Джон Сол
Дом за разплата (10)

Десета глава

На фона на бързо посивяващото небе старата каменна сграда й се стори още по-внушителна, отколкото предния път, когато слънцето все пак бе отмило малко от мрачния й вид. Сара се спря, огледа островърхия покрив и за миг се запита дали пък не грешеше.

Дали, вместо да поеме между дърветата по дългата, извиваща се автомобилна алея, не следва да се върне.

Да се върне у дома на семейство Гарви и да се помири с Анджи, Тифани и Зак.

Заформящата се в главата й идея обаче не й попречи да се приближи още повече към старата каменна къща. Която, въпреки приликата си със сградата от сънищата й, наяве изобщо не й се виждаше страшна. Напротив, придърпваше я с някаква своя притегателна сила, та вместо да се бои, Сара изпитваше по-скоро някакво странно усещане, че я познава — едва ли не, че се завръща у дома си, сякаш нещо дълбоко в нея е знаело открай време, че това място не съществува само в сънищата й, а е реално и я чака, чака я търпеливо да се завърне някой ден.

А тя бе идвала тук само веднъж, без изобщо кракът й да стъпи вътре.

Отри протеклия си от студа нос с парченцето хартиена салфетка, което напипа в джоба на палтото си, изкачи се по стълбището и натисна копчето на звънеца до огромната дъбова входна врата.

Някъде от вътрешността на къщата долетя самотен кучешки лай.

Секунди по-късно на вратата се появи и Бетина Филипс. — Сара — каза тихо, без никаква изненада в изражението или гласа. — Влизай.

Сара пристъпи в просторното фоайе и усети как мигновено я обгърна усещане за топлина, която прогони пропилия се в тялото й през дългото ходене студ. А заедно със студа изчезнаха и всичките й съмнения, притеснения и тревоги.

При следващата й крачка и самата къща като да се промени. Колкото и да си даваше сметка, че само така й се струва, светлината сякаш се усили и пламъците в огромното огнище в стената на величественото преддверие между фоайето и задната част на къщата като че лумнаха по-силно и взеха да отдават допълнителна топлина.

Бетина погледна към бързо чезнещата светлина навън, затвори вратата и впи очи в Сара:

— Добре ли си? Какво се е случило?

Гневът на Сара към приемното й семейство обаче най-неочаквано се изпари и тя се почувства за миг напълно дезориентирана. Защо всъщност се беше озовала тук? Каква сила я беше привлякла насам? Тръсна глава и усети как лицето й пламна от смущение. Дали пак да не си тръгне веднага?

Но желанието да остане надделя.

— Сега ще сложа чайника — каза Бетина. — А ти се съблечи.

Сара закачи шапката, шала и палтото на украсения отгоре с фино издялан бухал дебел дъбов дънер, който стоеше в самото начало на фоайето, и последва Бетина през просторната трапезария и през следващата по-малка стая с шкафове, съдържащи прашни кристални чаши в повече разновидности и размери, отколкото бе виждала другаде, освен в стъкларски магазин; накрая стигнаха в кухнята — поне шест пъти по-голяма от онази на Гарви и от кухничката във фермата им.

Бетина измъкна от шкафа над мивката порцеланов чайник, пусна вътре четири торбички чай и го напълни с вряща вода от огромната готварска печка с осем плочи, после кимна с глава по посока на масата, където вече чакаше чиния с нарязан бананов кекс.

— Явно нещо се е случило — каза. — Не вярвам просто ей така да си се вдигнала да дойдеш чак дотук.

— Разправяха, че баща ми щял да отиде в ада — отвърна Сара. — Не исках да се разкрещя насреща им, а не знаех и къде другаде да отида. — И млъкна за секунда. — А вие така добре се отнасяте с мен. — Сара наблюдаваше как Бетина слага чайника и две големи чаши на масата, и изведнъж усети, че цялото й тяло се разтрепери от усещането за нещо познато. Била е тук някога в миналото, седяла е на същия този стол и е яла парче бананов кекс от същата тази чиния с марка „Францискански порцелан“.

И е пила чай точно от тази синя чаша.

А като огледа и високия таван, изжулената дървена маса, която лесно би побрала дванадесет души, и старовремските шкафове с вълнисто старовремско стъкло покрай кухненските стени, усещането й за дежа вю^[1], вместо да изчезне, се засили още повече. Имаше чувството, че се е хранила безброй пъти тъкмо на тази маса и е изчела поне сто книги, свита върху диванчето до страничната врата.

И че това е бил нейният дом.

Взе да рови из ума си да каже нещо — каквото и да било — което да не издаде странната й увереност, че е била тук — дори че е живяла тук — в миналото.

— С-с-сама ли живеете тук? — попита най-сетне. Бетина Филипс май изобщо не забеляза неволното й заекване на първата дума.

— Моят прапрадядо се е нанесъл тук, когато го назначили за първи управител на стария затвор. А когато го пенсионирали и тръгнали да закриват затвора, купил сградата от щатските власти. Самата аз израснах тук.

— Огромна къща.

— Да не ти разправям разходите за отоплението й пък колко са огромни — изви вежди Бетина. После взе чашата си и рече: — Ела да ти покажа студиото. Страшно ще ти хареса.

Сара тръгна подир Бетина обратно по пътя, по който бяха дошли, чак до огромната централна зала на сградата, по чиито стени имаше шест тежки махагонови врати.

— През зимата държа тези помещения плътно затворени — обясни Бетина на минаване към северната част на сградата. — Това е кабинетът на дядо ми, тази е към официалния салон с музикалната стая зад него. А там горе — и посочи извитата стълба към втория и третия етаж — има повече спални, отколкото можеш да си представиш, но само две тоалетни. А най-отгоре на третия етаж е балната зала. Изключително полезни помещения, не мислиш ли?

А докато минаваха покрай всяка затворена врата, Сара беше убедена — абсолютно убедена — че знае точно как изглежда съответната стая. Дори музикалната, в която знаеше, че има не само роял, но и клавесин, на който някой — кой ли? — е изпълнявал Вивалди през едно пролетно утро.

Можеше да опише и всяка от спалните на горния етаж, включително и как е украсена.

Вдигна глава към кристалния полилей на близо седем метра над тях, после погледна сложните мотиви по мраморния под. Формата на кристалите и шарките по пода й бяха толкова познати, колкото и собственото й лице в огледалото.

В този момент през ребрата на стълбищния парапет подаде нос същият онзи черен лабрадор, който беше видяла предния път на алеята. Само че днес не излая.

— Това е Купър — каза Бетина. — На моменти е много дружелюбен, но невинаги.

Сякаш, за да потвърди думите й, Купър се оттегли и безшумно изчезна.

Бетина стигна до последния чифт големи плъзгащи се врати от лявата им страна и ги бутна настрана по жлебовете им.

— А това тук — обяви — е моето студио.

Сара усети как дъхът й секна в мига, в който Бетина запали осветлението в някогашната зимна градина. От пода чак до стъкления покрив, почти толкова висок, колкото онзи в преддверието, се издигаха стъклени стени. А Сара за частица от секундата я видя точно такава, каквато е била навремето — пълна с тропически растения, палми и фикуси в големи саксии, изобилие от цветя и зеленина, които иначе не биха могли да преживеят върмонтската зима. Но видението се скри и пред погледа й остана единствено протритият килим в единия край с диван, два фотьойла и масичка за кафе, подредени около монтираната на пода газова камина.

Навсякъде се виждаха книги с отбелязани страници, чаши за чай, скицници и плетени шалове.

Останалата част от помещението бе запълнена предимно с рисувателна маса, няколко статива и импровизирани етажерки от тухли и дъски, отрупани с бои, четки, моливи, книги и листа.

От прозорците едва се виждаше просторната обрасла ливада, стигаща чак долу до езерото, чиито води сребрееха в облачния сумрак.

И Сара усети, че принадлежи тъкмо на това място.

Тук — въпреки скапващата се фасада и буренясалата градина, отлепващите се тапети и избелялата тапицерия.

А не в дома на семейство Гарви, където иначе бе чисто и подредено и всяко нещо си беше на мястото.

Погледът й се отклони към един от стативите с нов лист плътна хартия, която сякаш чакаше някой да почне да рисува по нея.

Тя да рисува.

На поставката под статива лежеше парче въглен. Без да се замисли, Сара го взе и начерта тъмна вертикална линия.

Върховете на пръстите й изтръпнаха, тя остави чашата и направи втора черта.

Сърбежът се усили, премина от пръстите към китките и ръката й се задвижи все по-уверено. Сякаш водена от невидима сила, Сара се отпусна в топлия, приятен свят на вдъхновението.

— Браво, Сара — прошепна Бетина. — Продължавай. Остави го само да си се рисува.

Сара почти не я чуваше. Рисунката я погълна: тя бе въглена, тя бе и изображението. А тялото й беше просто проводника, по който образът се появяваше по свое желание върху хартията.

Всеки щрих като да бе предопределен. Все едно картината бе стояла скрита в хартията, в очакване някой да я разкрие пред света.

В един момент свърши.

Не остана нито един щрих за добавяне.

Сърбежът взе да изчезва, първо от пръстите и китките, после и от ръцете й. И най-накрая като да се отцеди в пода през нозете и ходилата й така, както мълнията потъва в земята. Схванатите й пръсти се отпуснаха и парчето въглен падна на пода.

Примига, напълно дезориентирана, все едно се събуждаше от някакъв сън.

И погледна да види какво беше нарисувала.

На статива беше изобразена нарисувана с въглен стая.

Тясна, тъмна стая, пълна със скелети.

Но скелетите бяха облечени, макар и само в парцали. Едни седяха, други лежаха, трети се бяха облегнали на стената.

В един от ъглите имаше купчина черепи.

Сара огледа и ръката си: пръстите й бяха почернели от въгления прах, докато бе размазвала сенките и линиите.

— Аз ли го нарисувах? — погледна въпросително тя към Бетина.

Бетина само кимна бавно.

Сара отстъпи от страховитото изображение.

— Не — прошепна, а ръцете й се разтрепериха не по-малко от гласа й. — Не може да съм била аз.

— Седни и си допий чая — каза Бетина. — Налага се да си поговорим.

* * *

Ник Дънигън заби поглед в идеално изпеченото пиле и заповяда на гласовете в главата му да млъкнат. Но колкото и да се напъваше да оглушее, знаеше, че е безполезно; бяха почнали да си шепнат още преди да слезе и макар че се мъчеше да не им обръща внимание, шумотевицата постепенно се усилваше и ангажираше все по-голяма част от вниманието му.

— Много вкусно изглежда пилето, мамо — каза толкова силно, че майка му моментално го погледна тревожно, но баща му, изглежда, изобщо не се впечатли.

А истината е, че и самият Шеп Дънигън беше впил гладен взор в пилето. Тръскаше салфетката, преди да я положи в скута си, а в това време жена му отряза цяла пилешка гърда и му я подаде с чинията.

— Не само на вид, ами и на аромат си го докарала — отчете Шеп, загреба обилно от купата с картофеното пюре и заля всичко със сос.

Ник позина да отхапе от пилешкото краче, което майка му добави към двете бутчета в чинията му, но в същия миг черна линия — плътна и черна, като да бе нарисувана с въглен — пресече лявата страна на полезрението му.

Не! мина му веднага през ум. Не сега, когато баща ми седи срещу мен.

Застина на място, дано чертата избелее. Не му се наложи да чака дълго: след не повече от една-две секунди тя изчезна.

Но заедно с нея — и апетитът му.

А и никак не беше убеден, че всичко е свършило. Колко пъти му се беше случвало демоните да му открехнат само за миг какво се канят да му покажат и после да го оставят да си мисли, че халюцинацията е преминала, а тя тепърва щеше да почне?

— Какво ти стана, миличко? — попита загрижено майка му.

— Нищо ми няма — рече Ник, но думите прозвучаха кухо дори в собствените му уши и вилицата затрака по ръба на чинията, след като сърцето му заблъска като с чук в гърдите му.

Старателно положи вилицата и се опита да внуши на сърцето си да се успокои. Но нямаше смисъл: нещата вървяха все по на зле. Халюцинациите му напоследък бяха толкова черни — така изпълнени с насилие — че почваше да се притеснява да не вземе да посегне на себе си.

Или на другиму.

Ами ако така го обземат, че да не може да се върне в действителността?

Ако се окаже за постоянно пленник на някакъв неописуем ужас, който да не е реален, но да му се струва такъв?

Не че не знаеше отсега отговора на тези въпроси: баща му ще го върне в болницата и повече никога няма да го изпишат.

И няма никога повече да види Сара.

Мисълта, явила се неканена, за миг обаче успя да накара гласовете съвсем да замлъкнат. А той се запита: откога мисълта, че няма да може да вижда повече Сара, започна да го плаши повече и от възможността да го върнат в болницата?

В този момент нещо ново се мерна в края на полезрението му — нова внезапна дебела, черна черта.

Лекарството! Вземи още една доза от лекарството!

Мисълта още беше в съзнанието му, а той вече отместваше стола си назад.

— Извинявайте — промърмори. — Налага ми се да отида до тоалетната.

Майка му сви притеснено вежди, но му кимна и нищо не го попита.

Ник изтърча до стаята си, разтвори рязко раницата и грабна флакона с таблетките. Изтръска една, но така и не успя да я сложи в уста и да я прокара с глътка вода, тъй като зрението му изведнъж се сви, после му притъмня пред очите.

Секунда по-късно вече нищо не виждаше.

Затова пък чуваше как гласовете се усилват, как стенат и вият все по-мощно. Толкова яко, че скоро щяха съвсем да го завладеят.

Ръцете му се затресоха неудържимо, но все пак успя да набута хапчето между устните си и да го преглътне с малкото останала слюнка във внезапно пресъхналата му уста.

Опипом взе да търси леглото, защото, ако го завареха паднал на пода, родителите му веднага щяха да викнат линейка.

Но добереше ли се до леглото, можеше и да го оставят да поспи.

Ако изобщо успееше да заспи.

Напипа леглото и се просна неподвижен отгоре му. Само след секунди отнякъде се появиха точки светлина, после изпълниха цялото му полезрение. Озова се в някаква стая — тъмна, задушна, воняща стая с…

— Помощ! — разпищяха се с все сила гласовете в мозъка му. — Спасете ни!

Ник заскимтя, но вече беше изгубил изцяло контрола върху ума си и не му оставаше друго, освен да се гърчи на леглото и да гледа безпомощно как виденията се надигаха пред очите му, а воят на молещите се демони изпълваше ушите му.

Трупове!

Беше пълно с разлагащи се трупове!

И скелети, и купища черепи, и…

Ник навря ъгъла на юргана в устата си, за да не изпищи при вида на мъртъвците и на умиращите в агония в този усоен затвор, в който бяха затънали в собствените си нечистотии.

А виденията ставаха все по-зловещи, писъците се усилваха, вече усещаше вонята в ноздрите си и гнилоча — с езика си, а не беше способен на нищо, освен да лежи, да слуша, да плаче, да ги моли безмълвно да спрат и ужасът най-после да свърши.

Но той не свършваше, и когато силите му съвсем се изцедиха, Ник остана да лежи неподвижно, вкопчил се в останките на своя здрав разум.

Ако изобщо му беше останал такъв.

Ами ако го е загубил завинаги?

И времето беше загубило всякакъв смисъл за него, та Ник така и не чу как родителите му влязоха, но като усети допира на майчината си ръка, седна треперейки на леглото и се вкопчи в нея, а стоновете му повтаряха като ехо онези на съществата в главата му.

Тя го задържа в обятията си, взе да го люлее и след малко сълзите й се смесиха с неговите по бузите му.

Не усети как иглата се заби дълбоко в ръката му и почти не забеляза как съзнанието му взе бавно да се отдръпва. В един момент го обви тих мрак и той се отпусна в изтощен, необезпокояван от нищо сън.