Джон Сол
Дом за разплата (24)

Двадесет и четвърта глава

Трябваше да остана с Ник.

Не за пръв път й минаваше тази мисъл през главата, откакто двамата излязоха поотделно от библиотеката, за да не би все пак някой да ги види заедно. А и Ник беше убеден, че тя няма как да не види старото гробище — било само на двеста метра встрани от пътя за „Шътърс“, пътеката била отъпкана и ясно очертана.

Но и слънцето тогава беше още на високо, а небето — синьо.

А ето че слънцето вече залязваше бързо, а небето бе добило стоманено сив цвят и сенките на гората пресичаха пътя.

Макар пътеката наистина да беше там, където й беше казал Ник, при вида й Сара я втресе доста по-силно, отколкото изискваше следобедният хлад. Замръзна на място, когато нещо изшумоля в храсталака отдясно, несъзнателно спря да диша и взе да се ослушваше.

Тишина.

Издиша бавно, наострила слух и за най-малкия шум, и направи нова крачка по пътеката.

Изведнъж храсталакът пред нея сякаш експлодира, оттам изскочи елен, преодоля с един скок пътечката и се скри в гората, а предизвиканият от появата му приток на адреналин направо прогори тялото й.

Забърза се, доколкото й позволяваше болният хълбок, и след по-малко от минута стигна до старото гробище.

Носещата се откъм езерото мъгла започваше да изпълва по-ниските места в буренясалото гробище за бедняци и безименни мъртъвци, а пипалата й се виеха тихо от всяко движение на въздуха, сякаш търсеха за какво да се хванат.

Сара потръпна и придърпа палтото около яката си.

Но защо го няма Ник? Ако не дойде до няколко минути, ще се стъмни и няма да могат да разчетат надгробните надписи.

Ако изобщо гробовете са били отбелязани.

За какво им трябваше поначало да се захващат с всичко това? Какво се надяват да намерят?

— Не се притеснявай — рече й Ник малко преди да излязат от библиотеката. — Гласовете ще ме водят. Сигурен съм!

— Което в силно осветената библиотека й прозвуча напълно логично. Но сега, сред изчезващата следобедна светлина под смрачилото се небе и прииждащата мъгла…

* * *

Бетина усети как легналият в скута й Пайуакет се вдърви, а само секунда по-късно първо Роки, а след него и Купър рипнаха на нозе и настръхнаха.

— Какво има? — попита ги. — Какво…

Но гласът угасна върху устните й, когато усети как цялата къща се тресе.

Още не станала от стола, Пайуакет рипна от скута й и изчезна през вратата към голямата централна зала, но кучетата, вместо да последват котарака, се юрнаха към двукрилите врати за терасата и Купър се разлая. Бетина ги последва намръщена и се опита да погледне през наслояващата се мъгла и мрака.

— Какво има, Купър — попита наново. — Навън ли искаш?

— Кучето цялото се разтрепери, взе да джафка развълнувано и да подскача да достигне дръжките с лапите си. — Добре де — каза Бетина и завъртя дръжката. Но така и не успя сама да отвори вратата, понеже Купър се хвърли насреща й и я отмести с тяло, после се устреми към терасата, а оттам — към моравата, следван отблизо от Роки. — Не! — викна Бетина, но със закъснение. Купър успя да се изгуби в мъглата.

Бетина навлече някакво яке и тръгна подир лая му.

* * *

— Сара? Ти ли си? — Гласът на Ник беше по-скоро дрезгав шепот, доплавал през виещата се мъгла откъм северната част на полето. По едно време видя силуета му, очертан на фона на огледалното езеро и тръгна към него, внимавайки къде стъпва. Но в мига, в който се доближи достатъчно, че да го вижда ясно, осъзна, че само са си загубили времето, а думите му потвърдиха съмнението й.

— Нищо не чувам. Абсолютно никакви гласове.

И тя повторно осъзна ужасната грешка, която е допуснала. Дори да тичаше през целия път до Гарви — а тя не можеше — пак щеше да закъснее и те…

Дори не й се мислеше какво ще измислят.

— И какво ще правим сега? — прошепна тя не толкова на Ник, колкото на себе си. — Не мога да се прибера у Гарви.

— Не знам — призна Ник и ритна замръзнала топка трева. — А бях толкова сигурен…

Думите му се прекъснаха внезапно от кучешки вой и след миг видяха, че от гората право към тях се носи нещо огромно и черно. Ник по инстинкт се изправи пред Сара, но животното изчезна в мъглата, откъдето само долиташе воят му, и се появи пак с разтворена паст, а в ума на Ник се възроди споменът за немската овчарка на Конър Уест, а заедно с него и споменът за гласовете: „Убий го! — изкрещя един от тях. — Моментално го убий!“

Кучето беше само на метри от тях и Ник вдигна ръка, готов да нанесе удар на връхлитащото животно, но неочаквано Сара го изблъска настрана.

— Купи! — извика, а кучето с бясно размахана опашка насмалко да се претърколи в усилието си да не се стовари върху нея, после се изправи, опря предните си лапи в гърдите й и взе да я ближе по лицето.

Ник я гледаше, онемял от изненада, а Сара се захили и прегърна набързо кучето преди да го бутне да стъпи на земята:

— Това е Купър. Едно от кучетата на Бетина.

Купър моментално клекна пред Ник и подаде предна лапа. А Ник, без да се замисли, я пое и изведнъж осъзна, че не само се ръкува с кучето, което допреди секунда очакваше да го убие, ами му позволяваше и да го ближе по лицето. Секунди по-късно през полето се приближи на подскоци много по-дребно кученце, следвано от глас откъм къщата, който викаше:

— Купър? Роки? Лоши кучета! Връщайте се веднага.

— Роки ли? — повтори Ник и погледна палето, което вече го дращеше по крачола с молба да го гушне. — Ама то наистина ли се казва Роки? Що за име за…

Сара обаче беше престанала да го слуша.

— Бетина? — провикна се и размаха ръка към фигурата, която се появи през живия плет между старото гробище и къщата. — Тук са!

— Сара? — възкликна Бетина и се забърза към нея. — Ник? Какво търсите вие тук по това време? Вече се стъмва, а и ще умрете от студ!

Ник хвърли неуверен поглед на Сара.

— Ами ние… ние мислехме, че гласовете на Ник идват от тук — заобяснява Сара. — Щото намерихме в библиотеката една книга, а в нея имаше снимка и заради нея решихме…

— Аз съм виновен — прекъсна я Ник. — Аз дадох идеята. Реших, че гласовете принадлежат на хората на една от снимките. Били са затворници в някогашната лудница, но са работели в къщата и… — Ник млъкна внезапно, усетил къде е сгрешил.

В къщата! Ами че там трябваше да отидат от самото начало. А не в гробището. Бетина Филипс не спираше да кима.

— Но те не са тук — рече Ник задъхано, сякаш говореше на себе си, а не на останалите. — В къщата са… и никога не са излизали оттам.

А в главата на Ник гласовете пак проговориха, но този път едновременно, и произнесоха само една дума:

— Да…

* * *

Отправиха се към „Шътърс“, но не Бетина, а Ник водеше. Сара вървеше успоредно с него, а кучетата ги следваха по петите. И колкото повече се приближаваха към сградата, толкова по-убеден ставаше Ник, че ключът към онова, което от години ставаше в съзнанието му, се намира зад каменните стени на огромната постройка, която едва се виждаше през вечерната мъгла и му приличаше на нещо, излязло от кошмарен сън.

И въпреки това не изпитваше страх, а по-скоро някакво огромно предчувствие. Гласовете в главата му бяха престанали да му крещят и да искат от него да върши ужасни неща.

Сега само му шепнеха, напътстваха го, водеха го напред…

Към какво?

* * *

Сара не откъсваше поглед от къщата, мъчейки се да се убеди, че сега й се вижда по-различна от предния път заради бързо чезнещата светлина, заради мрака, който скриваше повечето й дефекти. Или пък щорите от тази й страна поначало не са провиснали толкова, колкото онези по фасадата; дори боята на щорите й се стори по-запазена, а каменният зид сякаш бе строен само преди месеци, а не преди век и половина. Това пък как можеше да стане? Възможно ли е самата къща да се променя?

* * *

Зло.

Ник оглеждаше къщата, а думата кънтеше в съзнанието му. Усети как в стария каменен зид пулсира някаква тъмна енергия, като че запрените навремето тук ужаси и лудости изобщо не бяха умрели, а все още се намират вътре и дебнеха.

Дебнеха какво?

Него го дебнат…

Над терасата през остъклените стени на някогашната зимна градина струеше мощна светлина, като от маяк. Но този нямаше нищо общо с маяците, които насочват корабите към безопасни води. Беше нещо съвсем различно.

Маяк за злото, шепнеха гласовете в главата на Ник.

И му стана ясно, че и Сара и Бетина го усещат, тъй като и двете го изчакаха да се качи пръв по стъпалата до терасата. А той се извърна към тях едва след като стигна до прага на големите стъклени врати:

— Трябва да вляза. И вие с мен.

— Какво става? — запита го Сара. — Какво има?

— И аз… и аз не знам — завъртя глава Ник. Знам единствено, че тук е началото на всички ония неща, дето ме мъчат, откакто се помня. А то е все още тук и трябва да направя нещо… и тримата трябва да направим нещо.

Разнесе се звук — нисък, едва доловим стон, който бавно премина в трепереща въздишка. Ник премести очи от Сара и Бетина към къщата и изведнъж всичко му стана ясно.

Всичко разбра!

Не ставаше дума само за случилото се в тази къща, нито само за онези, които са живели и умрели в нея.

А за самата сграда и за всичко и всички в нея.

— Събужда се — каза Ник, без изобщо да осъзнава, че говори на глас.

— Как така се събужда? — зачуди се Бетина.

— И аз… и аз не мога да кажа точно — сви рамене Ник. — Просто го… усещам. Все едно гласовете ми говорят.

— Необходимо ли е наистина да влизаме? — попита Бетина.

Този път Ник кимна глава:

— Аз поне трябва да вляза. Защото, ако не вляза… — И гласът му отново затихна, но когато се възвърна, беше станал необичайно силен:

— Няма страшно. Длъжен съм да вляза.

Миг по-късно тримата бяха в студиото и Бетина затвори вратата да не влизат студът и настъпващата вечер.

И Сара усещаше: променила се беше не само външността на сградата; сега като че цялата къща се беше сдобила с енергия, която дотогава не беше почувствала.

Сякаш и въздухът в нея бръмчеше.

Енергията беше навсякъде: пронизваше подметките на обувките й. Караше да настръхнат всички косми по ръцете и тила й. Но същевременно не й се струваше нито тъмна, нито заплашителна. По-скоро й оставяше усещането, че всичко наоколо й изживява някакво особено обновление.

Както напролет във фермата, когато пчелите и другите насекоми жужаха под слънцето.

— В мазето е — прекъсна Ник мисълта на Сара.

Движейки се плътно един до друг, тримата прекосиха огромното мраморно фоайе и трапезарията и влязоха в кухнята.

Два котарака се бяха излегнали на масивната дървена маса и пошляпваха опашки, но изобщо не реагираха на присъствието на Ник. Бетина изрови от някакво чекмедже три електрически фенерчета и даде по едно на Ник и Сара. Чак когато самата тя се отправи към вратата на зимника, котараците скочиха на пода и тръгнаха подире й.

Бетина отвори вратата към мазето и включи осветлението над дългото каменно стълбище, което свършваше долу в тъмнината.

А от просторното мазе полъхна на нещо, което на Ник се стори като смърт.

— Готови ли сте? — попита.

И заслиза, без да дочака отговора им.

* * *

На долния край на стълбището Бетина напипа ключа и тъмнината в мазето отстъпи леко пред мъждукащите няколко старовремски крушки, които хвърляха жълтеникави отблясъци върху прашните дъбови архивни шкафове, завитите в чаршафи стари мебели и кашоните.

Отвъд това първо помещение обаче цареше пълен мрак.

Но Ник беше сигурен, че чува как гласовете го зоват оттам някъде, в мрака.

Бетина насочи фенерчето си нагоре към дебелия гредоред, който поддържаше конструкцията над главите им. Макар и прашасали и обвити в паяжини, гредите се сториха познати на Сара.

— Приличат на онези, дето ги нарисувах — каза. — Или поне онова, което нарисувах, имаше подобни греди. Но това помещение е прекалено голямо.

Бетина премести фенерчето към стената вляво, зад чиято врата беше тъмно.

— Насам — промълви Ник.

— Защо? — попита Сара. — Какво има там?

Ник замълча за секунда.

— Не знам. Само знам, че трябва да вървим натам.

Отвори вратата и премина в следващата стая, следван от Бетина, Сара и котараците. И тя беше празна, ако не се смятаха няколкото стари сандъка, наредени пред насрещната стена.

Вслушвайки се в шепота в главата му, Ник се зае да ги размести.

Зад тях откри нова врата, разкривена и напукана, с плесен върху малкото боя, която й беше останала. Топчестата й дръжка остана в ръката му, но и да не беше, нямаше да свърши работа. От влагата в мазето вратата се беше раздула.

Ник я удари с рамо. При третия удар вратата изпука, после съвсем се откачи от ръждивите си панти, по които останаха само малки парченца дърво.

И да беше имало някога електрическа инсталация в тази част на сградата, тя очевидно отдавна се беше скапала. Бледите лъчи на трите фенерчета осветиха само началото на три други коридора, водещи в три различни посоки.

И тогава го чуха.

Шум — слабо скърцане, като че някой бе стъпил на хлабава дъска по стълбището.

Ник замръзна, когато Сара го хвана за ръка и макар че Бетина разходи лъча на фенерчето си не само по гредореда, но и по стените, и тримата усетиха, че звукът се беше чул не от тази стая, а от другаде.

И че не са сами.

И тримата усещаха вече, че от мрака ги дебне нещо невидимо.

Но нито един от тях не понечи да тръгне обратно и Ник ги поведе от една стая в друга. Но накъде отиваше всъщност? Къде го водеха слабите гласове? Колкото повече напредваха, толкова по-странен ставаше лабиринтът от стаи. Като че цялата им геометрия се беше разкривила невъобразимо, та Ник имаше чувството, че всяка нова врата го извежда не в поредния странно празен склад, а по-скоро в някакво съвсем ново измерение. Най-после стигнаха до коридор, в чието дъно имаше още една врата и при все че или трябваше да я отворят, или да се върнат, откъдето са дошли, Ник изведнъж се поколеба.

Но и той схвана, че няма избор: намиращата се в къщата сила го тласкаше напред, а и гласовете в главата му се усилиха и го караха да бърза. Следван от Бетина и Сара, Ник мина през последната врата и освети помещението с фенерчето си.

Хора! Повече от десет души го пронизваха с бляскавите си очи.

Сара изпищя.

Но хората не помръднаха.

— Манекени! — прошепна Бетина.

И фенерчетата на двете заиграха по фигурите в естествен ръст, облечени в старовремски, изгнили облекла.

Подредени бяха в нещо като полукръг, вперили поглед във вратата, като бездушен караул, пазещ…

Пазещ какво?

Стаята нямаше други врати и не предлагаше никакъв път, освен обратния.

— Стигнахме до края — прошепна Бетина и освети гредореда. — Тук е. Това са точно онези греди, които Сара нарисува. Убедена съм. Обаче… — И гласът й се изгуби, тъй като не виждаше около себе си онази кошмарна сцена, която Сара беше нарисувала. На картината й имаше кости и черепи, а тук бяха само парцаливи чучела.

В това време Ник се приближи към единия от манекените, а гласовете в главата му ставаха все по-силни с всяка секунда.

Протегна трепереща ръка и пипна челюстта на най-близкото до него чучело.

И всичко се промени.

Чучелата рухнаха, парцалите им изчезнаха, и на мястото на шивашките манекени се появи нещо съвсем ново.

Кости.

Накъдето и да погледнеха, бяха заобиколени от кости и черепи. При падането скелетите бяха успели някак си да останат цялостни и сега лежаха разхвърляни по пода, проснати така, сякаш смъртта ги бе застигнала в легнало положение; други пък седяха облегнати някак си на стената, все едно някой ги беше подредил седнали, но през десетилетията се бяха свлекли и природните санитари им бяха отнели и последната частица мека тъкан.

Дори и сега се виждаха хлебарки да притичват сред кокалите и да гледат да се скрият от шарещите лъчи на фенерчетата.

— Точно както го беше нарисувала Сара — прошепна Бетина. — Колко са? Преброй ги, Ник.

— Седемнайсет — прошепна глас в главата на Ник. — Бяхме седемнайсет.

— Разправят, че били седемнадесет — повтори Ник и освети черепите с фенерчето си.

— Точно колкото са и разказите в ръкописа — прошепна Бетина. — Боже мили, какво се е вършело в тази къща?

— Сара — прошепна един от гласовете в главата на Ник.

— Сара може всичко да ви покаже — добави друг.

Към тях се присъедини и трети глас, после и четвърти.

— Тя знае точно на кого какво се случи.

— И ние ще й помогнем… Нека й помогнем…

Ник се извърна към Сара, но вместо да отвърне на погледа му, тя беше вперила очи в страховитата сцена, която бяха заварили в тази тясна стая.

— Искат да ти помогнат — прошепна й. — Разправят, че можели да ти помогнат да ни покажеш какво е станало с всеки един от тях. — За един миг му се стори, че Сара изобщо не го чува, а и да го чуваше, че не може да проумее казаното. Но тя по някое време кимна.

После, пред безмълвните погледи на Ник и Бетина, Сара се приведе. Болката в хълбока й неочаквано беше изчезнала. Пръстите й се увиха около една от костите.

После избра втора кост, след нея — трета.

Когато вече не се побираха в ръцете й, взе да подава кости и на Ник и Бетина, следвайки през цялото време неизказаните инструкции, които идеха в главата й от невидим източник.

Което не й пречеше да го разбира и да знае какво прави.

Когато най-сетне свърши, и тримата бяха наясно колко кокала е събрала.

Седемнадесет.

Седемнадесет частици от седемнадесетте души, вкарани тук долу преди толкова много десетилетия.

Сара погледна първо към Ник, после към Бетина:

— Ще рисувам — каза и тръгна назад през лабиринта от стаи в зимника на „Шътърс“. — Всичко ще нарисувам с бои.