Джон Сол
Дом за разплата (4)

Четвърта глава

— Ето тук ще спиш — обяви Анджи Гарви и отвори вратата на една от спалните на горния етаж, после се отмести да пропусне Сара да влезе първа. — Моята Тифани е само с няколко месеца по-голяма от теб и с нетърпение чака да имате обща стая.

Хълбокът я болеше от качването по стълбите, но Сара успя да прикрие болката. Там обаче моменталното усещане за вледеняващ гняв опроверга току-що казаното от приемната й майка.

Нещата на Тифани бяха преместени изцяло в едната половина на стаята, и то — очевидно набързо, сякаш в последната възможна минута. По стените около леглото на Тифани висяха прикрепени с лепенки плакати с рок звезди, а самото легло бе отрупано с повече плюшени играчки и възглавници, отколкото можеше да побере; едно мече лежеше по лице на пода до леглото и ако хълбокът не я болеше толкова, Сара щеше да се наведе и да го върне на мястото му. Второто — Сариното — легло обаче бе само по гол матрак, незастлано, а стената зад него — абсолютно оголена; на места заедно с лепенките беше заминала и част от боята; крайчетата на други лепенки бяха останали да висят, лишени от плакатите, които доскоро бяха прикрепяли.

Някой — вероятно Тифани — беше набутал свалените от стената плакати зад скрина, а Сара успя да си представи разправията с Тифани, след като майка й я е накарала да направи място за новото приемно момиче.

Ядът на Тифани така витаеше из стаята, че Сара чак потръпна въпреки прогарящата болка в хълбока. Е, като се опознаят, Тифани може да се окаже не чак толкова лоша.

Пък и кой не би се вбесил, ако го накарат да преотстъпи половината си стая на някоя напълно непозната?

Анджи остави куфара й на пода:

— Банята е отсреща, през коридора, а втората лавица в шкафчето съм я освободила специално за теб. — Усмихна се, но Сара усети, че никак не й е лесно. — Хайде сега да те оставя да си извадиш нещата. Тифани и Зак всеки момент ще се приберат.

Сара кимна. Анджи излезе и затвори вратата след себе си. В мига, в който остана сама, Сара се приближи към леглото с единственото желание да се тръшне отгоре му и да се нареве.

С което нищо няма да променя, напомни си, после вдигна куфара от пода и с триста зора го качи на леглото, мъчейки се да не обръща внимание на болката в сакатия й крак.

Ами ако просто прибързва с изводите си? Току-виж успяла да се сприятели с Тифани. „Опитай все пак, миличка“, повтаряше непрестанно майка й, докато Сара беше малка и гледаше да избегне всяко непознато нещо. „Нещата никога не са толкова лоши, колкото изглеждат от пръв поглед.“ По онова време майка й винаги се беше оказвала права, та нищо чудно съветът й и сега да се окажеше полезен.

Какъв смисъл има да очаква най-лошото?

Отвори куфара, извади чифт обувки и чехлите си и внимателно ги пъхна под леглото. После тръсна от гънките любимата си бяла блуза и отвори гардероба.

А той беше препълнен с дрехи на Тифани дотам, че нямаше дори една свободна закачалка, камо ли място за още дрехи.

Тъкмо се чудеше къде да сложи блузата и останалите си дрехи, отдолу долетяха гласове и се чу тропот по стълбите. Миг след това вратата се отвори шумно и в стаята влезе момиче, което изглеждаше поне две години по-голямо от Сара.

— Значи ти си оная, за която ще трябва да се грижим — каза, затвори вратата, облегна се на нея и впери мрачния си поглед в Сара. — Казвам се Тифани и това е моята стая. Не „нашата“. Моята. Ясно ли е?

— Из-из-извинявай — изпелтечи Сара. — Ако има друга стая…

— То ако имаше друга стая, мислиш ли, че щеше да си тука? — сряза я Тифани. Накрая се отлепи от вратата, отмести част от плюшените играчки върху леглото си и седна. — Просто държа да сме наясно от самото начало.

— Окей — рече внимателно Сара.

— Не те ща тук. Нито искам твои дрехи в скрина ми, нито в гардероба ми. Дори леглото ти не желая да е в моята стая. Тук си по една-единствена причина: от окръга плащат, а на нас тия пари са ни нужни. В момента, в който увеличат работното време на баща ми в затвора, ти моментално ще изчезнеш оттук.

— Не желая никого да притеснявам — промълви Сара, мъчейки се да скрие треперенето в гласа си.

— Чудесно. В такъв случай не смей да ми пипаш нещата. Мама каза, че можеш да ползваш най-долното чекмедже на скрина, но останалите са си мои. — Тифани стана и прекара въображаема черта между двете легла. — Имай грижата да не преминаваш в моята половина — каза. След което отиде до вратата и я отвори. — И не ми пипай кучето.

После излезе и затръшна вратата след себе си.

„Имай търпение“, чу ехото от майчините си думи. „Нещата никога не са толкова лоши, колкото изглеждат от пръв поглед.“ Сара пое дълбоко въздух и без да обръща внимание на болката в крака, се опря с лявата ръка на скрина, а с дясната се напъна да измъкне най-долното му чекмедже. Огледа го, както беше празно, после погледна пълния си куфар и неусетно се засмя. В това отношение нямаше да има никакъв проблем: чекмеджето ще побере с лекота всичките й вещи, а куфара ще напъха под леглото. Току-виж майка й пак се оказала права: нещата сигурно няма да са чак толкова зле.

Десет минути по-късно всичко вече беше сгънато и подредено в чекмеджето и Сара набутваше празния куфар под леглото, когато чу трясъка на входната врата и нечий силен глас.

Мъжки глас.

Прибрал се беше Мич Гарви.

— Сара — долетя по стълбите гласът на Анджи. — Ела да се запознаеш с новия си баща.

С новия ми баща ли? — повтори си на ум Сара. — Та аз нали си имам баща? И то баща, който ме обича.

— Минутка — викна в отговор.

Отдолу обаче дойде мощен мъжки рев:

— Никакви минутки, млада госпожице! Моментално слизай. Не ме карай да те чакам. Нито сега, нито друг път.

Движейки се колкото се можеше по-бързо, Сара се устреми към вратата, но имаше чувството, че й потрябва цяла вечност да прекуцука през стаята.

По някое време все пак стигна, отвори вратата и залитна към горния край на стълбището, където за миг се вкопчи в парапета да си възвърне равновесието, а и да облекчи поне за миг болката в хълбока и крака, преди да тръгне надолу.

На долния край на стълбището две лица се бяха извърнали и два чифта очи я изучаваха.

Анджи Гарви я гледаше с одевешната не съвсем топла усмивка.

А Мич Гарви я следеше навъсено, с почервеняло лице.

Сара стисна парапета и направи първа мъчителна стъпка надолу. После втора.

— Иисусе Христе! — изрева Мич Гарви, без изобщо да се помъчи да скрие гнева си. — По-саката от тая не можаха ли да ни намерят!

* * *

Пръстите на Сара трепереха под строгия поглед на приемната й майка, а Анджи центрираше идеално всяка от петте вилици върху безупречно сгъната салфетка.

— Сега е много по-добре, нали? — изгледа я Анджи многозначително. — Ако ще правиш нещо, прави го като хората. — После се извърна към Тифани, която се беше свила на кравай в креслото и гледаше телевизора. — Готови сме за вечеря. Ходи да викнеш брат ти и баща ти.

Тифани скочи, изтича до долния край на стълбите и се провикна:

— Татко! Зак! Хайде на вечеря!

Сара отстъпи несигурно една крачка, чудейки се на кое място ще я сложат да седне, а в това време Анджи забърса отгоре с длан пиперницата.

След няколко секунди по стълбите слезе тийнейджър по тениска и дънки, малко по-голям на възраст от Тифани, но със същите тъмни очи.

— Сара, запознай се с приемния ти брат Зак — каза Анджи.

— Здрасти — рече Зак и почти не я погледна, преди да дръпне стола си и да седне.

— Здрасти — отвърна Сара с много по-слаб глас, отколкото й се щеше. После се прокашля.

След още няколко секунди на челото на масата седна Мич Гарви, а Тифани се настани до брат си.

Сара дръпна назад останалия свободен стол и тъкмо се канеше да седне, когато Анджи разпореди:

— Можеш да започнеш да сервираш, Сара.

Сара се смрази за миг и едва тогава осъзна, че на трапезата няма никаква храна. Отправи се с възможно най-бърза крачка към кухнята, върна се с купа картофено пюре и друга със зелен фасул, сложи ги на масата и зачака някакъв знак на одобрение от страна на Анджи.

Но след като майката нищо не каза, се върна за платото с пилешките гърди; докато му махне капака, сложи вилица за сервиране и го внесе в трапезарията, Мич приключи молитвата си с „Амин“, а щом сложи платото на масата, всички започнаха да пълнят чиниите си.

Сара тъкмо седна и се отпусна, когато Мич Гарви заповяда:

— Хляб и масло.

Сара вдигна очи, забеляза, че Анджи я гледа очаквателно с обвинително извита вежда, и изведнъж доби съвършено ясна представа за ролята си в това домакинство.

Тя ще е прислужничката.

Слугинята.

Приемното дете, което срещу труда си получава подслон и храна.

Избута стола си назад и успя някак си да стане. Извади маслото от кухненския хладилник и един хляб от шкафа. Отряза пет филии и сложи чинийката пред Мич. Потисна надигащата се в гърдите й въздишка, седна си пак на мястото и приплъзна салфетката от масата върху скута си.

Когато храната стигна най-сетне до нея, успя да остърже малко пюре от страните на кастрона, взе последните четири шушулки зелен фасул — три от които имаха вид на загнили още преди да попаднат в тигана — и половинката пилешка гърда, останала след като приемният й баща беше трупнал другата половинка върху вече препълнената си чиния. Задъвка в очакване да започнат приказките, каквито изпълваха кухнята на тяхната си ферма по време на вечеря. Семейство Гарви обаче се хранеше в пълно мълчание, нарушено чак по някое време от Тифани, която вдигна празната си чаша и впери обвинителен поглед в седналата срещу нея Сара:

— Вода?

Сара се принуди пак да стане. Хълбокът и кракът бяха започнали да се схващат от нямащия край изнурителен ден, но тя взе чашата на Тифани и изкуцука до кухнята. Както наливаше вода от изстудената в хладилника кана, чу Зак да обявява:

— Мачът започва.

Докато сколаса да върне каната в хладилника и да се върне в трапезарията, масата се беше опразнила.

Ако не се смятаха мръсните чинии.

Семейството се беше пренесло пред телевизора във всекидневната, а на Сара не й бяха нужни повече приказки, за да се сети какво се очаква от нея. Остави чашата с вода до зарязаната чиния на Тифани, седна си на мястото и мълчаливо си дояде.

* * *

Четиридесет минути по-късно Сара огледа за последно идеално почистената кухня и окачи влажната кърпа за чиниите. Самото почистване след вечеря всъщност никак не я притесняваше: така или иначе, то си беше нейна задача и във фермата, но през това време можеше и да слуша как родителите й си пиеха спокойно кафето и разговаряха по ежедневните проблеми на стопанството. А освен това, беше й приятно да остави след себе си чиста кухня, готова за следващото утро.

Изгаси лампата и бавно се придвижи до всекидневната. Всички погледи бяха вперени в екрана, а Зак го нямаше.

И тъй като никой не й обели и думица, Сара мина покрай тях и се заизкачва по стълбите.

Толкова дълго изкачване дори не си беше представяла. Имаше чувството, че при преодоляването на всяко стъпало някакъв огън я прорязва през хълбока и крака. Стиснала зъби, Сара се изтегляше с две ръце по перилото и чак когато стигна горната площадка, спря да си поеме дъх.

Зак беше в стаята си и разговаряше с някого по мобилния си телефон. Минавайки покрай вратата му, Сара го видя излегнат върху леглото и го чу да казва:

— Каква ти мацка, бе! Саката е. — Като я мярна да минава, моментално отмести поглед. — Че и грозна на всичко отгоре. — Протегна крак, закачи ръба на отворената врата с палеца на крака си и я затръшна в лицето й.

„Четири години“, мислеше си Сара, докато си миеше зъбите и няколко минути по-късно си обличаше нощницата. Как ще изтърпи цели четири години в тая къща, с тези хора? Но още преди да успее да формулира отговор на въпроса си, се сети къде баща й ще прекара не само следващите четири, но и доста години след тях. Излезе от банята, върна се в стаята, застла леглото и се пъхна под завивките.

Изгаси нощната лампа.

И пак се замисли за баща си.

Щом той ще издържи следващите четири години, ще ги изтърпи и тя.

И не само това, ами ще ги понесе и без помощта на патериците, които стояха долу зад външната врата, в случай че й потрябват, и без ни най-малко да се оплаква.

А утрешният ден няма начин да не е по-хубав, рече си.

* * *

Баща й се усмихваше — тъжно, с посивяло и издълбано от бръчки лице. По същия начин й се беше усмихнал и по време на погребението на майка й. Само че сега не бяха на гробищата, а на някакво друго място. Озърна се, но от обгърналата я влажна сива мъгла нищо не можа да види.

Постепенно обаче мъглата взе да се вдига и Сара осъзна къде се намира.

В огромната сграда, която и друг път й се беше присънвала — дето хем беше празна, хем населена; изпълнена с гласове, които не можеше да чуе, и с хора, които не можеше да види.

С тази разлика, че този път не беше сама, а с баща си и с още някой.

Майка й?

Извърна се, но не успя нищо да различи сред обградилите я сенки. А когато пак погледна към баща си, той вече се отдалечаваше от нея. Идеше й да изплаче, да протегне ръка, та да го върне, но тъкмо да го докосне — се случи нещо друго и…

Сара се събуди с буца в гърлото.

Присънилото й се беше толкова реалистично, че сълзите, които се бе мъчила да спре насън, сега се стичаха от ъгълчетата на очите й.

Обърса ги с ръкава на нощницата, пое два пъти дълбоко въздух и се опита да успокои сърцебиенето си.

После се напъна да се сети как точно беше завършил сънят — кое точно я беше стреснало да се пробуди.

На другото легло, до затворения прозорец, дишаше равномерно Тифани.

Вратата на стаята беше затворена, вътре беше горещо и задушно и изведнъж на Сара й се стори, че се задушава. Отметна юргана, но и това не помогна — не й беше горещо на самото тяло, но кислородът в стаята не й стигаше и не успяваше да глътне достатъчно въздух.

Изпитваше нужда да разкваси гърлото си.

Дали да не отиде до банята и да си налее чаша вода? Ами ако събуди някого? Или ако налети на Зак или на госпожа Гарви?

Я по-добре да не му обръща внимание, да отпусне глава върху възглавницата и да се помъчи пак да заспи.

Но заспи ли, пак ще попадне в онзи ужасен сън.

Коремът й изкъркори.

Сега, ако си беше във фермата, щеше да си налее чаша мляко, да запали нощната лампа и да почете известно време.

А ако и майка й случайно беше будна — нещо, което много често се случваше през последните й няколко месеца — щяха да се гушнат под одеялото на дивана и да си побъбрят. Ей така, за каквото им дойдеше на ум.

Просто да си приказват.

Изведнъж така й домъчня за майка й, че окончателно се разсъни. Стъпи плахо на пода върху болния си крак да види как ще го понесе. Наболваше я, но не й пречеше да ходи. Нахлузи чехлите и тихичко се измъкна от стаята.

Дори на горната стълбищна площадка въздухът беше по-свеж от онзи в стаята. Ще вземе да предложи утре на Тифани да спят на отворена врата. Или на отворен прозорец. У дома винаги спяха на отворени прозорци, дори посред зима.

От горната площадка стълбището й се стори по-стръмно и по-дълго, отколкото като го изкачваше предната вечер. Ами ако се спъне? Ако се строполи чак долу със счупен крак — и то здравия? Не бива. Няма да го допусне. Стегна се и бавно заслиза към кухнята. Пепър се надигна от леглото си в ъгъла на дрешника, протегна се и дотича да я оближе по глезените.

Пазейки пълна тишина, Сара си наля чаша мляко. Прииска й се да го сложи за секунди в микровълновата фурна, но при тази мъртва тишина в цялата къща неминуемо щеше да събуди някого.

Открехна кухненския прозорец и взе да отпива от студеното мляко, а студът на идещия отвън въздух я галеше по зачервените бузи.

Внезапно кухнята се окъпа в светлина и като се обърна, видя застаналия на вратата по долни гащи Мич Гарви да се чеше по корема.

— Какво, по дяволите, търсиш тук?

— Сля-сля-слязох само за чаша мляко — изпелтечи Сара. Погледът й шареше навсякъде, освен към почти голия й приемен баща.

— Отивай веднага да си лягаш!

Сара установи с ужас, че пръстът му сочи към дрешника и видя как Пепър с подвита опашка се примъкна към купчината си стари пешкири. Отървал се от кучето, Мич се пресегна покрай нея и затвори прозореца:

— Ти какво си мислиш? Че съм толкова богат, та цялата планета ли да отоплявам? Ноември месец е, ако не си разбрала досега.

— Извинявай — сви се колкото се можеше по-далеч от него Сара. — От горещината не можех да заспя и само…

— Само дойде тук с намерението да крадеш от млякото, а?

— Да крада ли? Не, аз…

Той дръпна чашата от ръката й.

— Млякото струва пари, а Анджи планира внимателно всички разходи. Това мляко е предназначено за нещо и излишни количества няма.

Лицето на Сара пламна:

— Из-из-извинявай. Не знаех.

— Ако си жадна, пий вода — изсипа Гарви млякото обратно в картонената кутия и извади една бира от хладилника, преди да го затвори. — Тя е и по-полезна.

Отвинти капачката на бутилката и отпи яка глътка, без да изпуска Сара от погледа си.

Тя скръсти ръце и съжали, че не си беше облякла халата.

— Бягай да лягаш — нареди Мич.

Биреният му дъх моментално я подсети за онази отвратителна последна нощ във фермата, когато баща й бе взел да отваря бирите една след друга, и на Сара й се прииска да се махне колкото се може по-далеч от Мич Гарви.

Промъкна се покрай него през кухненската врата, но той я последва през всекидневната и застана в основата на стълбището да я гледа как прави една болезнена крачка подир друга към горния етаж.

Стаята й се стори дори по-задушна и по-гореща, отколкото при събуждането й от съня, но беше изключено да остави вратата отворена, особено като се сетеше как приемният й баща наблюдаваше преди малко борбата й със стъпалата. Цяла нощ да не мигнеше и да отидеше на първия си учебен ден скапана от безсъние все пак беше за предпочитане пред това Мич Гарви да я гледа как спи.

Изведнъж се сети, че има болкоуспокояващи хапчета. Цели две седмици не беше прибягвала до тях, тъй като й действаха приспиващо.

Но на нея точно това й трябваше в момента.

Погледна към неподвижната Тифани върху леглото до прозореца, после бавно измъкна най-долното чекмедже на скрина и прокара капсулата с чаша вода от банята. Легна си тихичко с надеждата лекарството да й осигури достатъчно сън, че да изкара първия си учебен ден, дръпна завивките до под брадичката си и полека-лека заспа.

* * *

Тифани изчака Сара да задиша дълбоко и равномерно, после се изсули от леглото си, издърпа Сариното чекмедже от скрина и намери опипом пластмасовия флакон с таблетките. Измъкна от нощното си шкафче малкото си фенерче и огледа етикета. Наименованието на лекарството й беше непознато, но й беше достатъчно да види червената лепенка с предупреждението, че може да доведе до пристрастяване.

Каквото и да съдържаха тези таблетки, все щеше да се намери из училището някой мераклия да ги купи. Ако успее да запомни името на лекарството, може и да го провери в интернет, но това не беше толкова съществено. Винаги ще си намери купувач за нещо, което става за надрусване.

Изтръска шест таблетки, върна флакона на място, скри ги в джобчето на раницата си, дръпна ципа и се върна в леглото.

Утре, след училище, ще проведе шопинг-експедиция.