Джон Сол
Дом за разплата (20)

Двадесета глава

Бетина Филипс едва изчака последните ученици да се източат от кабинета, втурна се в тълпата по коридора и си запроправя път през сменящите класните си стаи ученици към училищната канцелария.

Инид Хоугън, която беше секретарка още от времето, когато самата Бетина беше гимназистка — а нищо чудно да е била там още по времето на баща й, като се имаше предвид всеобщото мнение, че Инид не е мръднала изобщо през последните четири десетилетия — вършеше онова, което беше редовното й занимание в тази част на учебния ден: приключваше с официалното нанасяне на отсъствията в ученическите досиета. През всичките години, откакто Инид беше застъпила на този пост, единствената промяна бе в това, че сега вписванията ставаха в компютъра, а не в някогашните дневници. Е, беше изпитала известна трудност при прехода: писалката и мастилото я затрудняваха в много по-малка степен.

Техниката си оставаше загадка, а тя нямаше никакво доверие на загадъчното, затова в уоруикската гимназия всички важни архиви и досега се пазеха както в кантонерката до бюрото на Инид, така и в компютъра, скрит в специално укрепена стая в мазето.

— Ако изобщо ги е запаметил — подметна заядливо веднъж Инид. — А и да ги е запомнил, какво ще стане, ако се повреди? Къде ще ги търсим всичките архиви?

Но това, че Инид успяваше по този начин да удвои работата си, като върши нещата „и поновому, и по правилному“, не й пречеше да посреща с усмивка всеки посетител, който влезеше в стаята й.

— Здравей, Инид — каза Бетина. — Сара Крейн днес на училище ли е?

Инид завъртя глава:

— Вчера се обадих на Анджи Гарви. Изглежда, Сара я е хванал грипът. Цяла нощ била повръщала. Но не през последната нощ — добави бързо Инид в безкрайния си стремеж да поддържа безупречно архива. — По-предната. Така че днес реших да не ги безпокоя. И мен преди три седмици ме тръшна същият вирус, та цели два дни не можах да помръдна. Така че ако Сара не се яви и утре…

Но Бетина беше престанала да я слуша. Сара Крейн изобщо не беше повръщала по-предната нощ, ами спеше непробудно на Бетининия шезлонг, гушнала Купър, и двамата завити с две топли одеяла. Сара изобщо не беше болна.

А това означаваше, че става нещо друго и Бетина беше почти убедена, че знае какво. Кимна към директорския кабинет:

— Джо тука ли е?

— Влизай направо — каза Инид.

Бетина почука леко на вратата на Джо Маркъм, отвори я и надникна.

— Бетина — посрещна я директорът и се облегна на стола си с прекалено уморен за началото на работния ден вид. — Заповядай.

— Имам известни притеснения по отношение на Сара Крейн — каза учителката, след като затвори вратата и се приближи към бюрото му. — Не е на училище днес, а и вчера е отсъствала.

— Инид обаждала ли се е?

— Анджи Гарви й казала, че Сара е болна от грип, но вълната от този вирус мина преди три седмици. Така че ако наистина е болна от него, е единствената от цялото училище, което също е необичайно.

Веждите на Маркъм леко се вдигнаха:

— И какво очакваш от мен по този повод? Да се обадя в службата за защита на детето ли? — После възприе сериозен тон: — Подочувам разни странни истории напоследък. Доколкото схващам, госпожица Крейн май ще излезе сериозна художничка.

Бетина се стегна:

— Че е много талантлива — талантлива е. И това е една от причините да се интересувам от нея. Дарба като нейната следва да се насърчава, само че…

— Само че семейство Гарви не желаят тя да контактува с теб, нали така? — Бетина кимна. — И поради това си дошла да ме молиш аз да се разправям с тях, а? — Бетина пак кимна, а Джо Маркъм си записа нещо на настолния календар. — Дай да се договорим така: да изчакаме да видим дали утре ще дойде и ако отсъства, ще се опитам да разбера защо. Окей?

— Благодаря. — Бетина отвори вратата и беше почти излязла, но изведнъж се извърна: — Преписката на Сара от предишното й училище още ли я няма?

— Питай Инид — отвърна директорът, а от тона му Бетина усети, че вниманието му вече се е пренасочило от Сара Крейн към каквото е правел там, преди тя да влезе. Затвори вратата на директорския кабинет, а като се обърна, Инид вече я чакаше с готовата папка:

— Заповядай. Така и така я бях извадила заради отсъствията. — По ъгълчетата на устните заигра закачлива усмивка. — Нали си ме знаеш каква съм. Всичко записвам. Сигурно ще изгорят целия архив в деня, в който умра.

— Благодаря — каза Бетина, взе папката и кацна на един от столовете, на които обикновено седяха ученици в очакване да отговарят пред Джо Маркъм за прегрешенията си.

Явно днешната сутрин беше безгреховна, след като всички останали столове бяха свободни.

Часовникът на стената й напомни, че остават деветдесетина секунди до биенето на звънеца и че е време да се върне в кабинета по рисуване на долния етаж. Прелисти набързо извлечението от преписката на Сара в предишното й училище — което нямаше нищо общо с онова, което търсеше — и чак на последната страница откри необходимото — името на патронажната социална служителка, към която бе зачислена Сара Крейн.

Кейт Уилямс.

Повтори си на ум няколкократно номера й, за да не го забрави, преди да е стигнала в кабинета, и тъкмо да затвори папката, мярна още нещо.

Датата на раждане на Сара.

Обзе я ужасен студ, а папката се изплъзна от ръцете й и тупна на пода.

— Бетина? — подскочи Инид. — Лошо ли ти е?

Бетина погледна папката на пода и се приведе да я вдигне.

— Нищо ми няма — каза, като не успя съвсем да прикрие слабото треперене в гласа си. — Без да искам, я изпуснах.

Инид я изгледа подозрително:

— Много си пребледняла. Закусвала ли си тази сутрин? Ако не си, може да ти е паднала захарта. В учителската стая има понички. Хапни една, а аз ще пратя някой да наглежда през това време класа ти.

— Няма нужда — завъртя глава Бетина. — Ще се оправя.

И преди Инид да й възрази, стана, върна папката върху бюрото й и излезе от канцеларията, повтаряйки още три пъти наум телефонния номер на Кейт Уилямс.

Не й беше необходимо да запомня рождената дата на Сара.

Изключено беше да я забрави.