Даниел Стийл
Приятели завинаги (18)

18.

Погребението на Били се превърна в невъобразим медиен цирк. Наложи се да помолят кметството и полицията да помогнат, като сложат бариери в църквата и изпратят полицаи да удържат тълпата. Не бяха очаквали подобен кошмар. Докато пренасяха ковчега на Били от летището до погребалния дом, се наложи да използват частите за борба с безредиците, както и въоръжена охрана за ковчега. Мерилин, Джак и Лари дори не успяха да се доберат до погребалния дом, за да го видят. Най-сетне от полицията ги ескортираха в необозначен автомобил. От пресата ги дебнеха, но феновете поне се прибраха, щом разбраха, че няма да ги пуснат. Останалите опечалени семейства в погребалния дом с право негодуваха.

В някои отношения така им беше по-лесно да понесат мъката. Мерилин изпрати Брайън у семейство О’Хара, а Шон остана с него до погребението. Той много добре помнеше какво е да изгубиш любимия си по-голям брат. А Брайън обожаваше Били. Никой от тях не можеше да осмисли факта, че Били е мъртъв, и то по такъв шокиращ начин.

Кметът осигури полицейски кордон за погребението в катедралата „Сейнт Мери“ и въоръжена охрана за ковчега, за да може семейството да го погребе на спокойствие. Вътре се събраха над хиляда човека, а два пъти повече се бяха скупчили зад полицейската бариера от другата страна на улицата.

След погребението поканиха приятелите си в ресторанта на Джак, където охранители и полиция допуснаха единствено семейните приятели по списък.

— Господи, какъв кошмар — рече Анди, докато полицаите въвеждаха него и Изи. Промъкнаха се през тълпата, за да открият Джак и Мерилин. Лари беше отишъл на друго място с приятелите си. Шон пазеше Брайън, а Мишел бе до него. Беше наистина мъчително. В деня след погребението Мерилин се опита да се скрие в дома на семейство О’Хара с Брайън и близначките.

— Какво ще правим? — попита тя Кони и я погледна отчаяно. — Не можем да живеем по този начин.

— Скоро шумотевицата ще утихне — намеси се тихо Шон. Той се бореше с чувствата си за случилото се, въпреки това се опитваше да я успокои. Гневът, който изпитваше към наркодилърите, които бяха зарибили Били, а преди това и брат му, пролича във всяка дума. — Трябва да останете у нас поне за седмица или две.

Същата вечер Джак дойде при тях. Двамата с Мерилин щяха да се настанят в стаята за гости, Шон щеше да е в една стая с Брайън, а близначките — в спални чували на пода в стаята за игра.

Всичко се поуталожи след седмица и Шон започна да се подготвя, за да се върне в академията на ФБР. Анди беше заминал за Кеймбридж предишния ден, а същата вечер Изи вечеря със семейство О’Хара. Двамата с Шон се скриха в старото помещение за игра в мазето с надеждата да прекарат известно време заедно и да поговорят. На нея не й беше никак приятно, че той е толкова разстроен. Всички бяха съсипани от смъртта на Били, но яростта, обхванала Шон, бе ужасна и ставаше все по-силна с всеки изминал ден.

— Не позволявай да те яде до такава степен — рече мило тя.

— Защо не? Ти не познаваш хората, с които си е имал работа, докато аз ги знам какво представляват. До един заслужават да умрат. Били не е наранил никого, той беше толкова мило момче. — В мига, в който го каза, очите му се напълниха със сълзи и Изи нежно го прегърна. Нежността й само влоши положението.

— Не можеш да избиеш всичките — рече разумно тя. — А и Били не би искал да се измъчваш по този начин.

— Той не е можел да се защити. — Шон обаче знаеше, че Били е можел да им се противопостави. Тъкмо затова му беше ядосан. Сега цялото му семейство щеше да страда, а нито един от приятелите му нямаше да е същият. Дори и той. — Тези хора не заслужават да живеят — рече Шон за наркодилърите, не за приятеля си, и Изи разбра.

— Какво смяташ да правиш? — попита тя и по лицето й се изписа паника.

— Връщам се на училище. — Скоро му предстоеше да завърши.

— А после? — Познаваше Шон много добре. За него това бе само началото. Нещата не приключваха със смъртта на Били.

— Ще ти кажа, когато го измисля.

— Кога завършваш?

— В края на януари. — Изи знаеше, че приятелят й не разполага с достатъчно време, за да се успокои, ако изобщо някога щеше да се успокои. Сега вече имаше свещена мисия. Отмъщение.

Когато се качиха на горния етаж, той обеща да й се обади, щом може. Сега вече бяха останали трима от Великолепната петорка — тя, Шон и Анди. Кевин също бе починал, въпреки че беше брат на Шон, не част от приятелския кръг. Намаляваха непрекъснато. Всичко, което преживяха, бе мъчително. Тя плака повече за Габи, но за Били я болеше повече. За трети път преживяваха подобна загуба. Брайън пък беше съсипан от смъртта на по-големия си брат.

Тази нощ Изи спа на второто двойно легло в стаята на Шон, тъй като Брайън и семейството му се бяха прибрали у дома. Шон замина на следващата сутрин, преди другите да станат. Беше се сбогувал предишната вечер. Изи също не го чу кога тръгна. Тя не усети, но той я целуна нежно по бузата, преди да излезе.

Пусна й есемес, когато се върна в Куонтико, и тя не получи никакво друго известие от него в продължение на няколко седмици. Джак, Мерилин, Брайън и близначките все още се опитваха да се отърват от репортерите, които се връщаха на всеки няколко дни. Аутопсията бе показала смъртоносна доза екстази и кокаин и бе започнало разследване за тайна употреба на наркотици в отбора, за да се провери дали и другите не са успявали да се изплъзнат при тестването за наркотици като Били.

Изи също се върна в „Атууд“ и се зае с работата си в детската градина, макар да имаше чувството, че е мъртва. Уенди знаеше, че е учила заедно с Били, и й изказа съболезнования.

Нямаше почти никакви новини от Шон през следващите няколко месеца. Беше завършил обучението си и се бе прехвърлил в офиса във Вашингтон, затова Изи не се притесняваше за него. През март, без да съобщи на никого, той се прибра вкъщи. Обади й се тъкмо когато тя излизаше от училище, и я покани на вечеря. Заведе я в тих уютен ресторант, известен с хамбургерите си. Поръча и за двамата, след това я погледна през масата и пое ръката й в своята.

— Как си? — попита разтревожено. Тя му се стори изморена, отслабнала и тъжна, точно както се чувстваше и той. Беше по-лесно да си гневен, отколкото да изпитваш отново болката от загубата.

— Не много добре — призна Изи, — също като теб. — Били беше починал преди три месеца, а Габи преди четири години. Неговата загуба беше върнала ужасните спомени. А Кевин бе убит по-малко от година преди Габи, седем месеца по-рано. За пет години бяха изгубили повече приятели и близки млади хора, отколкото баща й за цял живот. — Как е във Вашингтон? — попита тя. Шон мълча дълго. Изи разбра, че той иска да й каже нещо, но не бързаше. Имаше чувството, че онова, което предстои да чуе, няма да й хареса, и беше права.

Най-сетне, след като привършваха с бургерите, той й каза. Изи така и не довърши своя. Всеки път, когато го поглеждаше в очите, усещаше, че идва нещо страшно, и стомахът й се свиваше.

— Заминавам — рече тихо Шон.

— На гадно място ли? — Тя искаше да чуе истината, поне онази част, която му е разрешено да каже.

— Може би. Не трябва да казвам на никого. Исках обаче ти да знаеш.

— Доброволно ли се предложи? — Той кимна и за момент тя изпита омраза към него. Нямаше да понесе загубата на още един приятел, ако го убият. — Колко време ще отсъстваш? — Помнеше ясно признанието му, че един ден ще замине за Южна Америка, за да се бори с наркокартелите.

— Година. Може би по-малко, може би повече. Зависи къде съм и как се развиват нещата. Ако стане опасно, няма да мога да се измъкна.

— Ами ако никога не се върнеш? — попита тя и от очите й бликнаха сълзи.

— Тогава ще мога да кажа, че съм имал късмет, че съм те познавал и че си ми приятелка. — Тя кимна. Никак не й хареса онова, което чу. И двамата знаеха, че може да го убият по време на мисията. Той обаче бе готов да рискува. В това го биваше и искаше да го направи. Изи не се съмняваше къде отива. Най-вероятно щяха да го изпратят в Колумбия. Може би в Мексико.

— Каквото и да постигнеш там, няма да върнеш Били и Кевин — напомни му тя, макар да знаеше, че е напълно безсмислено. Шон беше взел решение, а и беше голям инат.

— Няма, но ще спаси други. Някой трябва да погне тези хора — настоя той и й се стори значително по-възрастен от годините си. Смъртта на брат му и на Били си бе казала своето.

— Защо точно ти? — попита тя и очите й се впиха в него, докато стискаше по-силно ръката му, сигурна, че ще й липсва безкрайно много.

— Защото това ми е работата — отвърна решително Шон.

— Как само ми се иска да не ходиш — рече тихо тя и той кимна отново, докато продължаваше да стиска ръката й. И двамата знаеха, че няма избор. Той си беше такъв и нямаше да се промени. — Ще ми се обаждаш ли?

— Не. Ще бъда под прикритие. Може да застраша всичко. Когато се върна, ще разбереш. Ще се прибера у дома.

— Ами майка ти? — Изи се тревожеше и за нея. Кони бе преживяла толкова много, че нямаше да преживее да изгуби единствения си син.

— Казах й днес следобед. Тя разбира. Татко също.

— Аз обаче не съм сигурна, че разбирам — отвърна честно Изи. — Не е честно да ги подлагаш на всичко това.

— Когато постъпих в академията на ФБР, те знаеха, че ще се заема с нещо подобно, знаеха и защо го правя. — Навремето беше заради Кевин. Сега обаче беше и заради Били. Изи бе сигурна, че е така.

Напуснаха ресторанта смълчани и той я отведе у дома.

— Кога заминаваш? — попита тя, докато седеше до него в колата.

— Утре. Пази се, Изи. Искам да те заваря жива и здрава, когато се върна. Вече преживяхме предостатъчно гадости. Били трябва да остане последният.

— Кажи го на себе си. — Много й беше неприятно, че той заминава, но също така знаеше защо го прави. Просто не можеше да се въздържи. — Ще ходя да виждам майка ти. — Той кимна, след това я целуна по бузата и тя слезе от колата. Не се обърна нито веднъж. Нямаше сили да го погледне отново. Не искаше да го запомни така — искаше да помни добрите времена, които бяха споделяли, смеха и приятните дни, когато бяха деца. Когато той се отдалечи, тя беше сигурна, че го вижда за последен път. Шон нямаше да се върне у дома.