Джон Сол
Дом за разплата (23)

Двадесет и трета глава

Сара не помнеше да е прекарвала по-продължителна сутрин през живота си. Излезе от дома на Гарви в седем и тридесет и нещо и тръгна с максималната й възможна скорост към ъгъла, убедена, че там ще я чака Ник Дънигън.

Но от Ник нямаше и помен — нито на ъгъла, нито другаде, и когато й оставаха само стотина метра от училището, мозъкът й направо кипеше. Знаеше със сигурност, че не е в болницата. При последния им разговор, преди да свърши батерията на клетъчния телефон, беше споменал, че ще го изпишат още на другия ден. Добре де, ама защо го няма? Защо не я чакаше?

Като стигна в подножието на стълбището към главния вход, толкова се беше притеснила за Ник, че дори не забеляза как я заглеждаха съучениците й. Но когато влезе и тръгна по пренаселения коридор към гардеробчето си, нямаше как да не се усети — да не забележи как я гледат, да не чуе разменените шепнешком приказки, особено онези, които бяха произнесени умишлено така силно, че да стигнат до слуха й.

— … разправят, че се пускала на Конър Уест…

— … та Ник Лудия се опитал да ритне Уест по…

— … Джолинта каза, че се чукала с трима…

— … Стига бе, аз и един не мога да си представя, дето ще поиска да я чука. До саката ли ще опре…

Сара си наложи да не ги слуша и през остатъка от сутринта — през първите четири часа — не погледна никого и не чу нищо. Нека си приказват, повтаряше си на ум. Няма да им обръщам внимание. На нито един.

Само веднъж, между втория и третия час, мярна Ник в далечния край на коридора, но той не я забеляза — а тя тъкмо се насочи натам и би звънецът за следващия час. Но поне се беше уверила, че е в училище.

И ето че сега часовникът отмерваше последните секунди от четвъртия час, и в мига, в който звънецът би, тя не остана на мястото си, както друг път, за да оредее тълпата, ами стана, грабна раницата, набута вътре учебника по история и…

Някой я блъсна обратно на стола, а като вдигна поглед, видя как Джолийн Парсънс забелваше очи:

— О, не можеш да изчакаш останалите да излязат, а? — изсъска Джолийн съвсем тихо, че само Сара да я чуе. — Значи, трябва да се мотаем само защото не можеш да се движиш като хората, така ли? — И без да дочака отговор, Джолийн се фръцна, а само след секунди една от приятелките й се извърна и подигравателно й се изсмя.

Сара изчака да остане сама в стаята с учителката и чак тогава пак стана и излезе в коридора.

Притисна раницата към гърдите си и без никого да гледа и никого да слуша, тръгна към столовата.

Ник седеше на обичайното си място на най-далечната маса.

Сара си купи парче пица и чаша лимонада и понесе таблата си натам, но тъкмо когато се канеше да седне, той каза тихо, забол очи в храната пред него:

— Трябва да седнеш другаде.

— Какво? — Ръцете й се разтрепериха и таблата й се тръшна на масата.

Ник все още отказваше да я погледне.

— Не бива да ни виждат заедно.

Сега вече сърцето на Сара се раздумка, а по гърба си усети вперените в тях погледи на всички ученици в столовата. Какво става? Защо се държи така Ник с нея?

— Какво… — понечи да попита, но Ник завъртя глава.

— Не ми говори. Баща ми каза, че ако не престана да се срещам с теб, ще ме върне в болницата.

— Защо? — не се предаваше Сара и седна на стола срещу Ник. — Да не си мисли, че аз съм те пребила?

Ник отмести таблата си настрана и се премести на съседния стол.

— Остави ме на мира, окей?

Сара се облещи насреща му и се опита да не слуша подхилкванията, които вече се носеха из столовата.

— Ама ти сериозно ли говориш? — сниши глас така, че само Ник да я чува.

Той най-после вдигна глава с изкривена от мъка физиономия.

— Моля ти се — прошепна й в отговор. — Седни някъде другаде. Все ще се намери някой да каже на баща ми. Сто на сто!

Сара задържа погледа му дотогава, докато той не го отмести. Отвори раницата си, разрови се, напипа клетъчния му телефон и го остави върху масата. После стана, взе таблата и затърси къде другаде да седне.

Но накъдето и да се извърнеше, хората или завъртаха глава или се правеха, че изобщо не я забелязват. Не че имаше някакво значение. Дори да намереше къде да седне, апетитът й беше изчезнал и нещо така притискаше гръдния й кош, че надали и лимонадата щеше да може да си изпие, камо ли да преглътне целия резен пица.

Остави таблата върху количката за мръсните съдове, излезе от столовата и тръгна обратно по безлюдните коридори към гардеробчето си, борейки се на всяка крачка със сълзите, които напираха да потекат от очите й. Погледът й така се замъгли, че едва виждаше комбинацията на гардеробчето и успя да го отвори едва от третия опит.

Върху учебника й по физика имаше лист от тетрадка, сгънат на две.

Без плик. Дори без името й отгоре.

И сигурно нямаше да има и името на написалия го, рече си още преди да го разгъне.

Защо й трябва изобщо да го чете? Кой знае каква заплаха че ще я убият й е написал я Конър, я някой негов приятел, или пък някой е нарисувал нещо гадно по повод на ония неща, дето си шепнеха по неин адрес от сутринта.

Дали да не го занесе в директорския кабинет?

Или просто да го изхвърли?

Но както си задаваше на ум всички тези въпроси, неусетно го взе и го разгъна.

Чакай ме в библиотеката веднага след часовете.

Ник го беше подписал само с инициала си, и това й бе достатъчно, за да даде свобода на сълзите, които цяла сутрин беше потискала.

Как можа да се усъмни в него, та дори и само за минута?

* * *

Десет минути, обеща си Сара, забързана към старата библиотека „Карнеги“, до която трябваше да мине още цяла една пряка. Ако бързам, ще закъснея само с петнадесет минути за дома. И Анджи може изобщо да не забележи.

Но докато чакаше да светне зелено, умът й не преставаше да търси нещо, с което да отклони гнева на приемната й майка. Всъщност какво значение имаше? Дори и навреме да се прибере, Анджи все ще намери за какво да я накаже.

Светофарът превключи и Сара се понесе в накуцващ тръс. Оставаха й само двайсетина метра до библиотеката, когато изсвири клаксон и така я стресна, че изгуби равновесие и й се наложи да се хване за близкия стълб, та да не падне. Колата на Конър Уест наби спирачки до нея, а отвътре й се захили Тифани Гарви.

— Ти накъде така си тръгнала? — запита я приемната й сестра. — Нашата къща е в обратната посока!

— Трябва ми една книга. Имам да пиша реферат — избъбри Сара първото оправдание, което й дойде на ум.

— Да бе, да! — провлече Тифани. — С гаджето ще се срещаш. Ясно. В раздела по история ли ще се натискате?

Сара усети, как я издаде избилата по бузите й руменина.

— На Ники Лудия не му става — пропя Конър Уест. — След оня бой, дето му хвърлих, поне една седмица няма да може да го вдигне дори ръчно.

Сара сведе глава и понечи да тръгне към библиотеката, но колата се движеше бавно, успоредно с нея.

— А ти внимавай — продължи Конър, но с такъв заплашителен тон, че Сара се смрази. — Държим те под око. И не само аз и Тиф, ами цяла тайфа. И онова, което ще ти се случи, е далеч по-лошо от това, което сполетя Дънигън.

Сара се закова на място и изгледа кръвнишки Конър:

— Я ме оставете на мира! И Ник също! Какво сме ви направили?

За част от секундата Конър Уест буквално се стресна от това, че му се беше озъбила, но после очите му се свиха в леден гняв:

— Вие убихте кучето ми. И ще си платите за това. И ти, и Дънигън. Не знам как точно го направихте, но бях там и никога няма да го забравя. — Даде пълна газ, гумите превъртяха и засипаха Сара с порой от гниещи листа.

Тя се огледа дали някой бе видял станалото или чул заплахата на Конър, но не само по тротоара, по цялата улица нямаше жива душа. Отръска, доколкото можа, полепналата по дрехите й мръсотия, изкатери се по мраморното стълбище на библиотеката, отвори масивната врата и мигновено се пренесе назад в дните, когато майка й я водеше в местната библиотека да й прочете някоя приказка или да вземе срещу личната си библиотечна карта колкото книги искаше. Топлината на сградата взе да се разлива по тялото й и тя се озърна за Ник, но не го видя нито по някоя от големите дървени маси, нито между стелажите с книги.

После се сети за онова, което й каза в столовата и си даде сметка, че сигурно ще я чака някъде, където никой не би могъл да ги види, че разговарят.

Надникна в детската секция, където две момиченца си играеха с марионетки, и тръгна между масите и между стелажите към дъното на голямата зала.

Ник седеше в сепаре в най-отдалечения ъгъл, с гръб към нея и закрил лице с длани. Сара си помисли за миг, че може би плаче, но само след секунда промени мнението си. В действителност беше забол нос в отворената пред него голяма книга. Сара смъкна раницата от гърба си и седна на съседния стол.

Щом я видя, по лицето му се изписа усмивка на облекчение.

— Много ме беше страх, че няма да дойдеш — прошепна й. — Че няма да видиш бележката и ще си помислиш…

— Че повече не желаеш да ме виждаш ли? — прекъсна го Сара. — Насмалко така и да стане. Обедното ти представление беше съвсем убедително.

Усмивката на Ник поизбледня.

— Извинявай. Надявах се да си прочела бележката ми преди да дойдеш в столовата, но като видях физиономията ти след като ти казах да ме оставиш на мира, разбрах, че не си. Но вече беше късно, а и баща ми наистина се е заканил да ме връща в болницата.

— Няма страшно — успокои го Сара. — Нали после намерих бележката и дойдох. И какво става?

Ник мълча почти цяла минута, преди да й отговори, като през цялото време се оглеждаше да не би някой да ги подслушва.

— Няма да повярваш какво намерих — рече, затвори книгата и я обърна така, че Сара да види добре корицата й. — На мен самия ми е трудно да повярвам.

Сара впери поглед в старата книга на масата в сепарето. Кожената й подвързия бе избеляла към зеленикаво, а позлатените релефни букви отдавна се бяха изтъркали.

— Какво е? — попита задъхана.

— За мястото, където живее госпожица Филипс. И то не само за къщата, а за цялото имение, още от едно време, когато е имало и много други сгради в него. Викали са му „институт“, но всъщност е било затвор.

— Знам. За луди — каза Сара. — Бетина вече ми разправи.

Ник кимна.

— Аз, понеже поначало прекарвам сума ти време тук, един ден реших да открия коя е най-старата книга в библиотеката. Попаднах на тази. И страшно се изплаших.

— В какъв смисъл?

Ник отвори уста, после я затвори. Ами ако и Сара реши като баща му, че е откачен? Не, изключено е да си помисли такова нещо. Длъжен е да й обясни, само че трябва внимателно да си подбира думите.

— Ами… как да ти кажа… и аз не знам точно. Може и да не повярваш, но като я прелиствах, имах чувството, че едва ли не чувам някои от хората, за които пише. — Погледът му се премести за миг върху книгата, после се върна върху Сара. — Ако не се лъжа, май тогава взех да чувам гласовете. Не си спомням съвсем добре обаче… — И зачака, вперил поглед в очите й. Ако сега стане и си тръгне… — Не знам… но май има нещо общо с онова, дето го виждам, докато ти го рисуваш… Ти как мислиш, на теб не ти ли се струва, че има някаква връзка?

И пак зачака, убеден, че и Сара ще го изгледа точно по оня начин, по който винаги го гледаха останалите му съученици.

Начинът, по който го гледаше и баща му.

Вместо това тя се пресегна и пипна с пръст крехките ръбове на прежулената кожена подвързия. И след време, което му се стори цяла вечност, отвори корицата, за да види фронтисписа и Ник я чу как ахна, прочитайки надписа под снимката на къща със застанал пред входа й мъж.

УПРАВИТЕЛЯТ БУН ФИЛИПС

ПРЕД НОВАТА РЕЗИДЕНЦИЯ, 1857

— Тази къща я нарисувах — прошепна Сара. — С въглен, точно такава, каквато е тук!

Ник не можеше да откъсне очи от нея.

— Още на първия или втория ден след пристигането ми — поясни Сара. — И как съм могла? Как съм нарисувала дома на Бетина такъв, какъвто е бил някога, като тогава още не го бях виждала и в сегашния му вид?

И без да дочака отговора на Ник, Сара прочете заглавната страница:

ИСТОРИЯ НА ИНСТИТУТА ЗА ПСИХИЧНОБОЛНИ

ПРЕСТЪПНИЦИ „ШЪТЪРС ЛЕЙК“ ОТ ЛИЪМ КЛЕМЪНТС

Прелисти страницата.

Сградата на първата снимка приличаше на затвор, но според надписа беше болница. Все още беше в строеж, а работниците, в черно-белите раирани затворнически костюми от деветнадесети век, се бяха облегнали на лопатите си до новозасадените фиданки на фона на новостроящата се сграда.

Ник наблюдаваше смълчан как Сара обръща страниците, но в това време гласовете в главата му взеха да мърморят все по-силно.

Да нарастват, сякаш очакваха да се случи нещо.

На следващата страница Сара стигна до снимка, на която близо дузина затворници бяха застанали пред къщата, но в едни предварително намислени пози, а и усмивките им изглеждаха насилени, дори според стандартите на някогашното фотографско изкуство.

— Виж! — каза нечий глас тъй силно и рязко, че Ник буквално подскочи. — Ето ме и мен!

— Чакай — рече Ник на Сара, която понечи да обърне на нова страница. — Ти не го ли чу?

Ръката на Сара застина на сантиметри от страницата.

— Кое да чуя? — изгледа тя Ник.

Ник прокара пръст по снимката, а с докосването на всяко лице гласовете в главата му ту се усилваха, ту затихваха, все едно, че търсеше станция по радиото, да речем.

НА ИЗБРАНИ ЗАТВОРНИЦИ С ДОБРО ПОВЕДЕНИЕ СЕ ДАВА ПРИВИЛЕГИЯТА ДА РАБОТЯТ В РЕЗИДЕНЦИЯТА

— Това са те — прошепна Ник с глас, който дори на самия него му се стори призрачен. — Точно тези са хората, чиито гласове чувам.

Млъкна и като че пак зачака Сара да стане и да си тръгне от библиотеката, но тя само огледа снимката за още няколко секунди и после отново вдигна глава.

— Сигурен ли си?

Ник кимна.

— И сега ли ги чуваш?

Ник пак кимна.

— Да опитаме нещо друго тогава. Само чакай да прелистя страницата.

Пред очите им се появи снимка на двойка, застанала на моравата пред „Шътърс“. Мъжът беше в черен фрак, а жената — в бяла рокля, с натруфена шапка на главата си и с ръкавици до над лактите.

БУН ФИЛИПС И АСТРИД МУР — ОЖЕНЕНИ НА 13 АВГУСТ 1868 Г.

— Чуваш ли пак гласовете?

Ник се поколеба, после кимна.

— Не толкова силно. Вече шепнат.

Сара обърна още няколко страници и гласовете в главата на Ник съвсем заглъхнаха, но той изведнъж хвана ръката й да не прелиства повече. Забол беше поглед в снимка на Бун и Астрид с двете им дъщери и двамата им синове.

— Виж я тази — посочи едното от двете поотрасли момичета. — Прилича абсолютно на теб.

Сара се вгледа и взе да разучава лицето на девойката.

Само че тя не приличаше на нея — изобщо не приличаше на нея.

Беше точно копие на майка й, но самата тя почти нямаше нищо общо с майка си.

— Не — каза. — Прилича на…

— Прилича на теб — настоя Ник. — Пълна прилика.

— Сара?

Единствената дума, произнесена съвсем ясно с гласа на майка й, така стресна Сара, че тя подскочи и се огледа, едва ли не очакваща да види майка си зад гърба на стола.

Но там нямаше никой.

Затова пък гласът не млъкваше:

— Време е, Сара — казваше майчиният й глас. — Време е да се прибереш у дома. Там, където ти е мястото.

И пак впи поглед в снимката. Изображението — изображението на собствената й майка й се усмихваше, но гласът не идваше от листа в книгата.

А беше в главата й.

Онова, което Ник бе изживявал в продължение на няколко години, сега се случваше и с нея. Откъсна очи от снимката и погледна Ник:

— Чух я. Моята майка. Каза, че било време да се прибера у дома.

— У дома ли? — повтори Ник. — У семейство Гарви?

— Не — завъртя глава Сара. — Там, където ми било мястото. — Погледът й се върна към книгата и Ник изведнъж проумя.

— В „Шътърс“ — изрече.

Сара кимна.

Ник затвори книгата.

— Налага се да отидем дотам, Сара.

И гласовете в главата му пак се заобаждаха.

— Не мога — каза Сара и го загледа умолително. — Трябва да се прибера у Гарви. Обещах на Анджи…

Но думите на майка й отново отекнаха в главата й: Прибирай се. Там, където ти е мястото.

— Трябва да отидем — заяви Ник.

Сара се взря в очите му:

— Сигурен ли си?

— Налага се — кимна Ник. — И трябва да отидем заедно.

— Окей — пое дълбоко въздух Сара. — Да вървим тогава.