Джон Сол
Дом за разплата (27)

Двадесет и седма глава

— Спри се, Ник! — дръпна го задъхалата се Сара за ръкава на якето. — Не мога толкова да бързам. Ще се спъна и ще падна.

— Трябва да изчезнем оттук — отговори Ник. — Дай ръка да те тегля.

— По-бавно! — едва поемаше дъх с пламналите си бели дробове Сара. — Накъде отиваме?

— По-далеч от онова там — посочи Ник през гърба си светлината от огъня, която все още прозираше през дърветата. Иначе ще ни го лепнат на нас, както ни лепнаха и смъртта на кучето на Конър.

— Но ние не бяхме виновни — взе да спори Сара. — Конър щеше да ни сгази.

— И двамата видяхме какво се случи, Сара — каза Ник и прикова погледа й.

Сара разбра много добре какво точно има предвид, но завъртя глава:

— Той се удари в стената. Излезе извън пътя, после резервоарът му гръмна.

Сега беше ред на Ник да завърти глава:

— Ако някой усети, че сме тук наоколо, никой няма да го е еня за резервоара му.

— Ама ти да не си решил да скитаме цяла нощ из гората — заоплаква се Сара. — Дай да се върнем у Бетина.

— Няма начин — прекъсна я Ник. — Баща ми…

Сега и двамата чуха слабия вой на сирена и Сара моментално се сети какво означава:

— Чуваш ли? Идва пожарна, Ник. После ще дойдат и други. Длъжни сме да се върнем у Бетина. Да й кажем какво стана, пък тя ще знае какво да направи.

— Ами баща ми… — подхвана наново Ник, но Сара го отряза:

— Ти откъде си сигурен, че баща ти изобщо е тръгнал насам? Връщаме се при Бетина и ако колата му е там, ще измислим какво да правим.

Ник продължаваше да се колебае, но тъй като главата му не раждаше нищо по-умно, накрая се съгласи с предложението на Сара. Вече нямаше как да се върнат в града, без да ги забележат, освен през гората. Ник знаеше къде са в момента, но нямаше сигурна представа как точно да стигне до града.

„Шътърс“? „Шътърс“ беше само на няколкостотин метра оттам.

А домът му?

Поне километър и половина през гората, без пътека, срещу сняг, който вече ги биеше в лицата. Сара е права.

Обърна се с гръб към заревото от горящата кола на Конър и поведе Сара обратно към старата резиденция над езерото.

* * *

Шеп Дънигън отвори кухненския шкаф и извади две чаши.

— Остави ги на мен — рече прекалено бързо Лили. — Ти седни и си почивай, аз ще ти донеса чинията и бирата. — Прибави набързо малко задушен зелен фасул и картофено пюре към печената пилешка гръд. Надали имаше на тоя свят друго, което да оправи настроението на Шеп, но този път и любимото му ядене не успя да охлади тлеещия му гняв.

— Взех ги вече — озъби й се. — Какво има, Лил? Какво криеш от мен? — А след като тя не му отговори, завъртя глава в смисъл, че му е писнало от тая жена, която и на най-простия въпрос да не може да отговори. — Добре. Просто сложи чиниите на масата, Лили. Нали ще съумееш да се справиш, как мислиш? След секунда идвам.

Лили взе чиниите за двама им и ги отнесе в трапезарията. Третата, покрита с найлоново фолио, остави в микровълновата фурна, за да я претопли, когато Ник се прибере, макар нещо да й подсказваше, че май е време да се обади в полицията или в болницата, а не само да седи и да гледа как Шеп става все по-бесен и по-бесен. Само че комуто и да се обадеше, той щеше още повече да се ядоса, а ядосаше ли се…

Прекъсна мисълта по средата. Дори не искаше да си помисли какво може да се случи.

Останал сам в кухнята, Шеп остави двете чаши върху плота, отвори хладилника, но в мига, в който посегна да извади бира за себе си и кока-кола за Лили, мярна в края на плота, зад кутията с кафето, щръкналото ъгълче на някакъв найлонов плик.

И се намръщи.

Лили много добре знаеше, че не желае да вижда върху плота нищо, освен тенекиените кутии. Затвори хладилника, издърпа сложената не на място самозапечатваща се найлонова торбичка и я заразглежда.

В нея имаше около два-три сантиметров слой от изсушени зелени листа.

Дявол да го вземе! Оставаше и да е марихуана. Само че за какво й е притрябвала на Лили тая дрога?

— Лил! — провикна се с тон, който не остави и капка съмнение, че е длъжна да се яви в кухнята и то на секундата. И когато тя се показа в рамката на вратата, вдигна пред очите й торбичката и попита: — Какво, по дяволите, е това?

Лили леко се ококори.

— Ч-ч-чай е — заекна, после отвори хладилника да вземе бирата и колата, които Шеп се беше наканил да извади оттам само секунди по-рано.

Шеп блъсна обратно вратата преди още да я беше отворила и наполовина и я извъртя с лице към себе си:

— Не съм виждал друг път такъв чай. Откъде го имаш?

— За Ник го взех — призна Лили, понеже Шеп неизменно излавяше лъжите й. — Билки. За успокоение. Реших, че… че може да са му… от полза, нали разбираш? — завърши неубедително.

— Сама ли го реши, или с някой друг? — изгледа я кръвнишки Шеп. — Ти такова нещо не си способна да измислиш.

Лили включи мозъка си на високи обороти, но и те не бяха достатъчно бързи.

— Не ме карай да повтарям въпроса си, Лили. — Гласът му беше станал заплашително нисък, а вената на челото му запулсира.

— Ч-ч-че какво лошо има в това да искам да помогна на сина си?

Шеп се приведе още по-заплашително над нея и поднесе свит юмрук под носа й:

— Кой, Лили? Кой ти даде тая работа?

Очите на Лили се облещиха от ужас и усети, че мърдане няма.

— Бетина Филипс — прошепна.

— Взела си това от тая вещица? — изрева Шеп. — Ходила си у дома на тая зла жена да й разправяш за сина ни? Ти не ме ли чу, че му заповядах да няма нищо общо с нея! И кое те кара да мислиш, че това не се отнася и до теб, а? Иисусе Христе! — Отвори торбичката и подуши съдържанието й.

— Имаш ли представа какво е това?

— Тя каза…

— Не ме интересува какво ти е казала! — Смачка торбичката на топка и я запокити. Торбичката я удари в лицето, после падна на пода. Какво по дяволите си мисли тая? Ами ако някой я е видял да влиза у Бетина Филипс? И какво, по дяволите, си въобразява тая Бетина, та ще дава на Лили лекарства за Ник? Е, чашата му вече преля. Сега ще види Бетина Филипс как ще я нареди!

А ако е речено, може и за постоянно да я нареди.

Блъсна Лили в стената така грубо, че тя проплака. После Шеп Дънигън се извъртя, грабна ключовете и платото си, вдигна торбичката от пода и затръшна зад гърба си задната врата.

* * *

Проблясващите червени и сини светлини на пожарната и линейката осветяваха снежната нощ и се отразяваха от снежната покривка по черния път. Дан Уест спря майсторски, без никакво поднасяне, изключи двигателя и изскочи от патрулката. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Не спираше да се моли Мич Гарви да се е заблудили случилото се тук да няма нищо общо с Конър или с колата му. Но макар пожарната да закриваше гледката му към горящата кола, изражението на командира й, който хвана Дан за лакътя, за да не го пусне да заобиколи камиона, му беше достатъчно, за да му подскаже, че Мич е бил прав.

— Недей да ходиш там, Дан — каза му Харви Милър. — Няма нищо, което трябва да видиш. — Дан се опита да се отскубне, но командирът на пожарната само завъртя глава: — Прибери се у дома, Дан. Върви при Андреа.

Дан затърси в очите на Харви поне мъничко нещо, някаква искрица на надежда, но нищо не откри.

Само съчувствие.

— Съвсем сигурен ли си, че колата е на Конър? — едва успя да изгъгне.

— Неговата е — отвърна Милър. — Лично аз проверих два пъти номерата. — Що се отнася до Конър… — Гласът му заглъхна за миг, после довърши: — Съдебният лекар ще дойде чак след час.

Дан се опита повторно да се отскубне от хватката на Милър.

— Пусни ме. Трябва да видя. Сам да се убедя.

— Късно е, Дан — завъртя глава Милър. — Нищо не можеш да направиш. Мястото ти е у дома, при Андреа.

— Ама аз съм шерифът — запротестира Дан, но гласът му се пречупи, а краката му се разклатиха, след като истината за станалото взе да стига до съзнанието му.

— Не, Дан. Тази вечер не си — отвърна Милър. — Пък и тук не е извършено престъпление, Дан. Най-обикновена катастрофа. — И тъжно завъртя глава. — Дечурлига — измърмори по-скоро на себе си, отколкото на Дан Уест. — Дечурлига с коли.

Но Дан Уест бе престанал да го слуша; в главата му вече отекваше единствено името на сина му.

Конър…

— Ще ти дам човек да те откара до вас — рече тихо Харви Милър и направи знак на един от хората си.

О, Божичко, Конър…

Някакъв студ, много по-жесток от нощния, го обзе, заедно с някакво сюрреалистично чувство. Не, това не може да е истина.

Това, което се е случило, се е случило другиму, а не на Дан Уест. Та нали Дан Уест е онзи, който съобщава на хората за такива случаи и им казва, че едно от децата им е загинало.

Значи не може да е вярно! Няма начин да е вярно!

Екип медици се появи ненадейно иззад пожарната, понесъл към линейката носилка, върху която бе привързана нечия завита в бяло форма — форма с кислородна маска върху лицето. Изведнъж надеждата лумна в Дан. Угасна чак когато видя зад носилката да върви с побеляло лице Мич Гарви, пред когото медиците положиха носилката върху количка и вкараха и двете в линейката. А само миг по-късно Харви Милър окончателно я стъпка.

— Тифани Гарви — каза шефът на пожарната. — Беше в канавката, в безсъзнание.

Дан Уест не отлепяше очи от линейката:

— Други? Друг автомобил?

Харви завъртя глава и най-сетне охлаби хватката си върху лакътя на Дан.

Дан се стегна върху подгъващите се нозе. Не искаше да се поддаде на кипящите в душата му емоции. Стремеше се да мисли върху случая, а не върху случилото се със сина му.

И не можеше да си го обясни: инцидент на пуст път с една-единствена кола, която толкова бързо е изгоряла, че шофьорът дори не е имал време да изскочи навън. Това пък как е могло да стане?

Сюрреализмът на нощта пак го стегна в примката си и за миг Дан изгуби представа къде е и какво дири там.

А краката му, действайки като че ли по собствена воля, го отнесоха на две крачки вдясно и пред очите му изведнъж се разкри овъглената задница на колата на Конър.

След още две крачки я видя цялата.

Зад волана седяха останките от онова, което допреди много малко е било неговият син и макар да не можеше да види лицето му, усети цялата сила на удара.

Неговият син. Мъртъв.

— Конър — прошепна, вдигна едната си ръка и я протегна към колата, сякаш искаше да помогне на момчето да излезе от изгорялата кола.

Но не успя.

Нищо повече не можеше да направи, освен да се прибере у дома.