Джон Сол
Дом за разплата (5)

Пета глава

Сара седеше на предната редица в часа по биология и се мъчеше да потисне плача, който й идеше отвътре. Не заради болката в крака и хълбока — с тях беше привикнала дотам, че повечето време не им обръщаше внимание. Но нямаше как да пренебрегне всички тези вперени в нея погледи и разменяните шепнешком коментари.

От които самата тя беше напълно изключена.

А това беше само третият учебен час.

У дома ходеше с най-голямо удоволствие на училище. Ученето й вървеше, всички й бяха приятели и изобщо това бе най-хубавата част от деня й.

Тук, напротив: попаднала в междучасието в ученическия порой по коридорите на уоруикската гимназия, едва успя да открие къде й е гардеробчето и в коя класна стая трябва да отиде.

Старото й училище имаше само един етаж и беше много по-малко.

Тук вече беше се качила и слязла цели четири пъти по широкото мраморно стълбище в средата на сградата. На всичко отгоре или на нищо не я бяха учили в старото й училище, или тя нищо не беше възприела, тъй като от сутринта не беше разбрала и една дума от онова, което учителите разправяха.

Най-гадното обаче беше, че си нямаше нито едно приятелче.

Очаквала бе да я възприемат като новодошла.

Но не беше очаквала да попадне в ролята на „онуй смахнатото, сакатото“.

С баща-убиец в съседния затвор.

Който при това и нея прегазил.

Щото искал и нея да я убие.

От сутринта беше дочувала такива приказки, от откъслечните разговори на подминаващите я ученици, от пробождащите им очи, от бързо извърнатите погледи, щом срещнеха нейния.

Та сега й идеше да ревне, само че каква полза щеше да има?

Никаква. Дори още по-лошо щеше да стане. Захапа възглавничката на палеца си, за да не се разплаче и тъкмо се накани да слуша какво говори учителката, звънецът би и тя погледна малкото листче с програмата, което сутринта й бяха дали от канцеларията.

Обедна почивка. Ама наистина ли? Нима ще разполага с цял час, през който няма да седи в класна стая и да се чуди дали ще успее да настигне съучениците си след всички изгубени заради рехабилитацията седмици?

Намери гардеробчето си, тръшна тежкия учебник по биология, пъхна в раницата учебника по литература, който щеше да й трябва след обедната почивка, и се вля в ученическия поток към столовата.

С трите дадени й сутринта от Анджи долара си купи кутийка с мляко, сандвич с яйце и маруля и пакет чипс.

Прибра рестото от трите долара в раницата, понесе внимателно таблата и взе да се оглежда за свободен стол, тъй като усещаше как болният крак започва да поддава.

Зърна Зак Гарви, но на масата му нямаше свободни места, да не говорим, че нямаше и нито едно момиче. Дори и от там, където стоеше, усещаше втренчените им погледи, а докато минаваше покрай масата им, запътена към свободния стол на масата на Тифани и приятелките, чу как някой прошепна: „претрепал един, после нея я сгазил…“

Направи се, че не го чува, забърза се, доколкото й позволяваше кракът, и тъкмо да остави таблата, едно от момичетата тръшна чантата си с учебници върху празния стол.

— Заето е — каза.

Сара се закова на място, залитна, почти изгуби равновесие и предпочете да се подпре на Тифани, а не да остави таблата и да се хване за облегалката на стола.

— Извинявайте — промълви.

Тифани я изгледа кръвнишки, но нищо не каза.

Ето че бе събрала върху себе си едновременните погледи на цели две маси с ученици. Разговорите утихнаха и изведнъж цялата столова взе да я гледа как куцука и си търси къде да седне.

Там някъде, в дъното на помещението, едно момче също седеше и не я изпускаше от очи.

Около масата му имаше куп свободни столове, но щом погледите им се срещнаха, той моментално сведе своя надолу.

Сара усети: и този не я иска при себе си.

Но пък начинът, по който приведе глава, й се стори познат. Имаше чувството, че го е срещала някъде.

В този момент Сара мярна в най-далечния ъгъл на столовата четирима, седнали в единия край на дълга — и в останалата си част съвсем празна — маса. С пламнало лице, пред очите на всички, изкуцука през лабиринта от маси и столове и насмалко да се спъне в чантата, която някой подритна на пътя й. Най-сетне се добра до свободния край на масата и смъкна от раменете си раницата.

Децата в противоположния край на масата скочиха на нозе, грабнаха таблите си и се махнаха.

Сара се огледа и се убеди, че всички присъстващи са видели какво стана.

Седна на стола, но треперещите й пръсти отказаха да отворят кутийката с млякото.

Едва тогава, като че след цяла вечност, шумът от разговорите постепенно пак се усили и хранещите се си намериха и друга занимавка, освен да я наблюдават.

Само че сега, вместо да я гледат, си говореха за нея. Сигурна беше.

Няма значение, рече си Сара.

Изключи от слуха си всички околни приказки и с поглед, вперен право в масата пред себе си, най-после отхапа залък от сандвича.

Вкусът му ни най-малко не подобри настроението й.

* * *

В мига, в който Ник Дънигън пое първата хапка от лазанята, непрестанната буря в главата му утихна дотолкова, че непознатият покой направо го стресна.

И моментално осъзна, без дори да погледне, че в столовата е влязло онова момиче, което вчера видя пред къщата на Гарви.

Но как така гласовете усещаха присъствието й преди него?

Изведнъж му се прищя да изтича и да се вкопчи в нея, но единственото, което успя да направи, беше да вдигне очи от самотната си маса в дъното на помещението. Неудобството й пред погледите на всички, които не я допускаха до своите маси, а я принуждаваха да се мъчи с таблата и раницата, му беше напълно познато.

Гласовете в главата му пак се разприказваха, макар и толкова глухо, че в началото Ник изобщо не успяваше да ги разбере. Но като гледаше как момичето минава от маса на маса, търси къде да седне, но всеки път й отказваха, гласовете взеха да му нашепват какво следва да направи на всички тия деца, които я отблъскват.

И дланите на Ник се изпотиха.

А тя точно тогава го погледна, сякаш усети, че и той я наблюдава.

И като че знаеше какво става в главата му.

Очите им се засякоха и Ник остана с чувството, че ток премина през всяка клетка от тялото му.

И гласовете в главата му замлъкнаха като шокирани.

Сведе засрамено поглед, но вътрешно се молеше тя да дойде да седне при него.

Което, разбира се, не се случи.

А гласовете взеха да обсъждат помежду си какво им иде да сторят на всяко едно от момичетата, седнали заедно с Тифани Гарви.

Ник погледна Тифани и лицето й сякаш се разтопи пред погледа му.

Бони Шуп избухна в пламъци и изпълни мозъка му с писъци на агония, а в това време кожата на черепа й се овъгли и взе да се отлюспва.

Невидимо мачете отряза главата на седналата срещу Бони Бет Армстронг, която тупна на масата и се затъркаля между таблите с празни, облещени очи, вперени в останалите момичета.

В главата на Ник ужасните гласове ликуваха от хаоса, който му представяха.

Ник стисна очи, приведе колкото можа глава и притисна двете си слепоочия.

„Спрете, взе да им се моли на ум. Оставете ме на мира!“

Идеше му да си изскубе косите, но знаеше, че ще е безполезно.

Идеше му да им кресне да млъкнат, но след последната му такава изява баща му го беше отвел в щатската болница, където нещата бяха по-зле и от онова, което ставаше в главата му.

Отвори очи и ги заби в студената лазаня. Искаше му се да стане напълно невидим за околните. Но в този момент някакъв нов, остър, неравномерен звук разцепи какофонията в ума му.

Алармата на мобилния му телефон.

Ник напипа устройството в джоба си, изключи звука, после бръкна в раницата, но без да изпуска и за миг от очи заобикалящия го ужас. Намери флакона с таблетките, изтръска една и я погълна с малко мляко.

— Лудото хапче ли си вземаш, Ник? — провикна се някой от другия край на столовата.

— Не бива да забравяш лекарството — подсети го друг. — Току-виж си станал нормален.

— Няма начин — моментално възрази трети.

Веднъж отприщили се, подигравките ставаха все по-зли и всеки се стремеше да е по-остроумен от предишните.

Изчезвай!

На всяка цена трябваше да се махне преди да ги е чула новата и да е схванала за какво става дума, за какво го бъзикат. Не трябва да допусне и тя да го вижда в същата светлина като другите.

Ник грабна раницата, взе таблата и се запъти към изхода. Гледаше право пред себе си, мъчеше се да не обръща внимание на оскърбленията, да пренебрегне халюцинациите, но наоколо му шуртеше кръв от разкъсани артерии, лица се разтваряха като потопени в киселина и червеи изскачаха от празните дупки, където преди това се бяха помещавали наблюдаващите го очи.

Тръшна таблата върху тезгяха до кухненската врата и избяга в библиотеката, да се скрие между стелажите и да изчака лекарството да му подейства.

Някой ден обаче лекарството ще престане да му е полезно.

И тогава единствената му надежда ще е това момиче, чието присъствие бе достатъчно, за да успокои гласовете, при все че не ги заглушаваше напълно.

* * *

Сара се спря пред вратата на кабинета по рисуване за да набере смелост за ледения поглед, с който учителката щеше да посрещне петминутното й закъснение за последния учебен час. А след него — и втренчените погледи на съучениците си. Наложи си да влезе колкото се може по-бързо, въпреки че цялото тяло я болеше.

Но вместо да се навъси, учителката по рисуване взе, че й се усмихна, независимо че в същото време раздаваше големи рисувателни листа:

— Влизай, влизай. Ти си Сара Крейн, нали?

— Извинявайте за закъснението — измърмори Сара и се постара да се настани възможно най-незабележимо на най-близкия до вратата свободен стол. Смъкна тежката раница от гърба си и я остави на пода до себе си.

— Предполага се, че вече сте прочели в учебника урока за перспективата — каза учителката и постави пред Сара дебел лист. — Днес ще приложим теорията на практика.

Сара обаче нито беше чела учебника, нито знаеше каквото и да било за перспективата. Още един предмет, по който се оказа напълно неподготвена. Втренчи се в поставения отпреде й празен лист, чудейки се какво да го прави. Изведнъж у Сара проблесна искрица надежда: учителката най-неочаквано взе да прави кратко резюме на урока и макар да говореше на целия клас, Сара имаше чувството, че думите й са предназначени специално за нея.

Хвърли едно око на програмата да види как се казваше тази учителка.

Филипс. Бетина Филипс.

— По-близките предмети са по-едри — обясняваше госпожица Филипс, когато Сара пак вдигна глава. — Ако рисувате път, да речем, най-близките телеграфни стълбове са най-високи и най-дебели. За да изглежда картината реалистично, всичко в нея трябва да е фокусирано върху една въображаема точка — център в безкрайността. Освен това трябва да се съобразите и с гледната точка на самия художник или фотограф: къде се намира той спрямо изобразената от него картина? Така че искам всеки от вас да си измисли какво ще нарисува и как ще го отрази от собствената си перспектива.

Сара затвори очи и в паметта й изплува образът на огромната къща от кошмарите й. С тази разлика, че днес, седнала пред празния лист, си представяше елементите й далеч по-подробно, отколкото насън. Иззидана беше от камък, с островръх покрив, и Сара се опита да си представи сенките, които покривът хвърляше под лъчите на утринното слънце.

Освен това се намираше доста по-далеч от нея, отколкото в сънищата — на около стотина метра от югоизточния й ъгъл… Отвори очи, примига от силното луминесцентно осветление и избра от кутията на масата среднокафяв маслен пастел.

Ръката й се впусна да рисува.

Само след няколко минути усети някого зад гърба си и като се извърна, установи, че учителката я наблюдава как рисува. А като видя колко трудно й е на Сара да премести стола си, жената клекна, та главите им се оказаха на едно ниво.

— Здравей — каза тихо. — Добре дошла в кабинета по рисуване. Казвам се госпожица Филипс.

Сара видя насреща си чифт добри сини очи върху лице обрамчено от светлокестеняви коси, които се спускаха право надолу по гърба на жената. Беше облечена точно така, както се предполага да е облечена една художничка: дълга пола, блуза на пъстри шарки и лилаво кадифено елече. Точно така, както щеше да се облича и Сара, ако не се беше родила в някаква си ферма.

— Здравейте — рече, усещайки инстинктивно, че Бетина Филипс й харесва.

— Много добре се справяш — прошепна госпожица Филипс и чукна с показалец по листа на Сара. — Продължавай в същия дух. — После се изправи и продължи да навестява всеки ученик поотделно и тихичко да раздава съвети или похвали.

Сара отново се зае с рисунката, но споменът за топлия поглед в очите на госпожица Филипс не й позволяваше да се съсредоточи.

Напъна се пак да си представи къщата, да си спомни алеята, която водеше от обръщалото за автомобили до двойната входна врата, но след разговора с учителката образът нещо й се губеше. Огледа се и видя, че госпожица Филипс се е надвесила над рисунката на друг ученик, учителката като да усети погледа й, вдигна очи и й се усмихна.

Топлина изби по лицето на Сара, тя пак се зае с рисунката, но този път образът на старата каменна сграда изплава съвсем ясно в съзнанието й. Сара бързо нахвърли очертанията на големите кепенци по фасадата и страничната стена, ръката й взе да прехвърля все по-бързо върху хартията онова, което виждаше в съзнанието си, и тя загуби представа за време.

Щом би звънецът, всички останали се юрнаха да си събират вещите, за да се махнат по-скоро от този кабинет.

— Не забравяйте да надпишете работите си — помъчи се да надвика шума госпожица Филипс. — И да приберете пастелите в шкафа.

Сара изчака всички да излязат и чак тогава вдигна раницата си от пода, постави я върху чина и използвайки масата за опора, бавно се изправи на крака.

— Очевидно притежаваш голям талант — каза госпожица Филипс без изобщо да обърне видимо внимание на това колко трудно стана от стола си Сара. — Но сигурно не го чуваш за пръв път, нали? — И се усмихна на момичето без ни най-малкия намек за съжаление.

— Просто обичам да рисувам — отговори Сара, написа името си и предаде листа на учителката. — Рисувам най-вече хора, но и днес ми беше много приятно.

Бетина Филипс оглади листа върху масата:

— Позната ли ти е тази сграда?

— Не — отвърна Сара. — Просто си я представих.

— Сериозно? Изцяло плод на въображението ти, така ли?

Сара кимна и взе да си слага раницата.

Госпожица Филипс постави рисунката върху останалите на катедрата, пресегна се и повдигна отдолу раницата на Сара, помагайки й помогне да напъха ръцете си в презрамките.

— Благодаря — каза Сара и намести раницата да разпредели равномерно теглото.

— Радвам се, че ще учиш рисуване — рече Бетина. — Много добре ще се справиш.

Сара погледна още веднъж учителката и усети прилив на топлота по цялото си тяло.

Изведнъж седмият час по рисуване стана любимия й предмет.