Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Of Reckoning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2017 г.)

Издание:

Автор: Джон Сол

Заглавие: Дом за разплата

Преводач: Венцислав К. Венков

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: 13 май 2013

Коректор: Христо Блажев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1238

История

  1. — Добавяне

Двадесет и осма глава

Ник се сгуши срещу вятъра и надникна предпазливо иззад Бетининия гараж. Снегът беше успял да покрие всичко, та на белезникавата светлина от аплиците от двете страни на входната врата старата къща изглеждаше още по-зле след всичките години на немара. Представи си водата, изпълвала някога старият фонтан и конските впрягове на шейните, чиито весели звънчета приближавали по алеята през гората.

Тази вечер обаче звънчета не се чуваха, а откакто замлъкнаха и сирените, настъпи тишина, каквато Ник не помнеше да е изживявал друг път.

Абсолютно нищо не чуваше.

Нито виждаше нещо.

Никакви следи от гуми, никаква кола.

Баща му очевидно не беше изпълнил заканата си да дойде чак дотук.

— Няма го! — прошепна. — Идвай. — Но когато понечи да тръгне към предната врата, Сара го дръпна за ръкава обратно в тъмното.

— Сто на сто ще ни търсят — рече.

— Е, и? — облегна се Ник на стената на гаража, която го прикриваше от новоизлезлия хаплив вятър взел да свисти из голите клонаци.

— Ами ако дойдат дотук? Половината хора от града и така ненавиждат Бетина. Ако и нас ни заварят тук, ще я изкарат нея виновна за случилото се.

Ник поначало беше съгласен, но много повече го мъчеше мисълта, че ако не се беше паникьосал и не беше излязъл от къщата на Бетина, сега Конър щеше да е още жив.

— Кажи какво да правим в такъв случай? — попита.

— Тук, навън, ще загинем от студ.

— И аз не знам — призна Сара. Студът вече я пронизваше до мозъка на костите и хълбокът така я болеше, че при цялото си желание изобщо не беше способна да разсъждава. — Дали да не вземем да се върнем в града? След всичко, което се случи…

— Но то не стана по наша вина — възрази Ник. — Конър искаше да ни убие!

— Не съм казала, че ние сме виновни. Но ние дори не сме наясно какво точно стана! Ами ако…

И Сара млъкна насред дума, тъй като в този миг чифт фарове премина по стената на гаража. Ник дръпна Сара и двамата се шмугнаха светкавично в тъмнината зад постройката.

Задържащ Сара да не се показва от прикритието на мрака, Ник проточи глава само толкова, колкото да види как колата излезе изсред дърветата и спря. Онзи, който я караше, угаси фаровете преди да осветят къщата.

Баща му.

Нямаше начин да е друг, освен баща му.

— Баща ми! — прошепна, независимо че колата беше на петдесет метра от тях, с вдигнати стъкла и работещ двигател.

Сара стисна лакътя му.

— Ела с мен — каза й. — В гората ще се изгубим, а по алеята няма как да минем. Предлагам да се спуснем в мазето по улея за въглища и там да се скрием. Дори Бетина няма да знае къде сме. А и поне няма да умрем от студ и все нещо ще ни дойде наум.

— Къде е този улей? — попита Сара, прекален уморена и премръзнала, за да спори. Пък и той беше прав: ако постоят още малко навън, може наистина да умрат от студ.

— Струва ми се, че беше от тази страна на къщата — каза Ник. — Да вървим. — Хвана я за ръка и я помъкна обратно на няколко метра в гората зад гаража, а оттам взе лека-полека да се прокрадва обратно към сградата. След по-малко от минута къщата вече им пречеше да виждат колата на Шеп Дънигън.

Но и на Шеп да види тях.

Ник стисна още по-силно ръката на Сара:

— Май го намерих! — И посочи със свободната си ръка към сградата. — Ей онова наклонено нещо. Там трябва да е улеят.

Без да я дочака да му отговори, я поведе нататък и след секунда Сара се озова изправена пред металната врата на нещо, което очевидно беше улей за въглища.

Със силно ръждясал катинар.

Вятърът се беше засилил, снегът — сгъстил, та Ник реши, че и да вдигне малко шум, няма кой да го чуе. Наведе се и размърда катинара насам-натам, но без полза. И тогава забеляза, че пантите на лявото платно на вратата са по-ръждиви и от катинара. Наведе се, пъхна пръсти под рамката и дръпна силно.

Винтовете изскочиха от дървото и ъгълът на вратата се вдигна толкова, колкото да могат да се промушат.

— Аз ще мина пръв — каза Ник.

Сара държеше повдигнатия ъгъл, а Ник падна на колене, навря нозе през отвора и се обърна по корем. След секунда цялото му тяло висеше през ръба на улея. И макар че не усети нищо под нозете си, се пусна. Падането му не беше повече от петдесет сантиметра, след което прегънатите му колене поеха удара от циментовия под.

— Давай — прошепна на Сара. — Малко е. Не повече от половин метър. Ще те хвана.

Отказвайки дори да си представи какво би станало, ако Ник не я хванеше, Сара се напъха през отвора и се спусна в тъмното.

* * *

Мич Гарви гледаше тъпо раираната завеса в малката уоруикска клиника на „Бърза помощ“, зад която лежеше в безсъзнание дъщеря му.

В безсъзнание.

Колкото и да отекваше думата в съзнанието му, някак си беше загубил представа за смисъла й. Как така ще е в безсъзнание?

Как може идеалната му Тифани да е толкова повредена, че дори да не съзнава, че той е там?

Извърна се при звука на отварящата се врата и видя влизащите Анджи и Зак. Погледът й срещна неговия и тя пребледня, преди да рухне в обятията му.

За един миг Мич просто я задържа да не падне.

— Как е Тиф, тате? — попита Зак с глас, който трепереше точно толкова, колкото да издаде страха му.

— Де да знам — потръпнаха раменете на Мич. — В безсъзнание е. Борят се.

— Ама какво е станало? — попита Анджи, след като най-сетне се отдръпна от съпруга си и се огледа из чакалнята, сякаш я беше срам някой да не я види в прегръдката на Мич.

— Изглежда е излетяла от колата на Конър Уест. Но докато не дойде в съзнание…

Думите на Мич Гарви замръзнаха на устните му, като чу немощния глас на Тифани иззад завесата:

— Мамо?

Очите на Анджи щяха да изхвръкнат. Посегна с едната ръка да се хване за Мич, с другата отмести завесата. Тифани лежеше на подвижна носилка с изпонарязано и охлузено лице и с включена към ръката й система.

На Мич изведнъж му олекна и той се стовари на най-близкия стол.

Анджи тихо хлипаше.

— К-к-къде е К-к-конър? — прошепна Тифани. Очите й едва се виждаха върху подутото й лице.

— Конър ли? — повтори Анджи. — Ти Конър не го мисли, миличко. — Хвана вледенилата се длан на дъщеря си и се опита да я разтрие, за да я затопли. — Гледай по-бързо да се оправиш, за да те приберем вкъщи, където да ти осигурим нормални грижи.

— К-к-какво стана? Ние…

— Нещастен случай — отвърна Мич. — Двамата с Кон…

— Не беше нещастен случай — прошепна Тифани и завъртя глава, доколкото й позволяваше схванатият й врат.

Пристигна лекар с поставена в метална рамка графика.

— Господин и госпожа Гарви?

Мич кимна.

— Чакаме резултатите от рентгена за наличието на счупвания, но от първоначалния преглед смея да кажа, че уврежданията й не са кой знае колко страшни. Има голяма цицина на главата, вероятно и леко комоцио. Но това, че вече е в съзнание, е добър признак.

Мич обаче почти не му обърна внимание:

— Тиф? — рече и хвана ръката на дъщеря си. — Какво значи „не беше катастрофа“?

Тифани не му отговори, а докторът вдигна единия й клепач и насочи фенерче в окото й.

Тифани изохка от изненада.

— Принцесо? — подхвана отново Мич. — Какво искаше да кажеш с това „не беше катастрофа“?

— Опитаха се… — прошепна тя, но гласът й се изгуби за секунда преди да събере сили да довърши изречението си, — … да ни убият.

Пак затвори очи, а ръката й остана безжизнена в дланта му.

Анджи се приведе цялата над носилката:

— Тифани? Слънце? — Но след като дъщеря й не реагира, Анджи изгледа с ужас в очите лекаря.

Свали слушалките от врата си и погледна набързо циферблатите, които отчитаха жизнената дейност на Тифани.

— Ще ви помоля да почакате отвън. Само за две минутки, окей?

Мич хвана Анджи под ръка и я дръпна:

— Хайде да излезем, миличка. Да оставим човека да си върши работата.

Отвън, в тясната чакалня, странните думи на Тифани стигнаха най-сетне напълно до съзнанието на Анджи и гневът й взе да се надига:

— Нали я чу, Мич, като каза, че не било нещастен случай? Нали я чу? „Опитаха се да ни убият!“ Точно това бяха думите й, Мич.

Мич седна на един от пластмасовите столове и придърпа жена си да седне на съседния. Усещаше как успоредно с нейния гняв нараства и ядът в неговото сърце.

— Кои са те обаче? — попита дрезгаво, без конкретен получател на въпроса му. — Кой е способен на подобна постъпка? — Но още преди да си зададе въпроса, отговорът бе почнал да се оформя в съзнанието му.

— Що не попитаме Конър? — предложи Зак. — Тя нали е била с него? — Достатъчно му беше обаче само да погледне баща си, за да разбере истината. — Божичко… — изпъшка и закри лицето си с длани. — Как може Конър да е загинал? Та той…

— Чисто убийство! — избухна най-сетне Анджи. — Убийците, които и да са били те, са убили Конър, опитали са се да убият и Тифани. Я вземи да се обадиш на Дан Уест, Мич. И то веднага!

Заповедта й обаче беше напълно излишна. Мич Гарви вече набираше домашния телефон на Дан Уест от мобилния си. Убийците ще си платят за стореното!

Ако трябва, лично той, Мич Гарви, ще ги пречука.

И ще го направи с най-голямо удоволствие.

Не с най-голямо. А с огромно удоволствие.

* * *

Бетина отлепи очи от играта на светлосенките върху стената и погледна през прозореца. Приближаваха се нечии фарове, отразяваха се в снега и идеха към нея от всякъде, но в същото време — и от никъде.

Къщата потрепери и през нея премина недоловим за нормалния слух тътен, а Бетина се смрази така, както не помнеше друг път да се е смразявала.

Отдръпна се от прозореца, без да изпуска от погледа си приближаващите фарове.

Ръката й стисна железния ръжен от камината.

Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

Обзелият къщата странен тътен ставаше все по-силен, но не толкова, че Бетина да не може да чуе затръшването на автомобилната врата.

Пръстите й се стегнаха около оръжието.

Някой взе да блъска и докато Бетина се чудеше дали да я отвори или да се отдръпне от нея, масивната дъбова врата се разтвори с трясък.

През нея влезе Шеп Дънигън със зачервено лице и с тресящо се от гняв тяло.

Бетина инстинктивно се опря на стената, за да не падне.

— Къде е? — попита Дънигън с тих, опасен тон. — Какво, по дяволите, си направила със сина ми? — Пристъпи към Бетина, но е този момент предната врата се захлопна и ключалката превъртя. Шеп се завъртя и направи опит да я отвори.

Вратата не поддаде.

— Ник не е тук — напъна се да установи контрол над гласа си Бетина, да не издаде паниката — и яростта — които се надигаха в душата й.

— Направила си му нещо — изръмжа Шеп и я изгледа кръвнишки. — И на жена ми също. Вещица си ти.

Ето, че и това доживя.

Да й кажат в очите оная дума, която отдавна се шепнеше.

Бетина усети как краката й се подгънаха, отвори уста, но оттам не излезе дори един звук. Не, рече си. Никога не си правила нищо, от което да се срамуваш. Стегна се и си възвърна говора:

— Много добре знаеш, че нищо не съм им сторила. — Погледът й го прониза и тя запокити в лицето му само още една дума: — Нищичко!

— Нищо ли? — пристъпи още по-близо Шеп с отрова в гласа и с оголени зъби. — Ами това тогава какво е, по дяволите? — И вдигна пред очите й пликчето с билките. — Дрога е! — викна, без да й даде шанс да му отвърне. — Ти какво мислиш? Че една дрога ли не мога да разпозная? — Хвърли плика в лицето й, но преди Бетина да се приведе, през фоайето мина мощен вятър, грабна кесията и я отвя в най-далечния му край.

— Това пък какво беше, дявол го взел? — кресна й Шеп. — Какви ги вършиш, дяволите да те вземат?

Бетина пак нищо не каза, но самата къща като да отговори на въпроса му.

Прас!

Тряс!

Външните щори се затвориха гръмовно и от основите на сградата се разнесе гърлен звук.

Бетина замръзна.

Очите на Шеп се облещиха за миг, после се присвиха и се заковаха в Бетина:

— Ти — рече. — Да не мислиш, че онова, което ти направих последния път…

Бетина вдигна ръжена, готова да се отбранява, но в този миг цялата къща се надигна мощно и тръшна Шеп на пода.

Шокирана, Бетина го наблюдаваше как се мъчи да се изправи, но едва коленичил, мощният вятър го поде и го запрати след торбичката с чая по коридора.

Сякаш цялата къща изведнъж оживя; въздухът беше зареден с електричество и цялата произвеждана от къщата енергия като че беше съсредоточена върху Шеп Дънигън.

Подир въздушния поток се разнесе нещо като гръм, та Шеп нито можеше да се изправи на крака, нито да се съпротивлява на силата, тласкаща го неумолимо към вратата на трапезарията, а оттам — към кухнята.

Но макар Бетина да чуваше всички тези звуци — на гръмотевицата и на виещия вятър — изобщо не усещаше торнадото, в което се намираше Шеп. Той се оказа засмукан в някаква успоредна вселена, която, колкото и близо да беше до Бетина, бе толкова различна, че нещата, които тя само виждаше и чуваше, ги изживяваше единствено той.

Наблюдаваше го безпомощно, а Шеп се задъхваше и молбите му за помощ едва стигаха до слуха й:

— Спри! Какво правиш?

Но молбите му бяха безполезни. Все още я виждаше, но вече размазана, едва ли не изчезваща някъде другаде.

Вятърът се усили и понесе Шеп през трапезарията право към кухнята. Той се пресегна с надеждата да се задържи за тръбите на старовремския порцеланов умивалник, да се противопостави на влачещата го енергия, но в мига, в който ги докосна, крановете се отвориха и оттам рукна черна тиня — тиня с миризмата на самата смърт — която го обля от глава до пети и взе да се разлива по пода. Секунда по-късно и Шеп се тръшкаше на пода, а тинята прогаряше кожата му при всеки допир.

Бетина Филипс гледаше и не можеше да повярва на очите си. Влезе като замаяна в кухнята и моментално вратата зад гърба й се затвори с трясък, а отпреде й зейна вратата към мазето и се удари в стената.

Шеп направи опит да стане, да се хване за масата, за някой стол, за каквото и да било, което да му даде опора, но вече беше изцяло покрит с черната, прогаряща, воняща тиня, а невидимата сила, струваща му се като дъха на самия Сатана, го тласкаше към отворената врата и стълбите за зимника.

Бетина продължаваше да стои в ъгъла на кухнята, стиснала ръжена в ръка, и да наблюдава как Шеп, с вече раздрани дрехи, с очи, от които пламтеше безсилен гняв, се затъркаля надолу към мазето.

Чу гласа му, носещ се от тъмното мазе като от някакъв безкрайно дълбок кладенец:

— Ще те убия! Кълна се! Ще убия и теб, и онова дяволско изчадие!

Думите му съживиха Бетина, която възвърна гласа си, пусна ръжена и отиде до горния край на стълбището:

— Тя не е дяволско изчадие, Шеп, а е нашата дъщеря! Моя и твоя! Ти я създаде, когато ме изнасили! — Освободила се най-сетне от насъбралия се в душата й бяс от онази ужасна нощ преди петнадесет години, Бетина рухна на пода и заповтаря: — Нашата дъщеря. Нашата дъщеря… моята дъщеря… моята красива дъщеря…

След което настъпи тишина.

Воят на вятъра стихна.

Отвратителната воняща тиня изчезна от пода.

И Бетина чуваше единствено ударите на сърцето си и ехото на думите:

„… моята красива дъщеря!“

* * *

Светът около Шеп не преставаше да се върти. Цялото тяло го болеше от падането и дъх не му стигаше. Отнеслата го вихрушка му се стори още по-страшна тук, в студения зимник. Отвсякъде кръжаха мъждукащи светлини, от които почти нищо не можеше да види. Блъсна се в някаква стена, усети как се отвори някаква врата и го засмука. После се затвори с трясък зад него, но по стената изобщо нямаше и помен от врата.

И изведнъж всичко приключи. Силите, които го бяха награбили, се усмириха.

Остана пльоснат върху циментовия под, борещ се за глътка въздух, а замаяният му мозък се напъваше да осмисли ужаса, който го беше сполетял.

Едва успя да се изправи. Намираше се в стая — стая с бетонни стени и дебели греди над главата му.

И само една врата.

Колебливо — едва ли не против волята си — я отвори и се стегна да поеме онова, което го очакваше от другата й страна.

Щом я отвори, поредната стая го засмука.

Вратата се затръшна подире му, а на друга стена се появи нова, но той реши този път нищо да не предприема.

Оказа се, че е невъзможно. Умът му бе станал неспособен да контролира тялото. Приближи се към отвора на стената отдясно и колкото по-близо отиваше, толкова по-силно усещаше привличането на следващата стая.

Врати се появяваха, затваряха и изчезваха. Шеп навлизаше все по-навътре в лабиринта и след всяко поредно движение се чувстваше все по-изгубен. Стори му се, че се е запилял сред самото време и пространството, че е в някакви ничия земя, където го блъскат, дърпат, усукват, въртят. Качваше се по стълби, слизаше по други, свиваше покрай ъгли, минаваше през прагове. Напъваше се да запомни бройката им, да не губи представа къде се намира и откъде е дошъл.

Безсмислено беше.

И за миг — само за миг — Шеп се запита дали и Ник не се е чувствал по същия начин през целия си живот, но мисълта му моментално пак се върна върху самия него.

Странният ад, в който беше попаднал, възприе свой особен ритъм:

Пак и пак.

В кръг подир кръг.

Покрай този ъгъл и другия.

Завой надясно, завой наляво.

Пак и пак и пак и пак…

Безнадеждно изгубил се, но неспособен да спре.

През тоз праг на таз врата.

Насам, натам и още по-натам.

Нови шумове:

Захлопнала се врата.

Удар на метал о метал.

Шеп се извърна.

Пред него имаше една-единствена врата — врата със зарешетено прозорче. Но врата, която отказа да се отвори пред него.

Оказа се заключен в тази стая.

Опря се о стената да не падне и чу нов шум. Човешки стъпки… и гласове! Които идеха все по-близо!

Чу дрънчене и превъртането на ключ в бравата. После вратата се отвори и през нея влязоха трима с гумени престилки.

— Къде съм? — заскимтя Шеп, щом ги видя. — Какво ще ми правите?

— Спокойно — отвърна един. — Знаеш колко е часът.

— Какво? Какво значи това?

— Дръжте го здраво, момчета — рече втори с изпълнен с досада глас, после се обърна към Шеп: — Не ти ли омръзна да се опъваш? Ако продължаваш, ще се наложи пак да извикам управителя Филипс.

Двама подбраха Шеп под мишниците и го извлякоха от килията.

На Шеп свят му се зави. Какви са тези хора? С тия съдрани обуща и дрехи като театрални костюми.

— Пуснете ме! — развика се, но онези продължиха да го влачат по влажния коридор, без да му обърнат и капка внимание.

По стените мъждукаха газови лампи в почернели месингови аплици.

— Къде съм, дявол да го вземе? — не се предаваше Шеп.

И чу иззад гърба си гласа на третия мъж:

— Както винаги, в „Шътърс Лейк“. И в задачата се пита: кой е по-луд — затворените тук или ние, надзирателите? — Изведнъж тонът му стана саркастичен: — Оп, пардон: доктор Филипс държи да се наричаме санитари.

Наименованията озадачиха Шеп. Какви ги приказваха тия? „Шътърс Лейк“? Доктор Филипс? Та нали някогашният затвор, където са държали лудите, са го закрили още преди десетилетия!

Далеч преди Шеп да се роди; дори родителите му не са били родени още. А доктор Филипс…

— Не! — изпищя Шеп, след като умът му отхвърли току-що зародилата се безумна идея. — Вие се шегувате, нали? — Гласът му изтъня от новопоявилата се нотка на истерия: — Няма начин да не е шега!

Но вместо да отговори на въпроса му, единият от мъжете отвори някаква врата и другите набутаха Шеп насила вътре. Стаята едва се осветяваше от много високо поставен прозорец, а в средата й върху каменния под стоеше голяма вана.

Съблякоха го и за пръв път Шеп забеляза в какво е бил облечен. Не в дрехите, с които бе дошъл в къщата на Бетина, а само в нещо като тънка пижама.

И чак тогава мерна плаващата във ваната буца лед.

И осъзна какво са му намислили.

— Не! — замоли им се. — Само не ме вкарвайте там.

Те обаче го вдигнаха във въздуха, той изпружи крака и ги запъна о ръбовете на ваната, като куче, което не дава да го къпят.

Но и от това нямаше полза. Двамата санитари му надделяха, натиснаха го във водата, а третият я захлупи с тежък дървен капак с изрязана дупка, през която да си подаде главата.

Пристегнаха каишите на капака, та да стои потопен във водата и непознат дотогава за него студ взе да пронизва цялото му тяло.

В агонията си взе да пищи и да се мъчи да се измъкне, но нямаше смисъл: дебелите каиши не даваха на капака да помръдне, та успя единствено да си охлузи кожата по коленете от нерендосаната му долна страна.

— Хайде успокой се вече — рече единият от санитарите, но думите му едва пронизаха агонията на Шеп. — Мисли си за онова, заради което си тук, а аз ще гледам да не забравя къде сме те оставили.

Шеп ги видя как излязоха от стаята, затвориха вратата и я заключиха. Напълни с въздух дробовете си и изрева една-единствена дума:

— Бетина!

Името й отекна от голите каменни стени, ледената вода взе да се процежда в тялото му, а в съзнанието на Шеп Дънигън се процеди полека-лека голата истина:

Бетина Филипс не може да го чуе. Никой — поне сред хората, които познаваше — няма да го чуе. Няма начин.

Та те щяха да се родят чак след един век.