашариха из стаята, сякаш търсеха спасение.

Разполагаше с повече пространство, отколкото бе обичайно в колонията, тъй като го беше разширила след заминаването на последния от братята и сестрите си, но в него имаше, само маса, на която пишеше, една тоалетна масичка, шкаф и матрак, на който спеше. Върху една етажерка имаше няколко предмета: раковина от Земята, блестящ скален отломък от комета, подарен от Кайра Дейвис, стари книги и бамбуковата й флейта. За екстензивното си четене и слушане на музика разчиташе на световните бази данни, а за напомняния — на паметта си.

През тънките стени чу отваряне и затваряне на врата. Бавни стъпки. Сигурно баща й се прибираше в този късен час. Стана и бързо тръгна към общото помещение, за да го посрещне.

Изправеният силует на облечения в тъмен костюм Нобору Тамура се мержелееше в мрака. Човекът с ниския ръст, плешивата глава и навъсеното изражение командваше космическите операции на Л-5 и беше приятел на самия Енсън Гътри. Тази вечер раменете му бяха отпуснати, а ръцете му леко потрепваха. Еико изпита огромно съчувствие и загриженост, което често се случваше след смъртта на майка й. Тя му се поклони — върху една претъпкана черупка, където оцеляването изискваше вселенска самодисциплина, любезността не беше толкова ритуалност, колкото необходимост, приближи се, взе ръцете му в своите и попита тихо:

— Какво има? Бих искала да ми кажеш, татко.

— Бих искал да мога — отговори той.

Тя пусна ръцете му.

— Защо не? Преди винаги си ме удостоявал с доверието си.

Той извърна очи встрани.

— Това знание е опасно и не би ти помогнало по никакъв начин.

— Моля те, седни и се упокой — настоя тя. — Нека ти донеса нещо да се освежиш.

Той кимна и се отпусна върху една възглавница. Макар да имаше столове за гостите, двамата предпочитаха традиционните — не, архаичните — маниери, когато можеха да си го позволят. Както много хора в колонията. Еико предполагаше, че в същността си това е нещо като предизвикателство. Вижте ни, звезди, ние си оставаме децата на Гея, както и — този миниатюрен свят, който създадохме.

Приготвянето на чай в кухнята вдъхваше подобно облекчение. Никога не си позволяваше да мисли, че домът й е пуст. Извикваше в съзнанието си глъчката и смеховете, които я изпълваха, преди децата да пораснат и да я напуснат, или тихата реч на майка си, или мърморенето на Киоши в ухото й в някой откраднат миг… Това не. Накрая Киоши Матсумото се беше оженил за друго момиче и дано са щастливи. Еико трябваше да се грижи за баща си.

Подреди каничка, чашки и кексчета върху един поднос, сервира и се настани срещу него. Върху умореното му лице пробяга усмивка.

— Ти си добра дъщеря — каза той. — Хвала на Амида Буда!

За момент останаха безмълвни, замислени. Макар да не беше истинска чайна церемония, действаше успокояващо на духа и на тялото.

— Цял ден стоях сама, но нищо не успях да създам — изрече най-после тя.

Така беше. Напусна поста си на програмист в неговия отдел, тъй като стресът от постоянната неизвестност какво още би могло да възникне между компанията и правителството на Съюза, както и общата обърканост на служителите, ней позволяваха да изпълнява пълноценно задълженията си.

— Случило ли се е нещо, което би трябвало да знам?

Той се изненада.

— Не си чула? — Помръдна конвулсивно рамене. — Такава си е моята Еико. — Изражението му се навъси. — Поделение на северноамериканската полиция за сигурност пристигна с факлокораб. Обявено е военно положение.

Думите му я срязаха като с нож. Изпусна чашката, но успя да я хване. Ефектът на Кориолис разплиска няколко капки върху кимоното й.

— Какво? Но… но, татко, ние не сме тяхна територия! Ние сме в космоса! Ние сме „Метеор“.

— Това е споразумение с нашата дирекция.

— С Гътри-сан?

Невероятно!

— Да. Вчера ни информира лично. Трябва да го държим под секрет до приключването му, за да не предизвика обществени смутове.

Напълно основателно опасение, помисли си Еико, като се има предвид отношението на повечето хора тук към авантизма.

— Това ли те тормози? — попита тя.

— Това беше — отговори предпазливо той.

Еико се запита дали да го възприеме като подкана. Товар, който носиш сам, е двойно по-тежък. Но въпреки това не биваше да го притеснява с настоятелност. Отпи глътка чай. Топлината и металическият освежаващ вкус я насърчиха.

— Какво ще правят тези офицери?

— Каквото е необходимо — така ни казаха. Разпоредено ни е да им оказваме съдействие. Техният капитан обеща, че ще се постараят да не разстроят нищо. Предоставих им нашите помещения.

— Всъщност не е толкова елементарно, нали?

Еико се приближи до него.

— Не е — отстъпи той. — Достатъчно странно е, че… в такава ситуация Гътри-сан би се… паникьосал. Нима не разполагаме с достатъчно лоялни, способни служители, които бихме могли да вдигнем на крак, за да следят за саботьори? Държала ли ни е някога компанията в неведение? Е, може би това е уникален извънреден случай.

— Не можеш да го приемеш за истина, нали?

Той отстъпи окончателно.

— Вече не. Би трябвало да го запазя в тайна, дори от теб — особено от теб, скъпа моя, — но… — Той се окопити. Тонът му стана категоричен. — Също вчера, няколко часа след като ни беше съобщено да очакваме полицията, получих лазерграма, адресирана лично до мен в моя офис. Изглеждаше като обичайно уведомление, но сигнатурата на програмата ми подсказа, че истинското съобщение е кодирано и е изпратено от Гътри-сан или високо доверен негов представител. Предприема, както се изразява, предпазни мерки „за всеки случай“, разбираш ли, например този подмолен начин на комуникация. Снощи почти не съм спал.

Пулсът й се ускори.

— Какво беше съобщението?

— Не би могло да бъде по-дълго от няколко думи, за да не заподозре нещо евентуален наблюдаващ. — Начинът, по който ги цитира, означаваше, че ги е запомнил наизуст: — „Секретен катапулт приближава 23“.

— Какво би могло да означава?

Той се усмихна накриво.

— Разчетох го. „Секретен“ трябва да означава тайно от окупационните сили. „Катапулт приближава“. Космически кораб не би могъл да ни приближи, без да бъде забелязан, но ако няма специално наблюдение, свободно падащ катапулт може и да мине, освен по някаква случайност, докато не се приближи на около хиляда километра.

И ако не е в опасна орбита, даде си сметка Еико. Парче скала или отпадък, което би преминало безопасно, щеше да бъде засечено на значително разстояние, без да привлече ничие внимание или да събуди нечие любопитство: имаше прекалено много такива обекти. „Приближава“. Катапултът щеше да се движи като мъртъв, по траектория, която можеше само да се налучка. И все пак при проницателно налучкване…

— Цифрата двайсет и три трябва да е дата, и то от този месец — продължи Тамура. — Това означава целодневно наблюдение след утре. Тъй като би могло да се предположи, че нито катапултът, нито корабът майка са със специално оборудване, това подсказва — направих изчисления, — че е напуснал кораба в околностите на Земята, а корабът вероятно се е насочил към Луната.

— Какво… пренася?

— Не знам. Но така или иначе съобщението изобщо не е съобразено с обясненията и разпорежданията, които получихме от Кито, нали?

Еико огледа лицето на баща си. Беше се изопнало като самурайска маска. Тихо го попита:

Възнамеряваш ли да го засечеш и да изтеглиш съдържанието му?

— Какво друго? Обмислям как да го направя, без някой да узнае. Ти си отлично информирана за нашите операции и познаваш голяма част от служителите по-добре от мен. Приветствам всяка идея, която би ти хрумнала. — Непоколебимо: — Но за това не бива да узнае никой друг, нито пък ще се ангажираш с нещо друго, освен да ми окажеш помощ при планирането. Ясно ли е?

— Мога да направя и повече — възрази тя. — Да, в самия космос. Може би по-добре от много други. Ти със сигурност ще бъдеш следен, но на мен кой ще ми обърне внимание?

Кой наистина? — мина й през ума. Дребна, слаба, обикновена госпожица със спокойни маниери и бели кичури в косата, подсказващи четирийсет и двете й години… Рагаранджи-го беше прекалено огромен, за да се следи всичко отблизо. Непрекъснато влизаха и излизаха служители за контролни проверки, поддръжка, прехвърляне на автоматизирани кораби, от които трябваше да се разтовари багаж, без да влизат в док. Тези… полсита ли ги наричаха северноамериканците?… биха се опитали да контролират всички дейности, да се уверят, че всяко влизане и излизане е свързано с конкретна обичайна задача. И все пак човек като нея, който не е набелязан и който може да се ориентира, с лекота би могъл да се промъкне. По-трудно би било да се измъкне по същия начин. И все пак с известна подготовка…

— Не! — възкликна Тамура. — Няма да поемаш такъв риск. Аз съм дал дума, но ти не си. Твоите задължения са в твоя дом.

Еико изпита болка. Никога не беше изричал открито защо я беше спрял от церемонията, но тя знаеше. Най-големият му син беше приел церемонията и администраторите на „Метеор“ несъмнено бяха направили всичко възможно, за да намерят удовлетворяваща, смислена работа на Джутаро. Не беше останало нищо, подходящо за специфичните му таланти, с което вече да не се справяше някоя машина. В момента Джутаро се намираше на Земята, живееше с кредити и се занимаваше с всевъзможни дейности — включително дребни престъпления, подозираше тя, — за да си позволи цената за поредното влизане в някоя кивира.

Нобору Тамура щеше да удържи на думата си. Той не искаше и други негови деца да се обвързват с начин на живот, който считаше за обречен. Еико не искаше да го нарани.

Той се опита да й се усмихне топло.

— В края на краищата продължавам да се надявам, че и ти ще ме зарадваш най-после с внуче.

Имаше време за това и тя спазваше добросъвестно биомедицинската си програма, но времето се стопяваше — все по-бързо и по-бързо, както й се струваше.

Вратата завибрира. Съсед, приятел? Еико се изправи. Беше готова да посрещне всеки гост, за да облекчи напрежението между нея и баща й. Може би и той чувстваше същото, защото сам тръгна да отвори.

Бяха трима непознати в светлокафяви униформи с прилепнали до бедрата шокови оръжия. Върху лентите над лактите им беше щампован символът на вечността. Влязоха право в стаята. Последният затвори вратата.

Сърцето на Еико щеше да изскочи от гърдите й. Замръзналият на мястото си Тамура промълви съвсем тихо на английски:

— Добър вечер, капитан Педраза. На какво дължим визитата ви?

Водачът отдаде чест.

— Добър вечер, сеньор Тамура и сеньорита. — Еико долови металния глас под вежливия тон. — Моите извинения за безпокойството. Получихме нови заповеди. Според току-що получени сведения за дейността на терористите вашият живот по всяка вероятност е изложен на опасност, сър. Нашата задача е да защитим вас и още някои лица, докато премине опасността.

— Наистина? — измърмори Тамура. — А ако отклоня любезното ви предложение?

Еико знаеше какъв ще е отговорът.

— Боя се, че ще се наложи да проявим настоятелност, сър. Наясно сте, че евентуален опит за покушение срещу вас в тази обстановка може да стане причина за ужасно много жертви сред невинни случайни свидетели. Por favor, вземете необходимото за няколко дни и елате с нас. Ще ви бъде предоставено безопасно и уютно жилище с открити комуникационни линии с всеки, с когото пожелаете да се свържете.

Подслушвани от Полси.

— Разбирам.

Тамура се беше превърнал в съвършено безизразна статуя. Но Еико знаеше, че е разстроен. Не биваше да го прегръща, да издаде чувствата си пред тези враждебни чужденци.

— Предполагам, че все още не сте вечерял — продължи Педраза. — Ще ви предложим чудесна вечеря. Сега, por favor, съберете нещата си и да вървим.

Тамура кимна. Един от тримата го придружи на излизане.

Педраза се обърна към Еико:

— Обещавам ви, сеньорита, че баща ви няма да пострада по никакъв начин, доколкото това зависи от нас.

Тя не успя да овладее обхваналото я раздразнение.

— Естествено, заложниците вършат повече работа живи, отколкото мъртви.

— Знам, че сте недоволна. — И с отрепетирана отчетливост: — Положението е критично. Именно затова сме в акция. Моите началници не биха искали действията ни да станат причина за негодувание и вълнения. Безспорно защитното задържане си остава задържане, но все пак е защитно. Por favor, разберете — кажете и на вашите приятели — ако се случи нещо неприятно, не бихме могли по никакъв начин да гарантираме безопасността на лицата, над които сме поели покровителство.

Всъщност заложници. По-добре да не го повтаря.

— Разбирам.

Зачакаха мълчаливо. Скоро Тамура се върна с чанта в ръка.

— Sayonara^[1], Еико — промълви той. И продължи на английски, за да не си помислят полситата, че заговорничат: — Запомнѝ какво ти казах. Изчакай всичко да отмине спокойно.

— Това не е сбогуване — обади се Педраза. — Сигурен съм, че е само за няколко дни, а и можете да се свързвате винаги, когато пожелаете. Ще се опитам да издействам разрешение за визити.

— Благодаря — отвърна механично Еико.

И се ядоса на себе си, че го направи, но в същия момент си помисли, че този офицер по всяка вероятност е искрен, добронамерен човек, който изпълнява заповеди, защото е поел задължението да го прави и се доверява на своите началници, но е не по-малко объркан и разтревожен от нея.

Или дори повече. Тя се овладя.

Поклони се на баща си. Той отвърна на поклона й. Нямаше да покажат повече от чувствата си пред тези мъже. Той тръгна с тях.