Джон Сол
Дом за разплата (30)

Тридесета глава

Анджи Гарви се извърна мигновено от отражението, което мярна в огледалото до закачалката за палта, но беше закъсняла. В паметта й остана завинаги запечатан образът на обезкървеното й лице, разкривено от ужас и бяс.

Но далеч по-страшното беше, че образът в огледалото нямаше нищо общо с онова, което Анджи бе свикнала да вижда. Лицето в огледалото беше състарено; Анджи имаше чувството, че вижда себе си след петдесет години. Косата й, оредяла и сива, падаше покрай лице, доминирано от чифт празни и безнадеждни очи. Кожата й висеше и беше силно набръчкана, и макар нищо в отражението да не й беше познато, Анджи знаеше много добре, че вижда именно себе си.

Ама какво става тук? Първо Дан Уест изчезна, сега пък Мич…

Мич! С надигаща се отвътре й паника се запъти към вратата, през която се бе измъкнал Мич. Но още преди да посегне към дръжката, тя сама се отвори и Анджи изпита безкрайно облекчение. Мич е добре. Ето, отваря й вратата и…

Отвъд вратата Анджи видя, че в кабинета няма жив човек.

Празен.

Празен и тих.

— М-мич? — повтори Анджи, но този път единствената й дума бе изпълнена само с изпаряваща се надежда.

— Няма го вече — каза тихо Ник Дънигън, а гласът му отекна в ушите й с бавния ритъм на погребален марш:

… няма… няма… няма… няма…

— Къде е? — нахвърли се тя на Ник. — Какво му направи? Къде го прати?

— И ние не знаем, Анджи — каза Бетина и протегна ръка, сякаш за да утеши пощурялата жена.

Да бяга! Трябва да избяга, преди да я е сполетяло онова, което се случи на Мич и Дан Уест. Не обърна никакво внимание на протегнатата ръка на Бетина Филипс, ами понечи да хукне към главния вход, но още след първата крачка неочаквано и за самата нея се извърна и се запъти, залитайки, към стълбището.

Това пък сега какво е? Тя изобщо не иска да се качва горе! Иска да си върви! Да се махне, преди…

Стисна перилото, извърна се и се нахвърли на тримата, които не я изпускаха от очи:

— Пуснете ме! — разпищя се. — Какво правите? Какво му направихте на Мич? — Гласът й се пречупи, тя се разрида, ръката й изпусна парапета, взе да търси за какво да се хване, а краката й я понесоха сами по стълбите: — Не… Пуснете ме… Съжалявам… съжалявам за всичко… извинете ме за… — Стигна до площадката, пое към втория етаж, но погледът й изведнъж се прикова в Сара и гневът й избухна наново: — Ти! — изкрещя. — Ти си виновна за всичко! Ти си дяволско изчадие. Винаги си била, и мястото ти е в пъкъла…

Но нещо преряза думите й, тя усети как я запокитват нагоре, как главата й се блъска в стъпалата, как тялото й се блъска в стената от една страна и в дебелото дървено перило от другата.

Изведнъж се озова на върха на стълбището. Възстанови равновесието си и побягна по коридора.

Врати!

Накъдето и да се обърнеше, само това виждаше — врати. Но ако минеше през една от тях, щеше да стигне до прозорец…

Заключени!

До една. И то така здраво, сякаш ги бяха заковали.

Стигна до края на коридора. Остана й само още една врата. Протегна ръка, но още преди да пипне дръжката, тя се отвори и Анджи се спря пред второ стълбище — по-тясно.

Надолу!

А слезе ли долу, току-виж успяла да се измъкне! Но щом тръгна по стръмните стълби, видя как нещо се движи.

Нещо дребно, което се качваше по стъпалата.

И само след секунда осъзна.

Плъх.

Огромен, сив и насочил се право насреща й.

И втори, и трети, и…

Анджи се втурна с писък обратно към вратата, която се затръшна под носа й. Успя само да удари в нея десния си хълбок и й призля от болка.

А плъховете вече бяха съвсем наблизо, та Анджи се запъти, препъвайки се, към третия етаж, придърпвайки се с ръце по перилото. Десният й крак се влачеше подире й; а болката от счупения хълбок сякаш я удряше с бич през тялото. Изкачи стълбището и се озова в края на друг коридор, много по-тесен от долния, но затова пък с врата в дъното.

Отворена врата!

Зад нея пороят от плъхове се точеше по стълбището и Анджи се видя принудена да се изправи.

Като се подпираше с двете си разперени ръце о стените, се завлачи мъчително към отворената врата.

Само че плъховете вече не идеха само от стълбището, ами и изпод всяка затворена врата от двете страни на коридора.

Втурна се през отворената врата, затръшна я зад себе си и рухна на пода. Сърцето й щеше да изскочи, дробовете й гълтаха жадно въздуха, разбитият хълбок я изгаряше от болка.

Чуваше как от другата страна на затворената врата плъховете щракат със зъби и се провлече малко по-навътре в стаята, чиято силна светлина направо я заслепяваше.

Шумът се промени и в първия момент Анджи не осъзна какво става, но веднага се досети: плъховете вече не тракаха със зъби.

Дъвчеха дървото и само след малко щяха да проядат вратата.

Отдръпна се още по-навътре. Изход! На всяка цена трябва да намери изход!

Очите й се приспособиха към светлината и тя изведнъж го съзря.

Но за миг отказа да повярва: по една от стените минаваше редица остъклени врати към терасата, а зад терасата, отвъд широката ливада, се издигаше огромна каменна сграда — идеален паралелепипед, покрит с черни плочи, съвсем като разрушения навремето стар „институт“, какъвто го беше виждала на снимка — а зад нея — трептящата повърхност на Шътърс Лейк. Разлистили се дървета се полюляваха на вятъра.

Илюзия! Нямаше начин да не е илюзия!

Изведнъж всичко й се изясни. Погледът й в действителност наблюдаваше една илюзия.

Едно нарисувано изображение. Срещала беше дори някакъв точен френски термин за такива рисунки: tramp… tromp…

Trompe l’oeil!

Така им викат — „зрителна измама“: рисунка, която ти внушава, че гледаш през прозорец, макар пред себе си да имаш най-обикновена стена.

Плътна стена!

И пак чу тракането на зъбки и стърженето. Плъховете си бяха прогризали проход. Обърна се и ги видя как влизат през вратата и през стените, и…

Паниката я обзе напълно. Без да се замисли, Анджи успя да се изправи на нозе, благодарение на прилива от адреналин, който й позволи да не усети болката в десния крак и който я тласна напред.

Трябва да излезе, преди да са я настигнали плъховете.

Понеже, ако не успее…

Вече усещаше как са я захапали по нозете, как късат плътта от костите й, как я разкъсват до…

Хвърли се срещу изображението на външния свят, където грееше слънце, цъфтяха цветя, летният ден беше прекрасен и…

Една от остъклените врати се разтвори и Анджи излетя през нея, но попадна във вихрушка от въздух и светлина.

Остра светлина, която пронизваше очите й.

Неземна светлина.

Затвори очи да прогони ослепителната светлина и се напъна да отмести тежестта на тялото си от счупения хълбок.

* * *

— Махнете я! — заповяда нечий женски глас.

Анджи отвори очи. Яка, силна жена в старовремска сестринска униформа се беше надвесила отгоре й и я гледаше вбесено.

— Нали вече няма да лудееш? — попита с дрезгав, гърлен глас.

Анджи не беше в състояние дори да помръдне. Нито да диша.

— Пуснете я — нареди жената и плесна с ръце.

Двамина вдигнаха Анджи от леглото, което дори не беше и легло, ами няколко дъски в желязна рамка.

Погледна към краката си и моментално осъзна смисъла на големите токи и дебелата материя, в която беше опакована.

Надянали й бяха усмирителна риза.

И сега, както си беше в нея, двамата мъже я понесоха — или по-точно повлякоха — през вратата по някакъв тъмен коридор, едва осветен от газените фенери по стените.

Напъна се да каже нещо, да попита къде се намира, но от мърдащите й устни не излизаше никакъв звук. Озърна се панически за някой, който да й помогне, но освен двамата от двете й страни и мощната жена, която вървеше отпреде им, видя само призрачни физиономии зад зарешетени отвори в обкованите с железни ленти врати, покрай които я мъкнеха.

Чуваше само приглушени гласове.

Женски писък.

Протегнати към нея пръсти през един от отворите.

Едва в края на дългия коридор очите на Анджи Гарви изведнъж се приковаха в лице, което едва мержелееше от тъмната му килия. Но това нямаше значение, тъй като Анджи мигновено разпозна тези очи и най-сетне се сдоби отново с глас.

Устата й се отвори и Анджи успя с последни сили да изреве името на човека зад очите:

— МИ-И-И-Ч!!!!!

Името на съпруга й като че отекваше цяла вечност по коридора, но в крайна сметка затихна.

А за Анджи вечността току-що започна.