Джон Сол
Дом за разплата (16)

Шестнадесета глава

Бетина Филипс се стресна в съня си. Сърцето й биеше силно, мозъкът й тънеше в мъгла.

Какво става?

Къде се намира?

Постепенно чувството за дезориентираност премина. Беше си у дома, в студиото, и беше задрямала, четейки, върху шезлонга.

Но тя никога дотогава не беше заспивала на шезлонга. А след като мозъкът й взе да се съсредоточава, усети, че дори сега, в будно състояние, не се чувстваше някак си у дома си.

В къщата имаше нещо ново, нещо различно.

Стиснала Форлорн в обятията си и следвана по петите от Купър, Бетина разтвори големите врати на зимната градина и влезе в просторното фоайе.

И замръзна на място.

Провесеният от тавана огромен кристален полилей се полюляваше бавно като гигантско махало, а от плавното му ритмично движение голямата зала сякаш оживяваше с бавно помръдващи сенки.

Не стига това, ами й се стори, че дочува нещо откъм горния етаж.

Нещо като гласове.

Що не вземе да се махне, да прекара някъде другаде нощта?

Мисълта още витаеше из главата й, когато Бетина установи, че се е запътила към стълбището, все едно привличана от мощен магнит.

Още на първото стъпало Форлорн изведнъж се вдърви в обятията й, после издрапа да го пусне, скочи на пода и изчезна през трапезарията към силно осветената кухня.

Дали пък, вместо да се качи догоре, да не последва котката. Но каква полза би имало от това? Ако горе се е счупил някой прозорец, така ли ще остави мъглата, дъжда и снега да влизат в къщата само защото се е изнервила?

— С мен ли си, мойто момче? — попита седналото вече в нозете й куче, което я гледаше разтревожено. — Давай да вървим да си свършим работата.

И Бетина бавно, с една ръка приплъзваща се по гладкия парапет и със заглушени от постелката стъпки, се заизкачва по извитото стълбище към площадката на втория етаж.

Където пред нея се простря стигащият сякаш до безкрая коридор, в чието дъно се намираше стълбището към третия етаж.

А от двете страни на коридора вратите на спалните, които от години стояха затворени, сега или бяха леко открехнати, или отворени докрай.

Врати, които сутринта, на излизане от дома си, беше оставила затворени.

И над всичко това цареше пълна тишина.

— Може и нищо да не е — прошепна на кучето, но гласът й още не беше затихнал, когато пак го чу.

Същия шум, който бе чула и отдолу, само преди секунди.

Същото приглушено говорене, което и сега идеше отгоре, но откъм далечния край на къщата.

Купър заголи горните си зъби и тихо изръмжа.

— Шшш — пипна тя кучето по главата да го успокои. — Идвай.

Минаха по коридора и заизкачваха стълбището за прислугата към третия етаж.

Но по средата на стълбите ги посрещна полъх от леден въздух — въздух с миризмата на плесен — като онзи в мазето, — и тя се закова на място, но полъхът така бързо изчезна, че се усъмни дали изобщо го е имало.

— Окей — прошепна на Купър. — И друг път ни се е случвало. Сигурно Пайуакет и Роки правят някоя беля, нали? — Но усети, че не вярва на думите си и че Купър също не й вярва.

И тук, както и на втория етаж, всички врати бяха отворени — едни само открехнати, други зееха.

С изключение на онези към огромното работно помещение в далечния край на коридора, което прислугата бе използвала не само за гладене и кърпене на дрехи, но и за простиране, когато дъждът или студът не позволяваха да изнасят прането навън, а така също бе изпълнявала всички други задачи, които предшественикът на Бетина предпочитал да се вършат у дома, а не да се възлагат на външни изпълнители.

Само че в това помещение бяха работили не само слуги, но и затворници. Двукрилата врата към него беше плътно затворена, но именно иззад нея идеше онзи тих ропот от гласове.

Сякаш след десетилетия пълна тишина просторната стая се беше напълнила отново с някогашните слуги и затворници. Бетина нямаше да се учуди, ако от коридора дочуеше съскането на някоя стара парна гладачна преса или гневни гласове, негодуващи от непосилния труд. Запъти се към вратите, но Купър се отдръпна и пак заръмжа тихо.

— Няма страшно — каза Бетина и го погледна за миг. — Идвай с мен!

Но като пак пристъпи по посока на работното помещение, изпод вратата на балната зала в коридора навлезе облак плътна бяла пара.

— Нали ти казах? — обърна се към кучето. — Просто счупен прозорец, откъдето нахлува мъгла.

Но Купър пак отстъпи крачка назад.

— Не се плаши бе, женчо — присмя му се Бетина, стегна рамене и тръгна непоколебимо към вратите.

Но в мига, в който протегна ръка към дръжката, отворената врата на стаята от лявата й страна изведнъж се захлопна така силно, че Бетина подскочи и се извъртя.

Насрещната врата също се затвори с трясък и Бетина инстинктивно понечи да се върне обратно. Купър се разлая с пълен глас, а някъде отдолу долетя и воят на Роки.

Забърза се и в един момент се усети, че вече тича по коридора, а вратите и от двете й страни се затваряха гръмовно.

Прогонват ме, мина й през ум. Не ме искат тук.

Стигна до горния край на стълбището едновременно със затряскването на последните врати и запрескача през едно стъпалата надолу, предвождана от Купър.

Някъде по средата кучето се препъна и се изтъркаля до долната площадка.

— Купи! — проплака Бетина, но преди още ехото от гласа й да заглъхне, кучето скочи обратно на нозе и хукна напред, Бетина — подир него. Но не успя и две крачки да направи към главното стълбище, когато дебелите дъбови врати от двете й страни взеха да се затръшват, и то с такава сила, че очакваше касите им да изскочат и да се разлетят на трески. Купър вече летеше надолу по стълбището с подвита опашка, при все че главата му бе навирена и виеше към нея, та Бетина пак се затича. Още преди да стигне до стълбите, главата й така беше взела да кънти от ударите на вратите в рамките им, че и тя се понесе надолу без всякаква мисъл, че може да се спъне и евентуално да падне. Единствената й цел беше да се махне оттам.

Цялата къща като да бе оживяла. Врати се блъскаха навсякъде, а какофонията от гласове по горния етаж ставаше все по-шумна.

Изобщо не беше вятърът. Онова, което вилнееше из къщата, нямаше нищо общо с вятъра. И каквото и да беше то — сега се беше устремило към нея.

Усещаше го — като беснееща из цялата къща осезаема сила.

Какво да прави? Накъде да бяга?

Насочи се по навик към зимната градина, но вратата й в същия миг се затвори с трясък и тя се върна.

Трапезарията! А зад трапезарията — кухнята!

Но и техните врати се затръшнаха, та накрая не й остана никакъв избор. Понесе се към главния вход. Полилеят се люлееше лудо над главата й, врати и прозорци не преставаха да тряскат. Къде е Купър? И къде изчезнаха Роки и Пайуакет?

Но и те нямаха значение. Единственото, което й оставаше да направи, беше да се махне от къщата.

И то веднага, докато все ще можеше.

Ако все още можеше.

Оставаха й някакви си три метра до вратата, когато чу нов звук.

На камбани! Мощни, кънтящи камбани, все едно чудовищен часовник отмерваше най-тъмния час на нощта. Бетина замръзна, а камбаните не млъкваха, но колкото повече звънът им се усилваше, толкова повече утихваше какофонията в къщата.

Вратите престанаха да се блъскат.

Надвикващите се гласове замлъкнаха.

Полилеят спря да се люлее.

После и самите камбани — мощните дрънчащи камбани — също позатихнаха.

Входният звънец!

Онова, което я беше стреснало, се оказа входният звънец.

Бетина се вторачи във вратата за един дълъг миг.

Звънецът отново издрънча, последван от чукане. Само дето чукането прерасна в яростно блъскане.

И на Бетина изведнъж всичко й се изясни.

Цялата къща очакваше онзи, който стоеше пред вратата.

Като че цялата къща се беше подготвяла за този посетител.

И цялата къща копнееше той да пристигне.

Блъскането се поднови до такава степен, все едно някой се мъчеше да разбие входната врата със стенобойна машина. Всеки нов удар разтърсваше гредоредите в къщата и заплашваше да направи вратата на трески, за да влезе онова нещо отвън, независимо дали тя щеше да му отвори или не. Но и от засилващото се блъскане на Бетина й стана ясно, че вече не зависи от нея дали да отвори.

Тласкана от някаква непреодолима сила, Бетина отиде до вратата и дръпна резето.

На прага стоеше треперещата от студ Сара Крейн, вдигнала юмруче за поредното почукване по дървото.

* * *

Два часа по-късно Бетина и Сара все още седяха в притихналата зимна градина. Къщата около тях се беше умълчала, а мъглата навън — вдигнала. Над езерото висеше почти пълна луна, а повърхността му блещукаше така, сякаш бе застлано с паваж от скъпоценни камъни. Бетина изслуша безмълвно всичко, което Сара й разказа, само от време на време я прекъсваше с по някой въпрос. Страхът, който бе изживяла тъкмо преди Сара да пристигне — онзи абсолютен ужас, дето я обзе, сякаш къщата искаше да я изхвърли навън в нощта — беше изчезнал; старият дом й се струваше съвсем безопасен, уютен и, както винаги, кротко задрямал. Сега, след като часовникът в преддверието отмери полунощ, Сара най-после я погледна уплашено.

— Какво става? — попита. — Какво означава всичко това?

Но Бетина, вместо да й отговори, контрира със свой въпрос:

— Ще се чувстваш ли удобно, ако преспиш тук тази нощ?

Сара кимна, без ни най-малко да се подвоуми:

— Обичам тази къща. Тук… — и млъкна за миг, да намери най-подходящата дума — … тук ми е много хубаво. Имам чувството, че принадлежа към нея.

— Добре, поне по този въпрос сме единодушни — отбеляза Бетина. — А като гледам колко часа стана, май ще е най-добре да си лягаме.

— Искам да рисувам — завъртя глава Сара. — Що за странно желание точно когато така ми се спи, че едва държа очите си отворени?

— Никак не е странно — отвърна Бетина. — Бих казала, че е по-скоро изява на талант. Талант, който не може да бъде озаптен. Така че, ако ти се рисува — рисувай. А пък аз ще запаря още един чайник.

Сара сне от раменете си плетеното вълнено одеяло, с което се беше увила след пристигането си, стана и се изправи пред статива. Сложи му нов рисувателен лист и взе молив от въглен.

Бетина я изчака да направи първата линия, след това се запъти към кухнята да кипне водата.

Нямаше никаква представа какво ще нарисува Сара тази вечер, но беше убедена, че каквото и да е — ще е важно.

И ще бъде свързано по някакъв все още неразбираем за нея начин с къщата.

С нейната къща.

С тази къща.

* * *

Пожар!

Вълмата лют черен дим душаха Ник Дънигън, прогаряха дробовете му, а пламъците овъгляваха ръбовете на джинсите му, топяха каучуковите подметки на маратонките и лазеха нагоре по нозете му. Ноздрите му се изпълниха с вонята на горяща плът и той взе да рита пламъците с надеждата да се освободи от огъня. После направи опит да се обърне и да побегне, но краката му вече не го слушаха.

Ще умре!

Ей така ще си умре тук, сред пламъците, докато дъхът прогаря тялото му, кожата му се сбръчква, тънкият слой тлъстини под нея се топи, а след това пламва, така че самият той се превръща в огън и… и… И както риташе с пълна сила и се мъчеше да измъкне нозете си, всичко внезапно се промени.

Събуди се и отвори очи, а пред тях всичко бе бяло.

Пълна белота.

Тогава се сети, че е в болница и завивката го стягаше, та не можеше да мръдне краката си. Посегна да измъкне подвитата завивка и усети как убийствената болка го прониза от горе до долу.

Инстинктивно се опита да положи длан върху болката, но установи, че нещо е прикрепено с лепенка към показалеца му и че ръцете му са оплетени в куп тръбички и кабели. И главата не беше престанала да го боли. Напротив, сега го цепеше още по-силно и така туптеше, че ослепителната белота на стаята пулсираше с всеки блъскащ удар на сърцето му.

Болкоуспокояващите, които му бяха дали, изобщо не бяха успокоили болката; само му бяха причинили кошмари.

Отпусна се върху възглавницата и затвори очи да прогони ослепяващата белота. Потта от лицето му се стичаше в ухото му. Имаше чувството, че главата му всеки миг ще гръмне.

Опита се да намери опипом копчето, с което да повика медицинската сестра, но преди да го напипа, под затворените му клепачи проблесна друга, мощна оранжева светлина.

Присви очи против болката в главата, после пак ги отвори.

Пламъци — истински пламъци! — облизваха долния край на завесите и ужасът от кошмара наново го заля. Огънят много бързо стигна до тавана, после взе да пълзи към него, да почерня акустичните пана, да ги поглъща с ненаситен глад.

Изведнъж една от горящите тавански плочки се отлепи и Ник видя безпомощно как падна близо до краката му.

Бялото одеяло лумна.

С тази разлика, че сега беше буден.

Този път не сънуваше!

Напъна се да изкрещи, да викне за помощ, но гласът му се удави сред пищящите гласове, които внезапно изпълниха главата му — до един изпаднали в паника и настояващи да им обърне внимание.

Опита се да седне в леглото, да отдръпне крака от пламъците, но завивката беше така здраво подпъхната, че не можа да помръдне. Междувременно пламъкът бе прогорил одеялото и чаршафите и сега подхващаше матрака.

— Помощ! — изкрещя Ник, но беше останал без сила и вече беше прекалено късно — поне в това беше убеден. Пламъците около него ставаха все по-високи, надигаха се като огромен звяр, надвесваха се отгоре му. Усети как и лицето му почва да гори.

А димът и горещината отново опърлиха дробовете му.

И пак го задуши вонята на собствената му горяща плът.

— П-пожар… — издъхна за последно, а какофонията от писъци в главата му взе да затихва и над тях се извиси един-единствен глас.

Смях.

Смехът на онова нещо в главата му, което се радваше на поглъщащия го огнен ад.

Ник нададе последен измъчен вик — по-скоро молба за бърза смърт.

В този миг нечия хладна длан се опря в челото му и той усети как в ръката му се заби игла.

В съзнанието му се мярна лицето на Сара Крейн.

Която му се усмихна.

А след това — мрак.

Благословена тъма.

* * *

Анджи Гарви лежеше по гръб, вперила поглед в тавана, и слушаше мощното хъркане на Мич до себе си. Но онова, което я беше събудило, не беше хъркането му — това си беше неин кръст и тя още преди години се беше примирила с носенето му. Не, нещо друго беше смутило съня й. Кое?

Бутна леко Мич по рамото. Той се обърна и временно спря да хърка, а Анджи взе да се ослушва.

Нищо.

Но самата тя беше убедена, че има нещо и няма да може да заспи, ако не изясни какво е. Измъкна се изпод завивките и стъпи на пода.

И едва тогава осъзна какво не е наред: около нозете й се виеше студено течение.

Което не следваше да го има.

Още преди лягане беше проверила дали всичко в къщата е затворено. Да не би Закари да е забравил после отворен прозореца в неговата стая?

Сигурно не. Закари беше добре момче.

Но след като Бог й беше показал в какво се състои проблемът — течението, което се промъкваше под вратата — сега от нея се очакваше да го разреши. Стана, взе халата си от долния край на леглото, навря нозе в любимите си плъстени чехли и тихо отвори вратата.

В коридора обаче изобщо не можеше да става дума за течение. Направо цареше леден студ. Анджи облиза пръст и го задържа в близост до пода, после тръгна подире му и накрая откри източника: течението, приличащо вече на истински студен вятър, слизаше надолу по стълбите право от тавана.

Ох, това момиче!

Да не си мисли, че парите растат по дърветата?

Изкачи се по тясното стълбище до таванската врата, отвори я и дръпна верижката на лампата. Крушката се полюляваше на жицата си и хвърляше сенки из цялата стая. Анджи мигновено установи произхода на ледения вятър.

Прозорецът зееше отворен.

Въздухът — толкова студен, като че идеше право от Северния полюс, и нищо чудно наистина да беше тръгнал оттам! — нахлуваше през прозореца и слизаше по стълбището, а в същото време пещта в мазето дънеше с все сила, за да произвежда топлина — топлина, която на тях с Мич им струваше куп пари, но сега излизаше обратно навън! Добре, че го откри навреме, иначе и всичките пари, които щатското правителство им плащаше за онова тъпо момиче, нямаше да им стигнат да си платят сметката.

На пода под прозореца имаше ръжен от огнище и Анджи моментално видя охлузването по перваза от насилственото вдигане на стъклото. Не стига, че хаби топлоенергия, ами и прозореца е трябвало да похаби. Стисна здраво ръжена. Ако не знаеше, че Всевишният не одобрява убиването на хора, като нищо щеше да измлати Сара един-два пъти не за друго, а за да я научи да цени парите.

— Стани, Сара! — заповяда й, а някаква вена в главата й взе да пулсира — безпогрешен признак, че е качила кръвното далеч над препоръчителните граници.

Което също се дължеше и на Сара Крейн!

Момичето обаче изобщо не помръдна.

Анджи захлопна прозореца и го заключи, после се отправи гневно към походното легло, на което спеше Сара.

Само че то беше празно.

Анджи прецени още веднъж тежестта на ръжена и си даде сметка колко хубаво постъпва Бог, че държи Сара далеч от обсега й точно в този момент. После захвърли ръжена върху леглото и слезе по тясното стълбище.

Дали да не събуди Мич с новината, че Сара се е измъкнала от къщи?

Да, но Мич ще вземе да събуди всичко живо, включително и Дан Уест. Не, няма смисъл да вдигат толкова голям шум — поне не за жалко същество от рода на Сара Крейн.

Но какво да предприеме тогава?

Отговорът всъщност й беше предварително известен. Пое дълбоко дъх, свлече се на колене, сведе глава и взе да се моли. Както винаги, Бог бързо се отзова на молитвите й и й каза как точно да постъпи.

Слезе до долу да се убеди, че и предната, и задната врата са заключени. Сара може и да се е изнизала от къщата, но това не значи, че ще я пуснат да се вмъкне незабелязано.

Ще трябва да им се помоли да я пуснат и да се надява, че Бог ще се чувства значително по-милостив от Мич, който дотогава ще е разбрал колко топлина са похабили. Но така или иначе, Анджи ще се погрижи да бъде волята Му. Все повече се убеждаваше, че Той умишлено е пратил Сара у дома им, а един от поводите Му е бил Анджи да научи Сара да носи отговорност за делата си.

Що се отнася до Анджи, тя, както винаги, ще изпълни съвсем точно Божията воля.

Предната врата беше заключена, но за по-сигурно Анджи я отключи и после пак я заключи.

После сложи и резето.

И изпълнила точ в точ Божията воля, Анджи Гарви се легна отново.

Сега вече можеше да заспи спокойно.