Даниел Стийл
Приятели завинаги (16)

16.

Останалата част от лятото премина спокойно за всички. Беше време за изцеление и размишление. Шон, Анди и Изи говореха много за Габи, колко странен и празен е животът им без нея. Били бе изпаднал в тежка депресия и майка му настояваше да потърси професионална помощ, което бе напълно разумно. Тя много се притесняваше за него. Всички бяха разтревожени. Той пиеше прекалено много, а Шон непрекъснато му говореше против алкохола. Приятелите му бяха уплашени за него, но когато наближи времето Били да се върне в университета за тренировки, старото му аз, изглежда, се върна отново. Може би той нямаше да се възстанови напълно, но футболът открай време беше същността на живота му, също както и Габи, затова всички се надяваха спортът да се окаже неговото спасение.

Останалите трябваше да намерят начин да се съвземат и да продължат. Джуди бе все още съсипана, но трагедията я сближи с Мишел. Тя замина за Ню Йорк с нея, за да прекарат известно време заедно и да променят обстановката. Когато се върна, беше поосвежена.

Анди прекарваше колкото е възможно повече време с Били, въпреки че бе започнал отегчителна работа за лятото, и двамата с Шон често вечеряха заедно и разговаряха часове наред, докато обсъждаха случилото се и какво означаваше за тях.

Майките в групата също се събираха често. Мерилин се тревожеше за Били, но през повечето време беше заета с близначките, които тичаха навсякъде и я побъркваха, въпреки че тя много им се радваше. Каквото и друго да се случеше, те бяха голямата й радост, извор на безкрайно щастие. Невинността им бе като маяк на надеждата, който блестеше в тъмнината.

Дженифър и Изи се сприятелиха и сближиха. Габи липсваше безкрайно много на Изи. Тя замина за езерото Тахо със семейство О’Хара и се опита да не си припомня нощта, прекарана с Анди в слугинската стаичка. Двамата с Шон си говореха непрекъснато за всичко, което обичат. Той не спираше да обяснява, че щял да постъпи на работа във ФБР, когато завърши колежа. Сякаш си бе поставил цел, а не преследваше мечта.

Ходеха да плуват в езерото, да играят тенис и да ловят риба. Баща му ги заведе да покарат водни ски. Занимаваха се със съвсем обикновени неща и се опитваха да забравят мъката, която ги бе сполетяла.

Когато през септември Изи се върна в Университета на Ел Ей, тя бе готова отново да се изправи и да продължи да живее. Шон пък нямаше търпение да се върне във Вашингтон. Били започна тренировки в началото на август, а пък Анди бе готов за втората си подготвителна година по медицина. Всички бяха поели в правилната посока. Не забравиха Габи — тя беше спомен, който щяха да носят завинаги, спомен от четиринайсетте години приятелство и споделеното детство. Винаги щеше да бъде част от тях.

Без Габи втората година се оказа много трудна за Изи. Досега й беше много приятно, че най-добрата й приятелка е близо до нея, а сега вече я нямаше. Изи имаше нова съквартирантка, която й допадаше повече от първата, но никой не бе в състояние да замени Габи. Тя й беше като сестра и най-изключителната приятелка.

Втората година се оказа почти невъзможна и за Били, много мъчителна. Понякога болката от загубата на Габи го поваляше. Откри, че му е безкрайно трудно да навакса с уроците. Изи му помагаше, когато можеше. Единственото, което го интересуваше сега, бе да започне да играе за Националната футболна лига. Училището му беше дошло до гуша. Прекарваше колкото е възможно повече време във фитнеса и в тренировки. Последва съвета на Шон и престана да пие. Беше във върховна форма, когато изигра първия си мач през втората година. Беше готов за победа и се представи страхотно по време на сезона. Майка му и Джак идваха често, за да го гледат как играе. Лари също се стараеше да прескача. В края на футболния сезон и след шампионски мач, в който се представи изключително, Били вече знаеше какво да направи. Сега беше напълно сигурен. Трябваше единствено да изкара още една година.

На 2 януари влезе в кабинета на съветника си и му каза какво е намислил. Съветникът му прояви разбиране. Каза на Били, че трябва да изчака да стане на двайсет и една, за да влезе в Националната футболна лига. Били го знаеше. Тъкмо това го крепеше. Беше спечелил втори шампионски мач. Чувстваше се готов, въпреки това трябваше да изчака. Дипломирането вече не го интересуваше. В света го чакаше твърде много. С Габи сигурно щеше да остане. Без нея просто искаше да продължи живота си и да започне час по-скоро кариера като професионалист.

Не бе излизал на среща след смъртта й, искаше да й остане верен. Нея я нямаше от малко повече от година, а му липсваше всяка минута. Животът без Габи бе непрекъсната болка.

На Изи понякога й се искаше собственото й решение за бъдещата кариера да е по-лесно и ясно. Тя гореше от желание да помага на другите, но не можеше да реши как да го постигне. Записа английска филология като основна специалност и обсъди решението си с Шон. Той бе твърдо решен да работи във ФБР. Смъртта на брат му бе избистрила идеята му, докато смъртта на Габи бе разтърсила Изи толкова силно, че тя се чувстваше напълно объркана.

Опита се да обясни състоянието си на майка си при едно от редките й посещения в Лос Анджелис. Изи и Катрин не приличаха на майка и дъщеря, така беше още от едно време. Сега вече можеха да ги сбъркат за стари приятелки. Двете не бяха близки, но връзката им бе достигнала състояние на покой. Изи знаеше, че няма смисъл да очаква каквото и да било от майка си и не се надяваше вече от много години.

— Наистина не разбирам защо не искаш да запишеш медицина — рече Катрин, докато обядваха. Все още бе красива жена, въпреки че вече беше на петдесет и четири. Годините не й личаха и Изи подозираше, че си е правила лифтинг, но важното бе, че изглежда страхотно. Беше се преместила в Лондон и живееше със същия мъж, с когото излизаше преди шест години. Той се казваше Чарлс Спаркс, беше по-стар от Катрин, безобразно богат и преуспяващ. Двамата с Изи се бяха срещали, въпреки че тя не го познаваше добре. Майка й изглеждаше щастлива и това беше достатъчно. На Изи не й се налагаше да обича и него. И той, и майка й бяха като непознати. Понякога имаше чувството, че е непозната дори за себе си. Все още не знаеше каква иска да стане, когато завърши. Понякога й се струваше безкрайно трудно, че е жива, но тя искаше да води полезен живот, не просто да си намери работа.

— Не искам да ставам адвокат, мамо. Това е достатъчно основателна причина. Освен това нямам способности за бизнес като теб — което изключваше възможността да се запише в бизнес школа. Изи беше мислила много по въпроса, но тази работа просто не беше за нея. Тя притежаваше организаторски умения, ала все още не знаеше къде да ги приложи.

— Не се превръщай в мечтателка като баща си — сряза я строго Катрин, обзета от разочарование. Тя не бе въодушевена от работата му за фондацията. — Той вечно се грижи за бедните. От подобна работа пари не се изкарват.

Дженифър споделяше идеите на баща й, тъй като беше социален работник и бе отдадена на професията си. Изи ги уважаваше, въпреки че майка й бе изпълнена с презрение. Двамата живееха заедно от година и изглежда, се разбираха. Бракът на родителите й така и не потръгна — двамата бяха твърде различни, а сега бездната между тях бе станала необятна.

— Може да се хвана да преподавам две години или пък да замина за Индия и да работя с бедните. — Изи погледна майка си извинително и се почувства така, сякаш си играе на руска рулетка с живота. Анди знаеше накъде се е запътил, Шон даваше мило и драго за ФБР, Били щеше да се отдаде на футболната си кариера, докато тя нямаше представа какво иска да прави. Като малка единственото й желание беше да стане добра майка и съпруга, може би защото майка й не беше такава. Междувременно беше открила, че това не се смята за работа. Беше просто въпрос на късмет. Кони и Мерилин бяха прекрасни майки, но и двете бяха работили преди това. Майчинството приличаше на призвание, не на кариера. Тя бе едва на двайсет, още много млада, за да мисли за свое семейство, а и все още не бе срещнала мъж, с когото да пожелае да го създаде. На няколко пъти излиза с различни момчета, но така и не прояви желание за втора среща. За разлика от Габи и Били тя все още не бе открила истинската любов и дори не я търсеше. Желанието й засега беше да завърши образованието си и да се позабавлява, а след като завърши, да си намери работа, която й харесва.

— Все ще измислиш нещо — рече майка й, докато я целуваше за довиждане след обяда. Същата вечер летеше обратно за Лондон и Изи нямаше представа кога ще я види отново. Така бе от години. Баща й и Дженифър бяха част от живота й и нейни приятели.

Английската филология се оказа правилен избор. Специалността й хареса и тя записа няколко часа по философия и френски като втора специалност. Забавляваше се славно и Кони я насърчаваше да помисли за преподавателско място. На нея й бе харесало, преди да се омъжи за Майк.

През януари Били подаде молба за Националната футболна лига. Най-сетне можеше да напусне колежа, за да се отдаде на професионална футболна кариера. Приеха молбата му и през април бе избран от отбор в Детройт. Заяви, че това бил най-щастливият ден в живота му.

Беше много развълнуван, въпреки че отборът не беше най-силният в лигата. Това бе най-щастливото събитие след смъртта на Габи и изключително важен момент в живота му. Нае си агент и бизнес мениджър и скоро след това започна да излиза на срещи. Габи я нямаше от две години. Най-често Били излизаше с манекенки и млади актриси, с лъскави млади момичета около неговата възраст или по-млади. Нито една от тях не можеше да се сравнява с Габи, но те го разсейваха и той се появяваше с красавиците на различни събития. Това малко притесняваше майка му, но тя знаеше, че ще му се отрази добре, по-добре, отколкото да скърби за Габи до края на живота си.

В края на учебната година бащата на Изи и Дженифър решиха да се оженят. Нямаха намерение да си раждат деца, но бяха решили да осиновят. Предстояха съществени промени. Изи не се разстрои. Тя харесваше Дженифър и мислеше, че бракът с нея ще се отрази добре на баща й, макар да не беше сигурен дали осиновяването е разумен ход. Това обаче пасваше на идеите им за подобряване на живота на ощетените и двамата бяха много развълнувани.

Изи стана на двайсет и една и същото лято майка й подари пътуване из Европа с влак и раница, съвсем сама. Срещна се с Шон и Анди в Копенхаген и тримата пътуваха през Норвегия и Швеция, а после се отправиха към Берлин. Накрая тя се озова в Париж сама, а оттам замина за Лондон, където остана няколко дни при майка си и Чарлс, прекара добре, след това се прибра вкъщи. Беше пътувала през цялото лято и нямаше търпение да започне последната си година в колежа.

Обядва с Анди, преди той да замине за Бостън. Той си имаше сериозна приятелка и нямаше търпение да започне в медицинската школа веднага след като се дипломира. Надяваше се да остане в „Харвард“ и с всеки изминал ден се държеше все повече като лекар. Изглеждаше зрял и възмъжал и заяви, че искал да стане ортопедичен хирург, а след това я попита какво ще прави, след като завърши. Бяха говорили по този въпрос в Европа, но разговорът не беше сериозен.

— Ще преподавам известно време. Може да постъпя в Корпуса на мира. Крайно време е тази година да реша — отвърна Изи с крива усмивка. Майка й я беше поканила да остане в Лондон една година, което й се стори вълнуващо, но в крайна сметка не пожела. Все още предпочиташе да върши нещо полезно, но така и не знаеше какво. — Чувствам се точно толкова пораснала, колкото през първия ден в детската градина, когато ви поднасях пластмасова храна. Ти поиска сандвич с пуешко и майонеза — напомни му тя и двамата се разсмяха. Тогава той изглеждаше толкова спретнат и сериозен в закопчаната риза и панталоните в цвят каки. Още по онова време знаеше, че иска да стане лекар. Нито един от двамата не се бе променил кой знае колко оттогава. Били беше все още луд по футбола, а Габи щеше да стане актриса, ако бе жива — сърцето на Изи винаги се свиваше, щом се сетеше за това. Шон все още искаше да хваща „лошите“, сега вече говореше безупречен испански и щеше да завърши външна политика, което щеше да му проправи пътя към ФБР.

— Защо не помислиш да отвориш ресторант с пластмасова храна? — пошегува се Анди и в мига, в който го каза, тя се сети. Щеше да бъде малко по-различно от пътя, който си представяше, но неочаквано решението й се стори подходящо.

— Ще бъде по-добре, отколкото да разчитам на готварските си умения — рече замислено тя. — Изкуствените понички са много сладурски.

— Също като теб — подхвърли топло Анди и разроши косата й. Никога не споменаваха нощта, когато бяха изгубили девствеността си, но помнеха и тя знаеше, че винаги ще е така. Радваше се, че е открил момиче, на което истински държи. Тя се казваше Нанси и се бяха запознали в лабораторията. Призна, че е луд по нея, че животът им е бил почти еднакъв, че имат едни и същи стремежи и интереси. Кой знае? Може би щеше да се получи. Изи вече не вярваше в нищо, най-малкото в бъдещето или в себе си, откакто Габи загина. Как да имаш доверие след подобно нещастие?

Не беше сигурна какво иска от една връзка. В началото на учебната година излиза с едно момче три месеца, но после изведнъж изгуби интерес. Чувстваше се като кораб без рул, тъй като нито проявяваше сериозен любовен интерес, нито имаше определени цели по отношение на работата.

Двамата с Шон обсъдиха бъдещето, докато вечеряха, преди той да замине за окръг Колумбия. Сега животът след колежа бе основното притеснение на всички.

— Ще измислиш нещо — заяви уверено той.

— И мама каза същото — въздъхна Изи. Идеята й се избистряше, но тя все още не искаше да му каже, не и докато не е сигурна. — Ами ти? Държавният департамент ли? Правосъдието или още си на вълна ФБР?

Много от студентите на „Джордж Уошингтън“ постъпваха на работа за правителството и тя си представи как Шон се заема с международни отношения, тъй като испанският му беше безупречен.

— Нещо такова — отвърна уклончиво той и Изи го погледна, но знаеше, че няма смисъл да настоява и разпитва. Шон очевидно криеше нещо.

— Това пък какво означава? Какво не ми казваш? — Той се разсмя, когато тя попита. Познаваше го твърде добре, но и той нея, дори по-добре, отколкото тя познаваше себе си. Не можеше да скрие нищичко от него.

— Не знам. Проучвам една възможност. Не е нещо ново.

— Полицай може би? Пожарникар? Шериф? — Тя му напомни за детските му желания и той се разсмя.

— Нещо такова. — Все още не бе споделил с родителите си, не беше готов да каже и на Изи, но тя бе като куче, захапало кокал.

— Казвай.

— Добре де, добре. Просто не казвай на никого, докато не премисля. Може би ЦРУ или Агенцията за борба с наркотиците, може би Министерството на правосъдието. Ще се явя на интервю за академията на ФБР. Надявам се да ме приемат и без предварителен опит. — Това бе мечтата му открай време, а сега искаше тази работа повече от когато и да било. Отчаяно копнееше да го приемат.

— Какви са всички тези служби? — Изи го погледна леко притеснена. Сети се за какво става дума и че част от работата му ще бъде много опасна, особено в Агенцията за борба с наркотиците.

— Все още искам да залавям лошите като онези, които убиха брат ми. Единственият начин да го сторя, е като отида при извора и погна наркокартелите в Южна Америка. Оттам изпращат цялата тази гадост. Продават наркотици, за да купуват оръжия за терористите по цял свят. — Очите му заблестяха, докато обясняваше, също както когато предаде пистолета си петгодишен. Докато си играеха у тях, той я арестуваше редовно. Винаги я тикваше затвора — неговата стая, после слизаше на долния етаж, за да хапне нещо.

— Това е опасна работа, Шон — заяви сериозно Изи. — Хората загиват на тази работа. Не искам да изгубя още един приятел.

— Няма — увери я той, — а и аз още не съм твърдо решил. Това е просто идея. Искам да проуча работата във ФБР. Струва ми се най-интересната от всичките.

— Така е — въздъхна тя. — Всички знаехте какво искате да правите още в детската градина, а аз все още не съм решила. Тъпа работа, нали?

— Нищо подобно. Догодина ще измислиш нещо. Умна си, щом все още обмислящ възможностите.

— Нищо не обмислям, просто няма какво — отвърна тя мрачно.

— Не е вярно — рече мило той и я целуна по бузата, а след това подкара към дома. — Винаги си била най-умното момиче, което познавам, и винаги ще си останеш. — Тя му се усмихна и двамата се прегърнаха отново, когато той я изпрати до вратата. Разговорът с Шон запълни донякъде празнината, оставена от Габи. Тя знаеше, че това е дупка, която ще остане зейнала завинаги. Същото беше и за Били и за всеки от тях.

 

 

Бащата на Изи и Дженифър се ожениха в деня след Коледа. Малката церемония се водеше от съдия, бяха поканени повечето от приятелите им, колеги от фондацията. След това отидоха на обяд в близък ресторант. Приятелите на Изи и техните родители също присъстваха. Джуди все още беше много нещастна, а Мишел за пореден път бе съвсем окльощавяла. Поддържането на здравословно тегло се бе оказало непрекъсната битка за нея. Сега учеше в колеж, беше приета в „Станфорд“ и се справяше добре. Брайън още беше в „Атууд“. Били, Анди и Шон се прибраха за празниците. Били беше в кожен костюм и каубойски ботуши от алигаторска кожа. Вече изглеждаше като професионален футболист, който изкарва купища пари, и Изи не спираше да го майтапи.

— Такъв съм си аз — разсмя се той. Според таблоидите Били имаше готина нова приятелка, танцьорка във Вегас. Не беше като Габи, но и двамата бяха на двайсет и две и все още не изпитваха нужда да търсят истинската любов. Анди току-що бе приет в медицинската школа на „Харвард“. Шон така и не й каза какво е станало след интервюто в академията на ФБР и променяше темата всеки път, когато тя го попита. Изи усилено си търсеше работа и бе намислила нещо. Не беше работа, на която да се посвети до края на живота си, но за известно време ставаше, може би за две години, докато обмисли всичко. Габи й липсваше, защото с нея бе обсъждала какво ли не. Приятелката й беше разумна и се отнасяше много сериозно към живота.

През май осиновяването, което баща й и Дженифър бяха замислили, се осъществи. Осиновиха двегодишно момиченце от Китай, което се оказа най-сладурското дете, което Изи беше виждала. Казваше се Пинг. Бяха очаровани. Джеф се отказа от кабинета си, за да има тя самостоятелна стая, и един уикенд Изи им помогна да я боядисат.

През юни настъпи големият ден за всички. Анди завърши „Харвард“ с отличие. Шон завърши „Джордж Уошингтън“ с отличие по испански. Изи завърши Университета на Лос Анджелис със специалност английска филология. Седмица преди да се дипломира, й съобщиха, че е назначена като помощник-учителка в детската градина на „Атууд“, където всички бяха ходили на училище. Тъкмо такава работа й трябваше за момента, баща й се зарадва, но тя знаеше, че майка й няма да остане очарована. Сигурна беше обаче, че най-сетне постъпва правилно. Беше решила през лятото отново да замине за Европа и да разгледа Венеция, Флоренция, Падуа и Верона и някои от градовете, които не бе успяла да посети миналата година.

Церемонията в университета й беше тържествена и трогателна. Шон дойде за дипломирането й, тъй като неговото беше месец по-рано, но Анди беше все още в Кеймбридж, за да се премести в новия си апартамент. Били дойде и предизвика огромно вълнение, когато хората го видяха. Даде автографи за братята на всички. А баща й и Дженифър доведоха Пинг. Катрин също дойде. Беше един от онези моменти, в които Изи усещаше твърде силно липсата на Габи, но имаше чувството, че тя е с нея духом. Трудно й беше да повярва, че я няма от три години и половина. Времето бе отлетяло неусетно и Били също се чувстваше много по-добре.

Баща й и Дженифър бяха организирали обяд в хотел „Бел Еър“ в чест на завършването й. Денят беше чудесен, слънчев и всички се наслаждаваха на компанията, смяха се много на стари случки, на лудориите, които бяха вършили навремето. Шон и Били заразказваха за първия ден в детската градина, когато тя им сервира пластмасовата храна за обяд на масата за пикник.

— Оттогава сме приятели — рече Шон и я погледна топло.

Тя им разказа за новата си работа като помощник-учителка в детската градина в „Атууд“. Личеше, че баща й се гордее с нея, докато майка й я погледна неодобрително.

— Сигурен съм, че ще се забавляваш — рече тихо Шон. — Много те бива с малките деца. — Беше я наблюдавал често със сестрите близначки на Били, които бяха станали на четири и ходеха в същата забавачка, в която бяха записани навремето по-големите им братя, а догодина сигурно щяха да постъпят в „Атууд“.

— Нямам намерение да съм на тази работа завинаги — обясни тихо Изи. — Само две години. Ами ти? — попита направо тя, докато другите си говореха. — Все още не си ми казал какво стана с ФБР. — Той се колеба дълго, най-сетне отговори:

— Записах се. Истинско чудо е, че си затвориха очите и ме приеха, без да имам опит. Казах си, че това е знак и така е било писано.

— Значи успя. — Тя го погледна учудено. — Така и не ми каза. — За нея не беше никакво чудо.

— Открай време исках да го направя.

Тя знаеше, че е истина.

— Дано не ти дават опасни задачи — подхвърли, макар и двамата да знаеха, че няма как да избегне опасностите. — Струва ми се рисковано — рече притеснено Изи. — Кога започваш? — Искрено се надяваше той да си остане вкъщи известно време.

— През август. В Куонтико, Вирджиния. Ще бъда там до януари.

Майка й стана, за да си върви. Трябваше да се качи на самолета за Ню Йорк. И останалите заминаваха същата вечер. Изи вече бе изпратила вещите си в Сан Франциско, беше се изнесла от общежитието и се бе настанила на хотел с баща си и Дженифър. Шон щеше да лети с тях. Наскоро Били беше прехвърлен в Маями, но каза, че щял да се върне в Сан Франциско през юли, за да види родителите си. Всеки път, когато си идваше, се отбиваше на гости у Габи. Мишел тъкмо бе завършила втората си година в „Станфорд“, а на Брайън му предстоеше да завърши гимназия. Изи обеща да му помогне да попълни документите за колеж. Той много се вълнуваше, че тя ще започне работа в „Атууд“ и ще може да я вижда често.

Шон и Изи си говориха тихо в самолета на път към Сан Франциско. Обсъждаха Били и живота, който водеше. И двамата бяха облекчени, че се е по-укротил въпреки ежедневните изкушения. Изи се запита дали двамата с Габи щяха да са се оженили досега. Предполагаше, че вече щяха да са семейство. Без нея той не се задържаше на едно място, вече му се носеше славата, че излиза единствено с красавици, при това много. Докато беше с Габи, така и не погледна друга, а сега жените се бяха превърнали в символ на положението му, също като скъпите костюми, каубойските ботуши от алигаторска кожа и златния „Ролекс“ на китката, обсипан с диаманти. Дори и много по-лъскав, той си оставаше същото момче, с което бяха расли, момченцето, което прибра топката си в шкафчето в „Атууд“ и се влюби в Габи, когато тя му взе кубчетата. Изи знаеше, докато наблюдаваше седналия до нея Шон, че независимо от всичко, което се беше случило, някои неща никога нямаше да се променят.