Пол Андерсън
Последният бастион (51)

48.

Когато флаерът се отлепи от повърхността, изведнъж задуха силен вятър, който за малко не го запокити обратно. В тези места теченията ставаха непредвидими в периода около пролетното равноденствие. Може би съпътстващото слънце, което наближаваше периастрон, беше причина за това, колкото и незначителен да беше енергийният му принос за планетата. Сензорите подадоха данни към киберкопието Кайра Дейвис. Тя видя страничното завъртане на пистата и хангарите, усети олюляването и разтърсването и чу свистенето и стоварването на вятъра върху метала. Да вдигне стабилизатора и да включи помощния двигател не беше много по-различно от напрягането на мускулите, когато живата Кайра яхваше издължена разпенена вълна. За миг киберкопието си припомни вкуса на разпенените пръски.

Флаерът се стабилизира и се понесе към небето. Малкото препятствие й се услади. Интегрирането с машината й предоставяше усещане за пълнота, с което контролирането отстрани никога не можеше да се сравни.

Дори на височина хиляда и петстотин метра, където изправи машината, сегашното й състояние имаше своите предимства. Уредите показваха не по-малка жега — плътта й щеше да заври и да стане лепкава. Небето надвисваше ниско. Оловносивият облачен похлупак се разсейваше далече на изток, където мяташе лъчи, които превръщаха Йонийския океан в разтопен метал. Близо до брега вълните ставаха лилави от сезонния цъфтеж на микроскопичните животни.

Цветът на тези животни беше сред малкото неща, които щяха да й липсват, ако оцелееше достатъчно дълго. Според прогнозите те, както и повече местни видове, щяха да изчезнат, когато земните видове се разпространят в моретата. Някои от приятелите й казваха, че изпитват известна вина. Кайра не изпитваше подобни чувства. Деметра не само щеше да бъде направена обитаема за хората, а и да разполага с такова разнообразие от живот и красота, каквото никога не би могла да породи сама, преди да удари часът й.

Засега безжизнеността бе нарушена съвсем незначително. Фабриката за гориво на остров Водород издигаше охладителните си кули в измамно нежен филигран. Там, където река Танай се вливаше в залива Убежище, се простираха сградите на Порт Метеор, с изчистени линии и ярки цветове. В тях се помещаваха промишлени и научни предприятия. Производствените мощности трябваше да се разраснат възможно по-бързо — почти в геометрична прогресия, машини, които създават машини — ако искаха да има нещо стабилно при пристигането на колонистите.

По-навътре от крайбрежието мъховете придаваха зелен оттенък на скалите. Вятърът люлееше тревата и храстите, завзели околните хълмове. През повечето време обаче Кайра виждаше голи скали, подкопани от ерозията, и проблясващи стерилни езерца от дъждовна вода. Ако имаше ноздри и дробове, щеше да усеща въздуха практически без мирис, освен когато го раздираха гръмотевици. Макар да ставаше за дишане, за нея щеше да е задушен заради прекалено многото въглероден двуокис и недостатъчно кислород.

Флаерът направи завой и се понесе на запад.

— Защо не летиш по-нависоко и по-бързо? — попита припряно киберкопие Габриел Берец.

Клекнал сред своите робобръмбари, днес той беше в корпус на полеви работник с гъсенични вериги, телескопични датчици и много ръце, завършващи с разнообразни накрайници.

— Просто искам да огледам територията — отговори Кайра. — Никой не е идвал насам от известно време. Контролиращите кораби, които сигнализираха за проблема, пътуваха от Илирия на юг, ако си спомняш.

Тя и пасажерите й разговаряха помежду си не на глас, а чрез пряка радиовръзка. Трябваше да поддържат връзка с мястото, където отиваха.

— Какво ли има за гледане, освен много геология? — измърмори екологът.

— Човек никога не знае — каза Кайра. — Когато напуснахме Слънчевата система, нейните изненади далеч не бяха изчерпани.

Размърдаха се спомени. От време на време все още й причиняваха безпричинна болка. Упражняваше се да ги превъзмогва. За начало се съсредоточи върху пустошта на ширналия се под нея Арголис. Река, каньон, езеро, планина, оголена, мрачна, пуста — колко време още нямаше да имат имена? Класическите наименования, които астрономите от Земята лепваха на най-големите образувания, след като на екраните им се появяваха карти, със същия успех можеха да бъдат и обикновени каталожни номера, лишени от всякакво минало, както си беше в действителност. Кога тукашният въздух щеше да се изпълни с многобройните обертонове, които отекваха в „Девън“, „Дордон“, „Далмация“, „Нос Хорн“, „Нил“, „връх Еверест“, „Йерусалим“, „Рим“, „Камакура“, „Тур“, „Лепанто“ и „Гетисбърг“?

Кайра отново се съсредоточи върху местността.

След около два часа забеляза целта пред себе си и се спусна към нея. Над главата й облаците се бяха сгъстили. Бурята издигаше синьо-черна стена, която скриваше от погледа й планинската верига Микена, чиито подножия обаче бяха безоблачни и стръмни. Един поток се спускаше през водопади и продължаваше през долината под нея. Край бреговете му се поклащаха тръстики покрай редове от шубраци и млади върби. От двете страни на потока земята се разстилаше поразително яркозелена. В периферията се придвижваха роботи, натоварваха хумус от едно хале, където го синтезираха, и го разстилаха върху скалите, превърнати от наномашини в буци минерал. Това място беше един от разхвърляните по глобуса центрове, в които животът трябваше да набере сили, за да се разпространява самостоятелно.

— Откъде искаш да започнеш, Гейб? — попита Кайра.

— Направи едно кръгче ниско над хълмовете — насочи я Берец, докато се свързваше с оптическите уреди.

Снижи и полетя толкова бавно, че да запази известна безопасност. Издигащи се отвесно потоци топъл въздух, насрещен вятър и въздушни джобове я блъскаха насам-натам и всячески се опитваха да я катурнат. Съсредоточи се в битката с тях. Хрумна й мисълта, че не би могло да замести секса, но беше приятно по особен начин.

Разбира се, след като построят кивира, програми, приспособими за безтелесни съзнания… Не, не си представяше, че ще ги посети някога. Цената при събуждането щеше да е прекалено висока. Нека си остане такава, каквато е. Постоянно се усъвършенстваше.

— Ето там! — възкликна Берец. — Виждаш ли?

Кайра се свърза с уредите и видя. Малка планина, издигаща се отвесно нагоре от равнината като върху тръстикова китайска рисунка. По-ниският от склоновете й беше обрасъл с мъхове и туфи растителност. Бяха се разпространили сами. Органичната материя бе довята от вятъра от ниското, а дъждът я беше смесил със смлени от природата литозоли, след което бяха дошли спорите и семената една от първите победи в процеса на завоюване, за които тези растения и съпътстващите ги микроби бяха проектирани генетично.

След сто или по-малко години този район щеше да е готов да се превърне в гора.

Смъртта обаче не се даваше. Кайра увеличи и забеляза повехнали стръкове, кафяви на цвят туфи, ручейчета с глинеста почва, която корените вече не държаха. Ивицата се разширяваше надолу към реката, пустош от кафеникави пространства, разпростряла се на около четири километра. Обширните петна на други места показваха бързото разрастване на болестта. Засега не бяха толкова много, за да се забележат от сателит през облачната атмосфера, но заплахата беше сериозна.

— Можеш ли да кацнеш на онази тераса? — попита Берец.

Кайра я огледа — тясна издатина на около сто метра надморска височина. Над нея планината беше много по-стръмна. Оцелели късчета растителност се бяха вкопчили отчаяно сред безразборно разхвърляните камъни и подхранваните от дъждовете потоци. Зад билото бурята се издигаше все по-нависоко, раздирайки мрака.

— Защо? — учуди се тя. — Растенията тук трябва да са доста нарядко.

— Точно затова. Една проста биосистема е по-лесна за проучване. Освен това ми се струва, че проблемът се спуска от височините. Искам да взема проби, които да сравня с това, което ще събера в низината.

— Ммм… bueno, може ли да действаш бързо? Бурята скоро ще слезе тук, а и местенцето е прекалено ветровито за вкуса ми.

— Един час ще ми стигне.

Установяването на проблема може би нямаше да отнеме много повече време, помисли си Кайра. Оборудването, което транспортираше, имаше забележителни възможности, да не говорим за лабораториите в Порт Метеор. Но разрешаването му сигурно щеше да се окаже по-сложно.

— Добре — съгласи се тя.

Трепна изненадана. Очевидно беше усвоила още един Гътризъм.

Впрегна всичките си умения в кацането. Не, мина й през ума, след като спря с тласък върху изпъстрената със скални отломъци кал — уменията бяха присъщи на хората. Машините имаха възможности, които чрез самопрограмиране въз основа на входящи данни се превръщаха в капацитет. Отвори вратата и спусна подвижното мостче. Върху фюзелажа тресна гръм, Берец изведе групичката биолози.

Докато ги гледаше как правят снимки, събират образци и измъкват луковици, Кайра усети нарастващо безпокойство. Мястото беше най-меко казано коварно, а условията се влошаваха всяка секунда. Колкото повече го оглеждаше и колкото повече усещаше вятъра, влагата и шума на приближаващия дъжд, толкова по-подозрителна ставаше. Берец не забелязваше нищо. Докато имаше плът, никога не си падаше по пътешествия, а и родното му място беше предимно равнинно. Спомни си Кордилерите на Земята и Луната, планината Олимп, странната Миранда, снимките на роботи от високи местности на Венера и Меркурий. Нямаше два еднакви свята, нито пък точни прогнози, но долавяше, че тук става нещо нередно.

— Слушай — викна накрая Кайра, — искам да направя една бърза обиколка. Връщам се след трийсетина минути. Bien?

— Както искаш — отговори разсеяно той, съсредоточен в работата си.

— Един съвет. Слагай веднага всяка проба в кутията си. Може да се наложи да отлетим бързо.

— Сериозно?

Отговорът му изразяваше безразличие, така че можеше единствено да се надява, че ще се вслуша в съвета й.

Излетя право нагоре, преодолявайки постоянно изникващите трудности. Над върха облаците се разпокъсаха и първите капки дъжд заблъскаха по метала на кораба. Бурята зарева срещу нея от своята пълна с гръмотевици пещера. Стихията вече бе достигнала западния склон. Върху наблюдателните уреди закипя хаос. На радара наблюдаваше изсипващите се върху скалистите склонове порои от небето. Мрежата им обхващаше и по-ниските източни склонове. Кайра се напрягаше да се задържи на едно място, осветявайки гледката с прожекторите.

По дяволите! Един огромен скален къс над нея се разклати, отцепи се и се понесе по наклона в мощния порой на водата, която бе запирал… Кайра направи рязък завой. Въздухът зад нея изсвистя.

Тя не извика. Не беше в стила на едно киберкопие. Нито в стила на „Метеор“.

— Гейб — викна — трябва да те измъкна. Грабвай въжето, което ще спусна, и стискай здраво.

— Какво става? — попита той.

Тя му изпрати снимка на стихията, която набираше все по-страховита сила.

Спускай стоманеното въже. Бъди доволна, че Гътри настояваше за всички възможни осигуровки срещу непредвидени случаи. Лисицата има два изхода от бърлогата си, беше казал веднъж. Въжето се мяташе под въздушната струя на кораба. Тя намали скоростта почти до тази, при която двигателят би блокирал поради загуба на скорост. Фюзелажът се тресеше и тътнеше. При първото прелитане Берец не успя да се хване. С големи усилия се върна обратно и зърна как той стисна въжето с щипките си. Незабавно набра височина.

Точно навреме. Скалната маса рухна върху терасата и се свлече надолу, затрупвайки половината от поразената от болестта земя. Кайра продължи още малко, спря на място, където Берец можеше да се спусне, и кацна близо до него. Бурята превали планината и връхлетя отгоре им.

Машините не се повреждаха, не изпадаха в шок, не се нуждаеха от почивка. Щом стихията отмина, екологът продължи сам работата си, докато Кайра отлетя обратно, за да докара нови робобръмбари. Остави в Порт Метеор вече подготвените от Берец образци.

Двамата се върнаха в базата след четири от кратките дни на планетата. Междувременно наблюденията на Берец го насочиха към една хипотеза, която изглежда потвърждаваха и лабораторните изследвания. Бяха необходими допълнителни проучвания, но той беше убеден.

— Поради отсъствието на естествени врагове земните червеи, които сме привнесли, са се размножили взривообразно — каза той. — Разбира се, компютърният модел бе предвидил това, но не и дестабилизирането на съставките на почвата. От биологична гледна точка това е съвсем незначителен вторичен ефект. От него се получи обаче свличането на земна маса. Колкото до отмирането на растенията, това залпово отделяне на субстрат и свързаните с него химични промени са причинили съответно залпово изтичане на алкални елементи, поради което pH на почвата се е повишила недопустимо.

— Просто едно разместване на пластовете, което едва не те довърши — подхвърли Кайра. — Вероятно може да се коригира, като се добави нужното в хумусната смес.

— Опасявам се, че нещата не са така прости. На други места ще действат други отрови, сол, селений, може би радиоактивни вещества и кой знае какво друго. Не можем да култивираме цяла планета като овощна градина. А и по какви ли всевъзможни начини ще ни атакува? Популациите, които привнасяме, не съдържат болести, но това не може да продължава вечно. Някои от полезните бактерии ще мутират в патогенни. Вериги ДНК ще се превърнат във вируси. Най-обикновеният дисбаланс между видовете може да се окаже фатален. Спомни си как елените, когато бяха унищожени техните хищни врагове, се размножиха, опасоха всичките си пасища и започнаха да гладуват. На Земята открихме колко трудно е да се възстанови една нарушена екологична система, еволюирала в продължение на три милиарда и повече години. На Деметра се надяваме да създадем нова екологична система в рамките на един или два века. Не можем. Можем само да положим основите й, а нататък тя трябва сама да се развива и поддържа.

— Това ми е понятно в най-общи линии. Случилото се с Микена ме накара да запомня този урок. Но не допусна ли една незначителна грешка? Природата, за която мечтаем, не може да се появи от няколко засадени семена. Ние трябва да бъдем част от нея от самото начало до края — ние, нашите машини и нашите хора.

— Да, да. Но такова велико единство е прекалено голямо за моето бедно въображение. А и не можем да му изградим истински модел. Това е една хаотична система, както току-що разбрахме с теб от собствен опит. Можем само скромно да правим това, което според нас ще върши работа.