Джон Сол
Дом за разплата (18)

Осемнадесета глава

Бетина успя да си намери място в претъпкания паркинг на затвора, паркира и угаси двигателя, но не слезе веднага. Остана седнала зад волана, вперила поглед към двете наблюдателници, високите стени със спирали бодлива тел по билата и униформените служители, влизащи и излизащи през главния вход. Може би постъпва неправилно. Сигурно взема прекалено насериозно цялата тази работа със Сара Крейн.

Вероятно се ангажира прекомерно със случая.

Но Бетина беше учителка, и всички други учители, които познаваше, се грижеха за своите ученици — особено онези, които животът беше ощетил. А Сара Крейн беше най-ощетена от всички, които Бетина познаваше. Днес следобед отсъстваше от часа й, а от канцеларията я уведомиха, че този ден Сара изобщо не е идвала на училище.

Вътрешно беше убедена, че Сара не е признала пред семейство Гарви къде е прекарала нощта, за което очевидно са я наказали. Но ако отидеше у Гарви, нещата около Сара само щяха да се влошат. И на директора не можеше да се оплаче — Джо Маркъм щеше веднага да й каже, че връзката й със Сара е „неподходяща“ и че тя трябва да си гледа собствената работа, с което щеше да й внуши, че само още малко и ще даде на училищното настоятелство отдавна търсения от него повод да я уволни.

Оставаше й само патронажният социален служител на Сара, а Бетина си нямаше и понятие кой е. Е, можеше да се разрови из бюрокрацията на окръга, но това сигурно щеше да й отнеме поне няколко дни.

От друга страна, можеше да поиска среща с бащата на Сара, който сто на сто щеше да знае кой е общественият настойник на дъщеря му.

Погледна часовника на таблото. Времето за свиждания беше към края си — ако наистина иска да види този човек, по-добре да побърза.

Петнадесет минути по-късно Бетина седеше пред кръгла гетинаксова масичка в гола зала, изпълнена със затворници, съпруги, майки и деца, които не спираха да се надвикват, за да се чуят с близките си. Миг след това в помещението въведоха висок, слаб мъж с изпълнени с тревога уморени очи, който седна срещу нея.

— Господин Крейн? — попита Бетина и се пресегна през масата да се ръкуват. — Казвам се Бетина Филипс. Преподавам на Сара по рисуване.

Моментално забеляза как погледът му живна при споменаването на Сара. Мъжът придърпа стола си към масичката и се приведе напред:

— Много е добра, нали? — попита с нотка на гордост в таланта на Сара. — И то много над гимназиалното ниво, не мислите ли?

— Така е — съгласи се Бетина. — Досега май не съм имала ученик с такъв самороден талант като нейния. — Млъкна за миг, после реши да приеме предложения от Ед дебютен ход. — И точно затова съм дошла, господин Крейн.

— Наричайте ме Ед — предложи Крейн. — Нали знаете, че сте любимката на Сара?

— И аз я намирам за изключително близка — усмихна се Бетина. — Но имам чувството, че приемното й семейство не подкрепя таланта й до степента, в която ние двамата с вас го правим. — Светлината, която струеше от очите на Ед, когато говореше за дъщеря си, моментално угасна и Бетина усети, че е засегнала болна тема.

— Какво по-точно ви е казала? — попита Ед, но гласът му се сниши и той хвърляше притеснени коси погледи към най-близкия надзирател. — Какво е направил Гарви?

— Не смятам, че все още е направил каквото и да било. Но друго искам да ви питам: знаете ли кой е патронажният служител на Сара? Може би ще ми се наложи да се срещна с него.

Ед понечи да отговори, но после затвори уста и очите му възприеха онзи изтощен поглед, с който беше дошъл в залата за свиждане. — Ама и аз съм един баща! — измърмори по-скоро на себе си, отколкото на Бетина. После май се опита да се стегне. — Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че помня само малкото й име? Кейт не-знам-коя-си… Представяте ли си? Толкова съм се вглъбил в собствените ми проблеми, че дори не помня името на жената, която трябва да се грижи за дъщеря ми… — Тук гласът му се изпълни с горчивина: — Всъщност аз знам кой трябва да се грижи за нея — аз. Но вместо това…

— Гласът му се изгуби, а когато най-сетне погледна Бетина, изражението му беше толкова тъжно, че й се прищя да се пресегне през масата и да го прегърне. — Извинявайте — каза, — просто… — Млъкна за миг, после завъртя глава. — Съжалявам.

Почувствала се напълно безпомощна, Бетина протегна ръка с желание да го докосне, но един от надзирателите я изгледа така строго, че дръпна пръстите си като опарена и взе да търси в ума си нещо — каквото и да било, — с което да разсее мъката на Ед Крейн. Естествено, темата, която се налагаше от само себе си, беше една.

— Отгледал сте прекрасно дете — каза му. — Добра, възпитана и, разбира се, наследила от някого голям талант.

— Със сигурност знам, че не е нито от мен, нито от жена ми — въздъхна Ед.

— Някой дядо или баба? — килна глава Бетина.

— Възможно е, но нямам представа — сви рамене Ед и пак погледна Бетина. — Истината е, че ние с Марша осиновихме Сара два дни след раждането й. — Събра едрите си фермерски длани и ги протегна. — Толкова дребна беше, че се побираше ей тук. Направо не можех да повярвам. Тъй мъничка и беззащитна, че още тогава се зарекох… — Думите отново го затрудниха, но Ед успя този път да се насили да довърши изречението си, независимо колко болка му костваше. — Заклех се да се грижа за нея, докато съм жив. Е, хубаво я подредих, нали? — Бетина мълчеше. След дълго чакане, той продължи:

— Така и не разбрахме кои са истинските й родители. Изобщо не се обадиха.

— Понякога е за добро — каза Бетина в момента, в който по радиоуредбата обявиха, че остават само две минути. Уви шала около врата си и пъхна ръце в ръкавите на палтото. — Съжалявам — рече, привеждайки се леко напред. — Може би не биваше да идвам. Но се радвам, че дойдох… приятно ми беше да се запознаем, Ед.

Ед обаче като че ли не я чу, така че Бетина се изправи и понечи да последва останалите посетители към изхода. Точно преди да се извърне, той пак проговори:

— Дръжте я под око заради мен, окей? — помоли я с пълни със сълзи очи. — А пък аз ще се напъна да си спомня фамилното име на Кейт.

— Не се притеснявайте — отвърна Бетина. — Ще я намеря. И за Сара ще се грижа. Не се тревожете излишно.

— Не мога да не се тревожа — каза Ед. — Тук няма кой знае какво друго да правиш. Но и аз се радвам, че дойдохте. Сега поне знам, че и някой друг освен мен го е грижа за момиченцето ми.

Изгубила доверие в способността да контролира гласа си, Бетина само му кимна и бързо си проправи път между масите, столовете и хората и излезе през тежките блиндирани врати на приемната за посетители. Подписа се в регистъра и излезе, но изведнъж тялото й се смрази от нещо много по-ледовито от чистия нюингландски въздух.

Нямаше никаква представа как ще изпълни даденото обещание, но се зарече да намери начин.

Длъжна беше да намери.

* * *

Шеп Дънигън прибра пачката счетоводни разпечатки и бюджетните предвиждания, които трябваше да прегледа по молба на управителя, и щракна ключалките на куфарчето си.

На спокойствие, у дома щеше, за един час да свърши повече работа, отколкото за два дни в службата. Провери за последно електронната си поща, изключи компютъра и на излизане спря пред бюрото на Бони да провери дали няма някое съобщение.

Бони му подаде половин дузина розови листчета:

— Нищо, което да не може да изчака до утре — каза му. — А и да ги изгубиш — няма страшно. Имам копия от всичките.

Шеп изгледа мрачно листчетата:

— Е, точно заради тия не ми излизат сметките. — Прехвърли ги едно по едно и й ги върна. — Няма как да ги изгубя, понеже изобщо няма да ги нося у дома.

— Никак не ме бърка — съгласи се Бони. — Приятна вечер.

— Задължително — каза вкиснато Шеп. — Аз, бутилката вино и разпечатките от бюджета. Самата романтика.

Прекара личната си карта през скенера и изчака металната решетка да се приплъзне настрани. В момента, в който се канеше да мине от другата страна, през външния вход влезе жена, която бутна пред себе си двойната врата към приемната за посетители.

Жена, която Шеп моментално разпозна.

Бетина Филипс.

Шеп замръзна на място и остави металната врата да се затвори отпреде му.

Тая пък какво търси тук, дявол да я вземе?

Последния път тая откачалка беше дошла в затвора с предложение да въведат часове по рисуване за затворниците, но лично Шеп се беше погрижил планът й да бъде отхвърлен от раз. Не стига, че жена му ходеше от време на време при Бетина да й гледа на листенца от чай — или на каквото там й гледаше — ами сега и в затвора беше се намъкнала. Какво ли е намислила тоя път?

Прекара пак картата през скенера, отиде до входа на центъра за посетители и надникна през стъклото. Бетина Филипс беше все още на рецепцията, но само миг по-късно предаде документа си за самоличност, взе пластмасова табелчица от дежурния надзирател и беше допусната през вратата в самата зала за свиждания.

А щом тя влезе, Шеп мина през двойната врата и поиска от служителя да погледне дневника на посетителите.

Ето я — последният посетител за деня: Бетина Филипс. Написано с печатни букви име, подпис, номер на шофьорската книжка.

Само че не беше дошла на среща нито с управителя, нито с някой от персонала.

А беше дошла на свиждане с Ед Крейн.

Добре де, но какво общо има тя с Крейн? Човекът лежи за убийство, но каква връзка може да има това с Бетина Филипс? И изведнъж се досети: Ед Крейн е бащата на онова, сакатото момиче, с което Ник дружи напоследък — приемното дете на Мич и Анджи Гарви.

Но и от това не му стана ясно защо Бетина Филипс може да е дошла на свиждане с Крейн, освен ако не проявява някакъв извънреден интерес към дъщеря му. А ако се окаже, че е така, той лично ще забрани на Ник изобщо да контактува повече с това момиче. Само това му липсва: Ник да се замеси с единствената жена в града, която всички смятат за по-луда и от сина му.

По дяволите!

На излизане от сградата Шеп добави Бетина Филипс към списъка на проблемите, с които трябваше да се пребори.