Даниел Стийл
Приятели завинаги (1)

1.

Процедурата по приемането в училище „Атууд“ глътна поне шест месеца от изминалата зима и побърка семействата с безкрайните програми „Отворени врати“, срещите и запознанствата, напрегнатите интервюта с родители, понякога дори с двамата, и прослушванията на всяко дете. Онези, които имаха братлета или сестричета в училището, бяха с предимство, но всяко дете бе преценявано в зависимост от собствените си способности, без значение дали е единственото от семейството си тук, или не. „Атууд“ беше едно от малкото смесени частни училища в Сан Франциско — повечето от старите престижни училища приемаха деца само от единия пол — и единственото сред тях, което предлагаше обучение от детската градина чак до дванайсети клас. Затова бе сред най-търсените от семействата, които нямаха никакво желание да се подлагат отново на същия процес по кандидатстване за средното училище или за гимназията.

Писмата с резултатите пристигнаха в края на март и родителите ги очакваха със същата тревога и безпокойство като че ли са за „Харвард“ или „Йейл“. Някои от родителите признаваха, че това е почти пълна лудост, но настояваха, че си струва. Казваха, че „Атууд“ било страхотно училище, което осигурявало на всяко дете индивидуалното внимание, от което се нуждаело, било забележително в социално отношение (факт, който те предпочитаха да не споменават), а учениците обикновено ги приемаха в известни колежи, повечето от Бръшляновата лига^[1]. Влизането на дете в „Атууд“ бе огромно постижение. Учениците бяха около шестстотин и петдесет, сградата се намираше в Пасифик Хайтс, а съотношението между учители и ученици беше впечатляващо. Освен това училището осигуряваше кариера, колеж и психологически напътствия за възпитаниците си като част от обичайните услуги.

Големият ден за децата, приети в детската градина към „Атууд“, най-сетне настъпи в сряда след Деня на труда и се оказа един от онези редки горещи дни от циганското лято в Сан Франциско. Още от неделя температурите бяха над трийсет градуса, а през нощта падаха към двайсет. Подобни горещини имаше веднъж или два пъти през годината и всички знаеха, че щом падне мъглата, а това бе неизбежно, ще настъпи краят на горещините и през деня градусите щяха да паднат до петнайсет, а нощем — и под десет, да задуха леден вятър.

Мерилин Нортън обичаше горещината, но сега й беше трудно, тъй като бе бременна в деветия месец, а терминът й беше след два дена. Очакваше второто си дете, още едно момче, и то щеше да се роди големичко. Тя едва се движеше в жегата, глезените и стъпалата й бяха толкова подути, че успяваше да обуе единствено гумени джапанки.

Носеше широки бели шорти, които в момента й бяха отеснели, и бяла тениска на съпруга си, която подчертаваше корема й. Нямаше какво друго да облече, но бебето щеше да се роди съвсем скоро. Радваше се, че успя да издържи до първия учебен ден на Били, понеже той беше притеснен и й се искаше да бъде до него. Баща му, Лари, щеше да я замести, ако раждането започне, а и съседката обеща да го заведе, ако Мерилин постъпи в болница, но Били държеше майка му да отиде с него на първия учебен ден, също както и останалите деца. Тя много се радваше, че е там, а Били стискаше ръката й, докато вървяха към красивото модерно училище. Преди пет години към него бе издигнато ново крило с дарения от родители и от благодарни преуспели ученици.

Били вдигна неспокойно поглед към Мерилин, докато приближаваха към сградата. Стискаше малка футболна топка и две от предните му зъбчета липсваха. И майката, и синът се отличаваха с гъстите си червени къдрави гриви и широките усмивки. Щастието на Били я накара да грейне, той беше толкова сладък без предните зъбки. Беше очарователно дете с лек характер. Имаше огромното желание да угоди на всички, беше мил с нея, обичаше да доставя удоволствие на баща си и знаеше, че начинът да го постигне, е да говори с Лари за спорт. Помнеше всичко, което баща му бе казал за всяка игра. На пет години вече искаше един ден да играе футбол с професионалистите.

— Браво на момчето ми! — заявяваше гордо Лари Нортън. Той беше луд по спорта — футбол, бейзбол и баскетбол. Играеше голф с клиентите си, а през уикендите не отказваше игра на тенис. Всяка сутрин правеше упражнения във фитнеса и настояваше съпругата му също да тренира. Тя имаше забележително тяло, когато не беше бременна, и играеше тенис с него, докато не наедря твърде много и вече не можеше да тича достатъчно бързо, за да гони топката.

Мерилин беше на трийсет и се бе запознала с Лари осем години по-рано, докато двамата работеха в една застрахователна фирма, където тя постъпи веднага след колежа. Той беше осем години по-голям от нея и много красив. Забеляза я веднага и се пошегува с меднорусата й коса. Всички жени във фирмата го намираха за неустоим и копнееха да излязат с него. Мерилин се оказа щастливката и двамата се ожениха, когато тя навърши двайсет и четири. Забременя с Били прекалено бързо и чака цели пет години за второто им бебе. Лари остана очарован, щом разбра, че и то ще бъде момче. Решиха да го кръстят Брайън.

Лари направи кратка кариера в бейзбола, в нисшата лига. Беше легендарен питчър и всички бяха убедени, че — ще попадне в суперлигата. За съжаление счупи лакът по време на ски и това сложи край на бъдещата му кариера в бейзбола, но пък и начало на нова кариера в света на застраховането. Отначало беше изпълнен с горчивина, започна да пие прекалено много, флиртуваше с всяка жена, която му попаднеше пред погледа. Въпреки това настояваше, че пие единствено когато е в компания. Беше душата на всеки купон. След като двамата с Мерилин се ожениха, напусна застрахователната компания и започна собствен бизнес. Сделките му бяха в кръвта и работата му като брокер бе изключително успешна и му осигури луксозен живот. Купиха си прекрасна къща в Пасифик Хайтс и Мерилин напусна работа. Любимите клиента на Лари бяха атлети от професионалната лига, които му имаха сляпо доверие и му осигуряваха приходите. На трийсет и осем той се радваше на чудесна репутация и имаше солиден бизнес. Все още беше разочарован, че не е професионален играч на бейзбол, но признаваше, че всеки би завидял на начина му на живот, че има разкошна съпруга и син, който един ден щеше да стане професионален играч, ако тази работа зависеше от него. Въпреки че животът му се стече различно от планираното, Лари Нортън беше щастлив човек. Не придружи Били на първия ден в училище, защото щеше да закусва с един от професионалните играчи, на когото да продаде застраховка. В подобни случаи клиентите бяха на първо място, особено звездите. Пък и малко от бащите на другите деца се мяркаха в училището, така че Били нямаше да има нищо против. А Лари му беше обещал топка с автограф и няколко футболни картички от играча, с когото щеше да закусва. Момченцето изпадна във възторг и се съгласи да отиде на училище само с майка си.

Учителката на вратата към детската градина сведе поглед към Били с топла усмивка, а той я погледна срамежливо, все още стиснал ръката на майка си. Учителката беше красива, млада, с дълга руса коса. Приличаше на момиче, току-що завършило колеж. Според значката на гърдите си се казваше госпожица Пам. Били също носеше значка е името си. Щом влязоха в сградата, Мерилин го заведе в класната стая, където завариха десетина деца да си играят, а учителката веднага го посрещна и го попита дали иска да остави футболната топка в шкафчето си, за да бъдат свободни ръцете му за игра. Тя се казваше госпожица Джун и бе на възрастта на Мерилин.

Били се поколеба, след това поклати глава. Страхуваше се да не би някой да му я открадне. Мерилин го окуражи и настоя да послуша учителката. Помогна му да намери своето в редицата отворени шкафчета, където някои от децата вече бяха оставили вещите и пуловерите си. Когато се върнаха в класната стая, госпожица Джун му предложи да поиграе с кубчетата, докато пристигнат останалите деца от класа. Той се замисли и погледна майка си, която го побутна внимателно напред.

— Вкъщи обичаш да си играеш с кубчета — напомни му тя. — Аз ще остана. Иди да си поиграеш. Ще бъда там. — Тя посочи малко столче и с огромно усилие се сгъна, за да седне, а единствената й мисъл беше, че ще й трябва кран, за да се вдигне отново. Госпожица Джун отведе Били при кубчетата и той веднага се зае да строи крепост с по-големите. Беше едро момченце, високо, силно, нещо, което много радваше баща му. Лари още отсега си представяше, че един ден ще стане футболист. Превърна своята мечта в мечта на Били, откакто малкият проходи, а бе започнал да мечтае още откакто той се роди цели четири килограма и половина. Били растеше по-едър от повечето деца на неговата възраст, но беше мило и обичливо дете. Никога не проявяваше агресия към останалите хлапета и бе успял да направи страхотно впечатление по време на интервютата за „Атууд“. Тогава доказа, че не само притежава чудесна координация за ръста си, но е и изключително умен. Мерилин все още не можеше да си представи, че и вторият им син ще бъде същото чудесно дете като Били. Та той беше страхотен. Ето че забрави за майка си, щом се заигра с кубчетата, а тя остана да седи на неудобното столче, докато наблюдаваше как останалите деца пристигат.

След малко дойде тъмнокосо момче със сини очи. Детето беше по-ниско от Били, жилаво. Мерилин забеляза малък пистолет играчка на колана на късите му панталонки и шерифска значка на ризата. Помисли си, че пистолетите не са позволени в училище, но очевидно оръжието на малчугана се беше изплъзнало от вниманието на госпожица Пам, тъй като твърде много деца бяха пристигнали по едно и също време. Шон също бе дошъл с майка си, красива блондинка в дънки и бяла тениска, няколко години по-голяма от Мерилин. И Шон също като Били държеше ръката на майка си, ала след няколко минути я забрави и се заигра в ъгъла, където бяха кубчетата, а тя го наблюдаваше с усмивка. Шон и Били си играеха заедно, помагаха си да подредят кубчетата и не обръщаха внимание на абсолютно никого другиго.

Няколко минути по-късно госпожица Джун забеляза пистолета и отиде да поговори с Шон, докато майка му ги наблюдаваше. Знаеше, че няма да му позволят да го носи в училище. Имаше още един син в „Атууд“, Кевин, в седми клас, и добре познаваше политиката. Шон обаче бе настоял да вземе пистолета. Кони О’Хара бе работила като учителка, преди да се омъжи, и беше наясно със строгите правила. След като се опита напълно безуспешно да убеди сина си да остави пистолета вкъщи, реши, че учителката ще се справи. Госпожица Джун приближи Шон с топла усмивка.

— Най-добре го остави в шкафчето си, Шон, какво ще кажеш? Можеш обаче да запазиш шерифската значка.

— Не искам някой да ми го открадне — отвърна момченцето и погледна инатливо госпожица Джун.

— Тогава ще го дадем на майка ти. Тя ще ти го донесе, когато дойде да те вземе. Уверявам те обаче, че тук, в шкафчето, е на сигурно място. — Въпреки това никак не й се искаше той да се промъкне и да го запаше отново на колана си.

— Може да ми дотрябва — отвърна Шон, докато се опитваше да се пребори с голямо кубче и да го намести върху останалите. Беше силно момченце, макар и слабо и средно на ръст. — Ами ако ми се наложи да арестувам някого? — попита Шон госпожица Джун, докато тя кимаше сериозно.

— Разбирам, но според мен няма да ти се наложи да арестуваш, когото и да било на това място. Приятелите ти тук са все добри момчета.

— Може да се появи някой лош или крадец.

— Няма да позволим да се случи подобно нещо. А и тук няма лоши деца. Нека да дадем пистолета на майка ти — настоя тя. Протегна ръка, Шон я погледна право в очите, за да прецени доколко е сериозна, и веднага разбра. Не му стана никак приятно, но извади бавно пистолета от колана на късите панталонки и го подаде на учителката, която пристъпи към майка му и й го подаде. Кони се извини на госпожица Джун и пъхна пистолета в чантата си, след което се отпусна на столчето до Мерилин.

— Знаех си аз, че ще стане така. Знам правилата. Имам син в седми клас. Шон обаче отказа да тръгне без пистолета. — Усмихна се на Мерилин с неудобство.

— Били настоя да вземе футболната си топка. Прибра я в шкафчето — посочи Мерилин към мястото, където момченцето й си играеше с Шон.

— Много ми харесва рижавата му коса — възхити се Кони. Двете момченца си играеха кротко и безмълвно, когато дребно момиченце надникна в къта с кубчетата. Изглеждаше като реклама на съвършеното дете. Имаше прекрасна дълга руса коса на букли, големи сини очи и розови обувки, които блестяха. Приличаше на ангел и в мига, в който влезе, без да каже и дума, изтръгна най-голямото кубче от ръцете на Били и го намести сама. Били я погледна удивено, но не се възпротиви. Тя забеляза другото кубче, което Шон държеше и се канеше да сложи на своята кула, и му го отне. Погледна ги така, сякаш ги предупреждава да не й се пречкат, и продължи да посяга към нови кубчета, докато момчетата я наблюдаваха в пълно изумление.

— Точно това му е най-хубавото на смесеното обучение — прошепна Кони на майката на Били. — Учи ги да се справят един с друг, както в истинския свят, не ги разделя на момчета срещу момичета. — Били сякаш щеше да се разплаче, когато малката му отне поредното кубче, а Шон я погледна мрачно, след като тя взе кубче и от него. — Добре че пистолетът е в чантата ми. Със сигурност щеше да я арестува за подобно нещо. Дано само не я удари — рече Кони, докато двете жени наблюдаваха синовете си, а малкото ангелче/дяволче продължаваше да строи, без да се стряска от тях. Момиченцето напълно контролираше къта с кубчетата, а двете момчета не смееха да шукнат. Нито един от двамата не се беше сблъсквал с лудетина като нея. На значката й се виждаха две имена — „Габриел“ и „Габи“. Тя заметна дългите си руси къдрици, докато момчетата я наблюдаваха озадачено.

Друго момиченце се отправи към къта с кубчетата, но остана там точно две секунди, след което се насочи към куклената кухня наблизо. Затрака с тенджерите и тиганите, отваряше и затваряше вратата на фурната, слагаше разни неща вътре и в малкия хладилник. Изглеждаше погълнато от заниманието си. Имаше миловидно личице, а кестенявата му коса беше сплетена на две стегнати плитки. Беше с гащеризон с къси крачолчета и червена тениска. Не обръщаше внимание на останалите деца, но и тримата я наблюдаваха, докато жена в тъмносин делови костюм не пристъпи към нея, за да я целуне за довиждане. Беше с кестенява коса, същия цвят като на дъщеря си, но нейната беше стегната на кок. Въпреки горещината беше облякла сакото на костюма, бяла копринена блузка, чорапогащник и обувки на високи токчета. Приличаше на банкер, може би на адвокат или на шеф в света на бизнеса. Дъщеря й дори не трепна, когато тя си тръгна. Веднага стана ясно, че детето е свикнало без нея, за разлика от двете момченца, които бяха настояли майките им да останат.

На значката на момиченцето с плитките пишеше „Изи“. Двете момченца пристъпиха предпазливо към нея веднага след като майка й си тръгна. Другото момиче ги беше прогонило, затова го изоставиха и си тръгнаха от къта с кубчетата. Макар да бе забележително красиво, то не се държеше дружелюбно. С Изи, изглежда, щяха да се справят по-лесно, докато тя шета в кухнята.

— Какво правиш? — попита я Били.

— Обяд — отвърна тя с поглед, който подсказваше, че отговорът е очевиден. — Какво ви се яде? — Имаше кошнички с пластмасова храна, която тя беше извадила от хладилника и фурната и бе подредила в чинии, а наблизо се виждаше малка маса за пикник. Детската градина на „Атууд“ предлагаше невероятни играчки. Това бе едно от нещата, които допадаха изключително много на родителите, когато правеха обиколка на училището. Освен това имаха огромно игрище, просторен физкултурен салон и модерно спортно оборудване, които Лари, бащата на Били, много хареса, докато на Мерилин й допаднаха повече академичните постижения. Тя искаше Били да научи нещо, не просто да расте и да играе с топка. Лари беше умел бизнесмен, забележителен в сделките, притежаваше неповторима харизма, ала не бе научил много в училище. Мерилин искаше да бъде сигурна, че синовете й ще знаят повече.

— Наистина ли? — обърна се Били към Изи, учуден от въпроса й. Беше се ококорил и тя се разсмя. В очите й блестеше доверие и детска невинност.

— Разбира се, че не, глупчо — сгълча го добродушно. — Просто си играем. Какво искаш? — Погледна го така, сякаш наистина я беше грижа.

— Добре. За мен хамбургер и хотдог с кетчуп, горчица и пържени картофки. Не искам туршия — направи поръчката си Били.

— Веднага — отвърна спокойно и самоуверено Изи, подаде му чиния, отрупана с измислена храна, и му посочи масата за пикник, където да седне.

След това се обърна към Шон. За няколко секунди се беше превърнала в малката майка на групата, готова да се погрижи за нуждите им.

— Ами ти? — попита тя с усмивка.

— Пица — отвърна сериозно Шон — и мелба. — Тя разполагаше и с двете в арсенала с пластмасова храна и му подаде желаното. Приличаше на готвачка в закусвалня. Тогава се появи ангелът в розова рокля и лъскави розови обувки.

— Да не би баща ти да притежава ресторант? — обърна се любопитно Габи към Изи. Изи владееше положението в кухнята и изглеждаше много компетентна.

— Не. Адвокат на бедните е. Помага им, когато други хора се държат гадно с тях. И мама е адвокат, но на фирми. Днес трябваше да отиде в съда, затова нямаше как да остане. Трябваше да си тръгне. Тя не може да готви. Татко обаче може.

— Моят татко продава автомобили. Мама получава нов „Ягуар“ всяка година. Ти май си добра готвачка — рече любезно ангелът. Интересуваше се много повече от Изи, отколкото от момчетата. Но независимо от това, че представителите на всеки пол бяха сплотени от общите си интереси, те всички бяха в една класна стая и си влияеха. — За мен може ли бургер и сирене? И една поничка — поръча Габи и посочи розова поничка, поръсена с многоцветни пластмасови захарни пръчици. Изи й подаде бургера, сиренето и поничката на розов поднос. Габи зачака тя да си вземе пластмасов банан и шоколадова поничка и двете седнаха при момчетата на масата за пикник също като четирима приятели, които са се срещнали за обяд.

Тъкмо започваха да се преструват, че ядат обяда, който Изи им беше приготвила, когато високо момче дотича при тях. Имаше права руса коса, беше облечено в бяла риза с копчета отпред и съвършено изгладени панталони в цвят каки. Изглеждаше по-голямо, отколкото беше. Приличаше на ученик във втори клас, не на дете от детската градина.

— Закъснях ли за обяд? — попита той задъхано, а Изи се обърна и му се усмихна.

— Не, разбира се — увери го тя. — Какво ти се яде?

— Сандвич с пуешко и майонеза с бял хляб. — Изи му поднесе нещо, което бегло напомняше на желания сандвич, и подобие на пържени картофки, а той седна при останалите. Погледна към майка си, която тъкмо излизаше от класната стая, притиснала мобилен телефон към ухото си. Даваше на някого инструкции и изглежда, бързаше. — Мама изражда бебета — обясни той. — Една жена ще си има три близначета. Затова мама не може да остане. Татко пък е психиатър и разговаря с хора, които са луди или тъжни. — На значката на сериозното момчето пишеше „Анди“. Беше с прическа на възрастен, беше и възпитан и помогна на Изи да разтреби, след като приключиха.

И госпожица Джун, и госпожица Пам бяха вече в стаята и подканиха всички деца да се подредят в кръг. Петимата, които тъкмо бяха „обядвали“ на масата за пикник, седнаха един до друг в кръга, вече се познаваха. Габи стисна ръката на Изи и се усмихна, докато учителките им раздаваха музикални инструменти и обясняваха с кой как се борави.

По-късно децата пиха сок, похапнаха сладки, после излязоха навън, за да си поиграят. Майките, които бяха останали, също пиха сок и ядоха сладки, въпреки че Мерилин отказа и обясни, че дори от водата получава киселини. Вече нямаше търпение бебето да се роди. Погали огромното си шкембе, както се изрази, и останалите жени я погледнаха с много съчувствие. Жегата очевидно я измъчваше.

Майката на Габи беше седнала при Мерилин и Кони. Още няколко жени се бяха събрали на групички в ъглите на класната стая. Майката на Габи изглеждаше млада и бе наистина забележителна жена. Косата й беше тупирана, носеше къса памучна поличка и обувки с високи токчета. Дълбоко изрязаната й розова тениска подчертаваше деколтето, тя беше с тежък грим и натрапчив парфюм. Изпъкваше сред останалите майки, но изглежда, това никак не я притесняваше. Държеше се мило, приятелски, представи се на Мерилин като Джуди и изрази съчувствие за състоянието й. Призна, че била напълняла с двайсет и два килограма по време на първата си бременност.

Имаше тригодишна дъщеря Мишел, две години по-малка от Габи. Изглежда бе свалила всички излишни килограми, ако можеше да се съди по великолепното й тяло. Беше доста фрапантна, същевременно забележително красива и останалите решиха, че е в края на двайсетте. Спомена, че участвала в конкурси за красота, докато учела в колеж, което, изглежда, бе истина, ако се съдеше по вида й. Разказа, че преди две години се преместили в Сан Франциско от Южна Калифорния, оплака се, че топлината й липсвала, затова искрено се наслаждаваше на циганското лято.

Трите жени обсъдиха как да се организират, за да карат децата на смени, и се надяваха да намерят още две майки, с които да се комбинират, така че да шофират до училището по един път в седмицата. Джуди, майката на Габи, обясни, че ще се наложи да взема и тригодишната си дъщеричка, когато кара децата, но допълни, че имала ван, който да използва, когато дойде нейният ред, така че щяло да има достатъчно място с колан за всичките деца. Мерилин се извини и каза, че може и да не успее да шофира през следващите седмици заради новороденото, но щяла с удоволствие да се включи след това, стига да имало как да води и него.

Кони се съгласи да организира смените, тъй като бе правила същото и преди с по-големия си син, който сега беше в седми клас. Надявала се беше братът на Шон, Кевин, да го води сутрин, но програмите им се разминаваха, а и Кевин нямаше желание да се занимава с малкото си братче и категорично отказа. Затова организирането на смени бе добре дошло и за Кони. Щеше да е добро разрешение за всички.

Щом малките се върнаха от детската площадка и се заслушаха в приказката, която госпожица Джун започна да им чете, майките си тръгнаха, след като получиха разрешение от децата си и обещаха да се върнат за края на часовете късно следобед. Били и Шон се чувстваха малко неловко, но Габи и Изи с удоволствие слушаха приказката и отново се бяха хванали за ръце. Вън, на детската площадка, си обещаха да станат най-добри приятелки. Момчетата тичаха и крещяха, докато момичетата се забавляваха на люлките.

— Разбрахте ли за срещата довечера? — обърна се Кони към другите майки, докато излизаха от училището. Вън децата нямаше да ги чуят. Останалите отвърнаха, че не знаят нищо. — За средното училище и гимназията. — Тя заговори още по-тихо. — Един второкурсник се обесил през лятото. Бил много мило момче. Кевин каза, че го познава, въпреки че бил три години по-голям, в отбора по бейзбол. Родителите му и учителите знаели, че има куп емоционални проблеми, въпреки това останали шокирани, когато нещастието ги връхлетяло. Щели да доведат психолог, който да поговори с родителите и да обясни как да познаят, че детето се кани да се самоубие, и как да предотвратят подобно нещо.

— Добре поне, че за това не трябва да се притесняваме на тази възраст — погледна ги облекчено Джуди. — Все още не съм отучила Мишел да се напикава нощем. Случва се от време на време, но пък тя е едва на три. Едва ли самоубийството е проблем, когато децата са на три и пет — заяви тя доволно.

— Не, но очевидно проблемът се появява, когато станат на осем или девет — натърти сериозно Кони.

— Не се притеснявам за Кевин, по-точно досега не съм се притеснявала, но понякога е истинска лудетина. Не е с лекия характер на Шон и никога не е бил. Мрази правилата, независимо от кого са наложени. Момчето, което се е самоубило, било голям сладур.

— Да не би родителите му да са били разведени? — попита компетентно Мерилин.

— Не — отвърна тихо Кони. — Добри родители, стабилен брак, майката си е вкъщи непрекъснато. Едва ли някога им е минало през ума, че може да им се случи подобно нещо. Доколкото знам, е ходил на психолог, но главно заради ниските оценки в училище. Приемал нещата прекалено навътре. Плачел винаги, когато отборът им губел мач. Предполагам, че у дома доста са го притискали по отношение на учението. Семейството обаче е много сплотено. Той бил единственото им дете.

Другите две жени изглеждаха разстроени от чутото, но бяха единодушни, че срещата не е за тях, и се надяваха никога да не се сблъскат с подобен проблем. Натъжиха се обаче, че подобно нещастие се е случило на други родители. Не можеха дори да си представят, че някое от децата им би посегнало на живота си. И без това се тревожеха да не се случи някое нещастие у дома, да не се удавят в плувния басейн, да не се разболеят или нещо друго. За тяхно облекчение самоубийството беше друга вселена, твърде отдалечена от тяхната.

Кони обеща да им позвъни, щом намери още две кандидатки за смените, след което жените си тръгнаха. И трите бяха зад воланите на автомобилите си, когато малко по-късно си помахаха. Изи и Габи изскочиха от училището хванати за ръце и Габи побърза да разкаже на майка си колко много са се забавлявали този ден. Бавачката на Изи я чакаше и Изи й се похвали със същото. Били стискаше футболната си топка, която извади от шкафчето. Шон поиска от майка си шерифския пистолет в мига, в който се качи в автомобила, а Анди затича при икономката, тъй като родителите му все още бяха на работа, както обикновено в този час на деня.

И петимата бяха прекарали великолепен първи ден в училище „Атууд“, бяха харесали учителките си и новите приятели им бяха допаднали. Мерилин си каза, че дългият мъчителен процес по приема си бе струвал. Водата й изтече на шофьорската седалка и тя усети първите, вече познати родилни болки, които възвестиха пристигането на Брайън на света. Той се роди същата нощ.