Джон Сол
Дом за разплата (22)

Двадесет и втора глава

Бетина тъкмо се канеше да си свали халата и да се пъхне в леглото, вече заето от двете кучета и трите котарака, когато Роки внезапно стана и замръзна с насочен право към прозореца нос.

— Какво има? — попита го Бетина, докато развързваше колана си. Но преминалите по тавана светлини от фарове отговориха на въпроса й преди Роки, а след него и Купър, да се разлаят.

Някой пристигна по автомобилната алея и в момента паркираше пред къщата.

Купър наостри уши и впери поглед във вратата на спалнята в очакване да чуе входния звънец.

Бетина погледна часовника. 22:30. Кой пък е тръгнал на гости по това време на нощта?

Гласът от телефона.

Звънецът иззвъня, кучетата се разлаяха, Бетина отвори вратата и ги пусна да тичат надолу. Последва ги, значително по-бавно, а накрая съвсем се спря на най-долното стъпало, след като ехото от снощното позвъняване по телефона отекна отново в паметта й:

„… Ще те убия…“

Какво си представя тя? Сега не е време за отваряне на входната врата, ами е време да си монтира алармена инсталация!

Само че ако някой е дошъл да я убива, за какво му е първо да звъни на вратата?

А защо пък не?

Звънецът иззвъня повторно, но вместо да се отправи към входната врата, Бетина мина през кабинета и грабна тежкия ръжен от камината. Едва тогава, стиснала го здраво в дясната си ръка, отиде до вратата, запали външната лампа, отмести капачето на шпионката и надникна през нея.

На прага стоеше Лили Дънигън, бледа, с шарещи нервно очи, които като че търсеха дали някой не се е скрил в кадифената нощна тъма.

Бетина пусна ръжена в стойката за чадъри, дръпна резетата и отвори.

— Лили?

— Слава Богу, че си си вкъщи — мушна се през вратата Лили и Бетина затвори зад гърба й. Чак тогава Лили забеляза, че домакинята й е по халат. — Аз да не те събудих?

— Изобщо не си — каза Бетина. — Не бях стигнала до лягане. — После видя зачервените очи на Лили и тонът й стана сериозен:

— Какво има, Лили? Какво е станало?

Кучетата, очевидно успокоени, че неочакваният посетител не мисли зло на господарката им, взеха да душат любопитно нозете на Лили, а тя се наведе да ги почеше по гърбовете, преди да издуха носа си в доста омачканата си носна кърпичка.

— Ник — успя да каже най-после. — И Шеп.

— Ела в кухнята — покани я Бетина. — Ще запаря пресен чай.

Лили разкопча палтото и последва Бетина в кухнята.

— Ник напоследък май става все по-зле, та… — Тук се подвоуми и Бетина усети, че никак не й се ще да каже онова, което ще последва. Но Лили пое дълбоко въздух и се доизказа: — Шеп се закани, че ако не се оправи, щял да го върне обратно в болницата.

Бетина, която в момента пълнеше чайника, се намръщи. Макар Ник да нямаше часове при нея през тази учебна година, засичаше го от време на време из училището и беше останала с чувството, че вече е по-добре.

— По-зле ли е напоследък? — попита.

— Кара го на приливи и отливи. Мислехме, че новото лекарство се отразява добре на халюцинациите му, но напоследък и те стават все по-зле. — Лили пак се поколеба, после добави: — Само че започна да им вика видения.

— Това не ми харесва — намръщи се още повече Бетина.

— Не знам вече какво да правя — рече Лили, съблече най-сетне палтото и седна на един от столовете около голямата дъбова маса.

А на Бетина й стана съвсем ясно за какво е дошла Лили и защо толкова късно през нощта. Добави още малко сух чай в чайника и се облегна на плота, скръстила ръце пред гърдите си, изчаквайки го да кипне. Каквото и да иска Лили, ще трябва първо да й се помоли.

Не й се наложи да чака дълго.

— Раз… разправят — поде неуверено Лили, — разправят, че си можела разни работи…

Притесненият вид на Лили Дънигън насмалко да разсмее Бетина, но в същото време й се видя тъй жалка, че й се прищя да я прегърне.

— Независимо какво разправят — рече кротко, — нито правя магии, нито предсказвам съдби и изобщо неща от тоя род.

На Лили като че й идеше да потъне в земята от срам.

— Само се питах… питах се… дали не можеш да направиш нещо… няма значение какво… да помогнеш на Ник.

Чайникът засвистя, Бетина сипа врялата вода в порцелановия чайник, после го сложи заедно с две големи чаши на масата.

— Не съм вещица — каза.

— Ама аз… аз никога…

— О, я стига, Лили — засмя се Бетина. — Само не ми разправяй, че не си чула клюката.

Лили се изчерви, с което отговори на въпроса й.

— Дай да си говорим честно. И двете знаем, че съм някакво чуждо тяло в този град. Аз съм художник — е, може би не кой знае какъв — а освен това се интересувам и от куп други неща. От билки, природолечение и прочее. Поради което хората могат и да ме смятат за смахната, но това не значи, че съм вещица.

— Знам — не се предаваше Лили. — Но съм чувала, че си давала на някои хора…

— Дала съм на двама-трима хомеопатични средства и някоя и друга смеска от лечебни отвари, но нищо повече, Лили. А по отношение на проблеми като този на Ник изобщо нямам представа какво може да се направи.

Наля чай в двете чаши и побутна едната към Лили.

Лили изгледа подозрително чашата.

— Малко лимонена трева, зелен чай, цикория и джинджифил. Нищо друго — успокои я Бетина. — Ако съм улучила пропорциите, би трябвало да ти подейства успокояващо.

Лили се поколеба, опита чая, после пое цяла глътка, след нея и втора. Когато най-после остави чашата, побутна я към Бетина за допълнително. Цветът на лицето й почна да придобива по-нормален вид.

— Просто не знам как да постъпя — въздъхна.

— Шеп може и да е прав — подсказа Бетина. — Убедена съм все пак, че лекарите на Ник са достатъчно компетентни.

— Но лекарствата престанаха да му действат. Даже и в болницата получи една ужасна халюцинация…

— В каква болница? — сепна се Бетина.

— След като го пребиха — обясни Лили. — Онзи ден. Има две-три спукани ребра и комоцио.

— Кой го е бил?

— И да знае, не ще да каже — завъртя глава Лили. — Разправя, че го нападнали изотзад, та изобщо не успял да ги види.

От което Бетина заключи, че извършителят трябва да е Конър Уест, който беше обвинил Ник и Сара, че са убили кучето му, а сега Ник го е страх да ги посочи, та да не го пребият още по-сериозно. Нищо чудно, рече си, като се има предвид, че бащата на Конър оглавява така наречената полиция в Уоруик.

— Та още в болницата Ник получи халюцинация, че болничната му стая гори. Че леглото му се е запалило и ще изгори жив сред пламъците.

Мислите на Бетина взеха да се гонят една друга. Тоест, това е било точно през онази вечер, когато Сара беше тук и рисуваше.

Рисуваше огън.

Значи, докато го е рисувала, Ник го е виждал?

Пак ли се повтарят нещата? Ник пак ли е виждал онова, което Сара рисува? Тя нали разправяше, че видял закланото куче, което е рисувала?

Лили отпи от напълнената й повторно чаша чай.

— Въпросът е, че Ник сега им вика видения. Които означавали нещо, но и сам той не знае какво. Или поне не може да ми го обясни. — И изгледа отчаяно Бетина. — Извинявай… не биваше да идвам. Не знам какво си бях наумила.

— Ти просто се мъчиш да помогнеш на сина си — утеши я Бетина. — Нима това не е задължението на една майка?

Лили кимна:

— Адски безпомощна се чувствам, а и Ник е ужасно уплашен. Ако може някак си да се успокои… — Изведнъж лицето й грейна и тя погледна чашата си. — С този чай, да речем!

— В него има само няколко билки, Лили. Той…

Но нищо не бе в състояние да успокои развълнуваната Лили:

— Ти нали каза, че ще ме успокои, и ето, че сега съм спокойна. Защо мислиш, че няма да окаже същия ефект и върху Ник?

— Не знам…

— Но дай поне да опитаме. Ще си платя, каквото трябва!

Сега вече Бетина се разсмя:

— Нищо няма да ми плащаш. Ще ти го замеся за пет минутки и ще ти го сложа в торбичка. Само гледай да не те спре Дан Уест и да реши, че носиш марихуана.

Лили се стресна и очите й се ококориха:

— Ама нали не е?

— Разбира се, че не е! Не си ли даваш сметка какво ще ми се случи, ако ме хванат, че давам трева на някой свой ученик? — Но изражението й изведнъж стана сериозно. — Все пак, недей да разправяш по хората какво съм ти дала. И без това си имам предостатъчно врагове, които се чудят как да ме уволнят от училището. Остава само да ме обвинят, че практикувам медицина без разрешително и край.

— Това по-страшно ли е от вещерството или не? — попита Лили с глас, който беше точно толкова безизразен, колкото и лицето й, но накрая не издържа и се разкикоти: — Сигурно е по-лошо. Ако е вещерство, поне могат да помолят свещеника да се моли за тях.

Лили си наля трета чаша чай, а Бетина взе да смесва билковата отвара. Не че щеше с нещо да помогне на Ник, но поне щеше да даде някакво спокойствие на Лили. Защото онова, което изживяваше Ник, можеше да е всичко друго, но не и видения.

Тук ставаше дума за общуване.

За комуникация между него и Сара Крейн.

И между онова нещо, което се намираше у дома й.

* * *

А навън фигурата, която следеше Бетина Филипс и Лили Дънигън от мига, в който последната пристигна, изчезна в гората така безшумно, както се беше появила.