Даниел Стийл
Приятели завинаги (21)

21.

Както бе обещала, Изи позвъни на Дженифър на следващия ден, за да разкаже за премиерата на балета и как е изглеждала в роклята.

— Беше съвършено! — рече тя, без да крие колко е щастлива и благодарна, че мащехата й бе зарязала всичко, за да отиде с нея на пазар. Дженифър се оказа чудесна приятелка и никога не се опита да се държи като майка. Беше по-скоро като голяма сестра или леля. — Някои от жените бяха облечени в дълги рокли, но аз щях да се чувствам глупаво, ако бях чак толкова официална.

— Ти си достатъчно млада, за да си позволиш късо дори на официално събитие — потвърди Дженифър. Изи бе стигнала до същия извод предишната вечер. Роклята, на която се спряха, бе напълно подходяща и Тони каза, че изглежда великолепно. — Как е Тони?

— Красив, очарователен — изкиска се Изи. — Прекарах страхотно. — Дженифър се зарадва, когато чу тези думи. Изи й разказа всички подробности и за балета, и за вечерята след това и тъкмо приключи разговора, когато Анди й се обади от Кеймбридж. Не беше говорила с него от Коледа. Обади му се на Бъдни вечер — той работеше и се самосъжаляваше. Опитваше се да реши каква специалност да избере и в момента обмисляше възможността да стане педиатър.

— Ти как си? — Стараеше се да се чува с нея винаги, когато се сетеше и му останеше време. Сега бяха единствените останали от групата, защото с Шон нямаха връзка, докато работеше под прикритие за ФБР. На Анди му беше приятно да разговаря с нея, защото имаше чувството, че поема глътка дъх от дома.

— Добре! — отвърна щастливо Изи. — Снощи ходих на премиерата на един балет. Не видях родителите ти. Те ходили ли са?

— Сигурно, освен ако мама не е била дежурна. Татко не ходи без нея. Тя обича балета много повече от него. Ти май променяш вкусовете си. Да не би да има нов мъж в живота ти?

— Може би.

— Криеш нещо — скара й се Анди.

— Запознахме се на Нова година. На следващия ден ме заведе в Напа на обяд, а снощи на балет. Готин е.

— С какво се занимава? Дано не е лекар, защото изобщо няма да го виждаш. Двамата с Нанси не сме се засекли и за една нощ през последните две седмици. Графиците ни вечно се разминават. Струва ми се, че на нея започва да й омръзва. Много е трудно — призна той и й се стори обезкуражен. — Просто не знам как нашите са опазили брака си. Караме се непрекъснато, когато не се виждаме, непрекъснато сме недоспали, което я прави заядлива, а аз направо се побърквам — разказваше той, а Изи се разсмя.

— Ще се справите. Вие двамата се обичате — опита се да му вдъхне увереност тя.

— Надявам се. Понякога се питам дали това е достатъчно. — Анди, изглежда, преживяваше труден период. Медицината беше тежка специалност, но той открай време искаше да стане лекар. Също като Шон и откачения му живот във ФБР. Тя осъзна, че животът й като учителка в детска градина е много по-простичък от техния, макар и не чак толкова изпълнен с предизвикателства.

— Какво друго при теб, освен разправиите с Нанси и недоспиването? — Много обичаше да си говори с него — все едно разговаряше с брат. Същото беше и с Шон, но сега той се беше превърнал в невидим брат, с когото никога не можеше да се свърже и може би никога нямаше да има възможност, ако му се случеше нещо, докато е под прикритие. Страхуваше се, че всеки момент могат да го убият, беше сигурна, че Кони се бои от същото, още повече че той бе единственият й останал син. Изи поне знаеше, че Анди винаги ще бъде до нея. Нищо в избраната от него професия не беше рисковано. Него можеше да обича, без да се страхува, и тя го обичаше така, както и през изминалите осемнайсет години. Сега и двамата бяха на двайсет и три.

— Няма „друго“ при мен — оплака се Анди. — Само работа и пак работа. Добре че и Нанси ще става лекар. Друго нормално човешко същество не би проявило разбиране. Права беше, когато ме разкара. — Не споменаваха никога случката, но сега вече той не се чувстваше неудобно, нито пък тя.

— Връзката от разстояние щеше да е почти невъзможна — рече честно Изи.

— Така е. Разкажи ми за новия. Хайде. — Анди се интересуваше от живота й винаги когато имаше време.

— Красив е. По-стар. Филмов продуцент. Готин.

— Сериозно ли е?

— Не.

— Спа ли с него?

— Още не съм, докторе. Говориш като гинеколога ми. — Анди се разсмя, когато чу тези думи.

— Чакай да ме изпратят в гинекологията. Тогава ще поговорим по-подробно. Мама иска да стана акушер-гинеколог и да практикувам заедно с нея. Само че няма да стане. Колко по-голям е?

— Не чак толкова много. На трийсет и девет е. — Знаеше, че Нанси е година по-голяма от Анди, въпреки че учеха в един курс. Тя беше попътувала в продължение на една година, преди да започне да учи. Една година обаче не беше от значение, докато шестнайсетте бяха доста повече.

— Не е ли старичък за теб?

— Може и да е старичък. Чувствам се пораснала, изтънчена, а и засега ми е гот.

— Сигурно, покрай премиерата на балета и всичко останало. Няма нищо общо с моя живот в момента. Най-много да си позволя да отскоча до „Макдоналдс“, когато не уча, не съм в час или дежурен в болницата с някого от преподавателите. След това направо заспивам на масата. — Тя предположи, че той представя нещата по-зле, отколкото бяха в действителност, но също така й стана ясно, че е стресиран и няма представа кога ще се прибере у дома. — Да ме държиш в течение. Хубаво е от време на време да си припомням, че хората живеят, излизат на вечеря, спят и дори се чукат. А аз ще съм престарял, когато приключа с тази работа.

— Глупости, Анди. Ще бъдеш супер.

— Не разчитай — отвърна кисело той. — Да се пазиш и звънкай. Обичам те, Из. Не го забравяй.

— Няма. И аз те обичам.

— Да, знам. — Стана й приятно да го чуе. Няколко минути по-късно затвориха. Изи реши да изчисти апартамента, а Анди се върна на работа. На следващия ден имаше изпит.

В Бостън беше противен януарски ден, всички бяха болни от грип, в депресивни състояния след празниците. Върлуваше някакъв вирус и половината от хлапетата в болницата бяха приети с обезводняване, след като бяха повръщали дни наред. Анди си каза, че ако види още едно тригодишно дете да повръща, ще изкрещи. Не можеха да направят почти нищо, освен да им дават течности. Разпространяваше се и някаква гадна гръдна инфекция, която прерастваше в бронхит, а след това и в пневмония. Имаха и от тези случаи в болницата.

Той тича напред-назад през целия ден като студент втора година, работеше със стажантите и главния специализант, който бе пълен гадняр, решил да му стъжни живота, и му предстоеше да попълни цяла планина формуляри. Нанси най-сетне бе приключила тридневното си дежурство в спешното и се беше прибрала, за да се наспи. Анди не беше спал от трийсет и шест часа, тъй като учеше до късно и работеше.

Все още бе сравнително свеж в девет същата вечер, след осемчасов работен ден, когато в спешното отделение влезе деветгодишно момиченце с четирийсет градуса температура, за което предполагаха, че има грип. Не изглеждаше никак добре. Специализантът го беше прегледал и бе наредил на Анди и сестрите да започнат вливания и да свалят температурата. Детето плачеше и твърдеше, че се чувства ужасно. Изглеждаше ужасно. Тъй като се предполагаше, че става въпрос за грип, оставиха Анди да запише историята на заболяването. Майката имаше още три деца, които седяха в чакалнята с нея. Бащата на детето беше извън града, а педиатърът им бил заминал за уикенда и оставил единствено медицинска сестра. Сестрата насочила майката към спешното. Температурата се беше покачила по обяд. Дори след като започнаха вливанията, температурата продължи да се вдига и състоянието на детето да се влошава. Анди знаеше достатъчно и се страхуваше от фебрилни гърчове, затова позвъни на специализанта в десет часа.

— Не ми харесва как изглежда — рече спокойно той и се опита да се представи като по-компетентен от студент втора година. Специализантът прегледа момиченцето отново и се съгласи, че състоянието му не е добро, а то не спираше да се оплаква от схващане на врата, докато хлипаше. — Какво мислиш? — обърна се Анди към него.

— Същото както при постъпването — отвърна той нетърпеливо. — Тежка форма на грип. Да се надяваме, че температурата ще спадне. — Правеха всичко по силите си. Специализантът остави Анди да се грижи за шестмесечно бебе, което интубира заради проблем със сърцето. Нощта бе твърде натоварена. По-късно, когато Анди отиде отново да погледне момиченцето, то забели очи по време на прегледа и изгуби съзнание. Той натисна копчето на стената и екип лекари и сестри дотича веднага и се зае с малката. Анди отстъпи назад, безпомощен и нещастен. Главният специализант, който дойде от друг етаж, погледна мрачно Анди.

— Прилича на менингит. Ти предположи ли нещо подобно по-рано? — Въпросът бе обичаен, но Анди го прие като упрек. Беше се замислил и бе взел под внимание схванатия врат, но не искаше да се представи като паникьор или да поправя специализанта, поел случая.

— Да… но предположих, че е просто грип.

— Няма никакво значение — отвърна троснато главният. — Не се лекува по-различно от онова, което сте приложили със сестрите. Ще й направим лумбална пункция, за да сме сигурни — рече той и се обърна към една от сестрите. Детето все още бе в безсъзнание и гореше.

Няколко минути по-късно влезе екипът, който щеше да извърши пункцията, и щом приключиха, малката задиша тежко, интубираха я, а Анди наблюдаваше отстрани. Правеха всичко по силите си, дишаха вместо нея, докато кръвното й налягане започна да спада и сърцето й спря. Анди наблюдаваше ужасен как се опитват да я реанимират, след това приложиха дефибрилация и сърцето й отново тръгна. Екипът се бори за нея цял час и половина. Анди усети как по бузите му рукват сълзи, докато наблюдаваше напълно безпомощно. Тогава главният специализант се обърна към него и поклати глава.

— Било е менингит — рече той, сякаш това обясняваше всичко.

— Откъде знаеш? — попита Анди и изхлипа. Чувстваше се виновен, отговорен, че не бе успял да я спаси, но останалите също не бяха успели.

— Защото е мъртва — отвърна специализантът. Беше живяла едва дванайсет часа, откакто температурата й се беше вдигнала, което бе напълно типично в острите случаи на болестта. — Нищо не се развива с подобна скорост. Може да убие дете със скоростта на светлината, а понякога и възрастен. — Завиха момиченцето с чаршаф, свалиха всички тръбички. Сега трябваше да съобщят на майката. Това беше работа на главния специализант и той даде знак на Анди да го придружи. Последва го в чакалнята, където майката се опитваше да се справи с останалите три деца, които бяха изложени на сериозен риск. Жената вдигна ужасено поглед, когато двамата лекари влязоха. Анди си каза, че това е най-страшният момент в живота му. Остана да гледа как главният специализант съобщава на жената, че детето й току-що е издъхнало. Не можеше да си представи нищо по-лошо от случилото се и от задължението да съобщи на майката.

Главният специализант й съобщи професионално, бързо, внимателно, доколкото беше възможно, че дъщеря й има менингит и че не са могли да направят нищо, за да я спасят. Обясни, че заболяването е ужасно, смъртоносно в много от случаите при малки деца, и дори да бе довела дъщеря си по-рано, нямало да има значение. Малката била твърде тежко засегната. Обясни, че може да се е заразила навсякъде — в училище, в мола, в автобуса от напълно непознат. Никой не носеше вина.

Специализантът прегледа и другите деца, докато майката хлипаше истерично, след това се обърна към Анди, без да крие, че е вбесена, и заудря по гърдите му с юмруци.

— Защо не ми казахте, че ще умре? Щях да остана в стаята с нея! Умряла е сама заради вас! Аз съм й майка. — В този момент на Анди му се прииска да потъне в земята и той се извини, призна, че не е знаел, че са разбрали за състоянието й в последните минути от живота й, когато е била в безсъзнание.

Майката ридаеше безутешно и от болницата повикаха приятелка да я откара вкъщи. Другите деца бяха добре за момента и имаше възможност да не са заразени. Не можеше да се каже кой ще прихване менингит. Тръгнаха си в два след полунощ, след като стажантът и шефът подписаха необходимите формуляри и смъртния акт. Детето бе откарано в моргата, докато на следващия ден бъде уредено всичко. Щом приключиха и майката си тръгна, Анди се затвори в тясната стаичка с провизиите и се разплака. Главният специализант го намери там. Погледна го право в очите и стисна здраво раменете му.

— Чуй ме, нямаше как да я спасим. Не си направил нищо нередно, нямаше как да промениш нещата. И аз помислих, че е с грип. Дори да й бях поставил правилната диагноза в мига, в който я докараха, тя пак щеше да почине. Твърде често се случва, не можеш да се пребориш с менингита, особено когато е засегнато дете на тази възраст. Тя щеше да умре каквото и да бяхме направили. — Той почти крещеше. Анди бе станал свидетел на смъртта на дете за пръв път и все още усещаше по гърдите си юмруците на отчаяната майка. — Сега си върви вкъщи и се наспи.

— Добре съм — отвърна Анди отчаяно и неубедително. Имаше чувството, че се е провалил, бе убеден, че той я е убил, тъй като не е разпознал симптомите на менингит. Не повярва на нито една дума на главния специализант — реши, че колегата просто го предпазва и се опитва сам да се почувства по-добре.

— Тръгвай си и си почини — настоя специализантът. — Всички губим пациенти. Случва се. Понякога просто не можеш да победиш. Не поправяме автомобили. Лекуваме хора. Върви си вкъщи, Уестън. Върни се утре, след като се събудиш. Имаш нужда от сън. — Истина беше, но Анди нямаше желание да си тръгва. Никога през живота си не се беше чувствал по-зле. Свали бялата престилка, остави стетоскопа на полицата, където ги държаха, и на път към вкъщи позвъни на Нанси. Имаше нужда да чуе гласа й, но тя му се стори заета. Мислеше, че си е вкъщи и спи.

— Къде си? — попита объркано той.

— Някакви банди са се стреляли на рибния пазар. Има четири огнестрелни рани. Повикаха ме да помогна. Ти къде си?

— На път към вкъщи. Надявах се да те видя.

— Какво не е наред? Мислех, че днес ще останеш в болницата. — Тя също му се стори объркана. И двамата бяха изтощени, а той бе почти в истерично състояние от чувство на вина и мъка.

— Пуснаха ме — отвърна й уклончиво. Не добави защото убих дете, макар че му се искаше. Нямаше сили да й каже. Беше просто ужасно. Нанси все още не бе изгубила търпение, а до тази вечер и той се държеше.

— Ще се видим по-късно. Трябва да се връщам на работа. Две от момчетата са на синьо. — Той знаеше, че тя иска да каже „код синьо“, в тежко състояние. Затвори, без да му даде възможност да отговори. Надяваше се любимата му да има повече късмет от него.

И за момиченцето беше пуснат код синьо, но не успяха да го спасят. Казваше се Ейми. Знаеше, че ще я запомни завинаги — и нея, и майка й, която го удряше по гърдите, обзета от мъка и ярост.

Леглото беше неоправено. Веднага разбра, че Нанси много е бързала. В апартамента цареше пълен хаос, защото нито един от двамата не се застояваше достатъчно дълго. Не бе чистено от седмици. В една кутия в хладилника се мъдреше недоядена пица, с която Нанси бе вечеряла, и той би могъл да я дояде, но вече нямаше апетит. Отиде в банята, за да си измие лицето, и се погледна в огледалото. Видя убиец, мъж, който иска да стане лекар, а вече се е провалил, той бе чисто и просто измамник и се ненавиждаше. Винаги досега се бе старал да върши нещата както е редно — и заради родителите си, и заради приятелите си, а както се надяваше, и заради пациентите си. Вечно се стремеше да постъпва правилно. Досега. Беше убил Ейми. Знаеше, че никога няма да си прости за случилото се тази вечер. Сега вече не можеше да стане лекар. Не беше лечител, а най-обикновен убиец. В Хипократовата клетва се казваше „не вреди“, а той бе навредил. Беше я убил, тъй като не бе разбрал какво й е и не я беше спасил. Излезе от банята с помръкнали очи. Блекбърито му звънеше, ала Анди не отговори. Нанси тъкмо бе научила от един от стажантите какво се е случило и звънеше, за да го успокои. Той обаче не погледна екрана на телефона в джоба си, а дори да го беше погледнал, нямаше да отговори.

На тавана на взетия под наем апартамент имаше греди. Приличаше на швейцарско шале с голяма каменна камина, меки канапета и сняг отвън. Анди извади въже от килера, постави стол под една от гредите и завърза въжето, направи примка, точно както го бяха учили при скаутите. Качи се на стола, сложи примката на врата си и скочи. Всичко стана за секунди. Свърши се точно толкова бързо, колкото започна. Това беше единственото, което можеше да направи. Дължеше го на Ейми и майка й. За смъртта й бе отмъстено. Блекбърито продължи да звъни дълго след като той умря.