Джон Сол
Дом за разплата (15)

Петнадесета глава

Сара отмести тежката училищна врата с надеждата да не се е забавила толкова при госпожица Филипс, та Ник да си е тръгнал без нея. Но не видя никого нито по тротоара, нито по ливадата пред училището, а това означаваше, че е станало дори по-късно, отколкото предполагаше. Ник си е отишъл, а Анджи ще е бясна.

Слезе по стъпалата и тръгна наляво да пресича ливадата, но изведнъж се стресна и се запита защо е поела в противоположната посока.

Защо?

Защо не върви право към дома, както й е заръчала Анджи?

Достатъчно ще е да се обърне и…

Само че вече се беше отдалечила от училището. И беше стигнала до портата към парка, без изобщо да може да си спомни как е дошла дотук. И изобщо нищо не помнеше. Имаше чувството, че е направила само няколко крачки, а паркът бе поне на две преки от училището.

Как беше стигнала дотук? Какво я беше довело насам? Озърна се, но не забеляза нищо особено.

Но пък, от друга страна, беше убедена, че присъствието й тук не е безпричинно. Навлезе малко по-навътре в парка, като през цялото време се ослушваше, но не чу нищо, освен по някоя минаваща по „Мейн Стрийт“ кола. И тъкмо се канеше да се върне на тротоара, когато забеляза нещо насред пътеката за бягане.

Раницата на Ник.

Сърцето й взе да блъска. Приближи се бавно и се приведе тромаво да я вдигне.

— Ник? — провикна се. — Къде си, Ник? Ник!

Някъде отляво дойде слаб стон. Сара пусна раницата и се втурна натам. Ник, в безсъзнание и целия окървавен, лежеше на замръзналата земя, скрит наполовина от някакъв храст, с окървавен клон от дърво до главата.

— Помощ! — развика се Сара. — Помощ!

И без да обръща внимание на болката, се свлече на земята.

— Ник? Ник!

За миг й се стори, че той изобщо няма да реагира, но после очите му едвам се отвориха.

— С-Сара? — успя да прошепне.

— Какво стана? Кой те подреди така? — И сама си отговори още преди Ник да беше оформил думите си. — Конър, нали? Той и приятелите му!

— Исках да ги с-спра — шепнеше Ник. — Както направих… — гласът му се загуби, но успя да добави: — вчера.

Вчера ли? Какви ги приказва? Та нали вчера кучето им се нахвърли и…

Нов стон на Ник прекъсна мислите й. Той се опита да седне, не успя и пак падна възнак на земята.

— Къде ти е телефонът? — попита Сара. — Трябва да се обадя на „Бърза помощ“.

— В дж-джоба ми — успя да каже Ник. — Но не на 911. Обади се на майка ми.

— Та ти изобщо не можеш да станеш — рече Сара, и се опита да извади колкото се можеше по-внимателно телефона от джоба на Ник, но не успя да го направи, без да предизвика у него болезнена гримаса. — Ако майка ти реши да те вдигне, може само да направи някоя беля.

— По главата ме удариха — каза Ник. — И ме ритаха. Но май нищо не са ми строшили. — Пак се опита да стане, пак не успя и леко кимна: — Окей. Но и на майка ми се обади.

Двата разговора отнеха по-малко от минута, но като понечи да върне телефона в джоба му, Ник отмести ръката й.

— Задръж го — рече. — Така ще мога да ти се обаждам.

— Но той си е твой…

— Задръж го за известно време, окей?

Опита се да го разубеди, но в този момент чу воя на пристигащата линейка и взе, че пусна мобилния телефон в раницата си.

— След минутка ще са тук — каза на Ник. — Ще се оправиш.

Ник успя някак си да й кимне.

— Радвам се, че не беше с мен, но…

— Ако бях с теб, сигурно нямаше да посмеят да те пипнат.

Ник завъртя глава и лицето му се разкриви от болката, причинена дори от това слабо движение.

— Щ-щяхме да успеем да ги спрем — рече. — Като вче… — И млъкна, понеже сирената, от която Сара вече едва го чуваше, изведнъж замлъкна. — Отиди да им кажеш къде съм — каза, а Сара се изправи. Като я видя да тръгва към пътеката, Ник пак се обади: — Ще ти звънна — рече. — Довечера, след като майка ми се прибере.

Лили Дънигън наби спирачки зад линейката по-малко от тридесет секунди след пристигането й и хукна в парка. Сара остана да види как медицинският екип прегледа набързо Ник, после го сложи на носилка и го натовари в линейката. Лили Дънигън или не я видя, или се направи, че не я вижда, но мина покрай нея без да отбележи присъствието й и тръгна след „Бързата помощ“.

Отслабващата следобедна светлина подсети Сара да си погледне часовника на излизане от парка и да ускори крачките си към дома. Анджи сто на сто ще е ядосана, но дали пък ако не й разкаже защо е закъсняла…

Не. Няма смисъл. На Анджи ще й е все едно какво я е забавило.

Тя просто ще е ядосана, а Сара ще бъде наказана.

* * *

Сара лежеше върху старото походно легло, което й бяха дали, и се чудеше как ли би постъпила Анджи, ако осъзнаеше, че тя, наказаната, предпочита хиляди пъти да е тук, а не долу при семейство Гарви. Толкова вбесена беше, че Сара е закъсняла, че дори не я и изслуша, а направо я изгони в „стаята“ й без вечеря. А пък Сара не намери за нужно да й обяснява за банана в раницата си — останал й от обяда — който щеше идеално да замести вечерята, нито да й спомене, че би предпочела да си седи сама на тавана, вместо да седне на трапезата с цялото й домочадие. Да не говорим, че и таванът не беше чак толкова зле, колкото вероятно си мислеха семейство Гарви. Намери една стара маса да й служи за бюро, плюс парче въже и няколко стари телени закачалки в чекмеджетата на някакъв стар скрин, сигурно отдавна забравен там от домакините. Опъна въжето между две греди и провеси повечето си дрехи на закачалките, а останалите си вещи разположи в скрина, без да се съобразява повече с оплакванията на Тифани за това колко място била заемала.

Голата крушка, провесена през една от гредите беше малко въз силна, но като цяло на тавана й беше далеч по-уютно, отколкото в разделената на две стая на Тифани.

Тъкмо дояде банана си и мобилният телефон на Ник извибрира в джоба й.

Сара преглътна и последния залък банан, седна, извади телефона от дънките си и понечи да го отвори. Но после се поколеба. Ами ако не е Ник? Но дори и да не е — голяма работа! Нали той лично й го даде? Дори Анджи няма да се подразни, че отговаря. Е, за Анджи не се знае, но никой друг. За всеки случай се обърна с гръб към вратата на тавана, да не би някой случайно да я подслушва.

— Ало?

— Аз съм — каза Ник.

На Сара направо й олекна.

— Добре ли си?

— Дадоха ми цял куп болкоуспокояващи — рече той с изморен глас. — Имам две спукани ребра и разни други наранявания, но утре ще ме изпишат.

— Каза ли им кой те преби?

— Само това остава.

Сара се намръщи, после схвана мисълта му:

— Ако им се размине, нищо няма да им пречи да повторят, нали?

— Най-вероятно — съгласи се Ник. — Но не става дума само за мен. Конър и теб те спомена. Така че се пази от тях, разбра ли?

— Какво ни пречи да се оплачем в полицията? — попита Сара.

— Ти какво? Да не забрави, че полицията е бащата на Конър? Пък и Конър сигурно смята, че по този начин си го връща.

— Връща ли си го? За какво?

— Затова, че му убихме кучето.

— Но ти… — опита се да каже Сара, преди Ник да я прекъсне.

— Имам чувството, че аз го убих, Сара. Може и да ти се стори налудничаво, но докато ме биеха, се опитах да направя на Конър същото, което сторих и на кучето му вчера.

— Какви ги приказваш? Та ние нищо не сме направили!

Ник млъкна за секунда, а когато пак заговори, беше със снишен глас, сякаш не искаше никой да го чуе:

— Струва ми се, че не е така. Поне до мен що се отнася. Нали ти казах как точно в момента, в който си го рисувала, имах халюцинация как коремът на кучето се разпаря?

Всички нервни окончания по тялото на Сара изтръпнаха, но тя нищо не му отговори.

— Когато кучето на Конър ни се нахвърли, един от гласовете в главата ми взе да крещи и аз някак си разбрах какво трябва да направя. Просто отвътре ми дойде. Сетих се за халюцинацията и… — Поколеба се за кратко, после довърши: — … и усетих, че съм способен да го извърша! Че е достатъчно само да вдигна ръката си така, все едно държа нож, и… и…

Гласът му се изгуби. Настана продължително мълчание, а като се убеди, че Сара нищо няма да каже, Ник продължи:

— Ама ти нали беше там… Нали сама видя какво стана?

Сара потръпна при спомена.

— Но ти нищо не направи — упорстваше.

— Според мен точно аз го направих — отвърна Ник. — Всичко онова, което ти си рисувала, ми се яви, и после, като кучето на Конър ни налетя, просто последвах заповедта на гласа в главата ми. А днес се опитах да го направя повторно.

Сара така здраво стискаше телефона, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Какви бяха тия приказки от Ник? Изключено е да е сторил онова, което си приписваше.

— Но номерът не се повтори, така ли? — Трепетът в гласа й издаде самочувствието, което се мъчеше да излъчи.

— Имам чувството, че не стана, понеже теб те нямаше — каза Ник. — Ако беше с мен, сигурно щях да успея да ги спра.

— Не — отсече Сара. — Онова, което сполетя кучето на Конър, нямаше нищо общо с нас.

— Според мен имаше — не се предаваше Ник. И преди Сара да успее да каже каквото и да било, добави: — Сестрата дойде. Трябва да прекъсна. До утре.

И телефонът в ръката й замлъкна.

Сара прекара следващите продължителни минути в дълбок размисъл, мъчейки се да проумее казаното от Ник.

Сигурно е от лекарствата, с които го тъпчат. Няма друг начин!

И съвсем неумишлено Сара стана от походното легло и отиде до мръсния тавански прозорец. Отърка част от мръсотията и се опита да погледне в мрака.

Там някъде, сред сенките на идващата нощ, имаше едно лице — едно-единствено лице — което можеше да й обясни случилото се.

Но за тази цел трябваше да се добере до въпросното лице.

Още тази вечер.

Веднага.

* * *

Сара се ослуша да прецени обстановката в къщата.

Телевизорът на Мич дънеше през мощните многоканални колони за домашно кино, едва приглушени от целия етаж, който разделяше партера от тавана. Сара отключи прозореца и се напъна да вдигне старата дървена рамка със стъклото.

Тя се беше запекла от натрупалите се многобройни слоеве боя.

Притисна още по-силно дланите си към нея и взе да бута нагоре, но прозорецът помръдна чак след като сума ти трески и люспи от боята се забодоха под кожата й, изскърца възмутено и се отлепи на не повече от сантиметър.

Напъна силите си докрай, но прозорецът не отстъпваше. Трябва да го победи, ако иска да види Бетина Филипс.

Огледа целия таван с надеждата да открие нещо, с което да повдигне прозореца. Накрая зад пукнатото огледало намери почти идеалния за целта инструмент: стар ръжен от ковано желязо.

Чудесно. Занесе ръжена до прозореца, пъхна го в процепа и натисна надолу.

Бавно — и с шумно несъгласие — прозорецът се открехна достатъчно, че да може да подхване остъклената рамка отдолу.

Колкото и да се стараеше Сара да не вдига шум, прозорецът така скърцаше и стържеше, че и умрелите можеше да събуди, да не говорим за някой член на семейството Гарви, но по някое време отворът стана достатъчно голям, че да може да се измъкне през него, а никой така и не се качи на тавана да й попречи.

Сега оставаше само да ги изчака всичките да си легнат.

Най-после в десет телевизорът замлъкна. А в десет и половина през пода се разнесе мощното хъркане на Мич от спалнята им с Анджи, която се намираше точно под походното легло на Сара. Щом хъркането стана равномерно, Сара си облече парката, напъха ръкавиците в джобовете й, уви шала около врата си и нахлупи плетената вълнена шапка до под ушите.

Прехвърли единия си крак през прозореца, после и другия, и стъпи неуверено върху стръмния покрив. Замръзна за миг като видя колко високо се намира над двора и се запита наистина ли е готова да рискува пак да си счупи крака — че и нещо по-лошо — само за да стъпи на твърда земя, да не говорим за тепърва предстоящото трамбоване чак до „Шътърс“. Ами ако не завари Бетина у дома?

Там ще е. Сара не изпитваше никакво съмнение по въпроса.

А ако не разговаря с Бетина, изобщо няма да мигне цяла нощ.

Бавно, опипвайки с крак къде да стъпи, преди да стовари там цялата си тежест, Сара се спусна по покрива чак до големия кленов клон, който се простираше над него.

После бавно се заспуска по самото дърво, от клон на клон, докато стигна до най-долния. И пак се спря. Все още не беше късно да се върне, да се покатери обратно, да пролази отново по покрива и да се приюти на тавана.

И пак погледна надолу, а земята й се видя много по-далечна от действителните два-три метра, които я деляха от нея.

Шейсет сантиметра, рече си. Като провисна от клона, само толкова ще ми остават. Но ако пак си счупя хълбока при падането?

Престани да мислиш за това!

Стегна се, провеси се от клона само за пръстите на ръцете, отправи безгласна молитва към който от боговете случайно я слушаше, и се пусна.

Здравият й крак пое по-голямата част от тежестта на тялото й, а болката в чупения хълбок бе съвсем кратка и незначителна. Пое си два пъти дълбоко въздух и закуцука към мъглявия ореол на уличната лампа, надалеч от грозотата на домакинството на Гарви и към убежището, което резиденцията на Бетина Филипс й предлагаше.

От разстлалата се над градчето мъгла нощната тишина бе добила призрачен вид. Сара напредваше с наострени уши, да чуе и най-малкия звук. Главната улица и площадът имаха съвсем обезлюден вид, но когато само след секунди мина покрай единствената кръчма в градчето, изведнъж ги чу.

Стъпките зад гърба й.

Някой вървеше подире й.

И не толкова го чуваше, колкото го усещаше. Закова се на място, ослуша се, но нищо не долови.

Усещането обаче не я напускаше.

Дали да не се върне?

Не! Само напред!

Опита се да ускори крачките си, но ето че освен усещането, вече различаваше и шума от движещото се зад нея нещо.

Човешки стъпки.

Нея ли я следят?

Но защо?

Дори да върви някой подире й, това не значи задължително, че я преследва.

Освен ако не е Конър Уест. И изведнъж в главата й отекнаха думите на Ник: Конър и теб те спомена.

Глупачка! И то — глупачка с развинтено въображение! Нищо няма зад нея. Никой не върви след нея. А дори и да върви, по-добре да се изправи очи в очи насреща му, отколкото да бездейства насред тази сгъстяваща се мъгла.

Сара се стегна, наложи на сърцето си да се успокои и изведнъж се завъртя на пета.

Нищо! Нямаше жива душа! И зад нея, и отпред, тротоарът си беше съвсем безлюден и нищо не нарушаваше нощната тишина.

А онова, което бе дочувала, бе ехото от собствените й стъпки, отразявано от сградите, покрай които вървеше.

Или пък само й се беше сторило, че чува нещо.

И тъкмо когато пулсът й почти спадна до нормалното си темпо, иззад ъгъла отпреде й излезе кола и бавно се насочи към нея.

Сара се сгуши в рамката на магазин за домашни потреби, притисна се плътно в сянката и вдигна качулката на парката си. Ами ако я търси Мич или Анджи? Или дори Конър Уест? Какво може да направи?

Не може да бяга… а и няма къде да се скрие…

Паниката започна пак да я обзема, а сърцето й заблъска тъй лудо, че сигурно и човекът в приближаващата кола щеше да го чуе.

Колата обаче отмина и стоповете й бързо се скриха в мъглата.

Продължи напред, придържайки се към сенките в желанието си да стане колкото се може по-невидима.

На края на града тротоарът внезапно свърши, Сара се спря и затърси пътя, който чезнеше в гъстата мъгла. Тя можеше да крие всичко — Конър и приятелите му можеха да я причакат, без тя изобщо да ги види. Пък и да ги видеше, какво щеше да стори? Нито можеше да избяга от тях, нито имаше с какво да се отбранява.

Май трябваше да си седи у дома.

Само дето там изобщо не беше домът й и никога нямаше да стане, така че колкото и да я беше страх, трябваше на всяка цена да се срещне с Бетина Филипс.

Длъжна беше да стигне до „Шътърс“.

Тръгна по асфалта — една бавна крачка подир друга — и имаше чувството, че самата тя се разтваря в мрака.

Ами ако пропусне автомобилната алея към голямата сграда? Ако я подмине и продължи нататък в ледовитата мъгла, та стигне чак до…

До къде, наистина? Та тя дори няма представа какво следва след „Шътърс“, освен езерото.

Не, няма начин да я пропусне. Ще види портата.

Напъха ръце дълбоко в джобовете си и продължи да крачи в тъмнината.