Джон Сол
Дом за разплата (2)

Втора глава

Сара зъзнеше. Студът я беше заварил навън без палто и вече я пронизваше до костите.

След това чу шумовете: странни писукания и нещо като скърцане на гумени подметки, но съвсем слабо, сякаш скрито в гъста мъгла.

Мъгла обаче не се виждаше.

Наоколо й имаше само студен въздух и…

Огромни, облещени, носещи се право към нея фарове! Сара се стресна, събуди се, но някаква огнена бяла мълния я прониза през кръста, преряза хълбока и се спусна по десния й крак.

— Шушко? Събуди ли се?

Сара се помъчи да поеме дъх, да намери нещо — каквото и да било, — което да прогони студа и болката, но нищо не й се връзваше.

Предполагаше се да е навън, а не беше; а щом е вътре, не трябва да й е студено. А тя буквално замръзваше. Тъкмо се канеше да изпищи панически, когато изведнъж видя — и почувства — нещо познато: силуета на седналия до леглото неин баща и усещането, че ръката му държи нейната.

— Студено — успя криво-ляво да прошепне през тракащи зъби.

— Да ви донеса ли дебело одеяло? — попита непознат глас. Сара премести поглед от баща си към симпатичната русокоса сестра, която проверяваше нещо в найлонова торбичка, прикачена с тръбичка към ръката й. Кимна и пак се обърна към баща си. — Ка… ка…

— Пострада в катастрофа, душице — рече баща й с разтреперан глас и напрегнато лице. — Но сега си в болницата и ще се оправиш.

Баща й лъжеше. Дори да не вярваше на болката в хълбока и крака си, достатъчно й бе да му чуе гласа и да види изражението му, за да прогони всякакво съмнение. Напъна се да седне, но прогарящата агония отново я прониза и тя потръпна.

Чу как баща й попита „Не можете ли да й дадете нещо?“, но страхът в гласа му само засили нейния.

После друг непознат глас, само че мъжки, рече:

— Тя будна ли е вече? Сара? Чуваш ли ме, Сара?

Сара едва кимна, но не й остана сила да отвори очи.

— Сара, аз съм доктор Касиди. След няколко минути ще те вкараме в операционната да ти оправим хълбока и крака. От теб се иска само да си лежиш спокойно, а ние ще имаме грижа за останалото. Разбрахме ли се?

Сара отвори очи и видя как сестрата й подпъхна топлото одеяло и го дръпна до брадичката й. Примига един-два пъти да разпръсне мъглата пред очите си и се огледа. Беше заобиколена от раирани завеси, а до леглото й стояха неколцина хора в бели престилки.

— Намираш се в спешната хирургия, миличко — каза баща й.

Тя едва разпозна хлътналите му брадясали бузи. Очите му бяха кървясали, клепачите — зачервени, а цялата му риза бе оплискана отпред с кръв. Дори както лежеше, надушваше дъха му, вонящ на вкиснала бира.

През завесата се промуши друга жена.

— Господин Крейн? Лейла Дейвис от икономическия отдел. Ще ви помоля да дойдете с мен за да попълните няколко формуляра. Носите ли у себе си застрахователния картон на дъщеря си?

Начинът, по който баща й се стегна, подсказа на Сара, че не е застрахована, но той я потупа по ръката и се изправи.

— Не може ли да се мине без операция? — обърна се с приглушен глас към лекаря, явно надявайки се Сара да не чуе.

Всяка дума обаче я блъскаше в ушите като траурен звън.

— Ако не оперираме, ще загуби крака си — отвърна лекарят.

Какво? Да остане без крак ли?

— Цялата работа е — спадна още повече гласът на баща й, а очите му не се отлепваха от пода, — че нямаме застраховка.

— Мога да ви помогна да се запишете за „Медикейд“^[1] — предложи Лейла Дейвис. — Елате с мен, ако обичате.

— Не ме оставяй! — проплака Сара, а паниката, която само преди минути беше прогонила, пак я стегна през гърдите. — Не точно сега!

— Мълчи, пиленце — каза Ед. — Никъде няма да ходя. — Седна пак на оранжевата пластмасова табуретка и я хвана за ръка. — После ще се оправим — рече на жената от икономическия отдел, която погледна часовника си и кимна:

— След двойната врата свивате вдясно.

— Сара? — беше пак русата сестра. Добрата й усмивка и висящата от слушалките й фигурка на коала уталожиха поне мъничко страховете на Сара. — Сега ще ти дам нещо, от което езикът ти ще понабъбне и ще ти се доспи. Ти само се отпусни и подремни, окей? Още малко и ще си в операционната. — Сестрата вкара със спринцовка нещо в тръбичката и само след миг Сара усети как клепачите й натежаха.

И тогава чу друг глас, по-плътен:

— Ед Крейн?

— Да?

Ръката на баща й я пусна, а когато я потърси да я хване отново, не успя да я напипа. Напъна се да се пребори с натежалите си клепачи и успя да ги открехне достатъчно, та да види как баща й, отдръпнал се настрана, разговаря с двама мъже, които бяха не в бели престилки, а в полицейски униформи.

— Аз съм шериф Уилсън, господин Крейн — каза единият. — А колегата е моят помощник Кларк. Ще ви помолим да дойдете до участъка, за да уточним някои обстоятелства.

— Точно сега не мога — рече Ед. — Дъщеря ми…

— Боя се, че въпросът не търпи отлагане, господин Крейн — заяви шерифът. Хвърли поглед към Сара, която отпусна клепачи, та да си помислят, че спи. — Налага се да ви задържим.

— Става дума за нещастен случай. Нима мислите, че умишлено съм блъснал собствената си дъщеря?

Сара не спираше да се бори с лекарствата, които я теглеха към мрака. Какво става? Какви ги приказват? Че баща й я е прегазил и затова сега е в болницата?

Изключено! Невъзможно!

На всяка цена трябва да стане и да разговаря с тях… да им каже, че грешат. Но не може… Мракът вече я обгръща, а гласовете… и всичките й останали сили… я напускат.

— Не става дума за това, господин Крейн. Намерили са Мел Уилис пребит до смърт в уличката до бара „Пред камината“ и поне шест души свидетелстват, че преди това сте се спречкали. А като ви гледам в какво състояние сте, съм склонен да им повярвам.

Пак сънува! Както одеве сънуваше снега! Сара се стегна и успя пак да отвори очи. Раменете на баща й така бяха провиснали, че от нея се отцедиха и последните й надежди. Устните й успяха да промълвят една-единствена думичка:

— Татко?

Той се извърна и я изгледа тъжно, а погледът му разпали нова болка в гърдите й. След това се извърна и без думичка повече да каже, последва двамата мъже през завесата.

— Татко! Не ме оставяй, татко! — промълви Сара и направи опит да се изправи въпреки болезнените мълнии, проблясващи по ръба на продължаващата да я обгръща тъмнина, която неумолимо я засмукваше.

— Мълчи, пиленце — нежно я бутна назад към възглавницата сестрата. — Ще се върне. Ще те чака, когато започнеш да идваш в съзнание.

Сара обаче беше убедена, че това няма да стане, а освен това усещаше, че и сестрата сама не си вярва.

* * *

Ник Дънигън открехна едно око и погледна будилника.

Оставаха десет минути до иззвъняването му и до мига, в който щеше да му се наложи да стане.

Чу как някой пусна водата в тоалетната на родителите му. След минута, на път към кухнята долу да му приготви закуската, майка му ще почука леко на вратата.

Ник стисна очи и взе да повтаря молитвата, която си беше съчинил още преди години:

— Днес всичко ще ми е наред — прошепна във възглавницата си. — Моля ти се, Господи, нека всичко ми е наред. — Млъкна и се ослуша да чуе гласовете в главата си.

Долови ги едва-едва, някъде от много далеч. Шепотът им идеше откъм най-отдалечените краища на съзнанието му, а и му се стори, че тази сутрин не говорят на него, а си приказват помежду си.

Но нищо чудно тишината да се дължеше най-вече на двойната доза от лекарството, което майка му му даде снощи.

Споменът за предната вечер нахлу и го втресе. Гласовете крещяха насреща му — какофония от демони, които се мъчеха да се надвикат един друг. Единият от гласовете го караше да върши жестокости спрямо разни невинни животинки, друг го подсещаше да заключи всички деца от училището в черквата и да я подпали. Имаше и още… и то многобройни… борещи се да привлекат вниманието му, да го подтикнат към невъобразими дела.

А общата им цел бе да разрушат ума му.

Тихото почукване по вратата прекъсна мислите му.

— Добрутро — каза майка му.

— Добрутро.

Ник тръсна глава да прогони окончателно спомените, изключи алармата и стана.

Изпотрошената клавиатура, неподлежаща на оправяне, лежеше върху бюрото му. Сякаш се нуждаеше от още доказателства за снощния „епизод“.

А до клавиатурата беше флакона с таблетките, оставен от майка му. Обикновено тя го държеше нависоко в кухненския шкаф над хладилника, въобразявайки си, че той е още малък и не може да го стигне, и му даваше лекарството точно според предписаната от лекаря доза.

Снощи обаче двете хапчета бяха свършили работа. Току-виж и днес още две го оправят.

Окей, пак се замоли Ник. Не искам друго, освен днес да съм окей.

Облече се старателно, докато слушаше как майка му изпразва миялната машина в кухнята. Сигурно днес няма да го пусне на училище и ще се обади на доктора във връзка със снощните събития. Той обаче няма да й даде такъв повод. Колкото по-нормално се държи, толкова повече ще я убеди в нормалността си. Че кой вкарва нормални хора в психиатрията? А и като се държи съвсем нормално, току-виж и се почувствал нормално.

Извади една таблетка от флакона и я погълна с малко вода. После изми зъбите си, среса се, хвърли си една усмивка в огледалото, грабна чантата с учебниците и тръгна надолу.

Днес му предстои хубав ден — отсега го усеща.

Или просто лекарството е почнало да му действа?

Подаде флакона на майка си, която извади таблетка и я сложи до чашата му с портокаловия сок, след което качи лекарството нависоко в шкафа над хладилника. Както се очакваше, му каза:

— Днес май ще е най-добре да си останеш у дома. Ще се обадя на лекаря ти.

Ник прокара второто хапче с портокаловия сок и намаза фъстъчено масло върху препечената си филийка.

— Ама на мен нищо ми няма. Чувствам се добре.

Майка му се извърна от печката и го огледа изпитателно, като да виждаше в стомаха му първата таблетка, която тайно беше взел.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм — увери я Ник и отхапа от филията. — Няма проблем.

— Никакви гласове? — изключи тя печката и изсипа двете яйца върху чинията му.

— Никакви — завъртя глава Ник.

И взе да маже старателно мармалад върху фъстъченото масло, та да не познае тя по очите му, че я лъже. Защото той и сега ги чуваше, но не искаше… не биваше… да го признае. Длъжен бе да изглежда нормален и да се надява, че второто хапче ще му стигне за през целия ден.

— Сигурно снощната двойна доза ти е била от полза — разсъждаваше на глас майка му, при все че Ник долови съмнението в гласа й.

Но само сви рамене, да й покаже, че почти е забравил за снощи.

— Тръгвам — каза. — Ще закъснея. — Облече якето, вдигна с една ръка чантата, а с другата грабна филията с фъстъченото масло.

Лили Дънигън успя да го прегърне за миг, преди да излети през кухненската врата:

— Притеснявам се за теб, нали ме разбираш — рече и го целуна по бузата.

— Престани да се притесняваш — успокои я Ник. — Мисли си за други работи, окей?

— Лесно ти е да говориш така — насили се да му се усмихне тя. — Но аз така или иначе ще се обадя на лекаря да му кажа, че съм ти удвоила дозата.

— Както искаш — измърмори Ник и се изплъзна от прегръдката й. — Закъснявам, мамо.

— Ох — въздъхна Лили. — Пожелавам ти приятен ден.

— И аз си го пожелавам — рече през рамо Ник, затръшна кухненската врата и излезе в мразовитото септемврийско утро.

Наистина си го пожелавам, повтори си на ум.

Но още преди да стигне до следващата пряка, заседаващите в главата му взеха да повишават глас дотам, че почнаха да заглушават всички останали шумове.

И преди още да стигне до училището, бяха превзели окончателно вниманието му.

* * *

Кейт Уилямс допи студеното кафе от термочашата, остави я в поставката за чаши между двете предни седалки и сви в паркинга пред болницата.

За тази сутрин имаше записани двама клиенти. Първо, изоставено от майка му новородено — захвърлено в кофата като обикновен боклук, но открито след двадесет и четири часа, успяло някак си да преживее изпитанието, поднесено му още в първия му ден на този свят. С бебето нямаше да има проблем: медиите бяха разтръбили за случая и службата й вече беше залята с предложения от приемни домове и половин дузина молби за осиновяване.

Вторият случай обаче щеше да е тежък — колко тежък й стана ясно само преди час в съдебната зала, където осъдиха Едуард Крейн на петнадесет години затвор за непредумишлено убийство.

Нищо по делото не беше се оказало според очакванията й. Още с поемането на преписката, отнасяща се до четиринадесетгодишното момиче, чийто баща бил обвинен в убийство, се беше подготвила за поредната досадна история с хора, живеещи на ръба на американската култура — най-вероятно в парк за мобилни жилища — изтървали по някое време и без това слабия контрол върху живота си. Но вместо това се сблъска с истинска трагедия: семейство, което не е успяло да преживее през последните шест месеца смъртта на съпругата на Ед Крейн. Без изобщо да се оправдава с пиянството си, той беше само поднесъл най-искрените си извинения на семейството на убития и бе замолил Кейт да се грижи за дъщеря му.

— Можете да разчитате на мен — обеща му Кейт, но като видя изпълнените му с мъка очи, самата тя се просълзи. Ед Крейн не беше някакъв прост побойник, причинил смъртта на друг във временно заслепение от алкохола, а след това умишлено прегазил и дъщеря си. В случая ставаше дума за поредица от трагични събития, започнала със смъртта на съпругата му, подготвила парчетата от живота му да паднат като плочки от домино, което го беше докарало до затвора и щеше да остави дъщеря му безпризорна след изписването й от болницата.

Ако изобщо се стигнеше до изписване.

Дори възрастта на момичето да беше единственият й проблем, случаят пак щеше да я затрудни. Не може да се очаква от четиринадесетгодишно момиче да се приспособи лесно към системата на приемните домове. А и никак няма да й е лесно да настани в такъв дом момиче в инвалидна количка, каквато съдба засега се очертаваше пред въпросната Сара Крейн.

Кейт паркира, грабна дипломатическото си куфарче и излезе от колата в студеното есенно утро. Ярките краски на кленовете в болничния парк й дадоха достатъчен повод да се спре за миг и да се прехласне по красотата им.

И да се стегне, за да достави целия куп лоши новини на четиринадесетгодишното момиче, което с нищо не беше заслужило сполетелите го беди.

Кейт заключи колата и се заизкачва по широкото стълбище към болницата. Пребори се с желанието да отложи срещата си със Сара Крейн с поне още няколко минути и след като се допита до информацията, се качи на третия етаж. Пое несъзнателно дълбоко въздух, почука леко на вратата на стая 332 и я отвори.

Момичето лежеше с лице към прозореца и гледаше навън. На Кейт изведнъж й се прищя да затвори отново вратата и да се махне, да го остави да се радва на утрото.

Но нямаше смисъл да отлага повече неизбежното.

— Сара? — попита Кейт.

Момичето извърна бледото си лице и кимна. Зад болнавите черти Кейт долови будната интелигентност на сините му очи, а усмивката му, макар и едва доловима — нищо чудно, като се имаше предвид какво бе преживяло — беше дружелюбна и разкри две редици добре поддържани зъби. Ако не се смятаха охлузванията по дясната й буза и бинтованото чело, Сара Крейн приличаше на типичното съседско момиче. Кейт прекоси стаята, придърпа твърдия пластмасов стол до леглото и извади преписката на Сара от куфарчето си.

— Здравей. Казвам се Кейт Уилямс и работя в отдел „Социални грижи“ на щата Върмонт. Как си?

— Горе-долу — изгледа я предпазливо Сара.

— Тук пише съвсем друго — вдигна вежди Кейт. — Че имаш счупен крак, счупен таз и че не са сигурни дали ще можеш повече да ходиш.

Сара като че не обърна внимание на думите й.

— Знаете ли какво става с баща ми?

— Току-що го видях — отвърна Кейт, но при цялото й старание гласът й да не я издаде, забеляза как тревогата припламна в очите на Сара Крейн.

— Ще може ли да ми идва на свиждане? — След което Сара изпревари отговора й: — Няма да може, нали?

Кейт за пръв път срещаше подобна прямота у толкова млад човек и мигновено усети, че Сара е много по-силна, отколкото можеше да се съди по измъчената й усмивка.

— Боя се, че няма да може — каза. — Той току-що се призна за безспорно виновен в извършването на непредумишлено убийство. Оказва се, че вечерта преди инцидента ти се е сбил с някакъв човек, който впоследствие починал.

Сара прехапа за миг долната си устна и Кейт забеляза как се мъчи да възпре сълзите си. Понечи да хване ръката на Сара, но моментално се отказа; очевидно Сара и в миналото си бе преживяла силни удари и имаше чувството, че и този ще го преживее.

— Той без да иска — каза по някое време Сара. — Не е искал никому да навреди… но понякога се напива силно. — Погледна за секунда навън, после срещна очите на Кейт. — Какво ще му направят сега?

Въпросът й беше тъй прям, че Кейт Уилямс реши да й отговори по същия начин:

— Ще го пратят за известно време в затвора.

Сара остана неподвижна, мъчейки се да смели казаното. Накрая рече:

— Значи аз трябва да се махна оттук колкото се може по-скоро.

— Ще излезеш оттук след като оздравееш — отвърна Кейт. — А дотогава те чака сериозна рехабилитация. Смяташ ли, че ще издържиш?

— След като можах да се грижа за фермата след смъртта на мама, ще се науча и да ходя — заяви Сара без ни най-малкия намек за самосъжаление. — Колко време смятат, че ще ми трябва?

— Не могат да кажат. Зависи най-вече от самата теб. Темпът на рехабилитацията определяш ти. Става дума най-вече за физиотерапия, но имам чувството, че с нея най-малко ще имаш проблеми.

— Не може ли да я правя у дома? Поне животните да храня, пък напролет ще се справя и с останалото. — И пусна болезнена усмивка. — То на полето зимъс няма никаква работа.

Въпреки смелите приказки, Кейт усети: и самата Сара знае, че не й предстои да се завърне у дома.

— Има кой да се грижи за животните ти — увери тя Сара, после й обясни какво всъщност й предстои. — Боя се, че, поне засега няма да можеш да се прибереш, освен за да си вземеш някои дрехи. Приключиш ли с рехабилитацията, ще постъпиш в приемен дом.

— Какъв приемен дом? — хлъцна невярващо Сара. — За колко време?

Кейт си даде сметка, че ще е най-добре да й каже истината:

— Докато навършиш осемнадесет.

— Осемнайсет! — повтори Сара. — Но аз не мога… — Изведнъж прехапа думите си, за миг се овладя, после продължи: — Татко ли иска така да стане?

Кейт кимна.

Сара се отпусна върху възглавниците и прикова очи в тавана.

— Ще ти намерим хубав дом — разправяше Кейт. — В добро семейство.

Сара само пое два пъти дълбоко дъх и обърса бузи с книжната салфетка:

— Нали ще е близо до татко?

— Гарантирано — потвърди Кейт, при все че засега нямаше предвид нито едно семейство, камо ли пък подходящо, готово да приеме Сара. — Ще направя всичко възможно да ти уредя семейство в Уоруик, където изпращат баща ти. Така поне ще можеш да му ходиш на свиждания. — Сара нищо не каза и Кейт се накани да си върви. — Всичко ще се оправи, Сара. Повярвай ми.

И тъй като момичето не престана да мълчи, Кейт извади от чантичката си една визитка, написа отгоре й и своя домашен номер и я остави на нощното шкафче.

— Ще те навестявам често — обеща. — И ще ти намеря най-доброто възможно място. Ти само имай грижата да се оправиш, че да те изпишат, окей? — И без да се замисли, Кейт се приведе и целуна Сара по челото, после грабна куфарчето си и се запъти към вратата.

— Благодаря — каза неочаквано Сара, секунда преди Кейт да затвори вратата след себе си.

Кейт се извърна, усмихна й се, но още по коридора, на път към следващата си задача, си даде сметка, че бе оставила в стаята на Сара Крейн не само визитната си картичка.

А и малка частица от сърцето си.