Даниел Стийл
Приятели завинаги (3)

3.

Животът им течеше почти без сътресения, докато не преминаха в осми клас, когато много неща в семействата им се промениха. Първо, всички станаха тийнейджъри на тринайсет. След една година щяха да учат в гимназията на „Атууд“, което им се струваше огромна стъпка към зрелостта. Кони се шегуваше, че били същите както в детската градина, само малко по-големи. Шон продължаваше да изпитва страхопочитание към силите на реда, не пропускаше полицейски сериал по телевизията и започна да чете книги за ФБР. Били беше все така луд по спорта, особено по футбола, и притежаваше огромна колекция с подписани топки и футболни картички. Габи беше работила като манекенка още няколко пъти, участва в „Лешникотрошачката“ и две други училищни пиеси, където изпълняваше главните роли. Анди беше първенец на класа, с най-високи оценки, докато Изи, със силно развита социална съвест, работеше на доброволни начала в приют за бездомни, а по Коледа събираше играчки за децата. Дори добави джобните си, за да купи повече играчки, отколкото само с парите от даренията.

Били и Габи бяха първите, при които настъпи голяма промяна. Двамата прекараха много време заедно през коледната ваканция и когато се върнаха в училище, заявиха, че са гаджета.

— Наистина ли? — зяпна я ококорено Изи, когато Габи й каза. — Какво означава това? — Тя сниши заговорнически глас и погледна през рамо, за да се увери, че никой не подслушва. — Направихте ли го? — прошепна, без да крие изумлението си и Габи се разсмя с онова звънливо гласче, което Изи бе убедена, че един ден ще я изстреля към звездната слава.

— Не, разбира се, стига глупости — довери Габи. — Още не сме достатъчно големи, за да „го направим“. Ще изчакаме до гимназията или колежа. Просто знаем, че се обичаме. — Тя беше напълно убедена, което силно впечатли Изи.

— Как разбра? — Изи не скри вълнението си. Всички от малката група приятели се обичаха, но никога не й беше минало през ум да стане гадже на Шон, Анди или Били. За Изи те бяха най-добрите й приятели. Защо тогава Били и Габи бяха различни? Какво се беше случило между тях по Коледа?

— Той ме целуна — призна Габи, — но не казвай на мама. После просто решихме да сме гаджета. — Изглеждаше много доволна, макар да не бе с нищо по-различна според Изи. Двамата с Били бяха единствените от групата, които се бяха целували. В осми клас Изи дори не харесваше някое момче, не и толкова, че да го целуне. — Вие двамата с Шон се разбирате също като нас — продължи Габи и гласът й прозвуча като на зрял човек, много по-възрастен, но Изи я погледна стреснато.

— Гадост! Отвратително. Та той е най-добрият ми приятел!

— Не съм ли аз? — пошегува се Габи, развеселена от реакцията й, когато спомена Шон. Той ставаше все по-хубав с всяка изминала година, въпреки че все още бе по-нисък от Били. Някои от другите осмокласнички го намираха за готин. На Шон не му пукаше. Той все още не проявяваше интерес към момичетата, вълнуваха го единствено криминалните сериали и спортът. А към Изи се отнасяше като към сестра.

— Много добре знаеш, че си най-добрата ми приятелка — отвърна с неудобство Изи. — С всички ви е така. Просто ми се струва странно да имаме гаджета на нашата възраст. — Изглеждаше объркана и й личеше, че не одобрява. Габи беше по-отракана от останалите, а Били бе по-зрял във физическо отношение. Габи сви с безразличие рамене.

— Може и да е така. Но е много приятно да го целува човек — отвърна тя и й се стори, че Изи е шокирана. След като поговориха известно време, двете влязоха заедно в час.

Същия ден Били имаше тренировка по баскетбол и беше в спортната зала, но сутринта бе заявил съвсем същото като Габи пред Шон и Анди. И двамата го погледнаха силно впечатлени и полюбопитстваха докъде е стигнал с нея. Били заяви, че са се натискали, но така и не стигнали до края. Двамата му най-добри приятели останаха потресени също като Изи. След като Били и Габи бяха двойка, животът на групата навлизаше в съвършено нова ера. Другите се чувстваха като загубеняци, донякъде изолирани, тъй като Габи и Били внесоха елемент в отношенията им, който те не можеха да споделят. Беше им странно, че остават сами в групата, въпреки това Изи нямаше желание да си избере за гадже един от тях или някой друг. Анди и Шон бяха като братята, които тя никога не бе имала, и предпочиташе отношенията им да останат непроменени. Щеше да се почувства неловко, ако трябва да избере един от тях, а и нямаше желание.

Мина известно време, докато свикнат с мисълта, че Били и Габи вече са двойка, но през пролетта новината се бе превърнала в нещо напълно естествено. Романсът на двамата, изпълнен със силни чувства, се бе запазил съвсем чист и непорочен. Двамата просто „излизаха“, мотаеха се, целуваха се и това им беше достатъчно. По настояване на Мерилин Лари беше провел разговор с Били и му бе обяснил как се използват презервативи, беше настоял да внимава Габи да не забременее, но Били му отговори, че нямат нужда от защита. Баща му го бе погледнал разочаровано, докато майка му бе въздъхнала облекчено. На следващия ден Мерилин проведе дълъг разговор с Джуди и я попита дали според нея децата им казват истината, че все още не правят секс. Тя предполагаше, че правят, но не беше сигурна. Беше чувала предостатъчно истории за деца, които правят секс още преди да започнат гимназиалния курс.

— Габи ми казва всичко — отвърна самоуверено Джуди и очевидно не бе никак притеснена. — Иска ми се да я накарам да започне да пие хапчета, преди да направи нещо, просто за всеки случай. — Тя се отнесе изненадващо спокойно към въпроса, но не спомена и дума пред Адам, защото знаеше как закрилнически се отнася той към дъщерите си.

Наскоро бе отбелязал, че Били идва доста по-често, така че знаеше какво става.

— Те са едва на тринайсет — натякна Мерилин, без да крие тревогата си. — Не са достатъчно зрели за сериозна връзка и всичко свързано с нея.

— Понякога не съм сигурна дали аз самата съм достатъчно зряла — засече я Джуди и Мерилин се усмихна тъжно, ала знаеше, че Джуди просто се шегува, че животът й с Адам е чудесен и че двамата все още са влюбени след петнайсет години брак.

Мерилин и Лари се бяха сблъскали с доста трудности през последните години. Той продължаваше да пие, при това доста, и на няколко пъти тя заподозря, че съпругът й има извънбрачна връзка, макар той да настоя, че нямало подобно нещо. Обичаше да излиза с важни клиенти и понякога се прибираше чак в три или четири след полунощ, въпреки това настояваше, че няма друга. Твърденията му така и не успяха да убедят Мерилин, но тя нямаше как да го хване в лъжа. Прекарваше значителна част от времето си у дома с момчетата, Били и Брайън, които бяха на тринайсет и на осем и отнемаха всичкото й време. Лари не я извеждаше почти никъде. Вечно излизаше с „момчетата“. Понякога тя се оплакваше на приятелките си, но не можеше да направи абсолютно нищо, за да промени нещата. Когато споменеше пред Лари, той започваше да се държи крайно неприятно и й нареждаше да престане да натяква. Не пропускаше да й напомни, че й е осигурил хубава къща и предостатъчно пари за харчене и че ако иска някой, който да е непрекъснато около нея, да си купи куче. След това заявяваше, че няма да й позволи да го държи на каишка. Той искаше да е свободен да излезе всеки път, когато реши, а тя си имаше момчетата.

Освен това Лари невинаги се държеше мило с тях. Зависеше от това колко е пил. Не обръщаше абсолютно никакво внимание на Брайън, защото момченцето не проявяваше интерес към спорта, а последния път, когато Били загуби бейзболен мач, докато играеше за младежката лига, Лари го зашлеви и го нарече загубеняк. Били се скри в стаята си облян в сълзи, а Мерилин и Лари се скараха жестоко и едва не стигнаха до бой. Накрая тя се заключи в стаята си. Той пък излезе и се прибра чак на следващата сутрин. Така и не се извини нито на сина си, нито на нея и понякога тя се питаше дали изобщо помни какви ги е вършил предишната вечер. Мерилин се извини на Били за това, че баща му го удари след мача, и се опита да обясни, че Лари е такъв маниак на победите, че не си дава сметка какви ги върши. И двамата обаче знаеха, че той си дава сметка. Били се записа в отбора по футбол на първокурсниците. Беше поел по определен път, единствения, който щеше да зарадва баща му, и бе твърдо решен никога повече да не го наричат загубеняк.

Мерилин и Джуди често обсъждаха връзката на децата си. Мерилин се тревожеше за Габи като за собствена дъщеря и се ужасяваше, че двамата може да изгубят контрол и да правят секс. Затова пък Джуди бе невероятно спокойна и самоуверена по отношение на дъщеря си.

— Габи е изключително умна и не би направила подобно нещо — заяви спокойно тя. Мерилин обаче познаваше предостатъчно момичета, все умни момичета, които не бяха успели да се овладеят и накрая бяха забременели. Тя не искаше подобно нещо да се случи с децата им и се надяваше да избегнат нещастието, преди да се е случило. А това беше много за деца на тринайсет.

Кони изтъкна пред Джуди и Мерилин, че Кевин е станал сексуално активен на тринайсет, въпреки че по-малкият й син, Шон очевидно нямаше подобно намерение. Всички деца бяха различни и преминаваха с различна скорост през пубертета.

Засега Кони нямаше тревоги около Кевин. Той беше приет в калифорнийския университет „Санта Круз“ и се справяше добре. Приличаше на хипи, имаше татуировки, пиърсинг и дълга коса, но вече два семестъра изкарваше прилични оценки. Тя започваше да си отдъхва по малко, но все още се притесняваше за него. От време на време, макар и не често, той се обаждаше от Санта Круз. Беше му приятно да е сам и независим, а Кони насочи вниманието си към Шон, тъй като знаеше, че той има нужда и от внимание, и от напътствия, докато двайсетгодишния Кевин можеше да се справя сам с учението.

 

 

Най-добрият ученик от петимата приятели беше Анди. Всички очакваха да е блестящ, а родителите му не се съмняваха дори за миг, че ще бъде пълен отличник. Той никога не ги разочароваше и настояваше, че иска да стане лекар също като тях. Щеше да практикува медицина като майка си, нямаше желание да става психиатър като баща си. Предпочиташе да лекува телата, не умовете, но държеше да учи в „Харвард“ като татко си. Също както шестиците, които изкарваше и не бяха изненада за никого, той печелеше награди за постижения в учението всяка година. Притежаваше огромен талант в точните науки, затова Изи понякога се шегуваше с него и го наричаше „докторе“. На него обръщението му допадаше. Сега вече беше добър в спорта и се представяше с естествената лекота на опитен атлет. Участваше в отбора по тенис на училището, а през уикендите се включваше в турнири. Четиримата му приятели винаги присъстваха на корта, също както и на бейзболните мачове на Шон и Били. Момчетата винаги гледаха мачовете на Изи и Габи по баскетбол и футбол и ги поощряваха с непресторен ентусиазъм.

Лари също идваше на бейзболните мачове и крещеше на Били по време на играта, казваше му какво да направи. След мача, ако отборът паднеше, изпадаше в истерия, затова на няколко пъти Шон се опита да се намеси заедно с баща си, но така само вбеси Лари още повече и го настрои срещу себе си.

— Господин Нортън, днес направихме добра игра — опълчи му се смело Шон веднъж — Били имаше два хоумръна, нещо, което не постигна никой от двата отбора. След като играта приключи, треньорът дори го поздрави за добрата игра.

— Прецака всичко, базите теб чакаха, ако се беше стегнал, щяхме да спечелим. Ти сляп ли си? — озъби се Лари на Шон, който дори не трепна. Никой не харесваше Лари, най-малко Шон, защото му беше безкрайно неприятно как се държи с Били. Да не говорим, че господин Нортън дори не правеше усилие да поговори с Брайън, който присъстваше на всички мачове на брат си. Лари продължаваше да се държи така, сякаш Брайън не съществува. Щом не беше спортист, значи не съществуваше.

— Какви ги дрънкаш, О’Хара — засъска той на Шон. — Ти нямаш представа какво е топка. Досега трябваше да са те изхвърлили от отбора и да са те пратили да играеш волейбол с момичетата.

— Стига, татко — намеси се тихо Били, за да защити приятеля си. Веднага забеляза, че баща му е пил, и се почувства унижен от начина, по който се държеше. У дома беше свикнал с обидите на баща си, но не му беше приятно и приятелите му да разберат.

— От първия до последния сте жалка сбирщина нещастници — рече Лари и изфуча навън, качи се в автомобила си и си замина. Били погледна Шон и сви рамене. В очите му блестяха сълзи, когато Шон го прегърна през раменете и двамата влязоха заедно в съблекалнята, без да си кажат и дума повече. Брайън ги чакаше, когато излязоха в дънки, след като бяха съблекли екипите. Той беше станал свидетел на цялата сцена и му домъчня и за двамата. Много му беше приятно да ги гледа как играят. Нито едно от трите момчета не коментира поведението на Лари! Бяха свикнали с него, а и всички го видяха как подкара вбесен след мача. Докато си тръгваха от стадиона, Били настигна Габи. Тя го чакаше. Били я прегърна през кръста и я притисна до себе си, когато тя го похвали за двата хоумръна.

— Нищо особено — отвърна й и омаловажи постижението си, докато се опитваше да забрави отношението на баща си, и й се усмихна. Тринайсетгодишният Били беше висок един и осемдесет, приличаше на шестнайсетгодишно момче, а Габи също изглеждаше по-голяма с прическата на пораснало момиче и дискретния грим, който майка й позволяваше да носи. Бяха симпатична двойка и всички бяха свикнали да ги виждат заедно. Габи винаги го подкрепяше, когато той си имаше неприятности у дома. След мача всички заедно отидоха да похапнат хамбургери и сладолед, а Били взе и Брайън, което беше най-щастливото събитие за малкия този ден. Великолепната петорка винаги се държеше страхотно с него.

 

 

Петимата приятели излизаха заедно през цялата пролетна ваканция, въпреки че заниманията им не бяха кой знае колко интересни. Ходеха на бейзболни мачове, плуваха в басейна на приятел в долината Напа, където ги канеха за цял ден. Кони и Майк О’Хара организираха барбекю в задния си двор, а ден по-късно дойде обаждането от университета „Санта Круз“ и полицията. Кевин бе арестуван за притежание с цел продажба и използване на марихуана в училище. Бил обвинен, че продава на съучениците си, макар че доказателства липсвали. Бил в затвора и очаквал обвинението. Сержантът от полицията, с когото Майк разговаря, заяви, че по всяка вероятност го очакват четири години затвор и че ще бъде изключен. Кевин беше на двайсет и родителите му се страхуваха тъкмо от това години наред, точно както Майк бе предположил, че ще стане. Кевин живееше по свои правила и не се съобразяваше с друг. Не го интересуваха нито правилата на родителите му, нито на училището, нито дори на щата.

Същия следобед той им се обади от затвора, а Майк се свърза с адвоката си. На следващия ден щяха да заминат за Санта Круз, за да чуят обвинението. Кевин искаше да го измъкнат под гаранция още същата вечер, но, Майк настоя пред Кони, че щяло да му се отрази добре, ако прекара нощта зад решетките и помисли над стореното. И двамата се страхуваха до смърт какво може да му се случи, също и Шон. Безхаберието на брат му, незачитането на правилата нямаха нищо общо с почитта на Шон към реда и законността. Той продължаваше да мечтае един ден да постъпи в полицията, а напоследък разправяше, че след колежа иска да работи за ФБР или ЦРУ. Представата му за бъдещето нямаше нищо общо с тази на Кевин.

На следващия ден Шон беше навъсен, когато отиде у Били, за да остане у тях, докато родителите му измъкнат Кевин от затвора. Адвокатът бе настоял обвиненията да отпаднат, а Кевин да постъпи в клиника за наркомани. Съдията бе склонен да приеме и насрочи изслушване за след две седмици, така че семейството щеше да разполага с време, за да намери подходяща клиника и да представи намеренията си пред съдията. Родителите на Кевин бяха напълно съсипани, защото обучението му в университета „Санта Круз“ приключваше завинаги. Двамата бяха отчаяни докъде се е докарал.

Кевин се държеше наперено, когато се прибра, и по нищо не личеше нощта, прекарана в затвора, да го е променила, а обвиненията и фактът, че е изключен от училище, дори не го бяха накарали да се замисли. Майка му и баща му бяха донесли вещите му у дома и Шон забеляза, че брат му винаги държи раницата си наблизо. Беше напълно убеден, че вътре крие наркотици, и му се стори, че по-късно същия следобед е надрусан, но родителите им не забелязаха. Шон побесня. Брат му не проявяваше никакво уважение към родителите им, към дома им, дори към себе си. Едва излязъл от затвора, той отново бе посегнал към наркотиците. Шон беше сигурен, че е прав.

— Ще убиеш мама и татко — рече нещастно той, когато час по-късно се вмъкна в стаята на брат си. Кевин се бе изтегнал на леглото си, слушаше музика и беше пуснал телевизора. Шон нямаше представа какво е взел, но каквото и да беше, брат му изглеждаше безкрайно щастлив.

— Не ми пробутвай скапаните си праволинейни лекции — сряза го Кевин и погледна малкия си брат, застанал в средата на стаята. Двамата бяха коренно различни хора. — Още не си станал ченге, въпреки че открай време се имаш за такъв.

— Татко е прав — отвърна тихо Шон. Беше изгубил всякакво уважение към брат си и едва търпеше отношението му към родителите им. Майка им плачеше непрекъснато вече втори ден, а баща им също се разплака, докато й разказваше какво се е случило. Двамата се чувстваха победени и нямаха представа как да постъпят, за да го спрат. — Един ден ще осъмнеш в затвора. — Това бе сценарият, който бе гледал хиляди пъти в какви ли не сериали по телевизията.

— Няма бе, мрънкало. Сигурно ще ми лепнат нещо условно. Не съм направил кой знае какво. Това е просто марихуана, мама му стара, не е кристален мет, нито пък крак. Просто малко тревица. — Съвсем не беше толкова малко — у него бяха открили огромно количество, също и в колата му, когато бе минал на червено и полицаите го бяха заподозрели, че е надрусан.

— Незаконно е — натърти Шон, без да помръдва от мястото си и да откъсва очи от него. Кевин бе съвършено спокоен, докато се изтягаше в леглото. Когато го бяха арестували, беше толкова надрусан, че дори не помнеше как е прекарал нощта в затвора, защото бе спал като бебе. — Може следващия път да е крак или кристален мет или гъби, или ЛСД или някой друг боклук, с който се тъпчете с приятелите ти.

— Ти пък откъде знаеш какво правя с приятелите си? — попита гневно Кевин. Брат му се превръщаше в досадник.

— Чувам разни неща.

— Още си много зелен, Шон. Нямаш никаква представа какви ги дрънкаш.

— Напротив, имам. Ти също. Кълна се, че ще те размажа, както аз си знам, щом порасна, ако още веднъж им причиниш подобно нещо — заяви Шон. Целият трепереше от гняв, а по-големият му брат само се изсмя и посочи вратата на стаята си.

— Направо се разтреперих, малкия. Измитай се сега от стаята ми, преди аз да съм те размазал. — Сякаш идваше от съвършено различен свят, от друго семейство. Беше им чужд още от едно време. Кевин винаги щеше да намира начин да върши онова, което му е приятно, независимо от обстоятелствата, независимо как се отразяват постъпките му и на него самия, и на останалите.

Шон излезе тихо от стаята. През следващите два дни родителите му се срещнаха с различни съветници и адвокати. Намериха клиника за наркомани в Аризона, където се съгласиха да лекуват Кевин, и адвокатът се зае да подготви презентацията си за пред съдията и да настоява за по-леко обвинение, да бъде изпратен в клиниката с условна присъда, без да излежава време в затвора. Не беше сигурно дали ще се получи и в деня преди да се явяват в съда, баща му го накара да си отреже косата и да си обръсне брадата. Кевин се опъна, но нямаше право на глас. Баща му даде назаем костюм и нареди да го облече. Очите на Майк горяха гневно, докато се разправяше със сина си.

— Да не си посмял да причиниш втори път същото на майка си — изсъска той през стиснати зъби, като едва се владееше. Кевин само кимна. Майк му подаде подходящи риза и вратовръзка, чифт от официалните си обувки, защото двамата носеха един номер, а синът му отказа да отидат в центъра за нови. През последните две седмици Кевин се беше мотал из къщата, беше му забранено да излиза, където и да било. Никак не му допадна планът, който бяха измислили родителите му, но беше много по-добре от четири години в затвора.

Дългото пътуване до Санта Круз премина в мълчание. Отне им почти три часа, докато излязат от трафика на Сан Франциско. Бяха се разбрали да се чакат с адвоката пред съдебната зала. Носеха официално писмо от клиниката в Аризона, което уверяваше властите, че са готови да приемат момчето, и цялата работа започваше да му се струва все по-реална, докато вървяха към сградата на съда. Кевин се оглеждаше страхливо, макар и не чак толкова, колкото родителите си. Двамата бяха оставили Шон у Били, а същия следобед Мерилин щеше да заведе и двете момчета на тренировка по бейзбол.

Съдията изслуша внимателно адвоката на семейство О’Хара и не каза и дума, докато четеше писмото, което му подадоха с описанието на клиниката за наркомани и лечението, което се предлагаше там.

— Млади човече, ти си истински късметлия — обърна се той към Кевин, след като прочете информацията за клиниката. — Много родители биха ти обърнали гръб и щяха да те оставят в затвора. Всъщност подобно развитие на нещата нямаше да ти се отрази никак зле — добави строго той. — Онова, което ще сторя, е заради тях, не заради теб. Гледай да се възползваш добре от възможността, в противен случай един ден ще се озовеш в затвора. Осъждам те на шест месеца във въпросната клиника в Аризона, която на мен лично ми прилича повече на кънтри клуб. Гледай да останеш там до края. Ако си тръгнеш и ден по-рано, ще те тикна в затвора. Освен това получаваш и две години условно. Ако през това време нарушиш закона, отиваш в затвора. Разбра ли ме?

Кевин кимна. Едва сдържаше гнева си. Шестте месеца в клиника му се струваха истински кошмар и всичко това се случваше благодарение на родителите му, към които той не изпитваше никаква благодарност в този момент. Бяха го прецакали. Съдията каза, че имал двайсет и четири часа, в които да се настани на онова място в Аризона, и че иска доказателство, че наистина е приет. Попита Кевин дали иска да каже нещо, но той нямаше никакво желание за празни приказки. Майк заговори с дрезгав глас и благодари на съдията за проявеното съчувствие.

— Успех с момчето ви — рече тихо съдията и очите на Майк плувнаха, а по бузите на Кони сълзите потекоха спокойно. Последните две седмици бяха мъчителни и изпълнени с ужасни съмнения.

Върнаха се в Сан Франциско също така мълчаливо, както и на отиване. Майк беше накарал секретарката си да направи резервации за полет до Аризона в седем сутринта на следващия ден. Щеше лично да придружи Кевин, за да е сигурен, че синът му няма да избяга.

Когато се прибраха, Кевин веднага се качи в стаята си и без да се крие, изпуши един джойнт. Те усетиха миризмата, но не влязоха вътре. Кошмарът почти беше свършил, на следващия ден щяха да го приемат в клиниката, а той трябваше да се съобразява със строгите правила там и да не забравя, че ако направи нещо нередно, ще се озове в затвора.

Щом Кевин се качи на горния етаж и двамата с Майк се преоблякоха, Кони отиде да вземе Шон от дома на Били. Момчетата тъкмо се бяха прибрали от тренировката по бейзбол. Когато тя влезе, Шон вдигна разтревожено поглед към нея. Понякога брат му се държеше като пълен гадняр, въпреки това той го обичаше и не искаше да влезе в затвора.

— Пратиха ли го в затвора? — попита, без да крие обзелата го паника, а майка му поклати глава. Изглеждаше изтощена и много нещастна.

— Не, изпращат го в клиника в Аризона за шест месеца, после го чакат две години изпитателен срок, така че ще му се наложи да се държи прилично. Ако напусне клиниката или отново сгафи, заминава в затвора. — Новината беше добра, но тя все още не беше осмислила нещата. Знаеше какви са рисковете и нямаше представа дали Кевин ще се съобразява и докога. Щяха да ходят там, за да прекарват уикендите като семейство, да участват в различните лечебни процедури с него, може би щяха да вземат и Шон. Кевин беше разтърсил живота им. Това бе най-ужасната му постъпка досега, а нищо не беше свършило.

— Той ще се справи, мамо — опита се да я убеди Шон, но самият той не си повярва.

Докато Кони разговаряше с Шон и Били, Мерилин излезе, за да попита какво се е случило, и Кони й разказа, без да крие облекчението си. Беше изпратен в клиника за наркомани, не в затвора. Мерилин веднага забеляза колко напрегната и изтощена е Кони, прегърна приятелката си и я притисна до себе си. Тя изглеждаше безкрайно объркана. Били стоеше мълчаливо настрана и ги наблюдаваше, тъй като не знаеше какво да каже. Шляпна приятелски Шон по гърба, преди приятелят му да си тръгне, защото това бе единственият начин, по който можеше да каже колко му е мъчно и че му съчувства. Шон го погледна широко усмихнат. Същата вечер Изи позвъни у тях, за да го разпита какво е станало.

— Ще го изпратят ли в затвора?

— Няма. Този път няма. Ако обаче пак прецака нещата, сигурно ще го затворят. Не знам какво му става, открай време си е досадник — обясни Шон, без да крие колко му е омръзнал този проблем. Цял ден се беше тревожил и за брат си, и за родителите си, които бяха наистина съсипани от това, което бе сторил Кевин, и от онова, което можеше да му се случи.

— Някои хора просто са различни — рече тихо Изи. — Дори да са от едно семейство. Как е майка ти? — Всички се притесняваха за нея. Тя бе преживяла най-тежко ареста на Кевин.

— Скапала се е. Не казва нищо, но изглежда така, сякаш я е халосал автобус. И татко е същият. Утре ще заведе Кев до Финикс

— Кевин страх ли го е? — попита Изи, силно впечатлена от онова, което се случваше. Той беше първият им познат, който отиваше в клиника за наркомани.

— Не, просто се е вкиснал. Не казва почти нищо, да не говорим, че слезе да вечеря надрусан като прасе. Нашите не забелязаха нищо, но аз веднага видях. Татко му каза да слезе заради мама. Тя пък плака през всичкото време, докато вечеряхме. — На Изи всичко това й се стори ужасно и тя долови напрежението в гласа на Шон, на когото му беше много неприятно, когато родителите му бяха разстроени.

Майк и Кевин заминаха рано на следващата сутрин, още преди Шон да се събуди. Кони стана, за да се сбогува със сина си, и се опита да го прегърне, но той се дръпна и й обърна гръб, а Майк не издържа и стисна силно ръката му.

— Сбогувай се както трябва с майка си — рече той през стиснати зъби и Кевин я прегърна, докато тя плачеше. Двамата тръгнаха още по тъмно, а тя се върна в леглото и се разрида. Майк се прибра късно същата вечер и също избухна в сълзи, когато седна на леглото им, а Кони го привлече до себе си, за да го успокои.

— Той как ти се видя, когато го остави? — заразпитва го тя за Кевин.

— Стори ми се, че ме мрази. — Просто ми обърна гръб и влезе. — Кевин, изглежда, беше забравил, че съдията, а не родителите му са го затворили в клиниката.

Домът на семейство О’Хара утихна без по-големия син, въпреки че откакто учеше в колеж, той не живееше с тях. Присъствието му в последните седмици беше доста натрапчиво покрай враждебността, която проявяваше, тайното му пиене и пушене на трева и стреса, който причиняваше на всички. Отначало спокойствието, което се бе възцарило без него, изглеждаше неестествено и непривично. На Шон му липсваше мисълта за по-големия брат, въпреки че действителността се бе оказала истинско разочарование.

Той гледаше телевизия, когато не учеше. Все още предпочиташе криминалните сериали, а на няколко пъти Изи дойде у тях, за да учат заедно. Беше му опекла любимите сладки, също и кексчета за него и родителите му. Трудно й беше да прецени какво да направи, за да помогне: забелязваше тъгата в очите им, долавяше я и у Шон.

Шон беше доста тих през следващите няколко седмици, но започна да се чувства по-добре, щом наближиха изпитите. Изи учеше, когато една вечер баща й почука на вратата на стаята й и я повика да дойде в хола. Тя го последва изненадано и веднага усети страх, когато видя майка си напрегната да чака на канапето.

— Направила ли съм нещо? — попита Изи и погледна от единия към другия. Не се сещаше да е сторила нещо лошо, но човек никога не знае. Всичко беше възможно. Дали пък не се бяха обадили от училището, за да ги уведомят, че се е провалила на всички изпити? Щеше да й е за пръв път.

— Двамата с майка ти трябва да ти кажем нещо — започна тихо Джеф, след като седна. Изи се беше настанила на един стол и всичко в тази сцена й се стори необичайно. Майка й дори не я поглеждаше, а стаята беше толкова тиха, че Изи чуваше тиктакането на старинния часовник в антрето. Не помнеше някога да го е чувала от хола, но сега цареше мълчание. — Двамата ще се разведем — рече примирено Джеф.

Изи ги зяпна ококорено, неспособна да измисли отговор. Та това е ужасно! Как можахте? Защо? Не се ли обичате? Какво ще стане с мен? Хиляди мисли се зароиха в ума й, но тя не продума. Искаше й се да изпищи, да се разплаче, но не можа да направи нито едното, нито другото. Намери сили единствено да помести очи от единия към другия, докато майка й най-сетне я погледна.

— Кой измисли тази работа? — бе единственото, което Изи успя да изрече. Беше сигурна, че е майка й. Открай време тя се държеше така, сякаш няма желание да е с тях в тази къща.

— И двамата — отвърна баща й, докато Катрин наблюдаваше съпруга си и дъщеря си като напълно непознати. От години се чувстваше като чужда до тях. Тя не бе искала деца и го беше казала на Джеф, когато се ожениха. Двамата се бяха запознали в юридическия факултет. Тогава той имаше огромни амбиции за кариера в корпоративния свят, ала по-късно се влюби в работата си в благотворителната фондация. Беше започнал като стажант за през лятото, после остана за постоянно.

Затова пък амбициите и целите на Катрин си останаха непроменени, докато Джеф ставаше все по-различен с всяка изминала година. Беше решил, че едно дете ще заздрави брака им, ще им се отрази добре, и бе обещал да направи всичко по силите си, за да й помага. Така и стана. Той проявяваше много повече внимание към Изи от нея и Катрин го знаеше. Дори след като роди дъщеря си, за свой неподправен ужас тя така и не я обикна. За нея появата на момиченцето си остана една огромна грешка. Та нали ставаше въпрос за човешко същество. Изи беше чудесно дете, ала Катрин не се чувстваше като майка, никога не бе изпитвала майчински чувства, а с времето нищо не се бе променило. Даваше си сметка, че й липсва нещо съществено. Просто не умееше да създава здрави връзки с хората. Чувстваше се виновна и мразеше Джеф, задето я бе вкарал в този капан, задето му бе позволила да я убеди, че ще се получи. Той беше невероятно убедителен. Родителите на Катрин се бяха държали студено с нея и нищо в живота й не я бе научило как да се държи като майка, но дълбоко в себе си тя нямаше никакво желание да се научи. Чувстваше се като чудовище всеки път, щом погледнеше собственото си дете, и знаеше, че Изи е наясно. Джеф отричаше, докато можеше, и макар да не беше признал пред Изи, той бе този, който настоя за развод и Катрин изпита облекчение.

— Майка ти е получила предложение за много важна нова работа — обясни Джеф. — Ще стане главен консултант на голяма корпорация и ще пътува често. Нито един от двамата не иска бракът ни да бъде такъв. Понякога отношенията между хората се променят — завърши той и погледна дъщеря си. — Бракът ни вече е напълно безсмислен покрай новата работа на майка ти.

— Значи ни зарязваш заради някаква нова работа, така ли? — обърна се Изи към майка си, без да крие мъката, изписала се по лицето й, и на Катрин й се стори, че нож пронизва сърцето й. Открай време знаеше, че няма да има деца, а сега Изи плащаше цената. Даваше си сметка каква грешка допуска, но това не променяше нищо, тъй като не я беше дарила с майчински чувства. А Изи бе съвсем наясно с всичко това. Така и не бе успяла да спечели обичта на майка си, нито дори късче от времето й. Години наред се бе чувствала като натрапница — при това в много отношения — в живота на Катрин. Джеф се беше опитал да компенсира, ала Изи бе жадна за майчина обич и ласка. Само че майка й я изоставяше, и то заради работата си.

— Не те изоставям — отвърна Катрин и погледна дъщеря си. Знаеше, че сега е моментът да я прегърне, но така и не можа. — Двамата с баща ти изработихме напълно справедливо разрешение. Всяка седмица ще живееш по три дни с него, след това три дни с мен, когато съм в града. Ще прекарваш неделите с онзи от нас, който е свободен. Или просто ще се редуваме по три дена, както ти предпочиташ. — Това разрешение й се струваше напълно справедливо, като истинска сделка, но съвсем не бе разумно за едно дете.

— Ти сериозно ли говориш? — погледна я ужасено Изи. — Значи очакваш да се лашкам между двамата като някаква топка, която си подхвърляте, или като куче! Как си представяш да водя подобен начин на живот? Значи на всеки три дена ще трябва да си събирам багажа. Предпочитам да съм сираче и да отида в сиропиталище. Не мога да живея така. Нелепо е.

Катрин я погледна изненадано. Джеф мълчеше. Беше се сетил, че на Изи ще й бъде трудно, но Катрин бе настояла, че така е „справедливо“.

— Можем да редуваме седмиците, ако предпочиташ — предложи тя на Изи също като на клиент, на когото се опитва да угоди.

— Не искам вие двамата да ме подмятате — заяви Изи и очите й се напълниха със сълзи. Та те съсипваха живота й. — И двамата сте напълно луди. Не мога да живея по този начин. Да не би аз да съм виновна, че не се обичате или че ти си имаш нова работа? Защо си го изкарвате на мен?

— Това се нарича съвместно попечителство — отвърна спокойно Катрин, докато се опитваше да не се поддаде на мъката в очите на дъщеря си. Тя никога не би поискала развод — вече се бе примирила със сегашния си живот. Когато обаче каза на Джеф за новата си работа, той пожела да се разделят. Замисли се и прецени, че съпругът й има основание, а пък Изи бе достатъчно голяма и трябваше да прояви разбиране.

— Аз да не би да съм някоя мебел, която да си подхвърляте по два пъти в седмицата?

— Ще свикнеш. Може дори да откриеш, че този живот има предимства. Намерих си чудесен апартамент в центъра, съвсем близо до офиса, в сграда с басейн.

— Не искам басейн. Имам нужда от майка и баща, от дом. Не можете ли да се разберете, да измислите нещо? — В мига, в който зададе въпроса, те поклатиха глави.

— И двамата заслужаваме по-добър живот. Бракът ни отдавна не върви — призна с тъга Джеф. — Знам, че ти е трудно.

— След една година, когато навършиш четиринайсет, ще кажеш на съдията какво искаш. Сега обаче зависи от нас двамата с баща ти да решим кой е най-подходящият вариант — обясни отново Катрин.

— Подходящ за кого? Има ли някакво значение какво мисля? — И двамата я гледаха недоумяващо и не знаеха какво да направят. — Според мен съвместното попечителство е пълна гадост, също като вас — рече Изи, хукна към стаята си и тръшна вратата. Позвъни на Габи и избухна в сълзи, докато й разказваше какво се е случило. Габи не можа да повярва и й предложи да остава у тях винаги когато иска. Изи обаче не искаше да остава у Габи, искаше свой дом. След това се обади на Шон и Анди и двамата проявиха съчувствие.

Тя плака цяла нощ в леглото си, а на следващата сутрин, на закуска, баща й обеща да се постараят да улеснят живота й.

— Можеш да оставаш по една седмица при всеки от нас или по две седмици, може би по месец. Можеш да останеш тук за постоянно, но трябва да виждаш и майка си.

— Защо? Тя и без това ще пътува през повечето време. Защо вие двамата не се редувате, а аз да съм тук през всичкото време? Чувала съм, че някои родители правят точно така.

— Ще ни бъде крайно неудобно — отвърна нещастно Джеф. Не му беше никак приятно на какво подлагат Изи, но бракът им бе приключил преди много години. Той ходеше на групова терапия от една година насам и нямаше никакво желание да търпи това подобие на брак, при това с жена, която не го обича, която и той не обича. Лошото бе, че Изи се оказа невинна жертва.

— Затова трябва аз да търпя неудобствата — натякна тя е горчивина и разрови корнфлейкса си е лъжицата. След това го погледна нещастно. — Да не си посмял да ме виниш, ако се проваля в училище. Не мога да изкарвам добри оценки, като се местя по три пъти в седмицата, защото вие с мама не се понасяте. В мига, в който навърша четиринайсет, ще кажа на съдията, че не искам да ме подмятате, затова започвайте да мислите още отсега за друго разрешение.

— Ще се постараем — отвърна тъжно баща й, въпреки че все още не бе измислил нищо. След малко чу как вратата се хлопна, когато Изи тръгна на училище.

Единственото, което й донесе утеха в този ден, както и през следващите дълги месеци, бяха приятелите й. Прекарваше колкото е възможно повече време в дома на семейство О’Хара, окриляна и приласкана от Кони; от време на време оставаше у Габи и това също й помагаше. Джуди беше мила жена и открай време обичаше Изи, съчувстваше й след развода на техните. Габи и Мишел също й съчувстваха, подкрепяха я, както и останалите й приятели.

Измислицата на Катрин за редуването така и не се получи. Тя беше в командировка почти всеки път, когато Изи трябваше да остане при нея, и накрая се отказаха от плана тя да се прехвърля ту при единия, ту при другия от родителите си като топка за тенис. Вместо това живееше при баща си и от време на време, някой уикенд, спеше при майка си. Катрин я водеше на вечеря и й позволяваше да води Габи на плувния басейн. Понякога минаваше по цял месец, без Изи да я види, друг път дори повече, но дори когато я виждаше, Изи знаеше, че майка й не мисли за нея. Затова трябваше да се примири с баща си, който я обичаше, и с четиримата си страхотни приятели. Оставаше й и Кони О’Хара, която й беше като любяща леля. Благодарение на всички тези изключителни хора около нея, Изи беше щастлива.