Джон Сол
Дом за разплата (21)

Двадесет и първа глава

Бетина наби спирачките и колата й се закова пред ръждясалите железни порти на „Шътърс“.

Нещо се беше променило.

Какво обаче?

Остана за миг неподвижна зад волана и през това време се убеждаваше, че няма никаква промяна, а че просто е видяла рождената дата на Сара Крейн в училищната преписка. И въпреки това през целия ден — който й се видя безкраен — имаше усещането, че нещо се измества и чувството й се засили още повече по пътя й от училище към дома. И ето че сега, седнала в колата си пред портала на единствения дом, в който беше живяла, вече виждаше промяната.

Което, разбира се, не можеше да бъде: портите си бяха точно такива, каквито ги помнеше открай време — провиснали и ръждясали, с оригиналните лозови листа от ковано желязо, почнали отдавна да падат, сякаш самите порти усещаха бързо приближаващата се зима. С тази разлика, че днес следобед портите изглеждаха другояче.

Част от ръждата като да се беше олюпила, а от едно-две проядени лозови стебла сякаш бяха поникнали нови миниатюрни островърхи филизчета.

Което пък беше пълна глупост: металът, особено пък кованият метал, не е способен на подобно нещо. Ръждяса ли веднъж — край. Пък и колкото реалистични да са изглеждали лозовите ластари преди век и половина, не бяха нищо повече от най-обикновено желязо.

И все пак…

Светлината. Никакво друго обяснение не намираше. Явно есенната светлина я мамеше — слънцето бе почнало да залязва съвсем рано и вечерните сенки скриваха най-грозното от похабата на годините.

Свали крака си от педала на спирачката и продължи напред, но на излизане от гаража няколко секунди по-късно пак се закова на място.

И впери поглед в къщата.

Защото и тя й се стори някак си различна. Но какво пък се беше променило? Боята продължаваше да се лющи, поне онази, която беше останала от някога, и по покрива все още липсваха ответите през годините плочи.

И все пак…

Все пак боята й се видя не толкова зле, колкото й се беше сторила при последния оглед преди няколко месеца, та дори и покривът имаше вид, че ще може да изкара поне още една зима преди да й се наложи да предприеме нещо.

Както винаги, влезе през задния вход, но пак се спря на прага. Само че този път знаеше защо спря.

Беше забравила да изключи отоплението в кухнята, та я блъсна вълна от нагорещен и скъпоструващ въздух. Без дори да си съблече палтото, се насочи към калорифера и се пресегна да го изключи.

Но се оказа, че вече е изключен. И вентилаторът му не духаше, и повърхността му имаше стайна температура.

Да не говорим, че и Пайуакет не се беше свил на кравай отпреде му, да се припича и да проспива деня си.

Излезе от кухнята, мина през килера и разтвори летящата врата към трапезарията.

И там беше толкова горещо, колкото в кухнята.

Същото и в голямата зала.

И същото, както установи като мина покрай отворената му врата — и в кабинета. А през открехнатата му врата излизаше не само горещина, но и лютивата миризма на пушек.

Откъде пушек?

Обзета от паника, Бетина отвори докрай вратата, очаквайки едва ли не да завари стаята обгърната в пламъци. Но видя само тлеещите въглени в камината.

А отпреде й, свит на кравай, спеше дълбоко Пайуакет.

Сега пък откъде се взе този огън? Самата тя не беше го палила — в това поне беше абсолютно сигурна.

Пък и да беше — дори да приемеше, че го е запалила сутринта, преди да излезе за работа… как беше успял да гори цял ден? Че и цялата къща да затопли?

А щом не го е запалила тя, кой го е запалил? Посегна към телефона да се обади на Дан Уест, но размисли. Добре де, някой е влязъл с взлом. Но за какво му е било да оставя горящ огън? Не вижда никаква логика.

В същия момент очите й се спряха върху пожълтелия ръкопис, скрит от дядо й в най-долното чекмедже на бюрото, но който сега лежеше точно в средата на махагоновата му повърхност.

След което се сети за картината, която Сара Крейн беше нарисувала преди две вечери и която все още си стоеше на статива в студиото, подпряна точно така, както я беше оставила Сара.

Ако изобщо беше все още там?

Изведнъж Пайуакет се събуди, озова се с един скок на бюрото, подуши ръкописа и след това погледна Бетина, а жълтите му очи светеха по-силно и от тлеещите въглени в камината, от която току-що се беше отделил. Само след секунда скочи обратно на пода, хукна през вратата и зави наляво.

Към студиото.

Бетина тръгна подире му, но преди да направи и една крачка, се извърна, отиде до бюрото и грабна ръкописа. И притиснала здраво към гърдите си старите страници, последва своя домашен любимец.

Когато стигна до студиото, Пайуакет вече я чакаше върху шезлонга.

А рисунката върху статива, като портите към имота и дори самата къща, беше някак си променена.

Пламъците горяха по-ярко, отколкото Бетина ги помнеше, и буквално се напъваха да изскочат от хартията.

Пайуакет беше отново на крака и настойчиво завираше муцуна в ръкописа, а по някое време замахна сърдито с лапа и изби половината му страници от ръцете на Бетина. Тя стисна още по-здраво останалите й листа и очите й изведнъж попаднаха на разкрилите се върху страницата думи:

Струпах накуп всички книжа от кантонерките и около тях наредих всички дървени столове. Покрай столовете натрупах всичко друго запалимо, което ми попадна в офиса и залях всичко със светилен газ от ремонтната работилница. След малко свирката изсвири и бях сигурен, че вече всички тъкачи работят с пълна сила на становете, че всички работници са по местата си.

Включително и Хонория.

Най-вече Хонория.

И тя е вече зад стана си, с копелето на брат ми в утробата й, а ръцете й тъкат материя, по-разпусната и от моралните й норми. Но няма да е за дълго.

Представях си вече как ще лумне пожарът, след като драсна клечката и я хвърля всред всичките ми подпалки. Мъхът във въздуха ще прихване някоя искра, самият въздух ще пламне и ще обгърне сградата, заедно с всички в нея.

Заключих отвън двете големи врати на склада и…

Телефонът иззвъня.

Неочакваният звук стресна Бетина, тя изпусна и останалите листа на пода, а Пайуакет скочи от шезлонга и се шмугна под него.

Бетина вдигна слушалката и я долепи до ухото си, но преди да успее да каже и една дума я зашлеви зъл глас:

— Остави ги на мира — изрече гласът, тих, опасен и треперещ от бяс. — Остави децата ни на мира.

Топлината в къщата внезапно бе прогонена от наплив на ужасен студ. Бетина познаваше този глас, идеално го знаеше, макар никога досега да не го беше чувала по телефона. Знаеше го от своето минало.

Знаеше го от кошмарите си.

Пръстите й така стискаха слушалката, сякаш бяха залепнали от студ към нея.

— И те държа под око — каза гласът.

След което настъпи тишина.

Ужасният студ, който бе залял Бетина само преди секунда, се превърна в страх и тя погледна инстинктивно през огромните прозорци на зимната градина. Тъй като вътре беше прекалено светло, не успя да види нищо навън, освен тъмнината, обградила от всички страни къщата.

Но това не пречеше никому да гледа отвън вътре.

Обзета от ужас, какъвто беше изживявала само веднъж досега, Бетина се втурна през къщата и взе да проверява една по една вратите и всичките прозорци, да се убеди, че са заключени.

Заключени и със спуснати резета.

Въпреки това не се почувства в безопасност, а животните й, сякаш прихванали страха й, се струпаха около нея и когато най-после угаси осветлението на партера и тръгна нагоре към спалнята си на втория етаж, не се отлепиха от нозете й.

Не преставаше да се ослушва в шумовете от къщата.

И животните бяха наострили слух.

Тишина.

Прибра животните в спалнята си, заключи се и си легна така, както си беше облечена, все още в плен на ужасния страх, внушен й от гласа по телефона. Вдигна завивката плътно до брадичката си, остави лампата да свети и взе да се моли, ако сънят изобщо дойдеше, поне да не й донесе още ужаси…

Усети присъствието, преди да го беше чула. Усети го като опасност, която беше съвсем наблизо и от която трябваше да бяга. Но вместо да бяга, тя се спря и зачака в тъмнината, в гората, в самотата на нощта.

Някаква съчка се пречупи. Звукът сякаш дойде откъм гърба й.

Извъртя се и пак го чу.

И пак иззад себе си.

Когато и трета съчка изпука, най-после хукна да бяга, но краката й така тежаха, че едва ги движеше.

А присъствието от мрака идеше все по-близо.

Почти можеше да го види, почти да го пипне, но макар че бе тъй, тъй близо, някак си не успяваше да го намери.

После нещо я хвана за гърлото, усети как я стиска все по-силно и вече усещаше дишането му досам ухото си — тежко дишане, — а онова нещо около шията й се стягаше още повече и тя взе да пада, да пада, да пада, но по някое време земята се вдигна насреща й и онова нещо пусна врата й, но пък сега я натискаше нещо отгоре — някаква ужасна тежест — и й идеше да изпищи, но беше останала без глас, та когато отвореше уста, не можеше да издаде никакъв звук.

Пръсти.

Груби пръсти, които шареха по цялото й тяло, раздираха дрехите й, смъкваха ги, навираха се под сутиена и… в гащите й… вътре в нея! Сега вече успя да изпищи, но гласът й остана в плен на тялото й, та колкото и да се напъваше, нищо не излезе, освен някакво странно ръмжене.

Опита се да хапе, да дращи — всичко, което й дойдеше наум, само и само да се отскубне — но нападателят оставаше през цялото време извън обсега й, недосегаем за мятащите се панически нейни ръце и крака.

Тежестта му отгоре й ставаше все по-голяма и тя усети как потъва в горската пръст, как дрехите й биват разкъсани и как нещо влиза силом в нея, разкъсва я, причинява й прогаряща болка в слабините и…

— Ще те убия! — прошепна глас в ухото й. Гласът беше нисък, твърд и тъй студен, че чак душата й се вледени, но в същото време прогори в паметта й неизличим спомен.

Гласът проникна в паметта й дори по-дълбоко, отколкото мъжът успя да проникне в тялото й.

Не можеше да диша, не можеше да се съпротивлява, не беше способна нищо да стори.

А беше длъжна — длъжна да направи нещо, иначе ще умре. Тук, насред мрака, в гората, в нощната тъма.

Тъмата се завихри и в тъмнината на зрението й, и точно когато й идеше да се предаде, да се остави да потъне завинаги в нея, събра сили за последен напън.

Напълни до краен предел дробовете си с въздух и го изпусна в писък, събрал в едно цяло всичките страдания, ужаси и болки, които току-що й бяха причинени.

И седна уплашена в леглото.

Изобщо не беше в гората, в тъмното, на студа.

Беше в пълна безопасност в леглото си, в собствената си безопасна къща, пазена от верните й животни.

Грабна Роки и го притисна до силно биещото си сърце.

Но както Роки я ближеше по лицето, а котките и Купър се притискаха плътно о нея, Бетина осъзна, че греши.

Изобщо не беше в безопасност.

Нещо — всичко — се беше променило.

* * *

Сара беше преместила паянтовата си табуретка до таванския прозорец и накланяше учебника по история така, че да хване и последния за деня слънчев лъч, само и само да не я обвинят, че е запалила рано единствената крушка на тавана и по този начин хаби ток. С крайчеца на окото мярна завиващата от съседната пряка кола, затвори учебника в скута си и я загледа как приближи по улицата и спря точно пред тяхната къща.

Като позна чия е колата, сърцето й се раздумка: Кейт Уилямс.

Как така се е сетила да дойде?

Да не би някой да се е притеснил, че не е в училище и да се е обадил на „Социални грижи“? Или просто беше едно от внезапните посещения, за които Кейт я беше предупредила, че от време на време извършва?

Или самата Анджи Гарви се е обадила да поиска властите да преместят Сара някъде другаде?

Въпросите още се блъскаха из главата й, когато чу Анджи Гарви да се качва шумно по стълбите, което елиминира последния вариант; ако тя ги е викнала, отдавна щеше да й е казала да си стегне багажа.

— Дойде оная от окръжния съвет — каза Анджи. — Нямам представа какво иска, но като те извикам, слизаш долу и й казваш, че сме ти осигурили всичко необходимо. — И прикова Сара с поглед. — Само една излишна думичка да си посмяла да кажеш, ще видиш какво ще ти се случи, като се върне Мич от работа. Но ако се държиш прилично, още от утре пак тръгваш на училище. Разбра ли? — Сара кимна, но изражението на Анджи стана още по-свирепо. — И няма да е зле да си припомниш къде точно работи Мич и до каква степен може да стъжни живота на баща ти. Ясно?

Сара усети как кръвта се стече от лицето й при тази заплаха.

— Ясно ли се изразих? — настоя да чуе отговор Анджи.

— Да, мадам — отвърна Сара с глас, граничещ с шепота.

На вратата се позвъни и Пепър се разлая.

— Пооправи се — заръча Анджи, — а аз ще те викна, когато му дойде времето. — На излизане се обърна да добави: — В училището казах, че си болна.

Сара пак кимна, а когато Анджи окончателно се махна, остави учебника по история върху импровизираното бюро и слезе до банята на втория етаж да си измие лицето и зъбите и да се среши. Гледаше обаче да не прекали: щом Анджи е казала, че е болна, по-добре да не изглежда съвсем свежа. Приключваше с ресането, когато чу Анджи да я вика и взе да подготвя наум какво ще каже пред Кейт Уилямс, та да не я махне от Уоруик. За малкото прекарано там време бе срещнала двама души, които, заедно с баща й, бяха станали най-важните фигури в живота й — Ник Дънигън и Бетина Филипс, и нямаше никакво желание да я отделят и от тях така, както я бяха отделили от баща й. Погледна се за последно в огледалото и заслиза по стълбите, полагайки максимални усилия да прикрие куцането.

— Ха, я виж! — възкликна Кейт Уилямс, като видя слязлата Сара. — Ама ти си без патерици! — Но усмивката й изведнъж поугасна: — Но си и отслабнала.

— Яде колкото едно пиле — каза Анджи. — Пък и напоследък беше малко болна. Но вие не се притеснявайте. Ще я угоим.

Анджи я обгърна с ръка и я притисна, а Сара се усмихна на Кейт:

— Здравейте — рече, но гласът й едва се чу. — Радвам се да ви видя.

* * *

Лошо съчетание, мислеше си Кейт на излизане от дома на семейство Гарви половин час по-късно. Сара Крейн наистина й се стори бледа, но изобщо нямаше вид на боледуваща, а освен това на няколко пъти й се стори, че момичето поглежда притеснено приемната си майка, сякаш не беше сигурно, че дава правилните отговори. Е, може и да не каза всичко, което Анджи Гарви очакваше да се чуе от нея, но пък и никакъв погрешен отговор не даде — нищо, което да разтревожи с особена сила Кейт. А това, че Гарви и Сара са неподходящо съчетание, не беше, за съжаление, достатъчен повод Кейт да почне да търси ново място за Сара — поне не на този етап.

Да се намери приемен дом поначало не бе никак лесна работа, а по скалата на приемните родители семейство Гарви се класираше някъде по средата: не идеално, но и далеч не сред най-лошите. И все пак, макар Сара да повтори няколкократно, че всичко било наред, Кейт остана с несъмненото чувство, че Сара й беше спестила истината.

Или че поне не й беше казала цялата истина.

Влезе в колата, погледна графика си — закъсняваше с пет минути за срещата си с двойка, която възнамеряваше да приеме наведнъж четири деца, всичките под петгодишна възраст, чиято майка беше умряла, а баща им зарязал — и си взе бележка наум да навести Сара още веднъж през следващите една-две седмици. Дано тогава им остане поне малко време да си поговорят на четири очи. И ако всичко е нормално, Кейт ще приеме, че настаняването на Сара е успешно и ще може да се заеме с по-тежките случаи — като този с четирите дечица, които се надяваше да бъдат приети от двойката, с която й предстоеше да разговаря.

Запали колата, преговори си адреса, на който трябваше да отиде, и — поне засега — изключи Сара Крейн от мислите си.

* * *

Бетина обикаляше бавно партерните стаи на „Шътърс“, мъчейки се да определи какво точно се е променило в къщата. На прибиране преди половин час се беше спряла за малко не само пред провисналите порти на имота, но и пред гаража. Не забеляза нищо ново — нищо съществено, де. Или поне така си каза. Да не би да очаква лющещата се боя и падащите покривни плочи сами да се поправят? Да не говорим, че имаше съвсем просто обяснение и за това, защо къщата вече не й изглежда толкова зле, колкото преди.

Просто беше свикнала с вида й — нищо повече. Така се беше примирила с все по-разкапващата се фасада на имота, че просто бе престанала да вижда всички онези неща, чийто ремонт не можеше да си позволи.

Но когато влезе в старата резиденция, усещането, че всичко е поновому, се засили, та след като си направи чаша чай, тръгна да установи какви точно са разликите. От двадесет минути обикаляше от стая на стая с Купър и Роки по петите й.

Нищо. Всичко си беше непроменено, а противно на очакванията й, нито едно от кучетата нито се наежи, нито изръмжа, нито се опъна да не влезе в някоя от стаите. Накрая се отказа и тръгна към студиото да си допие чая и да гледа как денят гасне над езерото. И точно тогава го видя: пожълтелият ръкопис си беше точно там, където го остави предната вечер, когато телефонът иззвъня и онзи ужасен глас възбуди кошмарите, които се беше надявала никога да не се повторят.

А до ръкописа седяха на страж двете котки, вперили погледи в нейните очи.

Те знаят, мина й през ум. Всичко, което търся, е именно в тези страници.

Не че чак сега го откриваше. След като Сара бе нарисувала описани на тези страници сцени, без изобщо да ги е чела, й стана ясно, че те са свързани някак си с всичко, което ставаше наоколо й. Вдигна ги, подреди ги и взе да ги прелиства, но без да ги чете, само търсеше да открие някаква схема.

Тонът им беше близък до този на анамнези на хора, които са били затворени тук, но по-скоро анамнези, писани от самите пациенти, а не от лекар.

От друга страна, прапрадядо й пък твърдеше, че са художествена измислица.

„Приказки от моето въображение“

Така поне беше написал.

Ами ако това не отговаря на истината?

След като разказите са плод на фантазията му, защо му е трябвало да крие ръкописа? Да не би пък да е разпитвал някои затворници, а после да е описал лудостта им във вид на художествена проза?

И пак същият въпрос: защо?

Онези, старите кантонерки в зимника — те са пълни със стари архиви. Ако намери съответствие между разказите и някои от затворниците, а после намери общ знаменател за тези затворници…

Потръпна при самата мисъл да слезе отново в онези влажни полумрачни помещения под къщата, но мигновено се отърси от това усещане. Досега не беше намерила там долу нещо, което да я уплаши. От какво се бои пък сега? Но и този отговор й беше предварително известен. Сега трябва да се страхува от това, че всичко се е променило. Всичко в къщата е станало различно.

Всичко.

Но това си е най-обикновено мазе, продължаваше да спори със себе си.

Допи остатъка от изстиналия чай, взе от кухнята големия електрически фенер, който държеше винаги там, и викна на Купър и Роки. Те дотичаха до кухнята, но щом я видяха да отваря вратата към мазето, Купър тихо изръмжа, а Роки се сви на пода под рамката на отворената врата към килера и категорично отказа да помръдне.

Из кухнята се разнесе миризмата на плесен, при което и Купър се сниши и се притисна о Роки.

Бетина щракна стенния ключ и запали редицата древни жълти крушки.

— Идвайте бе, женчовци — подкани кучетата.

Но и двете не пожелаха да мръднат.

Заслиза по циментовите стъпала, спря се по средата и се ослуша.

Тишина.

Но в същото време усети: нещо я причаква долу.

За една бройка да хукне обратно по стълбите към силно осветената, топла кухня, но сама се скара на себе си. Та нали хиляди пъти беше слизала до долу, от какво се шубелисва точно сега? Пое дълбоко дъх, слезе по останалите стъпала и взе да разбутва прогнилите сандъци с един Господ знае какво, които бяха струпани пред старите кантонерки.

Отвори първото чекмедже. Затворнически досиета. Стотици. Натъпкани плътно. Опита се да издърпа едно, а то се разпадна между пръстите й.

Затвори чекмеджето и остана загледана за миг в цялата редица кантонерки.

Откъде да почна? — запита се. — Какво да търся?

Изведнъж чу зад гърба си тихо дращене, извърна се инстинктивно и забеляза застаналия на най-долното стъпало Купър, килнал глава и вперил поглед в нея.

Въздъхна и пак се загледа в кантонерките.

Нещо се беше променило.

Този път обаче моментално установи какво: едно от чекмеджетата — най-долното на най-лявата кантонерка, — се беше отворило.

Не много — беше само леко открехнато, всъщност — но пък можеше да се закълне, че само преди секунда, преди да се извърне, беше забелязала, че е затворено.

Зад гърба й Купър тихичко изръмжа.

Бетина посегна с треперещи пръсти и извади чекмеджето.

Първо й се стори, че е празно, но като го издърпа докрай, ги видя. Тридесетина големи плика, пъхнати зад плъзгащия се разделител, който придържа предните папки в почти изправено положение.

Бетина измъкна внимателно първия, отвори го, извади листата и освети челната страница.

Пациентът се казваше Тарбел — Уилям Г. Тарбел. Самата страница не бе нищо повече от списък на дати, на които е бил приет в различни отделения. През последните четири месеца от графика човекът явно се е смятал за достатъчно здрав, че да му поверят поддръжката на двора на „Шътърс“. Бетина запрелиства внимателно листата, стараейки се да възприема бързо ръкописния текст. В продължение на едно десетилетие Тарбел явно се беше женил три пъти, все за млади жени, които му родили пет деца; оцелели само последната жена и едно от децата. Според записките Тарбел изял останалите.

Бетина беше почти сигурна, че е мярнала подобна история в стария ръкопис. Извади всички пликове от чекмеджето и с Купър по петите й се качи обратно в светлата, уютна кухня. Угаси осветлението в зимника, заключи вратата и подреди старателно пликовете върху голямата дървена кухненска маса. Отби се до студиото да вземе ръкописа и го донесе и него в кухнята.

Нужни й бяха само двадесет минути, за да свърже повечето разкази в ръкописа с досиетата и да установи, че имат три общи характеристики:

Всеки един от затворниците е служил тук, в дома: едни като готвачи, други като градинари, чистачи или коняри.

Всеки един бил извършил някакъв ужасен акт на насилие, но не изпитвал и капка угризение.

И трето: в преписката на нито един нямаше вписана дата на смърт, а още по-малко пък — на освобождаване.

Поначало през първите години на съществуването на „Шътърс Лейк“ никого не изписвали. Само в някои — много малко на брой — случаи позволявали на роднини да приберат тялото на някой починал. Но повечето обитатели на „Шътърс“ така и не излизали от там; умрелите били погребвани в частното гробище на имота, а имената, датите на погребенията и местонахождението на гробовете им били вписвани в голямата книга, която и досега се намираше в кабинета на дядо й.

— Ей така, за всеки случай — обясни й дядо й, когато преди много години й показваше книгата. — Ако някой дойдеше да търси свой роднина, моят дядо държеше да може да им покаже къде е гробът му, та ме посъветва и мен да я държа под ръка, в случай че се появи нечий потомък.

Бетина стана, отиде до кабинета и се върна с книгата.

Нито един от онези, чиито досиета бяха скрити на дъното на иначе празното чекмедже, не фигурираше в гробищния списък.

А след като не са били погребани в гробището…

В паметта на Бетина изникна спомена за първата картина на Сара Крейн и изведнъж си даде сметка къде са всичките тези хора.

В зимника.

Всички те бяха и досега в мазето.