Джон Сол
Дом за разплата (1)

Първа глава

Сара Крейн пое дълбоко върмонтския въздух, изброи набързо кокошките за да се убеди, че всички са се прибрали в кокошарника за през нощта, и чак тогава затвори вратичката му. Дванадесет. Идеално. Залости вратата, за да не се напъха някоя тръгнала да търси лесна среднощна закуска миеща се мечка или невестулка, хвърли през рамо последен поглед на хамбара, за да провери дали и неговата врата е заключена, и понесе към къщи кошничката с яйцата така, както майка й беше правила всяка вечер през последните петнадесет години. Сара обожаваше тукашните есени — най-вече заради начина, по който светлината се процеждаше през златистите листа на кленовете около фермичката им, а може би и заради ъгъла, под който слънцето я огряваше. Така или иначе, есените й причиняваха тръпки по кожата и я изпълваха с усещане за жизнерадост. Така поне беше допреди близо година, когато майка й се разболя, а шест месеца по-късно и почина. Оттогава и есенният здрач престана да я изпълва с радостта на предишните години.

Притесняваше я и това, че в кошничката носеше само шест яйца, а мразовитият септемврийски въздух й подсказваше, че скоро носачките ще престанат да снасят чак до идната пролет. Но и това не беше нищо в сравнение с другото, което я мъчеше тази вечер: как ще преживее зимата заедно със стоката и изобщо с фермата, след като баща й пак беше навлязъл в един от неговите си „цикли“, както се изразяваше майка й. Не беше подготвил нищо за предстоящите студени месеци — нито дърва беше насякъл, нито беше ходил на лов за елени, дори и телетата не беше продал навреме, а сега, поотраснали, те нямаше как да докарат добра цена.

Вместо това бе навлязъл в запой. И сега, както очегъртваше дъното на каците с ярма, заглождилата я от няколко месеца насам смътна тревога избуяваше в страх, от който й призляваше. А до зимата оставаше съвсем малко: плъховете вече превземаха хамбара, сламата гниеше по стърнищата, а купчината дърва, която трябваше да е вече поне четиринадесет кубика, изглеждаше направо жалка.

Тя сама обаче нямаше как да насмогне.

Нищожният остатък от настроението й съвсем се изцеди при влизането й в топлата кухня, при все че Сара се помъчи да се освободи от грижите така, както развиваше вълнения шал около врата си. Сложи яйцата в хладилника и взе да разчиства чиниите от вечерята, макар баща й още да не беше станал от масата.

Отказал бе дори да опита телешкото с картофи, което му беше сготвила; отместил бе чинията си настрана и седеше, втренчен мрачно в отворения отпреде му фотоалбум.

Сара бързо раздигна масата, като гледаше да не го безпокои. Обра остатъка от телешкото от тигана и го изсипа в чиния, покри я с пластмасово фолио и я сложи до яйцата в хладилника, после пусна горещата вода в мивката.

— Сара?

Гласът на баща й беше съвсем прегракнал от мъката, която го душеше от половин година насам, и като го чу, направо й се приплака. Сълзите й постоянно напираха да рукнат, но повечето време успяваше някак си да ги задържи.

Освен когато баща й се разплачеше.

Тогава спиране нямаше. Колко пъти през последните шест месеца се беше случвало да седят двамата прегърнати на дивана и да плачат? Нямаше ли най-после да надживеят станалото? Колко пъти й беше повтаряла майка й, че не бива да скърби цял живот. Животът ти трябва да продължи, разбираш ли ме? На теб тепърва ти предстои да го изживееш и не желая да го прекараш в рев за това, че съм се тръшнала и съм те зарязала.

— Кажи? — стисна Сара зъби против ледения страх в сърцето й.

— Дай ми ще една бира, миличка.

Усети юмрука, който се сви в стомаха й. Преди да почине майка й, баща й никога не пиеше повече от една бира, дори и в най-горещите дни. Напоследък обаче все по-често след първата бира следваше втора, после трета и така нататък. И нямаше смисъл да спори с него. Той просто й казваше да не се притеснява. Извади шишето от хладилника и го сложи на масата, но не можа да се сдържи да не го помоли поне да намали темпото.

— Трябва ли да я изпиеш, татко? — проплака, почти шепнейки.

— Колкото да попритъпя болката, шушко — рече Ед Крейн, придърпа дъщеря си и обви кръста й с мощната си ръка.

Всичко у баща й й се струваше по-едро и по-мощно в сравнение с другите мъже, а това обясняваше и прякора му Големия Ед, с който го наричаха всички, освен майка й. Беше висок, широкоплещест мъж, с нозе мощни като дънерите на кленовете и със захват, който можеше да я смачка, ако не внимаваше. Но той винаги бе внимателен с нея, както и сега ръката му нежно я обгръщаше.

— Гледай майка ти каква красавица беше в сватбената си рокля — посочи й той снимката. — Виждала ли си по-голяма хубост от нейната?

Сара нямаше никакво желание да разглежда отново тези снимки, тъй като от тях само й домъчняваше повече. Ако желаеше нещо, то беше баща й да прибере албумите и да заживее отново. Но това, сегашното, се повтаряше вечер подир вечер: не се хранеше, не спеше.

Само скърбеше.

А ето, че сега искаше още една бира.

Съвсем ясно й ставаше и как ще свърши: щеше цяла нощ да пие, а на сутринта щеше да й се заизвинява и да й се кълне, че повече нямало да се повтори.

И за известно време пак щеше да влезе в ролята си на неин баща.

Но само докато пак му се припиеше бира, после втора, и накрая излизаше да пие някъде цяла нощ.

Изсули се притеснено от прегръдката му:

— Не съм си написала домашните.

Ед въздъхна дълбоко:

— Как ще те отгледам бе, дъще? Без майчица…

Гласът му притихна, а тялото му сякаш се спаружи от безсилие.

Като стоиш трезвен и се грижиш за фермата, идеше й да му каже. Аз сама ще си се отгледам, ти само за фермата имай грижа. Вече съм на четиринадесет и се справям отлично. Но нищо не рече, ами се върна на мивката да измие посудата.

Бършеше последната чиния, а в това време баща й отвори хладилника и си взе поредната кафява бутилка от онези, които чакаха винаги в готовност най-отзад на горния стелаж.

— Стига вече, татко — сами излязоха думите от устата на Сара. — Недей пак да почваш. — И сълзите, които с толкова труд бе задържала, се застичаха по бузите й.

— Не се бой, шушко — отвърна Ед. — Няма да прекаля като миналия път. Престани да се тревожиш и върви си пиши домашните.

— Много те моля — изхлипа насреща му Сара. Ами ако следващия път превърти и повече не се прибере у дома? Как ще се оправя сама?

— Не ми стой на главата — отвъртя Ед капачката и я хвърли към торбата с боклука, но не улучи. — Хайде върви да си пишеш домашните.

Сара вдигна поглед към тавана:

— Помогни ми, мамичко — прошепна. — Моля ти се, помогни ми. Кажи ми какво да направя.

Пое дълбоко дъх, обърса сълзи с кърпата за чиниите, окачи я да съхне на куката й, качи се в стаята си и остави баща си да се бори с личните си демони.

* * *

Лили Дънигън тъкмо се канеше да покрие вечерята на мъжа си с алуминиево фолио и да я сложи да се сгрее във фурната, когато чу мощен трясък от горния етаж.

— Ник? — провикна се и изчака за миг с разтуптяно сърце да долети по стълбите отговорът му, че всичко е наред.

Но вместо това чу нов трясък. И трети. Грабна флакона с таблетките му от шкафчето над хладилника и хукна нагоре към стаята му, като не преставаше да се моли.

Завари го да крещи, а крясъците му се усилваха с всяка измината секунда:

— Млъкнете! Престанете! Веднага спрете!

Блъсна вратата, без дори да си направи труда да почука. Ник сега и гласа й не би чул, камо ли някакво си чукане. Както и очакваше, завари го да удря клавиатурата на компютъра си по облегалката на стола с лице, разкривено от смесица между болка и гняв. Продължаваше да вие, но вече с прегракнал глас:

— Млъкнете! Престанете да ми говорите тия работи!

— Ник! — проплака Лили, после буквално изкрещя името му: — Ник!

Той я изгледа стреснато с все още разфокусирани очи, но само след секунда видя изпотрошената клавиатура в ръцете си и по лицето му се изписа пълно объркване.

Сърцето на Лили се свлече в петите й.

Обгърна с ръце сина си, а той положи внимателно клавиатурата върху бюрото, притисна се в обятията й и се разрида.

— Не ме оставят на мира — хлипаше.

— И какво ти казват този път, миличък? — Заведе го внимателно до леглото и го дръпна да седне до нея. Погали косите му и залюля напред-назад четиринадесетгодишното му тяло, макар да й беше по-трудно от преди.

Ник завъртя глава, като че се мъчеше да се отърси от ужасен спомен:

— Ужасни неща. За ужасни неща ми говорят. — Погледът му не се отлепваше от разбитата клавиатура върху бюрото. — Стори ми се, че излизат от клавиатурата ми — проплака и притисна глава към гърдите й. — А те са били в главата ми. Не знам дори какво ми разправят постоянно. Но беше нещо…

— Успокой се. Отпусни се. Няма страшно. Не са истински. Изобщо не са…

Двамата се полюляваха върху матрака и хлиповете на Ник взеха да утихват. Когато пак проговори, Лили веднага долови нотката на страх в гласа му:

— Нали няма да ме издадеш на татко?

Тя извади хартиена салфетка от джоба си и му я подаде да си издуха носа.

— Няма да му кажа — обеща му. — Ако изобщо се прибере — рече, но като видя как Ник се уплаши още повече, съжали за изреченото. — От работа, имам предвид, миличък. Просто напоследък той закъснява — продължи и не можа да устои да не добави още една думичка: — Редовно.

Но защо пък да не го кажеше? Нима не беше самата истина това, че Шеп от няколко месеца, откакто го повишиха, работеше до късно вечер. Освен обичайните му задължения на заместник-началник на щатския затвор „Лейксайд“, сега беше вечно зает и с някакви там преговори за предстоящото му разширяване. И за какво го правеше всичко това? Наистина ли очакваше да го повишат до началник само защото е работил по дванадесет часа на ден, вместо нормалните десет? Може би, ама надали: шефът му все пак беше с пет години по-млад от него и поне засега не проявяваше интерес да се мести на друга работа.

— Днес нали си взе лекарството?

Ник кимна.

— Довечера ще ти дам двойна доза. Дано успееш да поспиш като хората.

Ник пак кимна, но продължаваше да се притиска о нея.

Лили го полюляваше и се питаше защо не може да попие от него страха му, да му го отнеме и да го премахне завинаги. Но знаеше, че няма начин: досега нищо не бе успяло да отърве Ник от гласовете в главата му и от странните халюцинации, които от време на време му се привиждаха. Нямаше обаче никакво намерение да споменава на Шеп за тазвечерния епизод, тъй като той щеше да настоява да върнат Ник веднага в болницата в Уотърбъри, а това тя нямаше в никакъв случай да допусне.

Този път — не!

Не и след всичко, което сториха на Ник при последния му престой.

— Добре ли си вече, пиленце? — попита го тихичко.

— Когато ме гушкаш, те си мълчат — отвърна й.

— Тогава цяла нощ ще те гушкам — обеща му тя.

И го усети как се усмихна, макар да беше ясно и на двама им, че решението не е нито в гушкането, нито в люлеенето.

Но и болницата не бе разрешила проблема; нито най-новото лекарство, които му бяха изписали.

Дори горещите й молитви не успяваха да изтръгнат Ник от хватката на онова, което тя бе почнала да нарича „неговите демони“. А след като и Господ не беше в състояние да го отърве, какво друго оставаше?

Дали пък да не пробват с друг лекар?

Или с друг вид лекарство?

Или Шеп да започне да прекарва повече време със сина си?

Откакто изписаха за последно Ник от болницата обаче, Шеп сякаш нямаше никакво време за Ник, а когато бяха заедно дума не обелваше на момчето, което, вече четиринадесетгодишно, имаше според нея далеч по-голяма нужда да общува с баща си, отколкото с майка си. Но с всеки изминал ден и седмица Шеп затъваше все повече в работата си. И пак я прониза право в сърцето като ледокоп онази мисъл, която постоянно потискаше, но винаги изтърваваше в тъмното преди зазоряване: Той вече не се интересува от Ник. Собственият ми съпруг е престанал да се интересува от сина си.

Нещо, което тя в никакъв случай не биваше да допусне — особено като имаше предвид, че Ник ставаше все по-зле всеки ден.

Ще си поговори с Шеп, когато той се прибере. Пак ще се опита да му поговори.

Засега обаче само ще притиска Ник в обятията си, ще го люлее и ще си мечтае нещата — много неща — да са другояче.

* * *

Големия Ед Крейн се прицели с разфокусиран поглед, ръгна топката бияч с щеката, но така и не успя да уцели. За втори път подред. Захвърли ядно щеката върху масата и се върна, полюлявайки се, на бара.

— Дължиш ми два долара, пич — викна подире му хлапакът с шапката с емблема на „Джон Диър“.

— Дай ме под съд — измърмори Ед, нацели ъгловото столче на бара и се напъна да фокусира погледа си върху барманката: — Сипи един бойлърмейкър^[1] за из път.

Кристин само го изгледа над крана за бирата:

— Май ти стига за днеска, Ед.

— Ти какво? Отрязваш ли ме? — усети той как войнствеността му се надига като лава.

— Мисля, че ти е време да пиеш едно кафе — рече Кристин и плъзна току-що налятата халба бира в противоположната посока, после наля от каната до крана голяма чаша горещо кафе и я постави пред Ед. — Освен това е редно да платиш на оня младеж двата долара. Би си те по всички правила.

— Нямам пари — размаза се Ед в пиянско самосъжаление. — Нищо вече си нямам. — И обърса лице с длан. — А имах… всичко, преди да умре Марша. Вече нямам нищичко.

— Ама ти, друже, голям късмет си извадил — рече някакъв мъж в лекясан работен гащеризон. — Всички жени са курви. Вземат ти парите и ти отнемат душицата. Де да можеше и моята да пукне скоро, че да ме остави на мира.

Ед отстрани чашата с кафе, извъртя се на стола си и го изгледа навъсено:

— Марша не беше такава.

— Ти така си мислиш — отвърна оня, без да обърне внимание на заплашителната нотка в гласа на Ед. — Каква друга може да е била? Нали ти викам, че всичките са кучки. Ти сам призна преди малко, че си останал без нищо. Ама защо? Щото те е одрала жив и те е оставила да се мъчиш като грешен гявол.

— Марша не беше такава — повтори Големия Ед, обаче очите му се стесниха, а десният му юмрук се сви заплашително. — Такава като нея никъде няма.

— Да бе, такава голяма курва, имаш предвид — изхили се гадно оня. — А и дъщеря ти върви по нейните стъпки. И тя ще е поредната гадна ку…

Ед се пресегна рязко, грабна предницата на гащеризона му и го придърпа толкова близо към себе си, че видя паниката в очите му:

— Ти боя ли си търсиш? — изръмжа.

— Ей! — викна Кристин и извади иззад тезгяха охлузена бухалка за бейзбол. — Я вие двамата да мирясате, че да не взема да ви укротявам аз.

Ед блъсна човека назад, той залитна за миг, после падна от столчето си и тупна на пода. Взе да псува разпалено и да се мъчи да се изправи с помощта на един от редовните клиенти, който пиеше в „Пред камината“ с напразната надежда да изпрати Кристин до апартамента й над заведението след края на работното й време.

— Край за днеска — въздъхна Кристин и засили осветлението на макс. — Допивайте, каквото ще допивате, и да ви няма. — Малобройната клиентела запротестира, но тя не им обърна внимание, ами се зае с Големия Ед Крейн: — А ти моментално се пръждосвай. — Оттам леденият й поглед се прехвърли и на мъжа, който само допреди секунди беше седял до Ед: — И ти също. — Изобиколи иззад бара и взе да ръга Ед в ребрата с бухалката. — Хайде, чупка!

— Ей! — обади се младежът откъм масата за билярд. — Ами мойте два долара?

— Твой проблем са си — подхвърли му през рамо Кристин и заизтиква двамата мъже през външната врата. — Заминавайте си у дома.

Блъснат право в лицето от ледения септемврийски въздух, Ед взе да рови из джоба за ключовете и тръгна, залитайки към колата си. Хич не му се прибираше: у дома вече не го чакаше нищо, освен празнота, скръб и ужасна самота.

А таверната „Пред огнището“, като всяка друга кръчма, предлагаше топлина и развлечения.

— Курва е била! — провикна се оня в гащеризона, отминал надолу по тротоара. — Радвай се, че си се куртулисал.

Дълго потисканата скръб по жена му изведнъж пламна в Ед. Подклаждан от дългите часове на пиянство, бесът му избухна, той се втурна подир мъжа, пак го сграбчи за предницата на гащеризона и го захвърли срещу тухлената странична стена на сградата, покрай която минаваше.

— Няма да говориш така! — нареждаше Ед думи, разкривени от алкохола в кръвта му, и омаломощени от скръбта, която разяждаше душата му. И почти без да се усети, блъсна главата на онзи в тухлите.

— Ей! Ама аз…

— Млъкни! — заповяда му Ед. И продължи да блъска главата на оня пак и пак, сякаш искаше да подчертае всяка отделна своя дума: — Няма! Така! Да! Говориш! — Нозете на човека се подкосиха и Ед го пусна да рухне на земята. — Идиот! — рече по-скоро на себе си и не обърна особено внимание на кръвта, която бе взела да се събира под главата на падналия. — Какво знаеш ти!

Върна се със залитане при стария си пикап, задържа се за дръжката на вратата, извади ключовете от джоба, изтърва ги, намери ги опипом до бордюра и по някое време успя да се качи в кабината. Някъде към шестия опит нацели отвора на стартера и запали двигателя.

— Идиот! — пак рече сам на себе си и даде мръсна газ. Зъбните колела изхъхриха, докато се мъчеше да включи на задна, после отстъпи рязко от амбреажа, хвърли струи чакъл зад себе си и се изстреля по тъмния, самотен път, който трябваше да го отведе до не по-малко тъмния му и самотен дом.

* * *

Сара Крейн се събуди уплашена, с разтуптяно сърце. Кошмарът, който редовно й се присънваше, откакто почина майка й, бързо избледня, та й остана единствено споменът от някаква къща — огромна къща — в която й бе невъзможно нито да види, нито да чуе многобройните хора, които я изпълваха.

Но беше убедена, че са там.

И че са не по-малко самотни и уплашени, отколкото самата тя.

Остана да лежи, пулсът й бавно възстанови нормалния си ритъм, а последните кадри от кошмара й напълно избеляха. Тъкмо се канеше да се обърне и да се помъчи отново да заспи, когато изведнъж усети, че нещо не е наред.

Заслуша се, но нищо не чу.

Домът й бе съвсем тих — не по-малко тих от огромната сграда в кошмара й.

В тишината единствено забулената от облаци луна хвърляше меки сенки върху леглото. Гушна проскубания плюшен заек, с който спеше, откакто се помнеше, и пак наостри уши.

Нищо.

Пълна тишина. Прекалена тишина.

Майка й все разправяше, че като хъркал, баща й направо лющел боята на хамбара, но ето че тази нощ Сара не чуваше хъркане нито от съседната стая, нито откъдето и да било другаде в къщата.

А това можеше да означава само едно: пак се е запил в „Пред камината“.

Желаейки, надявайки се, та дори и молейки се това да не е истината, Сара се изсули от леглото и надникна в спалнята на родителите й. Леглото си седеше оправено. Промъкна се тихо до долния етаж, но още преди да стигне, й стана ясно, че е съвсем сама у дома.

Буквално усещаше физически празнотата.

И диванът беше свободен, облегалката му гладко застлана с плетената кувертюра. Върху кухненската маса стояха в безпорядък дузина празни бирени бутилки, а през прозореца се виждаше, че пикапът на баща й не е паркиран на обичайното му място пред гаража.

Това напълно потвърждаваше догадката й, че е в „Пред камината“, където напоследък ходеше все по-често и пиеше все по-яко. Последният път се върна толкова пиян, че насмалко да забие пикапа в стената на хамбара. Сара се зарече тогава, че при следващото му ходене ще отиде лично да си го прибере.

И ето че това „следващо ходене“ се бе случило тази вечер.

Още нямаше шофьорска книжка, но от десетгодишна обикаляше фермата с пикапа, така че трите километра между „Пред камината“ и къщата нямаше въобще да я затруднят.

Навлече дънките и пуловера и се напъна да си представи как влиза в бара, убеждава баща си да й даде ключовете и да се качи в пикапа да го закара до дома.

Но картината изобщо не се получи. Майка й обаче го беше постигала, така че нищо няма да я спре. А току-виж се намерил и някой не толкова пиян, колкото баща й, който да се намеси в нейна полза.

Омота около врата си същия онзи вълнен шал, с който преди няколко часа беше ходила до кокошарника и хамбара, нахлузи си до под ушите дебелата плетена шапка, навлече плътното яке и чифт подплатени с вълна ръкавици и излезе в ледовитата нощ.

Изкара велосипеда от гаража, яхна го и по дългата алея излезе на тихия път, осветяван сегиз-тогиз единствено от изскачащата иззад облаците луна.

Въртеше изправена на педалите с все сила, от режещия вятър очите й сълзяха и се чудеше дали ще успее да стигне до „Пред камината“, преди лицето й да замръзне.

На излизане от завоя видя далеч напред чифт фарове да превалят над един хълм, после, докато слизаше към ниското, ги изгуби, и натисна наново педалите по следващото леко възвишение. Когато пак видя фаровете, направи й впечатление, че се движат насреща й, в нейното платно.

И че бяха много по-близо, отколкото очакваше.

Чак сега се сети, че не си беше облякла якето със светлоотразителните ленти, което майка й беше подарила.

А динамото на велосипеда се беше скапало предната година. Е, като стигне до върха на хълма, та онзи насреща да може да я види, ще отбие от пътя и ще го изчака да отмине.

Когато стигна догоре обаче, бе станал прекалено късно.

Колата не само още се движеше в нейното платно, но и летеше право към нея.

Заслепена от фаровете, Сара свърна рязко към противоположната страна на пътя, но, изглежда, и шофьорът я забеляза в същия миг, нави волана и се насочи насреща й.

Нямаше никакво желание да се хвърля в канавката, но не виждаше как другояче да се измъкне от връхлитащия автомобил. Скочи от колелото и го ритна към канавката с намерението да го последва и тя.

Закъсня с частица от секундата.

Шофьорът май се усети, свърна рязко надясно, поднесе, опита се да изправи и пак се понесе наляво с пищящи гуми.

Смразена от ужас, Сара изведнъж осъзна какво точно лети насреща й.

— Татко? — успя да прошепне.

Единствената й думичка още висеше в нощния въздух, когато я помете огромната решетка на радиатора на пикапа.