Джон Сол
Дом за разплата (9)

Девета глава

Сара се напъваше да върви колкото се може по-бързо по заледения тротоар и да не изостава от семейство Гарви, но от студа в неделното утро хълбокът я болеше при всяка крачка. Въпреки всичкото й бързане, семейството бе стигнало почти до средата на пътя към по-следващата пряка, а Сара едва тогава свърна край ъгъла и пред очите й се появи черквата „Божа мисия“.

Закова се на място.

Само при вида на сградата, обявена за Божи храм през тялото й премина смразяващо усещане — много по-студено от късната есенна утрин.

Ако наистина е Божи дом, защо скованата от летви върху обикновен дървен скелет постройка с една-единствена забита в небето остра кула й предаваше това вътрешно чувство на мрак и зло?

— Хайде идвай де — извика я Тифани.

Но обзелият я ужас бе тъй мрачен, че едва ли не предпочете отгоре й да се стовари гневът на Мич Гарви, отколкото да мине през вратите на черквата.

— Сара? — обади се и Мич с остър тон и така я прониза с поглед, че Сара се уплаши да не е разчел мислите й.

Заби очи пред краката си и ускори крачка, но колкото повече приближаваше черквата, толкова по-студено й ставаше.

Освен това усети, че всички я наблюдават най-внимателно.

Че я преценяват.

И я осъждат.

Идеше й да се извърне и да хукне нанякъде — където и да било — само да се скрие от този странен студ, който я пронизваше.

Но не можа да се сети за подходящо място.

А пък и много по-страшни работи си преживявала, укори се на ум. Най-обикновена черква. Какво толкова й се плашиш.

Пасторът — в дълго бяло расо и черен епитрахил със сребърна бродерия — чакаше на стъпалата пред черквата и кимаше лично на всеки влизащ енориаш.

Дланите на зъзнещата на стъпалата зад Зак и Тифани Сара взеха да лепнат, щом Анджи Гарви се приведе и зашепна нещо на ухото на пастора.

Пасторът изслуша Анджи, след което насочи вниманието си към Сара, после кимна и семейство Гарви се изнизаха един по един в черквата. Мич я представи на преподобния Кийнър, но Сара се опита да избегне както погледа му, така и допира с протегнатата му ръка дотогава, докато Мич не я стисна болезнено за лакътя, а студените пръсти на пастора се затвориха около дланта й.

Огледа дълбоките бръчки по слабото лице на пастора, а ледените му очи я пронизаха така, сякаш надничаше в душата й.

Надничаше и ненавиждаше онова, което съзираше там.

— Добре дошла — каза й.

Тя прибра ръката си в джоба, но не беше убедена, че изобщо някога ще я стопли. И въпреки че Мич я побутваше към вратата, успя да се запъне на място:

— Нещо… нещо не ми е добре — рече.

— Идвай — сграбчи я Тифани за ръката и я преведе през тясното преддверие в Божията обител.

Единствената светлина се прецеждаше през двата високи, тесни стенописа от двете страни на олтара; оловните им стъкла хвърляха плетеница от сенки върху провесения от самия олтар тънък метален кръст.

А провесен от кръста беше самият скелетоподобен Христос с уста провиснала във вечния стон на безпомощна агония.

Сара потръпна и затвори очи.

От невидимите високоговорители се изтърколи басов, пулсиращ органов акорд, после облеченият в черни роби хор излезе от страничната врата и насяда по местата си, а Сара последва членовете на семейство Гарви до тяхната пейка. Повечето от хористките й се сториха познати — момичетата, които се хранеха заедно с Тифани в столовата.

И ето че, както и в училище, всички до една пак впериха погледите си в нея.

Сара пое дълбоко въздух, зарече се да не им обръща внимание и се озърна да види дали Ник е дошъл.

Не го видя никъде в пълната с народ черква.

Но накъдето и да погледнеше, всички очи като че бяха насочени към нея.

И всички сякаш шушукаха по неин адрес, без да я изпускат от око.

Разпозна и неколцина свои учители, и преподавателя по физическо, дори и жената, която бе видяла да излиза с колата си от дома на Бетина Филипс.

Жената седеше до Конър Уест — един от приятелите на Зак.

Всички знаеха прекрасно коя е тя и искаха лично да я огледат.

Някои й се усмихнаха, но усмивките им бяха студени и не им пречеха да си шушукат помежду си.

Откъде е?

Коя е?

Приемното дете на Гарви.

Баща й убил човек.

И нея се опитал да убие.

След училище остава при Бетина Филипс в класната й стая.

— Изправѝ се — изсъска й Анджи. Сара се извърна напред и забоде очи в гърба на предната пейка.

Е, какво толкова — черква, рече си. Голяма работа.

Получило отнякъде невидим знак, цялото паство изведнъж се изправи и отвори сборниците с химните. Повтаряйки с леко закъснение действията им, и Сара се надигна, намери сборника и взе да отваря уста, все едно и тя участваше в последвалите две протяжни песнопения. Накрая пасторът се изкачи на малкия амвон високо над черкуващите се и заговори.

Сара се опита да схване думите му, но мисълта й неволно се връщаше към провинциалната черквичка, където сега бяха всичките й доскорошни приятелки, които пееха изпълнени с радост песни, полюляваха се усмихнати в ритъм и предвкусваха угощението след всяка неделна служба, на което всеки донасяше по нещо за ядене от дома.

Стомахът й се сви от носталгия.

Най-неочаквано гласът на преподобния Кийнър стана по-силен и рязък и той така тресна с ръка по амвона, че Сара подскочи на пейката, при все че седеше някъде към средата на черквата.

След което погледът му я прониза дълбоко:

— Сатаната е сред нас — обяви той. — Тук, в нашия Уоруик. И някои общуват с него…

— Не! — изрева паството.

— Но аз ви предупреждавам — провикна се свещеникът и насочи десния си показалец право в Сара, — да не сте посмели да имате нещо общо с онези, които са олицетворение на сатанинското зло.

Сара буквално се смали върху пейката.

— Дръжте се за всемогъщия Бог! — изкрещя пасторът.

— Амин! — отвърна му паството.

Пасторът остави думата да повиси във въздуха, после пое дълбоко дъх:

— Амин — промълви тихо, без да откъсва поглед от Сара.

Миг по-късно, който се стори на Сара цяла вечност, хорът се изправи и изпя заключителния химн, а пасторът загърби паството си от правоверни и слезе по витата стълбичка от амвона.

Сара вдигна яката на палтото да скрие пламналото си лице, макар да й се искаше цялата да се скрие някъде.

Но какво толкова е направила?

Защо точно нея сочеха и обвиняваха, че общува с дявола?

Отговорът й беше пределно ясен: защото Анджи Гарви беше съобщила шепнешком на проповедника за Бетина Филипс.

В този миг надигналото се възмущение взе да прогонва появилото се само преди миг смущение. Бетина Филипс й е приятелка — единственият й близък човек, ако не се смята Ник Дънигън.

И никой — дори и преподобният Кийнър — няма да промени този факт.

* * *

Сара седеше тихо на предната седалка на стария понтиак, който Анджи изкарваше на заден ход от двора. Часовникът на таблото показваше 14:07, а в залата за свиждане на затвора не пускаха да се влиза след 14:30. Не стигнеше ли дотогава, нямаше да види баща си.

— Стига си се въртяла — скастри я Анджи, като излезе на „Куейл Рън“ и подкара със скоростта на охлюв.

— Залата за свиждане затваря… — понечи да каже Сара, но Анджи я прекъсна:

— Знам, знам. В 14:30. Освен дето знам, че има хиляди начини да си прекарам по-добре неделния следобед вместо да те разкарвам напред-назад по пандизите. Отсега нататък можеш да вземаш автобуса.

Което не беше лоша идея, с тази уговорка, че разписанието на автобусите по този маршрут изобщо не й вършеше работа.

Вече го беше проверила.

— Освен това, млада госпожице, очаквам да видя само отлични бележки за срока — запали цигара Анджи. — Не е работа на една млада дама да кисне по затворите и ако не се учиш като хората, това ще е първата привилегия, която ще ти бъде отнета.

Сара упорито мълчеше, решена в никакъв случай да не даде на Анджи повод да обърне колата и да я върне у дома. Но прелитащият покрай тях пейзаж на отмиращата есен беше не по-малко мрачен от настроението й.

Анджи спря пред залата за свиждания точно в 14:24.

— Ще дойда да те взема точно в четири — рече, без да удостои дори с поглед Сара. — И не желая да ми закъсняваш дори минутка.

Сара закуцука забързано към входа, попълни графите за посетителите и се присъедини към последната група чакащи да минат през металния детектор.

Успя все пак да влезе.

Но човекът, който се изправи да я посрещне в приличащата на пещера зала, отпървом й се стори непознат и за миг й мина мисълта, че баща й го няма. Убеди се, че е той, едва след като дойде съвсем наблизо. Само за седмица баща й беше успял да отслабне повече, отколкото й се струваше възможно. Бузите му бяха съвсем хлътнали, а кожата му беше придобила болезнено жълт цвят.

— Здравей, шушко — поздрави я и нещо проблесна за миг в уморените му очи.

На Сара й идеше да се хвърли в обятията му, да го гушне, да го утеши, но и един поглед към близкия надзирател й беше достатъчен да й подскаже, че най-добре ще е да си седи на отредения й пластмасов стол и само да го държи за ръка.

Но важното беше, че бе стигнала навреме; че гледаше баща си и самият той я виждаше, та въпреки студа, силното осветление и гадната обстановка й беше по-хубаво, отколкото в дома на Гарви.

— Как си? — попита я баща й. — Върви ли училището?

Сара нямаше никакво намерение да му споделя колко гадно е всичко в живота й, но усети, че той е успял да долови част от болката, която се съдържаше в погледа й. Опита се да свие с безразличие рамене:

— Ами, горе-долу всичко е наред. Е, не съвсем… Нова съм… куцам… мислят, че съм зубрачка.

Погледът на баща й моментално се изпълни с гняв:

— Че каква зубрачка си ти!

— Ти знаеш, че не съм — усмихна се плахо Сара, — знам го и аз. Въпросът е как да убедим в същото и останалото население на Уоруик.

Гневът в очите му сякаш поутихна.

— Как е семейството, в което те настаниха?

Сега пък какво трябваше да му отговори? Ако му се оплачеше колко отвратителни са, щеше само да му струпа допълнителни грижи на главата.

— Бива ги — рече. И понеже усети, че той е доловил колебанието й, добави и една изстискана насила усмивка. — Просто са по-различни от нас.

— Съжалявам…

— Няма проблем — прекъсна го и реши да му цитира една от любимите му собствени поговорки: — „Никога не знаеш как ще изфалцира топката животът.“ Ти нали все така казваш?

— Точно така — засмя се Ед Крейн.

— А ти как си? — помъчи се да смени темата Сара, та да не почне да я разпитва по-подробно за семейство Гарви. — Защо не се грижиш повече за себе си? Виждаш ми се измършавял.

— Е, сега вече все едно слушам майка ти — отвърна Ед. Но веселото пламъче в очите изведнъж угасна. — Добре съм. Само дето апетитът ми не е кой знае какъв. Тукашната храна не е като оная, дето с майка ти я готвехте.

— Насила я яж, ако трябва — посъветва го Сара и се улови, че повтаря думи, които майка й редовно й казваше. — След някоя и друга година ще излезеш оттук, аз ще завърша и пак ще се съберем заедно у дома, нали? Както едно време? Така че трябва да си силен, да издържиш дотогава.

— Ще устискам — рече Ед Крейн и изведнъж осъзна колко много премълчава Сара и как никога няма да го узнае, колкото и да я разпитва. Но след като тя е готова да издържи на нейното изпитание, и той ще стисне зъби. — Така че престани да се притесняваш за мен — добави. — И двамата ще се справим. — Стори му се, че Сара е готова да ревне, а това вече нямаше да понесе. Плачът й ще го довърши още тук, на място. — Как си с рисуването? — наклони се към нея и хвана и двете й ръце. — Имаш ли свестен учител по този предмет?

Сара се залови като удавник за въпроса му и преглътна готовите да бликнат сълзи.

— Страхотна е. Казва се госпожица Филипс. Обаче… — Прехапа си езика, но със закъснение.

— Обаче какво? — моментално попита баща й и килна глава по онзи си негов начин, който означаваше, че няма да миряса, докато не получи отговор.

Сара се опита да омаловажи нещата:

— Как да ти кажа… Гарви… хората, у които живея… нещо не я одобряват.

— Защо? — смръщи вежди Ед. — Какво й е?

Сара се подвоуми, но в крайна сметка реши, че няма смисъл поне тази истина да му спестява:

— И хората от черквата не я обичат. Мислят я за вещица.

Ед я погледна невярващо и по всичко си личеше, че не беше очаквал точно такъв отговор. А след като нейното изражение си остана непроменено, той изведнъж се изсмя на глас.

С онзи мощен, басов, гърмящ смях, който мигновено я върна към родния й дом и някогашния й живот.

— Вещица, викаш? — И продължи да се смее така, че по някое време му се наложи да отрие влагата от ъгълчетата на очите си. — Ама и ти на хубава черква си случила! Как изобщо успяваш да ги гледаш сериозно?

Сара прехапа устна.

— Ако беше чул само как говори свещеникът, нямаше да ти е никак смешно.

Смехът на баща й най-сетне утихна и той пак я хвана за ръка.

— Не бива да слушаш такива глупости и да ги вземаш насериозно, шушко. Имаш умна глава на раменете си и си съвсем способна сама да преценяваш кой какъв е и какъв не е.

— И госпожица Филипс каза същото.

— Браво на нея. От това, което ми казваш, ми се струва, че е свястна жена. — И пак тръсна глава. — Вещица, викаш. Голям майтап.

Атмосферата се разведри и през следващия един час Сара и баща й си приказваха така, както едно време у дома. Дори залата за свиждане с голите й стени не им пречеше да се чувстват като в кухнята на фермичката им в близост до Брънзуик. За жалост, скритият зад решетка голям стенен часовник скоро — прекалено скоро — показа 15:50 и стана време Сара да си върви.

Да напусне уютната си среща с баща си в затвора и да се върне в затвора, наречен „домът на семейство Гарви“.

— Пак ще дойда при първа възможност, татко — обеща му, налагайки си да не разваля създалото се настроение, като се разплаче накрая.

— Ще те чакам, миличко.

— А ти да си ядеш зеленчуците, чу ли?

— Чух — кимна й.

Тя се измъкна преди сълзите да й изневерят, изпълнена изведнъж с ужас от мисълта да не би да е закъсняла с няколко секунди за срещата си с Анджи Гарви.

За такова закъснение можеха да я лишат от следващото й посещение при баща й, а тя не можеше да допусне подобно нещо. Като дойде пак на свиждане, ще му донесе нова картина.

Дали пък да не нарисува портрет на майка си? Досега не се беше опитвала и сигурно ще й е приятно да го направи, дори и да не излезете съвсем хубав.

Не че щеше да има някакво значение.

Баща й така или иначе щеше да го приеме с възторг.

* * *

Сара гледаше онова нещо на кухненския плот така, сякаш беше кобра, а не най-обикновен морков, давайки си сметка, че ако не успееше да го среже точно така, както Анджи й беше показала само преди секунда, приемната й майка щеше да й се нахвърли със злъч, която, макар и не смъртоносна, щеше да й причини болка, равносилна на ухапване от змия. Приближи ножа към моркова с надеждата да е налучкала точно ъгъла, който Анджи й беше демонстрирала, и усети ледения поглед на жената над рамото си.

— Най-важно е ястието да стои красиво в чинията — напомни й Анджи и се пресегна да отстрани две резенчета, които не отговаряха на изискванията й. — Особено когато става дума за празничната неделна вечеря. И не забравяй, че всяка работа си иска майсторлъка.

Сара се мъчеше да отбие спомените за това как двете с майка й готвеха заедно; как се смееха, шегуваха, та понякога дори и танцуваха в кухнята, без да обръщат внимание на размера или формата на морковите. Тук изобщо не й беше до пеене, а камо ли да затанцува из кухнята на семейство Гарви.

— Здрасти — каза Тифани, като влезе и отвори вратата на хладилника.

Сара леко се стегна.

— Здрасти — отвърна, стараейки се да не отмества поглед от онова, което вършеше.

— Е, как се чувства човек, след като е посетил някого в затвора? — попита Тифани с подчертана невинност, от която Сара мигновено застана нащрек. И хвърли поглед към Тифани, облегнала се на рамката на вратата с кола в ръка.

— Като за пръв път — доста неловко — мъчеше се да подбере думите си Сара.

— Приказките да не пречат на работата — напомни й Анджи.

Сара се пресегна за следващия морков.

— Но ми беше приятно да видя баща си.

— Онзи, убиецът ли? — попита Зак, цъфнал неочаквано на вратата до сестра си. Сара усети как гневът я прободе от ударението върху думата „убиец“.

— Било е нещастен случай — промълви Сара.

— Бях останала с впечатлението, че нещастният случай е станал, когато теб те е блъснал — уточни Тифани. — Два нещастни случая накуп ми се виждат прекалено множко.

Лицето на Сара пламна, но тя продължи да реже мълчешком моркова точно според изискванията на Анджи.

— Той така или иначе ще свърши в ада — отбеляза Зак. — Така че какъв смисъл има да му ходиш на свиждания?

Сара погледна към Анджи, която разбъркваше делово варящите се макарони и се правеше, че не е чула думите на децата й.

— Според мен следва да обърнеш повече внимание на спасението на собствената ти душа, отколкото да киснеш при него — подметна Тифани.

— Но той ми е баща — прошепна Сара с глас, който дори на самата нея й се стори слаб и неубедителен.

— Това не му пречи да отиде в ада — повтори Зак.

— По-добре върви в черквата да се молиш за собственото си спасение — допълни Тифани.

Пръстите на Сара стиснаха ножа.

— В черквата ще се моля баща ми да излезе при първа възможност, а извън черквата — ще ходя да го виждам при всеки удобен случай — отговори им с леко разтреперан глас.

— Режи, режи — намеси се Анджи. — Защото, ако не си свършиш навреме работата, може и да не отидеш на свиждане. Като приключиш с морковите, вземи да накълцаш броколите за салатата.

Това било, значи! Скоро ще я спрат изобщо да не посещава баща си. Каквото и да стори, колкото и да се напъва да са доволни, все ще е недостатъчно.

А наказанието ще е да не я пускат при баща й.

Пое дълбоко въздух и се извърна към Анджи. Но успя с крайчеца на окото си да забележи ехидната усмивка на Зак и блесналите очи на Тифани, които чакаха с нетърпение да видят какво ще стане по-нататък.

— Не можете да ми забраните да му ходя на свиждания — каза Сара, стараейки се да контролира гласа си. — Това е мое право.

Анджи се извърна към Сара и взе да бърше ръце в престилката си.

— Ти изобщо нямаш никакви права — обяви и прободе Сара с поглед. — Настанена си у нас, понеже е нужно да бъдеш възпитана в здраво християнско семейство и ние точно такова възпитание ще ти дадем. Баща ти е грешник, и майка ти е умряла вследствие на грях, та и твоят устрем нататък може да бъде възпрян единствено с всеотдаен труд и молитви за собственото ти спасение. Така че престани да спориш и си върши работата.

Пръстите на Сара стиснаха още по-силно дръжката на ножа в борбата й да овладее беса си:

— Майка ми не умря вследствие на грях, а от рак — рече тихо.

— Едно и също — рече Зак и се пресегна за шепа от нарязаните моркови.

Сара едва се удържа да не забие кухненския нож в дланта му и да я прикове към дъската за рязане.

— Ракът е проявление на злото — обяви Анджи и взе да плакне макароните със студена вода на мивката сред облак от пара. — Злото и грехът са единствените причинители на болестите, а това, че майка ти е боледувала от рак, е признак, че е изгубила Божията милост. Подай ми оная купа.

Сара впери за миг поглед в синята купа, която Анджи сочеше. Правилно ли чу приемната си майка? Всъщност, тя несъмнено точно това каза — нищо по-различно от изреченото по-рано същата сутрин от преподобния Кийнър в черквата.

Анджи току-що бе обявила майка й за олицетворение на злото.

Нарекла бе нечестива съвсем непозната жена, която през живота си не бе виждала!

Целият натрупал се у нея бяс, който бе успяла някак си да задържи, сега започна да изригва. Как изобщо може да живее у такива хора? Как изобщо си представя да седне да се храни на една и съща маса с тях?

Изключено е.

Сара пусна ножа върху дъската, мина покрай Тифани и Зак, прекоси трапезарията, а след нея — и всекидневната. Без да обръща внимание на виковете на Анджи да се върне и да си довърши работата, грабна от закачалката до входната врата шапката, тънкото палто и шала си и излезе.

И още преди да стигне до ъгъла, където се спря да си облече палтото, да увие шала около врата и да нахлупи шапката върху ушите си, вече знаеше къде ще отиде.

А и не се сещаше за друго място, където със сигурност ще бъде приета радушно.

„Шътърс“.

„Шътърс“ и живеещата зад стените й „вещица“.