Джон Сол
Дом за разплата (6)

Шеста глава

Бетина Филипс свърна с очукания си мини купър по издълбаната на коловози автомобилна алея и мина през ненужно натруфените порти от ковано желязо, провиснали от двете някогашни горди гранитни колони, така обрасли с мъх и лишеи, че издълбаният при създаването им декоративен надпис отдавна вече не можеше да се прочете. Бетина отбеляза стареенето им с дълбока прочувствена въздишка, превключи на по-долна предавка и даде газ по дългата дъговидна алея към родната си къща.

Когато беше малка, през почти половин година използваха градинар със задачата да поддържа просторния двор на старата резиденция според точните изисквания на дядо й, но след като старецът се спомина, градинарят беше първият съкратен разход, макар и далеч не последният. Оттогава „Шътърс“ („Кепенците“), както викаха на дома им открай време, взе да запада все повече с всяка изминала година. Бетина правеше всичко по силите й да запази външния й вид, но скромната й заплата едва стигаше да покрие разходите по отоплението през зимите — и то при условие, че с настъпването на най-късите и най-студени дни тя се свиваше единствено в кухнята и студиото си и оставяше останалата част от дома да замръзне.

Все още таеше надеждата някой ден Обществото за опазване на историческите паметници да й направи предложение, на което тя нямаше да може да откаже. Дано станеше само преди старата сграда да рухнеше дотам, че да не подлежи на ремонт.

Вкара колата в гаража, влезе през кухненската врата и се провикна към двете си кучета и три котарака. Както винаги, нито едно от животните не дойде да я посрещне. Е, полека-лека щяха да се явят едно по едно и да я гледат подозрително и с нещо като чувство за вина за всички пакости, които са сторили, докато тя е била на работа.

Прекоси просторната кухня, мина през огромната трапезария и салона зад нея и чак тогава стигна до северната част на къщата, където беше превърнала някогашната зимна градина на прапрадядо си в студио.

В изпълнение на установения през годините ритуал погледна за миг през задните прозорци през терасата и широката ливада към брега на Шътърс Лейк. Водните птици отдавна бяха отлетели на юг, но и това не бе лишило езерото от ефирната му красота и от възможността му да изглежда различно през всеки ден на всеки сезон. Сега, в средата на есента, повърхността му бе накъдрена от северния бриз — предвестник на наближаващите жестоки студове. Малкото останали папури се бяха превили под слабеещото следобедно слънце. След някой и друг месец езерото щеше напълно да замръзне, снегът щеше да покрие всичко и тайнствената зимна тишина щеше да се спусне не само над езерото, но и над цялата къща.

Бетина пое дълбоко въздух, отвори ципа на папката с ученическите рисунки от отминалия ден и разположи творбите върху работната маса. Най-отгоре лежеше рисунката на онова, новото момиче с куция крак — Сара Крейн.

Сара беше нарисувала каменна сграда само с един кафяв маслен пастел, което придаваше на рисунката й настроение като в старовремска фотография. Но талантът на Сара личеше от всеки неин щрих.

Перспективата й беше безупречно прецизна — от изкусно пресъздадените сенки на различните нива на островърхия покрив до съответствието между покривния силует и щорите по фасадата и видимата страна. Куп неща беше пресъздала в един много кратък срок, та дори беше успяла да включи — или по-точно, да загатне — елементи от околния пейзаж, включително и светлосенките по част от камъните пред масивната двойна входна врата.

Вратата.

Бетина се отдръпна и пак огледа рисунката.

„Шътърс“?

Приближи картината до прозореца и пак я разгледа внимателно. Сара беше нарисувала нещо като умален вариант на Бетининия роден дом. Къщата върху листа беше с островръх покрив и с кръгло обръщало за автомобили, които приличаха на Бетинините, а огромните кепенци изключително много напомняха на онези, които бяха дали наименованието не само на къщата, но и на езерото, на чийто бряг я бяха вдигнали.

С тази разлика, че домът на Бетина имаше и конюшня — сегашният й гараж — от източната си страна, и пристройка за прислугата от западната. А в средата на автомобилната алея се извисяваше огромен клен, чиито листа в момента бързо опадаха и вятърът ги струпваше по ъглите на къщата и покрива.

Въпреки различията обаче, не можеше да отрече и приликите.

Бетина вдигна поглед към огромния остъклен покрив на зимната градина. Дневната светлина скоро щеше съвсем да изчезне, но ако излезеше веднага, все щеше да успее да разгледа фасадата, преди окончателно да се е стъмнило. Прекоси забързано мраморния под на просторното фоайе, а рижавият котарак успя да отскочи от пътя й и да се шмугне под масивната кръгла маса.

Бетина отвори огромната входна врата и излезе с рисунката в студения полумрак. Около глезените й се завихриха пресъхнали кафяви листа, потръпна от студ под тънкия си пуловер, но нямаше време да се връща за горна дреха.

Вдигнала високо пред очите си рисунката, заотстъпва на заден ход към голямата автомобилна алея, търсейки гледната точка, която щеше да съвпадне с онази във въображението на Сара Крейн.

Естествено, такава нямаше да има, тъй като Сарината къща бе съществувала само във въображението на момичето, но колкото и да изключваше тази възможност, Бетина усещаше, че скоро ще открие нещо съвсем близко.

Нещо съвсем близко.

По някое време се озова пред гаража; някогашните помещения за прислугата се падаха от другата му страна, скрити от самата задна страна на сградата. Бетина вдигна рисунката пред очите си, закривайки гледката на гаража и в същия миг осъзна, че е открила гледната й точка.

Сега, след като листопадът бе оголил огромните дървета, Бетина установи, че сложният силует на разбития на различни нива покрив в Сарината рисунка съответстваше напълно на истинския — на старата къща. И прозорците се падаха на едно и също място, а като видя различната дърворезба по двойната входна врата, Бетина усети как по ръцете й полазиха тръпки, които не се дължаха на мразовития ноемврийски въздух.

И все пак й се струваше невъзможно: ами ако на тази отслабваща светлина само си въобразява, че намира прилики? Прибра се през двойната входна врата, тръгна да пресича фоайето на път към зимната градина и в този момент чу тихия вой на Роки.

Спря се и видя шарения териер с неустановено потекло — донесен още като бебе от гората от един от котараците — да клечи пред вратата на някогашния кабинет на дядо й. Кучето беше извъртяло така главата си, че да я вижда.

Понечи да продължи към зимната градина, но Роки излая — само веднъж, както правеше винаги, когато държеше на своето. А в случая очевидно държеше да влезе в дядовия й кабинет.

— Добре де, добре — измърмори Бетина. — Ама и аз съм една мека Мария.

Роки я посрещна с радостно развъртяна опашка и щом вратата се отвори, се шмугна през нея.

Вътре още ухаеше на бренди и пури.

Пълните с книги библиотечни секции по всички стени, кожените фотьойли и огромното бюро я накараха да се почувства пак като малко момиченце. А в стаята все още се усещаше не само духът на дядо й, но и духовете на бащата и дядото на самия Харолд Филипс. В това време Роки душеше двойната врата на шкафа под едната от библиотеките. Любопитството на Бетина надделя и тя не можа да се сдържи да не коленичи и да не ги отвори.

Вътре по стелажите бяха наредени албуми със снимки, подвързани в еднаква тъмна кожа. Бетина извади първия, отнесе го до бюрото, запали настолната лампа и го отвори, а кучето се сви в нозете й. Първите няколко черни страници съдържаха пожълтели изрезки от вестник „Уоруик Сентинел“, в които се съобщаваше, че Бун Филипс бил назначен за управител на Института за психичноболни престъпници „Шътърс Лейк“, последвани от официални снимки на прапрадядо й на средна възраст, а по-нататък — от негови снимки пред онова, което местните жители наричаха „някогашния приют“.

След някоя и друга страница Бетина стигна до онова, което търсеше: тонирана в сепия фотография на Бун Филипс пред вратата на „Шътърс“ — такава, каквато е била, когато се е нанесъл.

А в средата на кръглата автомобилна алея стърчеше фиданката на сегашния огромен клен.

Снимката бе направена откъм западната част на алеята и се виждаше, че от тази страна на сградата не е имало пристройка за прислугата. Откъм източната страна е възможно да е имало конюшня, но тя нямаше как да се види от този ъгъл, а и нищо не подсказваше да е имало път за нататък.

С една дума, и пристройката за прислугата, а вероятно и конюшнята, са били добавени впоследствие.

Бетина измъкна внимателно снимката от фотоъглите, които я прикрепяха към страницата, и я постави на бюрото на дядо си, редом с рисунката на ученичката.

Сара беше изобразила дори и фиданката.

Студ пролази по гръбнака на Бетина.

Огромните кепенци, защитавали някога чупливите прозорци и обитателите на старата каменна сграда от нахлуващите през езерото зимни североизточни ветрове, в днешно време бяха провиснали от пантите си. Все още обаче бяха използваеми и Бетина ги затваряше понякога при особено силен вятър.

Но както на снимката, така и на рисунката кепенците бяха строго подредени в една линия.

Нови.

И на рисунката, и на снимката входната врата беше една и съща, но различна от сегашната, сменена от майката на Бетина още преди да я роди.

И неизвестно как, куцата новодошла в Уоруик се беше сдобила най-неочаквано с изображение на Бетининия дом и го бе нарисувала по време на час, но не такъв, какъвто беше сега, а както е изглеждал, когато е бил съвсем нов.

Бетина неволно потри настръхналите си ръце и се извърна към Роки, който вече седеше кротко на прага и я гледаше с кротките си кафяви очи:

— Ти как мислиш?

Кучето само я погледна за още миг, после бавно се затича нанякъде, вероятно да търси котарака, който, откакто се помнеше, го беше осиновил.

— И мен ме плаши — сподели тихо Бетина с вече празната стая. Пресегна се да изгаси настолната лампа и огледа за последно както снимката, така и необяснимата рисунка.

За работата си Сара Крейн щеше да получи отлична оценка.

А пък Бетина щеше да я държи непрестанно под око.

* * *

Сара изчака цялото семейство Гарви да се настани около безупречно подредената трапеза и чак тогава седна на мястото си и простря салфетката върху коленете си. После се увери, че всеки си е сипал от макароните с риба тон, и едва тогава взе своята скромна порцийка.

Макар стомахът й да протестираше отчаяно от глад, най-умишлено остави достатъчно за допълнително на Мич и Зак. Така или иначе, вече й беше съвсем ясно, че колкото по-невидима е в дома на Гарви, толкова по-добре ще й е.

Сякаш доловила мислите й, Анджи Гарви я прикова с поглед:

— Как мина първият ти учебен ден, Сара?

Очите на цялото семейство се насочиха право в нея и Сара усети, че може би са й приготвили някаква клопка. Но пък какво толкова коварно можеше да се съдържа в един тъй елементарен въпрос? Въпрос, който майка й поне хиляда пъти й беше задавала.

Или Анджи наистина се интересуваше най-невинно от първия й ден в училище.

— Добре мина — отвърна най-сетне.

Погледите на всички си оставаха вперени в нея.

— Много хубаво беше — добави моментално. — Хареса ми. Много хубаво училище. — Очите й се стрелкаха ту към Анджи, тук към Мич, и беше очевидно, че от нея се очаква да каже още нещо. — Много домашни дават — допълни плахо.

Без да я изпуска от очи, Мич допи бирата и наклони празното шише към Зак, който го пое и скочи да му донесе ново.

— Домашните са полезни — каза. — Това им е лошото на днешните училища, че не дават достатъчно домашни. На твоите години нямахме време да се мотаем и да вършим глупости, а трябваше да работим. И то яко. — И я прониза с поглед:

— А когато някой ни питаше нещо, му отговаряхме. Не го карахме да ни изкарва думите с ченгел от устата.

Сара глътна малко вода, пое рязко дъх и се напъна да измисли някакъв бърз отговор. Какво очакваше да чуе от нея приемният й баща? Какво се предполагаше да му отговори? По някое време подхвана:

— Ами, нямах затруднения да намеря класната си стая, а и гардеробчето ми се оказа на много удобно място, на практика точно в средата на цялото училище.

Мич възобнови храненето си, а след него, като по сигнал — и останалите от семейството.

На Сара й поолекна.

— Много ми хареса учителката по рисуване, госпожица Филипс.

Всичките четири глави се вдигнаха и пак забиха очи в нея.

— Н-н-нещо лошо ли казах? — заекна Сара. Какво стана? Къде пак сбърка?

Анджи Гарви отпи от чашата си и попи крайчетата на устните със салфетката си:

— Не ти се препоръчва да общуваш с Бетина Филипс. — Отвращението от името беше изписано на лицето й. — Тя е вещица.

Сара зяпна. Вещица? Какви ги приказва Анджи? Но така и не успя да отвори уста, преди тя да отговори на неизказания й въпрос:

— Жителите на градчето ни са християни и тук няма място за такива като Бетина Филипс.

Сара забеляза, че и изражението на Мич е непоколебимо.

— Забранява ти се да разговаряш с нея извън часовете по рисуване — продължи Анджи. — В нашия дом, и във всеки уважаващ себе си дом в Уоруик, избягваме, доколкото се може, да я споменаваме.

Сара буквално не можеше да повярва на ушите си, но приемната й майка не бе свършила:

— В неделя в черквата ще имаш възможност да се пречистиш духовно.

— Не… не разбирам — остави най-после вилицата си Сара. Съвсем й се отяде. — Тя ми е учителка и ние си говорихме само за… — Гласът й се изгуби, но погледите пак бяха впити в нея и нямаше съмнение, че трябва да продължи. — Само за рисуване — успя да прошепне с нещо, което дори на самата нея й прозвуча като оправдание.

— Хубаво де. Ще ти го кажа с прости думи — насочи вилицата си към нея Мич. — С тази жена можеш да разговаряш само дотолкова, доколкото е необходимо, за да преминеш по предмета й. И нито дума повече. Никакви други приказки с нея или за нея. Не трябва да я поглеждаш дори. Дотук ясно ли ти е?

Сара отпусна ръце в скута си:

— Да, сър — прошепна.

— Господи Боже мой, Анджи! — възкликна Мич, без да престава да гледа злобно Сара. — Само това ни липсва: туй момиче да попадне под влиянието на Бетина Филипс!

Анджи положи утешително дланта си върху ръката му, при което само след секунда той тръсна възмутено глава и възобнови вечерята си.

По лицето й се четеше пълно одобрение за думите на съпруга й и предупреждение Сара да се вслуша в онова, което току-що й беше казано.

Хвърли око и на Тифани, но тя само завъртя глава и се загледа настрана.

Посланието им беше ясно и категорично:

На Сара й се забранява да разговаря с единствения отнесъл се човешки с нея жител на Уоруик.

* * *

Лили Дънигън направи опит да се съсредоточи върху кръстословицата, докато мъжът й четеше вечерния вестник, но тишината в дома им я притесняваше.

Прекалено тихо беше.

И това й пречеше да се концентрира.

Освен всичко друго, Ник се бе явил на вечеря в необичайно повишено настроение. Изяде си всичко, което му сипа, после се скри в стаята си да си пише домашните.

Оттогава и гък не беше чула оттам.

Нищо чудно, че не можеше да се съсредоточи: обикновено по това време гласовете в главата му така пощуряваха, че той или се разреваваше, или почваше да блъска глава о стената — всичко, което можеше да ги заглуши. А ето, че тази вечер беше коренно различен.

Дали пък не са улучили най-после подходящото лекарство? И какво изобщо става? Предаде се и отмести кръстословицата:

— Отивам да видя Ник.

Шеп Дънигън почти не вдигна поглед от вестника си:

— Никога няма да стане нормален, ако не започнеш да се държиш с него като с нормално дете.

— Само да го погледна какво прави.

Шеп въздъхна тежко и се зае да прегъва вестника на нова страница.

Лили се качи тихо по стълбите и почука на вратата на Ник.

— Влез! — обади се той отвътре.

Лили отвори и надникна. Ник седеше на бюрото си и пишеше в някаква тетрадка, захваната със спирала.

— По какво учиш?

— По химия — рече Ник. Дописа нещо върху листа и остави химикалката. — Свърших.

— Ама съвсем ли? — влезе в стаята и поседна плахо на ръба на леглото му. Колкото и да се беше молила някой ден да види Ник да се държи така нормално, някак си не можеше да повярва, че пред очите й е един нормален тийнейджър, чийто най-голям проблем е размерът на домашното.

— Не, за жалост — отвърна Ник, пъхна дебелия учебник по химия в раницата и извади опърпана книжка в джобен формат. — Тепърва трябва да пиша реферат по тоя роман.

Лили се подвоуми дали да не го остави на мира, но въпросът изскочи някак от само себе си от устата й:

— Гласовете няма ли ги тази вечер?

Ник извъртя стола така, че да я погледне в очите:

— Най-странното е, че съвсем ме оставиха на мира.

— Ама наистина ли? Значи сме налучкали най-после точната доза от точното лекарство!

Ник сви рамене и отклони погледа си.

Очевидно криеше нещо от нея.

— Какво има, Ник?

— Нищо. — Ник взе да се върти насам-натам на стола си — нервен тик, който й подсказа, че я лъже.

— Има нещо. — Пресегна се и хвана стола да спре да се върти. — Да не би да вземаш и някакво друго лекарство?

— Не — рече, но все още избягваше да срещне погледа й.

— Какво тогава?

Ник се поколеба, но най-после отрони с озадачен поглед:

— Стана една странна работа.

Лили се стегна, готова да чуе и най-лошото.

— Появи се едно момиче.

Момиче ли? Всичко друго беше очаквала да чуе, но не и това.

— Момиче? — повтори. — Запознал си се с някакво момиче?

— Е, не съм се запознал съвсем. Отскоро е тук. Живее у Гарви. Казва се Сара Крейн.

И Лили беше чула, че Анджи Гарви е поела приемно дете.

— И кое му е странното?

Ник отново се подвоуми и Лили се уплаши да не би да млъкне окончателно. Той обаче взе, че се захили:

— Ами, щом тя се появи, гласовете млъкват.

Лили изпусна дъха, който неусетно бе задържала.

— В какъв смисъл „млъкват“?

— В буквалния. При появата й престават да ми крещят.

— За мен това не е странно, а по-скоро чудесно — обяви Лили. — Какво друго ще ми кажеш за нея?

— Нищо не мога да ти кажа — погледна я Ник. — Още не съм се запознал с нея.

— Е, щом на теб ти е по-добре, и на мен ми е по-добре — стана Лили. — Така че вземи да се запознаете, окей?

Надвеси се и го целуна по темето:

— Оставям те да си пишеш домашните.

— Окей. Лека нощ.

Лили се върна във всекидневната, взе кръстословицата, но сега не тишината, а огромната новопоявила се надежда й пречеше да се съсредоточи.

— Разбра ли? — рече на Шеп и пак заряза кръстословицата.

— Кое? — погледна я с безразличие Шеп.

— Ник е срещнал някакво момиче.

Шеп свали вестника и я изгледа продължително.

— Но не това е важното. Най-хубавото е, че в нейно присъствие гласовете му замлъквали.

При невярващия вид на Шеп Лили си позволи най-после, след толкова дълго време, да се засмее.

— Будалкаш ли ме?

Лили само завъртя глава.

— И как се казва?

— Сара Крейн. Току-що постъпила в училището им.

По лицето на Шеп пробяга сянка. След секунда мълчание бащата се изправи.

— Отивам да си поговоря с Ник.

Стомахът на Лили се сви на топка. Само това оставаше: да се качи мъжът й горе и да се скара на Ник…

Но какво може да направи тя? Шеп си е Шеп и тя може само донякъде да опази сина си от баща му. Лили прехапа език и го изгледа как се качва по стълбите.

* * *

Ник се мъчеше безуспешно да възприеме онова, което пишеше на страницата пред очите му. Не че беше излъгал майка си, но и не й каза цялата истина. И все пак я усети как се зарадва на чутото. Спести й обаче описанието на това колко странно всъщност реагираха гласовете на присъствието на Сара Крейн, а най-вече не й спомена за ужасните халюцинации, които беше получил в столовата покрай гадното поведение на другите деца спрямо Сара.

Нямаше смисъл да й разправя всичко това. Тя никога няма да го разбере.

Ще вземе да си помисли, че състоянието му се влошава, а то не е така.

Самият той се чувства значително по-добре.

Пое дълбоко дъх и пак се напъна да се съсредоточи върху смисъла на печатния текст.

Но преди да стигне до края на първия абзац, вратата на стаята му се отвори едновременно с еднократното силно чукане.

— Здрасти — рече баща му. — Учиш ли?

— Ъхъ. — Доколкото можеше да си спомни Ник, през последната година баща му надали беше влизал в стаята му повече от два пъти, а при сегашната му поява гласовете пак взеха да негодуват. Как не се сети, че майка му ще съобщи новината за Сара Крейн на баща му! Що не си мълча! Щеше да си спести поредния инструктаж от баща си на тема как следва да се държи „истинският тийнейджър“.

Под което той, естествено, разбира „нормалния тийнейджър“.

А баща му вече се разхождаше из стаята, опипа принтера, разгледа книгите на етажерката, взе някакъв компактдиск.

Печелеше време. И по някое време подхвана:

— Чувам, че си си намерил гадже.

— Е, чак пък гадже — отвърна Ник, без да вдига поглед от книгата.

— Сара Крейн — подхвърли Шеп и Ник усети, че го наблюдава. Нямаше как да не вдигне очи. Кимна. — Дъщеря е на един от моите затворници.

Ник кимна повторно:

— И аз дочух нещо. Живее у Гарви.

— Виж какво. Нямам нищо против да си имаш приятелка — каза Шеп, а погледът му продължи да шари из стаята. — Време ти е, така да се каже. На твоите години всяко момче следва да си има приятелка. Но исках само да ти подскажа, че на децата на затворниците понякога им става нещо в главите, нали ме разбираш?

Ник мълчеше. Та баща му си нямаше и капка понятие от Сара Крейн.

— Сега, в гимназията, му е времето да палуваш, Ник — добави баща му.

— Знам.

— Така че не пропускай тази възможност. Но гледай и да не сгафиш с нещо, дето цял живот ще ти тежи.

Ник кимна, а лицето му пламна от неудобство. Що не го остави баща му да си гледа реферата по литература?

— Опичай си акъла, значи — не отстъпваше баща му, после така му смигна, че на Ник му идеше да потъне вдън земя. — И се пази, нали ме разбираш?

Ник пак кимна.

— Хубаво, момчето ми. Залягай над уроците.

— Лека нощ, татко.

В мига, в който баща му затвори вратата подир себе си, роптаещите гласове се укротиха.

Ник усети, че на бюрото няма да стигне до никъде, затова изключи компютъра, изгаси настолната лампа, съблече се и си легна с книжката, но Сара Крейн не му излизаше от ума.

Не трябваше ли да я защити в столовата или поне да я беше поканил да седне при него, щом другите я гонеха?

Явно и тя има нужда от приятел. А Ник може да й стане точно такъв.

Утре ще събере смелост и ще я заговори.

Угаси нощната си лампа и установи, че няма търпение да настъпи този миг.

Да заприказва Сара Крейн.

Още утре.

Ник затвори очи посред блажената тишина в главата му и се унесе в сън.