Джон Сол
Дом за разплата (14)

Четиринадесета глава

На Шеп Дънигън хич не му се слушаше монотонното слово на управителя — до болка познатата му вече политически коректна лекция по въпроса за сексуалния тормоз. Толкова пъти я беше слушал, че и сам можеше да я изнесе, но все пак нямаше да е лошо да демонстрира на шефа, че умее да работи в екип. Имаше чувството, че и останалите присъстващи в просторната зала надзиратели и администратори от затвора проявяват същото отношение: повечето му съседи или си проверяваха електронната поща по блекберитата, или си чатеха с някого по телефоните и изобщо правеха всичко друго, освен да слушат поредната порция политически коректни дрисни, спусната им от щатската управа, включително и това, че вече не се говореше за затвор, а за „изправителен дом“. Това пък кой го измисли? Сигурно същите льольовци, дето няколко десетилетия се мъчиха да наложат наименованието „поправително заведение“. И откога същите тия глупаци са започнали да наричат надзирателите „изправителни служители“?

Кого си мислят, че заблуждават, освен себе си? Пандизът си е пандиз и повечето му обитатели нито се разкайват, нито очакват да бъдат „изправени“. Занимава ги единствената мисъл кога ще ги пуснат. А пък Шеп имаше точно обратната цел — да ги държи зад решетките колкото се може по-дълго — която се споделяше от повечето му съседи на събранието.

Включително и Мич Гарви, разплул се на съседния до него стол и проявяващ още по-слаб интерес и от Шеп в думите на управителя. В същото време обаче Мич беше съвсем наясно, че не е сред любимите образи на Шеп и че чувствата им са взаимни. За какво тогава се беше натресъл едва ли не в скута му?

Шеп получи отговор на въпроса си само секунда след като управителят млъкна.

— И какво направихте двамата с Лили с тоя, вашия син? — попита Мич и махна капачката от картонената чаша изветряло кафе, в каквото столът на затвора, изглежда, се беше специализирал.

Шеп си преговори набързо на ум събитията от предната вечер.

Ник не беше извършил нищо, за което да му се полагаше наказание. Поне доколкото на самия него му беше известно.

— Какво искаш да кажеш?

Веждите на Мич излетяха нагоре и устата му се изкриви в леко подигравателна усмивка:

— Само не ми казвай, че не знаеш.

— Какво да знам? — подразни се Шеп от неспособността на Мич да е по-конкретен. Но на него такъв си му беше стилът: придърпва те полека-лека, после ти отпуска малко влакното, пак навива няколко врътки на макарата и изобщо умира да се прави на по-важен, отколкото е.

— За кучето — изгледа го право в очите Мич. — Не си ли чул за кучето на Дан Уест?

На Шеп му идеше да хване Мич за раменете и да го разтърси яко, но все пак успя да запази спокойната си усмивка.

— Не съм — рече. — Какво му е станало?

Мич се навря в лицето му по-близо, отколкото Шеп би предпочел:

— Ще излезе, че Ник и нашата приемна дъщеря са убили кучето на шерифа.

— Ти да не си изперкал? — отдръпна се от него Шеп.

— Питай Дан, като не вярваш — заяви Мич и подигравателната усмивка тръгна да се разлива по цялото му лице.

Шеп не можеше да повярва на ушите си. Е, Лили обезателно щеше да отвори дума, ако имаше нещо такова.

„Обезателно“ ли каза?

Не е задължително. Нямаше да каже нищо, което би могло да доведе до връщането на Ник в болницата. Шеп стана от стола, кимна на управителя и излезе от залата. Първата му работа, като влезе в офиса си, беше да грабне телефона и да се обади на шерифа.

— Още не сме получили заключението на ветеринаря — каза му Дан Уест след като първо потвърди, че кучето наистина било умряло предния ден и че Ник и Сара Крейн били донякъде замесени в цялата история, макар и заедно с още неколцина души, включително и собствения му син Конър.

— Засега още не знам какво точно се е случило. Лично на мен ми се струва, че са му порнали корема с един замах. Конър и приятелите му твърдят, че нямат нищо общо със случая, но в същото време няма и доказателства нито за участието на Ник, нито на момичето.

— Странна работа — рече Шеп.

— Много странна — съгласи се Дан. — Но ти давам дума, че тая история ще я разровя до дъното, пък каквото ще да става.

— Дръж ме в течение, ако обичаш.

— Задължително.

Шеп затвори телефона и се облегна на канцеларския стол.

Току-виж пък Лили излязла права, след като Дан няма никакви сериозни подозрения спрямо Ник. Но пък, от друга страна, знае и отношението му към Мич Гарви и трябваше да му снесе клюката, та да не изглежда като идиот пред колегите си надзиратели, хеле пък пред Мич.

Май се налага да си поговори сериозно с Ник, като се прибере.

Първо ще поговори с Ник, а после ще си поприказва и с Лили.

* * *

Мич изчака до последната възможна минута, преди да смачка чашата от кафето, да я хвърли в кофата за боклук до входа и да се върне на работа.

Само дето не се отправи към килийното отделение, в което служеше. Беше решил да се отбие за малко при Ед Крейн.

Прекоси двора с обичайната си наперена походка, обади се на главния надзирател на отделението на Крейн и се запъти към последната килия в дългата редица на горния етаж.

Ед Крейн лежеше по гръб със затворена книга от библиотеката върху гърдите, но стана веднага, щом забеляза приближаващия се Мич.

Мич огледа спретнатата килия с надеждата да намери повод да друсне някое наказание на това мръсно копеле, но Ед май беше от ония затворници, които Мич най-много мразеше: поддържаше килията си чиста, не се караше с никого, та дори и не си правеше труда да се оплаква, че бил опандизен погрешка.

Накрая Мич се спря пред нарисувания с въглен портрет на Сара, който Ед Крейн бе закрепил старателно с лепенки на стената над леглото си.

— Това на дъщеря ти ли е?

Ед кимна.

— Добре го е докарала.

Ед пак кимна, само че по-бавно. Сега пък какво? Тоя тип за какво сега пък се заяжда със Сара?

Мич се приближи още повече към портрета, като да търсеше нещо по лицето на Сара. После, все още загърбил Ед, рече:

— Я ми кажи, Крейн: и дъщеря ти ли е склонна към буйстване като теб? — Ед не му отговори, при което Мич Гарви се извърна и присви заплашително очи. — Зададох ти въпрос, Крейн. Умният пандизчия отговаря, когато му се зададе въпрос. Особено от мен.

Ед стисна устни, после завъртя глава:

— Сара е душичка. Почти никога не се ядосва за нищо.

— А с религията как е? — попита Мич. — Приучил ли си го това дете да се бои от Бога?

— На теб пък какво ти влиза в работата? — наежи се Крейн.

— Влиза ми, влиза ми — подсмихна се Мич. — Ти не ме ли познаваш, Крейн? — И без да дочака отговор, Мич се приведе към него и прошепна заплашително: — Аз съм новия й татко, Ед. Сега аз съм татко й и ти казвам, че изобщо не е възпитана като хората. Има му нещо на това момиче. Май е тръгнала по стъпките на Сатаната.

— На Сатаната ли? — оцъкли се насреща му Ед. — Какви ги приказваш, по дяволите?

— А! Чу ли се сам какво каза? — запита самодоволно Гарви. — И пред дъщеря си ли така кълнеш?

— Не разбирам какво искаш да ми кажеш — рече Ед.

Но Мич видя как очите му започнаха да се изпълват със страх.

— Вчера убила едно куче. Беззащитно куче.

— Глу… — понечи да каже Ед, но си прехапа езика, да не даде повод на Гарви да му лепне някое наказание. — Сара не е способна на такова нещо.

— Самата истина ти говоря, Ед — запъти се към вратата Мич. — Вярвай ми. Но благодарение на мен и моето семейство, малкото ти момиченце все още има някакви шансове.

— Никакви шансове не й трябват — не отстъпваше Ед. — Много свястно дете си е тя!

— Може и да е… а може и да не е — отвърна Мич. И изведнъж тонът му се втвърди: — А ти гледай да не сгафиш в нещо по време на престоя си тук. Нали ми схващаш намека? Не желаем да Сара да й се случи нещо, което не е заслужила, нали ме разбираш?

Мич се застоя в килията, колкото да види как Ед побледня, осъзнавайки надвисналата над дъщеря му заплаха. Засмя се самодоволно и тръгна да си гледа работата. Само физиономията на Крейн му стигаше, за да оправдае труда да дойде чак дотук.

Понякога си мислеше, че надали има на света по-приятна работа от неговата.

* * *

Бетина Филипс мина по чиновете, върна оценените рисунки от предния ден, похвали представилите се добре ученици и им даде напътствия по днешното задание. Когато стигна до Сара Крейн, момичето сякаш физически се сви и макар че вдигна глава, очевидно отбягваше погледа на Бетина.

— Искам да те видя след часа — каза учителката, но колкото и да се мъчеше гласът й да е приветлив и топъл, остана с чувството, че на Сара й иде буквално да побегне от кабинета.

Какво му става на това момиче?

Сара все пак кимна по някое време, а секунда след това би звънецът.

Учениците тръгнаха да напускат забързано стаята, а Бетина взе да подрежда катедрата си и да слага в папката рисунките, които вечерта щеше да прегледа. Само минута по-късно на мястото си беше единствено Сара.

— Вчера не си ми предала рисунка, Сара — отбеляза Бетина. — Какво има?

Погледът на момичето беше забит в масата пред нея.

— Не ми хареса онова, което направих.

— А защо смяташ, че щом ти не си го харесала, няма да го харесам и аз? — изгледа я въпросително Бетина.

Сара понечи да й отговори, но после се отказа.

— Аз най-сериозно държа да виждам всичките ти работи — не отстъпваше учителката. — Как иначе ще знам доколко напредваш?

Сара пак се размърда притеснена на стола си и май пак тръгна да каже нещо, но премълча, а Бетина вече беше съвсем сигурна, че нещата не опират само до това, дето не си била харесала вчерашната рисунка. И се сети за откъслечните приказки, които беше дочувала цял ден — не само между учениците, но и между някои учители.

— Я ми разкажи какво стана вчера с Ник Дънигън и Конър Уест, Сара.

И Сара внезапно взе, че изправи глава.

— Не знам какво точно стана, госпожице Филипс. Конър почна да насъсква кучето си срещу нас с Ник и докато се усетим, нещо му стана — опита се Сара да сглоби някакво описание на случилото се, но то и днес й прозвуча толкова неубедително, колкото й се беше сторило и вчера, когато всичко стана пред очите й. — Не знам как стана, но изведнъж коремът му се оказа разпран, то падна на тротоара и… и…

Бетина забеляза как цялото тяло на Сара потръпна и как гласът й й изневери, но и самата тя беше не по-малко потресена.

Според това, което успя да измъкне от Сара, излизаше, че кучето на Дан Уест е умряло по абсолютно същия начин като онова в разказа, който бе прочела предната вечер.

— Гледката трябва да е била ужасяваща — каза по едно време. Приближи се до Сара, придърпа табуретка и седна. И едва тогава пак заговори, подбирайки най-старателно думите си:

— Не те разбирам съвсем, когато казваш, че коремът на кучето бил разпран. Самият срез дълбок ли беше?

Сара кимна.

— Толкова дълбок, че… — пак млъкна, но после пое дълбоко въздух, — … че всичките му вътрешности изпаднаха — успя да довърши изречението си.

— Боже мой! — едва изрече Бетина. В стаята настъпи тишина, а Бетина се мъчеше да потисне следващия си въпрос. Нито желаеше да го задава, нито да чуе отговора, но съзнаваше, че измъкване няма. Когато най-после отвори уста, гласът й трепереше.

— Би ли ми казала що за куче беше?

— Немска овчарка — вдигна очи Сара. — Огромно. И стана нещо необяснимо. То летеше към нас, а Ник внезапно вдигна ръка и… — Тръсна глава, сякаш да се отърси от самия спомен. — И коремът му просто се разтвори и червата му изтекоха. Без изобщо никой да го докосне! Абсолютно никой!

Бетина усети как я обзе ужасен студ.

— Искаш да кажеш, че сякаш беше срязано със скалпел или нещо такова, така ли?

Сара кимна.

— Но най-странното е… — Гласът на момичето пак заглъхна. Бетина усети, че то хем не иска да продължи, хем нещо напира отвътре му.

Посред цялото мълчание Бетина постепенно осъзна какво точно не желае Сара да й каже.

— Рисунката… онази, дето я направих в час вчера… — успя да промълви Сара, а гласът й се превърна в почти неуловим шепот.

— Да?

Сара най-после погледна Бетина право в очите:

— Всичко това вече го бях изобразила. Исках да нарисувам натюрморта, дето го бяхте подредила, но нещо ми стана. И пак почнах така, както предишния път у вас. Когато свърших, се оказа, че на картината има мъж със скалпел, а на масата пред него лежеше изкормена немска овчарка…

Неспособна да довърши изречението, Сара закри за миг лицето си с длани, но после успя да се овладее.

— Нямаше как да ви я покажа — прошепна, и отново пое дълбоко въздух.

Бетина положи длан върху ръката на Сара:

— Всичко можеш да ми показваш — рече. — И всичко да ми казваш. — Но сама се зачуди дали наистина си вярва. Какво става наистина? Как е могла Сара да нарисува нещо, което самата Бетина прочете няколко часа по-късно?

— Благодаря — прошепна Сара. Но… — И за кой ли път реши да си премълчи. След секунда вече се беше запътила към вратата, замятайки раницата през рамото си. — Трябва да вървя… Ако пак закъснея, Анджи няма да ме пусне никъде, докато съм жива.

— Сара…

Сара вече беше на вратата, но рязко се извърна:

— Анджи смята, че съм поклонничка на Сатаната — рече и гласът и неочаквано загрубя. — С ушите си я чух! На всичко отгоре е решила, че именно вие ме тласкате натам!

— Чакай, Сара — подхвана Бетина, но беше късно.

Изведнъж Бетина се озова съвсем сама в кабинета, а в мозъка й кипяха образите от прочетения предната вечер разказ — разказът, чийто най-мрачен момент Сара бе изобразила с изумителна точност, без изобщо да го беше чела. По същия начин, по който бе нарисувала „Шътърс“ в някогашния й вид.

И както беше нарисувала тъмната, тайна стая, за която Бетина беше вече на път да повярва, че наистина съществува някъде из зимника на дома й.

И за пръв път, откакто се помнеше, Бетина Филипс се замисли дали наистина желае да се прибере у дома си тази вечер.

Но пък къде другаде можеше да отиде?

* * *

Ник се отдалечаваше бавно от училището. Едва се влачеше, с надеждата да чуе зад гърба си вика на Сара да я изчака, за да вървят заедно, но, формално погледнато, без да нарушава нареждането на майка си: „Искам след училище да се прибираш право у дома, Ник. Директно. Без никого да изчакваш. Разбра ли? Не желая да се замесваш повече в каквито и да било проблеми.“

Не че досега се беше „замесвал“ по собствено желание. А и съвсем ясно му беше, че под „никого“ майка му имаше предвид не друг, а Сара Крейн. Но ако не я изчакаше, а тя случайно излезеше, какво толкова щеше да стане, ако изминеха заедно поне част от пътя?

Нищо, разбира се.

Но тя не се появи, а в мига, в който Ник свърна покрай ъгъла на път към дома, гласовете в главата му взеха да мърморят.

— Млъкнете! — заповяда им на глас. Изведнъж му стана все едно дали някой може да го чуе. — Писна ми от вас. До гуша ми дойдохте.

Гласовете обаче не млъкнаха, така че Ник просто реши да не им обръща внимание, което се оказа не особено трудно, тъй като днес те предпочитаха да си шепнат помежду си, вместо да се мъчат да му вгорчат живота.

Но още щом подмина входа към парка, косите на тила му настръхнаха.

Някой го следи.

Усеща го.

Явно и комисията в главата му го усети, понеже приказките им изведнъж се усилиха.

Мълчете!

При все, че не я произнесе на глас, думата така прокънтя в главата му, че буквално го стресна. Подейства, поне за миг. Гласовете млъкнаха, а Ник се ослуша да чуе нечии стъпки, гласове, изобщо някакъв признак на следене.

Нищо.

И гласовете пак се надигнаха.

Озърна се и видя зад себе си само две непознати деца чак на по-задната пряка.

Изглежда всичко беше плод на въображението му. Не виждаше друго обяснение. Нито го следеше някой, нито го наблюдаваше.

И все пак Ник забърза леко ход, като не преставаше да си повтаря, че няма нищо и че просто проявява параноична реакция. Но и това не прогони усещането, че някой го наблюдава и дебне. Ръцете му настръхнаха.

Изведнъж от храсталака пред него изскочи Конър Уест с бинтованата ухапана ръка във вързаната през врата му черна прашка.

Очите му блестяха с леден гняв:

— Ха! Кого виждат очите ми! — рече и застана така, че да му препречи изцяло пътя.

Ник се обърна кръгом, решен да се върне там, откъдето е тръгнал, и почти успя да побегне, но отзад го чакаше Елиът Наш, който взе да идва все по-близко.

С разтуптяно сърце Ник понечи да слезе на уличното платно, но и този му път се оказа препречен — от Боби Фендлър.

Единственият изход за Ник беше да се втурне през портата в самия парк. И макар само със секунда закъснение, се усети, че не биваше да се отдалечава от улицата, където все някой можеше да го види и да му се притече на помощ.

Гласовете в главата му вече пищяха, но на него не му идваше нищо друго наум, освен да хукне с все сила по пътеката за бягане.

Да бяга и да се надява да срещне някой любител на джогинга.

Не бе изминал и двадесет метра, когато чу тупурдията зад гърба си и в един момент някой взе да го дърпа за раницата. Въпреки това Ник успя да остане на крака. Изви се назад само толкова, колкото да разпознае Елиът Наш, после се помъчи да се изхлузи от раницата.

Вече беше късно. Преди да измъкне ръце от презрамките й, вече беше наобиколен от Конър, Елиът и Боби.

— Ако имах нож — каза Конър Уест, без дори да се задъха от краткото преследване, — щях да те порна и да те изкормя, както ти направи с кучето ми.

— Аз не убих кучето ти — отрече Ник.

— Да, да! — отвърна му Конър. И внезапно ритна Ник по капачката на коляното. Ник се просна на земята, обхванал с две ръце болното място.

— Искаш ли да почувстваш и ти същото? — озъби се Конър и пак изрита Ник, който се гърчеше да се отмести. — Къде ти е ножът? Искаш ли с него да те клъцна? — И още един ритник. — Ъ? — И още един. — Казвай къде го държиш бе, гъз!

Гласовете в главата на Ник му крещяха да отвърне на ударите, да ритне Конър, да го препъне или…

Гласовете бяха без значение; щом се опиташе да се изправи, някой го риташе за пореден път.

Ник се сви на топка и взе да се моли да чуе, както вчера, когато кучето се готвеше за скок, онзи мощен глас, който беше надделял над останалите и му беше дал силата да спре кучето с един-единствен отчаян замах с ръка, в която дори нямаше нож.

Но днес нито един глас не се извиси над другите. Какофонията в главата му и подигравките на ония тримата, които не спираха да го ритат, се смесиха в кошмар от хаотични звуци и прогаряща болка.

Ник се сви още по-плътно, обхвана главата си с ръце с надеждата да я опази, но ритниците на ония ставаха все по-силни и по-силни.

Ще го убият.

Ник стисна зъби, твърдо решен да не им угоди, като изплаче, но внезапно някой — дори не видя кой по-точно — грабна някакъв сух клон и с такава сила го стовари отгоре му, че светът около него се завъртя в черен вихър с бляскащи точки от болка.

И гласовете, шумовете, болката — всичко това потъна в някакъв тунел, изпълнен със спокоен, беззвучен мрак. Преди да се отдаде на тишината и мрака обаче, чу за последно гласа на Конър Уест:

— Това, твоето, нищо не е. Чакай да видиш на сакатото ти гадже какво сме му намислили!

Сара!

Ник се напъна да се изправи, но нито ръцете, нито краката му го слушаха. Отпусна се върху заледената пръст и потъна с удоволствие в мрака.