Пол Андерсън
Последният бастион (65)

62.

Да се създадат наново плътта и костите на Енсън Гътри — задача, която не бе възприета с лекота — беше първата и най-малка стъпка от начинанието.

Както своите колонисти, и той беше въвел медицинския си запис в базата данни, която пристигна заедно с тях от Слънцето на Кентавър. Както техните, и неговият включваше карта на генома му. Наистина, информацията засягаше човек, чийто прах отдавна вече почиваше на Луната, смесен с праха на жената на неговата зрелост. Нито един лекар не би я пресъздал в процеса на търсене на най-доброто лекарство за дадена болест или най-добрия съвет, който може да се даде на бъдещ родител. Въпреки това масата, която добавяше към общата маса, бе практически нулева. А някой ден някак си на него можеше да му потрябва или можеше да потрябва на някой друг.

И когато този ден настъпи ненадейно, инструкциите за кодиране на наномашините бяха налице. Молекулярните асемблери започнаха работа. Извлякоха необходимото от решенията и от теловете в резервоара. Изградиха веригите на ДНК и РНК от клетка и митохондрион. Създадоха зигота и задействаха развитието й. Насочваха пролиферацията и обособяването й.

Това, което израсна в изкуствената утроба, не бе фетус. Би могло да бъде, ако това бе търсената цел. Няколко пъти на Земята няколко души — достатъчно богати и суетни — бяха отгледали деца, клонирани от самите тях. Гътри никога не се бе изкушил, а сега това би развалило намерението му. Той се нуждаеше от младо, но напълно развито тяло. Един детски или юношески мозък не би могъл да се справи с това, което той искаше да му зададе. Знанията — толкова много и така разнообразни — биха го претоварили до унищожение, до лудост. А ако първо оставеше клонинга да достигне зрелост, щеше да бъде прекалено късно. Щеше да се оформи една особена личност, със зададени модели на памет и синапси, съпротивляваща се на всяко наложено й киберкопиране, която също щеше да рухне от натоварването.

Дори за един възрастен в безсъзнание сред мрак и тишина в миналото операцията беше невъзможна. Това не беше табула раза, чакаща пасивно да пишат върху нея. Една програмируема мрежа обаче, като тази, в която бе копиран старият Гътри, беше точно това. Тя получаваше данните малко по малко със сканирането на невроните и прехвърлянето на информацията от тях. Едва когато всичко беше там, напълно координирано, щеше да се активира програмата. На бял свят се появяваше ново самосъзнание като завършена цялост.

Обратният ход бе напълно различен. Макар клонингът да бе поддържан жив изкуствено, докато лежеше в резервоара, той действително живееше. Имаше метаболизъм. Поддържаше разновидна хомеостаза, необходима за ежечасовото оцеляване. Мозъкът му, лишен от мисли, все пак ставаше все по-зает, напредваше, координираше всичко: секретите, отделянето, потока от импулси и сокове, ритъма на сърцето и на сърдечните мускули. Започваше смътно да сънува.

Вкарване на данни отвън бит по бит не можеше да се получи, защото живата нервна система не би могла да бъде статична. По самата си природа тя трябваше да изкривява тези безсмислени фрагменти, да ги разпръсва, да ги потиска, да се освобождава от тях.

Гътри не познаваше начин да наложи себе си като цялост върху него с един-единствен мигновен удар. Ако разполагаше с устройства за целта, те щяха да са нещо по-страшно от безполезни. Някои условни рефлекси могат да се изградят, но мозъкът не е създаден да се учи по този начин. Необходимо му е време, за да асимилира знанията.

На първо място той трябва да си осигури изобилие, копия на всяка следа на молекулярно ниво, тъй като квантовите флуктуации ги разрушават, а ако няма какво да ги замени, паметта скоро се губи. Второ, разумът не е нещо отделно, скътано нейде в главата. Той е подсистема — широкообхватна при хората, но все пак подчинена на това, което прави целият организъм. Този организъм не може да се научи отведнъж как да бъде определена личност, както не може да се научи отведнъж да върви по опънато въже, или да свири на цигулка, или да спре да се страхува от смъртта. Да го насилиш би означавало да го повредиш.

По тази причина киберкопието Гътри не бе предполагал, че в света отново ще се разхожда човек Гътри. Докато Деметра не разцъфтя.

Нито силите й, нито интелектът й бяха неограничени. Те превъзхождаха тези на хората, но това, което съществуваше на Слънцето, можеше да погледне на тях презрително, ако благоволеше да бъде дребнаво. Или пък не. Това, което бе то, и това, което бе тя, бяха несъизмерими. По-висша ли е гръмотевицата от океанската вълна? Деметра беше съвкупността на една жива планета, така както мозъкът и нервите са едно отделно същество. Макар че не контролират всяка клетка, те поддържат клетките в хармония и при нужда призовават всички заедно да действат като една. Така тя властваше над милиарди.

Бах не е композирал със своите вени, дробове, крака, гонади или дори със сърцето си. Ушите му давали познания за звука, ръцете му свирели на клавишни инструменти и пищели партитури, но в една по-късна епоха тези услуги можеха да му се предоставят от роботи. Въпреки това не отделеният от тялото му мозък, който благоговееше пред Бога, е написал Меса в си минор, а цялото човешко същество.

Подобна нескопосана аналогия: думите са безсилни — разумът и духът на Деметра бяха всичките нейни животи. Многообразието ставаше сила. Като най-висшия организъм тя познаваше органичното, както нито една машина не би могла да го познава. Така широките и дълбоки мистерии стигаха още по-далеч — до квантовото ниво и неговите мистерии. Тя правеше наблюдения, които сами можеха да разрешават парадокси.

Щом можеше да управлява съдбата и да лекува раните, които биосферата си бе нанесла сама, тя можеше да води зараждането и на един отделен индивид.

Не беше лесно. Както тя предвиди, предварително трябваше да се направят огромни размишления — и изчисления, а след това в продължение на стотици дни вниманието й бе заето, докато хранеше питомника си с Гътри и управляваше, поддържаше и водеше слепия дух към съществуванието. Това си беше експеримент с много неизвестни — една от причините той да постанови, че ще бъде първият субект. „Един достоен командир не излага хората си на рискове, които сам не би поел. Ако се провалим, ще пострада Енсън Гътри, а аз ще поема отговорността. Ако нещото страда прекалено ужасяващо, аз ще го убия.“

Но това, което накрая роботите извадиха от резервоара, това, което си пое дъх и се огледа от единия до другия край, беше силен млад мъж. Макар че, естествено, се нуждаеше от известно интензивно обучение и трениране, от самото начало идентичността му си личеше без никакво съмнение.

В него живееха спомени и любови, датиращи назад до едно детство на Земята и напред до пътешествия между звездите. Не включиха всичко, което се бе случило на киберкопието — капацитетът на мозъка за съхраняване на информация си има своите граници, а пък и него го очакваше собствен живот. Въпреки това той знаеше достатъчно и можеше да се запознае с останалото, когато пожелаеше, или да го чуе от бащата, какъвто бе сам на себе си.

Междувременно Деметра, окуражена от успеха, се зае с едно още по-смело създание. Направи го отчасти за да увеличи своите познания и сили и отчасти за да осигури символ, превъплъщение. Човек не живее само съгласно разума, а идните времена щяха да подложат на изпитание човешките души. Отчасти го направи и за да служи на една цел, която щеше да я надживее.

Следващият модел на ДНК не беше само на Кайра. Смесени бяха елементи от Еико, защото тя също трябваше да бъде включена в превъплъщението. Гътри се надяваше, вярваше, че нещо от Джулиана също ще се завърне. През годините, всеки път, когато се бяха свързвали с Деметра, той бе споделял този призрак и сега съществото, което се оформяше в родения човек, бе самата Деметра.

Отчасти, да — намек, ухание, мимолетно видение. Само една жена можеше да знае напълно какво означава да си жена. Тя можеше да живее само самостоятелно, като смъртна. Но в нея щеше да пребъде семето на това, което беше нещо повече от човека, друга и по-велика Деметра на много други светове.

Тя отвори очите си. Тя се усмихна.